Р Е Ш Е Н И Е
Номер: 27 20.02.2023
год. Град Разград
В ИМЕТО НА НАРОДА
Разградският административен съд, в публично заседание
на осми февруари две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИН МАРИНОВ
при
секретаря Ралица Вълчева, като разгледа докладваното от съдията Марин Маринов
административно дело № 288 по описа за 2022 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 268, ал. 1 от
Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).
Образувано е по жалба на С. А. П. с ЕГН ********** от с. С., обл. Р., срещу Решение № 250 от 07.11.2022
год. на директора на ТД на НАП – Варна в частта, с която е оставена без
уважение жалбата му срещу Разпореждане изх. № С220017-137-0008942 от 06.10.2022
год. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис – Разград. С оставената
в сила част на разпореждането е отказано погасяване по давност и прекратяване
на производството по принудително събиране на публични задължения за данък
върху дохода по ЗДДФЛ, осигурителни вноски за държавно обществено осигуряване и
за здравно осигуряване за 2016 год. В жалбата се твърди, че актът в оспорената
му част е неправилен и незаконосъобразен, като постановен в противоречие с
материалния закон. Излагат се подробни съображения, като се твърди, че съгласно
разпоредбите на чл. 7, ал. 1 и чл. 115 от КСО и съобразно чл. 171, ал. 1 от ДОПК, задълженията са погасени по давност. Оспорва се действието на издаденото
след постановяване на оспореното решение постановление за налагане на
обезпечителни мерки за прекъсване на давността. От съда се иска да отмени акта
в оспорената му част и да върне преписката на публичния изпълнител за ново
произнасяне, както и да присъди в полза на оспорващия сторените деловодни
разноски.
Ответникът по оспорването – Директорът на ТД на НАП –
Варна, в писмена защита чрез процесуалния си представител – юрисконсулт В. Н.-Б.,
счита жалбата за неоснователна и моли съда да я отхвърли с присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. Твърди, че давностният срок за задълженията не е
изтекъл, тъй като тези за осигурителни вноски за държавно обществено
осигуряване и за здравно осигуряване за 2016 год. са установени с Декларация
образец 6, която се подава от задълженото лице до 30.04.2017 год. и началния
момент на давностния срок за тях започва да тече на 01.01.2018 год.
Задълженията за данък върху дохода по ЗДДФЛ за 2016 год., установени от
задълженото лице с декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ, се внасят до 30.04.2017 год.
и началния момент на давностния срок за тях също започва да тече на 01.01.2018
год.
Съдът, като обсъди становищата на страните,
доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, и като направи
проверка по реда на чл. 168 от АПК, приема за установено от фактическа страна
следното:
Срещу С. А. П. е образувано изпълнително дело №
*********/2016 год. по описа на ТД на НАП-Варна, офис – Разград. На 04.10.2022
год. от П. е подадено заявление вх. № ВхК-7093 от 04.10.2022 год., с което е
поискано погасяване по давност на основание чл. 171 от ДОПК и отписване
съгласно чл. 173 от ДОПК на задълженията, включени в изпълнително дело №
*********/2016 год. Във връзка с подаденото заявление е издадено Разпореждане
изх. № С220017-137-0008942 от 06.10.2022 год. на публичен изпълнител при ТД на
НАП – Варна, офис – Разград. С разпореждането публичният изпълнител е
констатирал, че по отношение на задълженията на лицето за глоби по наказателно
постановление на ТД на НАП – Варна, офис – Разград от 06.08.2014 год., и по фиш
от 17.11.2014 год. и наказателно постановление от 04.08.2016 год. на ОД на МВР
– Разград, е приложим срока по чл. 82, ал. 1 от ЗАНН, който е изтекъл, поради
което и на основание чл. 225, ал. 1, т. 7 във вр. с чл. 168, ал. 3 от ДОПК и
чл. 82, ал. 1 от ЗАНН е прекратил производството по принудителното им събиране
поради изтекла погасителна давност, като ги е отписал на основание чл. 173 от ДОПК. По отношение на задълженията за държавно обществено осигуряване /ДОО/ и
здравно осигуряване /ЗО/ за 2015 год. по декларация – образец 6 №
170021604313286 от 05.05.2016 год., и за 2016 год. по декларация – образец 6 №
170021704462735 от 05.05.2017 год., както и по отношение на задълженията за
данък върху доходите на физическите лица по ЗДДФЛ за 2016 год. по данъчна
декларация № 174391700524120 от 02.05.2017 год., публичният изпълнител е приел,
че за тях е приложим давностният срок по чл. 171 от ДОПК, който започва да тече
от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, и изтича на 31 декември на петата година в случай, че не
е налице основание за спирането или прекъсването му. Не е установил действия по
спиране или прекъсване на давността. Предвид тези констатации е приел, че
давностният срок за тези задължения не е изтекъл, поради което е отказал да
прекрати производството по принудителното им събиране. По делото липсват
доказателства за връчването на това разпореждане на оспорващия, но съобразно
изложеното в Решение № 250 от 07.11.2022 год. на директора на ТД на НАП –
Варна, че разпореждането е връчено на длъжника по пощата на 18.10.2022 год.,
съдът приема, че то е редовно връчено именно на тази дата.
Разпореждането, в частта му, с която е отказано
отписване по давност на задълженията за ДОО, ЗО и данък по ЗДДФЛ за 2015 год. и
2016 год., е обжалвано на основание чл. 266, ал. 1 от ДОПК от оспорващия пред
директора на ТД на НАП – Варна с жалба с вх. № ВхК-7681 от 27.10.2022 год.
В проведеното по реда на чл. 267 от ДОПК
административно производство директора на ТД на НАП – Варна се е произнесъл с
обжалваното Решение № 250 от 07.11.2022 год., с което е отменил разпореждането
на публичния изпълнител в частта, с която се отказва погасяване по давност и
отписване на задълженията за ДОО и ЗО за 2015 год. по декларация – образец 6 №
170021604313286 от 05.05.2016 год., и е отхвърлил жалбата като неоснователна в
останалата част.
За да остави частично жалбата без уважение,
административният орган е приел, че основанието за дължимост на вноските за ДОО
и ЗО е декларация – образец 6, в която се посочват окончателните размери на осигурителните
вноски, дължими от лицата съгласно данъчната декларация за съответната година,
и която съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2, б. „а“ от Наредба № Н-13 от 17.12.2019
год. се подава от самоосигуряващите се лица – еднократно до 30 април за
окончателния размер на дължимите осигурителни вноски за предходната година.
Предвид това е приел, че задължението за внасянето им възниква в годината, в
която следва да се подаде декларацията, и съобразно правилото на чл. 171 от ДОПК давността за задълженията за осигурителни вноски за ДОО и ЗО за 2016 год.
по декларация – образец 6 № 170021704462735 от 05.05.2017 год. започва да тече
на 01.01.2018 год. и следва да изтече на 31.12.2022 год., като към момента на
постановяването на решението не е изтекла. По отношение на задължението за
данък върху доходите на физическите лица по ЗДДФЛ за 2016 год. по данъчна
декларация № 174391700524120 от 02.05.2017 год. директорът на ТД на НАП – Варна
е приел, че с оглед разпоредбата на чл. 67, ал. 5 от ЗДДФЛ дължимият данък по
чл. 48, ал. 1 от с.з. се внася до 30 април на годината, следваща годината на
придобиване на дохода, поради което и давностния срок за тях започва да тече на
01.01.2018 год. и също не е изтекъл.
В хода на съдебното производство от страна на
ответника са ангажирани доказателства за новонастъпили обстоятелства след
издаване на оспорения акт, а именно представени са Постановление за налагане на
обезпечителни мерки изх. № С220017-022-0081180 от 09.11.2022 год. на публичен
изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис – Разград, с което е наложен запор върху
собствено на оспорващия МПС, съответно запорно съобщение до ОД на МВР –
Разград, съобщение до Централния регистър на особените залози и съобщение вх. №
ЕП-811#1 от 17.11.2022 год. от Сектор „Пътна полиция“ към ОД
на МВР – Разград /техен изх. № 330000-38828 от 15.11.2022 год./, че запорът е
наложен на 14.11.2022 год.
С оглед на така установените по делото факти, съдът
приема от правна страна следното:
Оспореното решение се явява издадено от материално и
териториално компетентен орган по чл. 266, ал. 1 от ДОПК, а именно директорът
на компетентната ТД на НАП, която в случая е ТД на НАП – Варна, съгласно чл. 8,
ал. 1, т. 1 от ДОПК.
Същото е в установената от закона писмена форма и
съдържа реквизитите, изискуеми по чл. 267, ал. 2 от ДОПК във вр. с чл. 59, ал.
2 от АПК, включително фактически и правни основания за издаването му. Доколко
същите са доказани и правилни е въпрос, касаещ материалната законосъобразност
на акта.
Административното производство по постановяване на
оспореното решение, е проведено по реда на чл. 267 от ДОПК и е завършило с
издаването на частично оспорения пред съда акт по смисъла на чл. 267, ал. 2, т.
5 от ДОПК. При издаването му не са допуснати съществени нарушения на
административнопроизводствените правила, които да обуславят неговата отмяна.
Спор по тези обстоятелства и по установените факти, включително че през 2016 год. оспорващият е бил
самоосигуряващо се лице, няма. Спорът по делото е правен, като противоположните
становища поддържани от страните в настоящото производство се отнасят до
правилното приложение на материалния закон, като спора се концентрира най-общо
до момента на изискуемостта на окончателните вноски за ДОО, ЗО и данък върху
доходите по ЗДДФЛ, и началният момент на давността по чл. 171, ал. 1 от ДОПК,
съответно до приложимостта на разпоредбата на чл. 171, ал. 2 от ДОПК.
На първо място, следва да се посочи, че противно на
изложеното в жалбата, в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 115,
ал. 1 от КСО. Тя е неприложима по отношение на задълженията за осигурителни
вноски. Предмет на правната уредба по чл. 115, ал. 1 от КСО е давността за
вземанията на НОИ, произхождащи от неправилно извършвани осигурителни плащания,
неоснователно изплатени парични обезщетения и надвзети пенсии и лихвите върху
тях. Задълженията за задължителни осигурителни вноски са публични и съгласно
чл. 1 от ДОПК установяването, обезпечаването и събирането им се извършва по
реда на кодекса от органите по приходите и публичните изпълнители. Съответно за
тях е приложим давностния срок по чл. 171 от ДОПК, а не този по чл. 115 от КСО.
В този смисъл е многобройната съдебна практика, изразена в Решение № 12130 от
16.11.2015 г. на ВАС по адм. д. № 2638/2015 г., VI о., Решение № 15654 от
26.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7920/2013 г., VI о. и др.
На второ място следва да се отбележи, че отново
противно на твърденията на оспорващия, в случая не намира приложение
разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от КСО, а тези на ал. 4 от същия член и чл. 6, ал.
8 и 9 от КСО, както и чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО.
Съгласно чл. 6, ал. 8 от КСО, като самоосигуряващо се
лице, осигурителните вноски на оспорващия са за негова сметка и се дължат
авансово върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния
месечен размер на дохода, определен със ЗБДОО за съответната година. На
основание чл. 7, ал. 4 от КСО авансовите осигурителни вноски за
самоосигуряващите се лица се внасят лично или чрез осигурителни каси до 25-то
число на месеца, следващ месеца, за който се дължат. Съгласно разпоредбата на
чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО задълженията за авансови вноски за здравно
осигуряване следва да се платят до 25-то число на месеца, следващ месеца, за
който се отнасят.
Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 9 от КСО
окончателният размер на месечния осигурителен доход за лицата по ал. 8 се
определя за периода, през който е упражнявана трудова дейност през предходната
година въз основа на данните, декларирани в справка към годишната данъчна
декларация по ЗДДФЛ, и не може да бъде по-малък от минималния месечен
осигурителен доход и по-голям от максималния месечен осигурителен доход.
Окончателните осигурителни вноски се дължат от осигурените лица върху годишния
осигурителен доход в размерите за фонд "Пенсии" и за допълнително
пенсионно осигуряване, в срока за подаване на годишната данъчна декларация.
Годишният осигурителен доход се определя като разлика между декларирания или
установения от органа по приходите при условията и по реда на ДОПК облагаем
доход от упражняване на съответната трудова дейност и сбора от доходите, върху
които са внасяни авансово осигурителни вноски. Аналогични са правилата на чл.
40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО по отношение на окончателните вноски за здравно
осигуряване, дължими от самоосигуряващите се лица – окончателната осигурителна
вноска се внася за сметка на самоосигуряващите се лица най-късно в срока за
подаване на данъчната декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ.
С оглед на горното съдът приема, че невнесените от
оспорващия авансови вноски за ДОО и ЗО
са трансформирани в задължение за изплащане на окончателна изравнителна годишна
вноска по силата на чл. 6, ал. 9 от КСО. Срокът за внасяне на авансовите вноски
е до 25-то число на месеца, следващ месеца, за който те се отнасят, но ако в
този срок не са направени плащания, това неизпълнение поражда само едно новото
задължение - лицето да ги плати в пълен размер, еднократно, със съответните
лихви за неплатените авансови вноски, в срока по чл. 6, ал. 9 от КСО като
окончателно годишно задължение. Това е така, защото според същия законов текст
годишният осигурителен доход се определя като разлика между декларирания или
установения от органа по приходите, при условията и по реда на ДОПК, облагаем
доход от упражняване на съответната трудова дейност и сбора от доходите, върху
които са внасяни авансово осигурителни вноски. Предвид тази законова
регламентация се налага изводът, че задължението за задължителни осигурителни
вноски всъщност не е месечно задължение, а е едно годишно задължение, което
макар да се внася авансово по посочения ред и съответно размери, подлежи на
окончателно внасяне в срока на подаване на годишната данъчна декларация по чл.
50 от ЗДДФЛ (в този смисъл е съдебната практика, обективирана в Решение № 11141
от 10.09.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2221/2012 г., VI о., Решение № 3435 от
5.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12387/2019 г., VI о.).
По отношение на задължението за данък върху доходите
по ЗДДФЛ за 2016 год. съдът намира, че е приложима нормата на чл. 67, ал. 5 от ЗДДФЛ, според която дължимият данък по чл. 48, ал. 1 се внася до 30 април на
годината, следваща годината на придобиване на дохода. И при данъка положението
с дължимостта на авансовите и окончателната вноска е аналогично, тъй като
съгласно чл. 48, ал. 3 от ЗДДФЛ от определените по ал. 1 и 2 данъци се приспада
данъкът, авансово удържан и/или внесен през данъчната година за съответния
данък.
Съгласно разпоредбата на чл. 171, ал. 1 от ДОПК
публичните задължения се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок,
считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се
плати публичното задължение, освен ако в закон не е предвиден по-кратък срок.
Както бе изложено, съгласно разпоредбите на чл. 6, ал. 9 от КСО, чл. 2, ал. 4
от Наредбата за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица и
българските граждани на работа в чужбина и морските лица /ДВ бр. 21/2000 г./, и
чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО окончателните осигурителни вноски за ДОО и ЗО се
внасят от самоосигуряващото се лице в срока на подаване на годишната данъчна
декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ – до 30-ти април на годината, следваща годината на
придобиване на дохода, съгласно чл. 53, ал. 1 от ЗДДФЛ. Задълженията за
дължимия данък по ЗДДФЛ пък се внасят от самоосигуряващото се лице също до 30
април на годината, следваща годината на придобиване на дохода, съгласно чл. 67,
ал. 5 от ЗДДФЛ.
В случая, задължението за заплащане на вноските за ДОО
и ЗО за периода от 01.01.2016 год. до 31.12.2016 год., съобразно окончателния
осигурителен доход на оспорващия, както и това за внасяне на дължимият данък по
чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ за 2016 год., са станали изискуеми след 30.04.2017 год.,
като началният момент на давността по чл. 171, ал. 1 от ДОПК за събиране на
тези задължения е 01.01.2018 год., а 5-годишния давностен срок в общия случай изтича
на 01.01.2023 год. / виж чл. 22, ал. 3 от ДОПК/ в случай, че не са предприети
действия, които да спират и/или прекъсват същата или не е налице друга
разпоредба на специален закон.
В настоящата хипотеза, съобразно нормата на § 29, т. 2
от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. (ДВ, бр. 28 от 2020 г.),
давността не е текла от 13.03.2020 год. до 20.05.2020 год. включително, тъй
като съгласно § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44 от
13.05.2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) сроковете, спрели да текат по време на
извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020
г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7
дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник". По общите
правила на давността, докато трае това обстоятелство, което е основание за
спирането ѝ, не се зачита действие на срока, а с отпадането на това
обстоятелство срокът отново продължава да тече Давността изтича, като се сумира
срока от преди настъпването на обстоятелството, спряло давността и срока,
продължил да тече след отпадането на обстоятелството. Това означава, че в
конкретния случай давностният срок е спрял да тече на 13.03.2020 год.,
продължил е да тече от 21.05.2020 год. и
следва да изтече на 11.03.2023 г., т.е. той не
е изтекъл и към настоящия момент
Ето защо направените от оспорващия възражения, че несъобщаването на
оспорващия на разпореждането за
присъединяване от 2017 год. и на постановлението за налагане на запор от 2022
год. не са прекъснали давността са без значение за правния спор, тъй като в
оспорения административен акт административният орган изобщо не се е позовал на
прекъсване на давността по отношение на процесните задължения, на основание
цитираните от оспорващия действия на публичния изпълнител.
Като е стигнал до извода, че
давността по отношение на спорните задължения на П. не е изтекла и е отказал погасяването им по давност и прекратяване на производството по
принудително събиране на същите компетентният орган правилно е приложил
материалния закон спрямо установените в производството факти.
Следва да се посочи, че
решаващият орган неправилно се е позовал на чл. 4, ал. 3, т. 2, б. „а” от Наредба № Н-13 от 17.12.2019 год., тъй
като тя не е действала през 2016 и 2017 год., но същото съдържание е имала
действащата през този период разпоредба на чл. 3, ал. 3, т. 2, б. „а” от Наредба
Н-8 от 29.12.2005 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за
подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените
при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица /ДВ бр. 1/2006 год. отм./.
Тази грешка на решаващият орган обаче не води до незаконосъобразност на извода
му, че давността по отношение на спорните задължения на жалбоподателя не е изтекла.
Предвид изложеното съдът
намира, че оспореното решение е валиден административен акт и не са налице
основанията, посочени в чл. 146 от АПК за неговата отмяна, а жалбата като
неоснователна следва да се отхвърли.
С оглед изхода на делото искането
на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като своевременно
направено, е основателно. В тежест на
оспорващия, следва да бъде възложено заплащането на възнаграждение за
осъществената от юрисконсулт правна защита на административния орган,което
съдът определя в размер на 100 лв., съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК и чл. 37 от Закона за правната помощ.
Мотивиран така и на
основание чл. 172, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 268 от ДОПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ оспорването на С. А.
П. с ЕГН ********** от с. С., обл. Р., срещу Решение № 250 от 07.11.2022 год. на
директора на ТД на НАП – Варна в частта, с която е оставена без уважение
жалбата му срещу Разпореждане изх. № С220017-137-0008942 от 06.10.2022 год. на
публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис – Разград.
ОСЪЖДА С. А. П. с ЕГН ********** от с. С., обл. Р., да заплати на ТД
на НАП – Варна сумата от 100 лв. /сто лева/ юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване на основание чл. 268, ал. 2 от АПК.
Съдия:
/п/