Р Е Ш Е Н И Е
№ 260103
Димитровград, 20.05.2021г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Районен съд-Димитровград в
публичното заседание на десети май през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
Председател: Гергана
Стоянова
Съдебни заседатели:
Членове:
Секретар: Дарина Петрова
Прокурор
като разгледа докладваното от съдията гр.д.№1417 по
описа за 2020г., за да се произнесе взе предвид:
Предявен е от „Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ул.”Панайот Волов“№29, ет.3, представлявано от Янислав
Бориславов Янакиев против П.Г.Г., ЕГН ********** ***, иск с правно основание
чл.422 вр.чл.415 ал.1 от ГПК.
Ищецът твърди, че обстоятелството, въз основа, на
което е издадена заповед за изпълнение е подписан Договор за паричен заем № 3437989 от 30 януари 2019 г.
между „Изи Асет Мениджмънт“ АД
като Заемодател и П.Г.Г. като Заемател, сключен при спазване на разпоредбите на
Закона за потребителския кредит. С подписването на договора за паричен заем,
Заемателят удостоверява, че е получил Стандартен европейски формуляр, посочващ
индивидуалните условия по паричния заем.Основанието, на което Заявлението и
настоящата искова молба се подават от името на ищеца е сключен Рамков договор
за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017 г. на основание чл.
99 от ЗЗД и Приложение № 1
към него от 02 декември 2019 г. г. между
„Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК ********* и „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД, ЕИК *********, по
силата, на който вземането е прехвърлено в полза на „Агенция за контрол на просрочени
задължения" ЕООД изцяло с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности.Съгласно сключения договор за
заем, Заемодателят се е задължил да отпусне на Заемополучателя паричен заем в
общ размер на 1000 лева, а последният усвоява цялата сума веднага след
сключване на процесния договор, с което Заемодателят е изпълнил задължението си.П.Г.Г. се е задължила да ползва и върне заемната сума,
съгласно условията на сключения договор, като заплати сума в размер на 1096.81
лв., ведно с договорната лихва на 26 седмичнипогасителни вноски, всяка в размер
на 119.13 лв. (включваща първоначална главница и договорна лихва).По
договора за паричен заем П.Г.Г. е
извършвал/а плащания в общ размер
на 240.00 лв.Към настоящия момент дължимата главница е в размер на 873.5 лв.За ползването на предоставената заемна сума по
сключения Договор за
паричен заем № 3437989 от 30 януари
2019 г. г. между страните,
ответникът дължи договорна лихва, в размер посочен в договора. В настоящия
случай начислената договорна лихва е в размер на 70.83 лв. за периода от 12
февруари 2019 г. г. - датата на първата вноска до 30 юли 2019 г. г. - датата на
настъпване на падежа на договора.В сключения между страните договор, ответникът
се е задължил в 3-дневен срок от усвояване на сумата да предостави на
Заемодателя едно от обезпеченията, посочени изчерпателно в договора, като се е
съгласил, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, дължи неустойка. Неустойката се начислява еднократно, след 3 дни,
от датата на сключения между страните договор и се дължи като допълнителна сума
към всяка от погасителните вноски. Към настоящия момент дължимата неустойка е в
размер на 382.36 лв.Разпоредбите на договора предвиждат, в случай, че
настъпи забава на плащане на погасителна вноска с повече от 30 календарни дни,
се начисляват разходи за събиране, представляващи такси и разноски за
напомнителни писма, електронни съобщения, телефонни разговори и посещения на адрес в
размер на по 9 лв. Тези разходи се
начисляват и за всеки следващ 30-дневен период, през който има погасителна
вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, но не могат да
бъдат в размер по-голям от 45лв. В настоящия случай П.Г.Г. дължи
разходи и такса за извънсъдебно събиране на просроченото задължение в размер на
27.00 лв. Следва да имате предвид, че разходите и таксите за
извънсъдебно събиране са начислени съгласно чл.10а от ЗПК и нямат характер на
неустойка.
Ответникът е трябвало да изплати целия
заем на 30 юли 2019 г. - последната падежна дата, като от тогава до подаването
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, както
и на настоящата искова молба, сроковете по всички падежи на тези остатъчни
вноски са отдавна изтекли, а ответникът по делото продължава ВИНОВНО да не
изпълнява задълженията си, поради което същият дължи и обезщетение за забава
/мораторна лихва/ върху непогасената главница, в размер на 80.95 лв. от 31 юли
2019 г. г. - датата, следваща деня на последната погасителна вноска на паричния
заем/датата на допускане на забава на погасителна вноска до датата на подаване
на заявлението -27 август 2020 г.г., ведно със законната лихва върху главницата от момента
на подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми.
Моли съда да постанови решение, с което да
признае за установено, че „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД
има следните вземания срещу П.Г.Г.: 873.50 лв. главница;
70.83 лв. договорна лихва за периода от 12 февруари 2019 г.
до 30 юли 2019 г. г.; 382.36
лв. неустойка за неизпълнение на
договорно задължение; 27
лв. разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просроченото задължение; лихва за забава /мораторна
лихва/ върху непогасената главница, в размер на 80.95 лв. за
периода от 31 юли 2019 г. г. - датата следваща датата на последната погасителна
вноска на паричния заем/ датата на допускане на забава на погасителна вноска до
27 август 2020 г. г. - датата на подаване на заявление за издаване на заповед
за изпълнение, ведно със законната лихва върху главницата от момента на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на
дължимите суми.
Да се осъди П.Г.Г. да заплати направените съдебни разноски и възнаграждение за
процесуално представителство на основание чл.78 ал. 8 от ГПК в общ размер на
350,00 лв., от които - 50,00 лв. по чл. 13 т.2 от НЗПП за подготовка на
документи за завеждане на дело и 300,00 лв. по чл. 25 от НЗПП.
Моли
уведомлението за цесията да бъде връчено на ответника заедно с преписа от
исковата молба и доказателствата.
В депозирания отговор на исковата молба от ответника,
последният твърди, че предявеният иск бил недопустим поради
липса на една от предпоставките за наличие правото на иск, а именно, считам, че
с оглед твърдените факти с исковата молба и представените по делото писмени
доказателства, които трябва да ги подкрепят е налице съществено противоречие- в
исковата молба и приложението към рамков договор за цесия се касае за различен
от приложения по делото в копие договор за паричен заем- от 29 януари 2019 г. С приложение от 02
декември 2019 г. на цесионера - ищец по настоящото дело е прехвърлено вземане,
ведно с привилегиите му и всички обезпечения и принадлежности, което почива на
„сключен договор от 30 януари 2019 г.“Искът бил неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде
отхвърлен изцяло, поради следните възражения:За да е допустимо производството
по чл. 422 ГПК, е необходимо да има пълно съответствие между страните,
основанието и размера на предявения главени акцесорни искове и задълженията, за
които е издадена заповед за изпълнение, доколкото в исковото производство се
установява дължимостта именно на тези вземания, за които е образувано заповедното
такова и за които е издадена заповед за изпълнение.За да е основателна претенцията,следва ищецът да докаже, по пътя на пълно
и главно доказване, своята процесуална легитимация в настоящото производство,
юридическият факт, от който черпи правата си, а именно надлежно сключен договор
за паричен заем, реално предаване на заемната сума и получаването й от
доверителката ми / основен елемент от фактическия състав на договора за заем по
чл. 240 ЗЗД/, спазване на правилата на специалния по отношение на ЗЗД закон за
потребителския кредит. За да бъде налице валидно възникнало задължение за
страната за заплащане на претендираните суми, респ. неизпълнение на
задълженията. Цесионерът- настоящ ищец твърди, че е сключен договор за паричен
заем № 3437989 от 30 януари
2019 г. между
„Изи асет мениджмънт“ АД като заемател и П.Г., като заемополучател. Това е невярно. За да докаже това свое твърдение, ищецът е предоставил
копие от договор, сключен на 29 януари 2019 г. Т. е. - съществен елемент от
предоставения договор, а именно датата, на която същият е сключен, не съвпада с
твърдяната в исковата молба / навсякъде, където е посочен номер и дата на
процесния договор/ приложените доказателства- и в рамковия договор, и в
уведомлението, които се оспорват изцяло, се сочи договор за паричен заем от 30
януари 2019 г.По силата на договор за заем / чл. 240 ЗЗД
/заемодателят предоставя в собственост на заемателя пари, а заемателят се задължава да върне
заетата сума. Договорът се
характеризира като реален, каузален и неформален. ЗПК, който е напълно относим
към процесния кредит, поставя още повече условия, преддоговорни и договорни
задължения за заемодателите, за да насърчи отговорното кредитиране и
стабилността на пазара на финансови услуги. В този смисъл договорът за заем
включва два елемента- постигане на съгласие между две волеизявления и реално
предаване на вещта.По отношение на постигнатото съгласие- ищецът твърди, че са
спазени разпоредбите на ЗПК, както и че на потребителя е бил предоставен СЕФ,
за което обстоятелство
доказателство било подписването на самия договор. От друга страна в СЕФ
се съдържат всички индивидуални
условия по договора за паричен заем. Тези твърдения не са верни и се оспорват.
Не са представени доказателства, които да ги подкрепят. За да бъде уважено това
твърдение на ищеца, следваше да бъде представен формуляр, който съдържа
преддоговорна информация, попълнен изцяло от кредитора, съгласно чл. 5, ал. 5
от ЗПК. Във връзка с това оспорване, ищецът не успя да докаже, че
първоначалният кредитор е спазил условието по собствения си договор, записано в
чл. 1, т. 1 и т. 2- липсват СЕФ, кактъо и ипредложението за сключване на паричен заем.
Не е предоставено и искане от страна на П.Г., в което да е обективирана волята й за отпускане на заемна сума. С
оглед направеното оспорване
считам, че не е било
налице съгласие за сключване на
договор за паричен заем.Договорът обаче се счита за сключен от момента, в който
заемодателят даде, а
заемополучателят получи заетата
сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от
постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията.
Безспорно, следва да е налице съгласие - съвпадане на насрещните волеизявления
на страните, но това не е достатъчно - фактическият състав се завършва след като вещта бъде
предадена. Ако би се приело за
правилно, че съгласно чл. 3 от договор за паричен заем, същият служи за
разписка на получената сума, означава да се приеме, че е сключен договор за
кредит, без да е завършен фактическият състав на института на заема. А в
случай, че ищецът се позове на чл. 9, ал. 1 ЗПК, в смисъл, че договор за
потребителски кредит представлява и задължението да се предостави на потребителя
кредит, моля съда да съобрази текста на чл. 2 от приложения договор, според
който „ заемодателят предава в собственост на заемателя..“, поради което
считам, че е валидна разпоредбата на чл. 240 ЗЗД.
В заключение- оспорва се получаването на заемна сума в
размер на 1000 лв. В случай, че настоящият състав приеме, че е налице валидно
сключен договор за кредит,валидно прехвърлено вземане по договор за цесия, то
същият не отговарял на условията за действителност по чл. 11, ал. 1 т.10 ЗПК, поради което същият бил недействителен, а когато това
се признае от съда се прилагат последиците на чл. 23 ЗПК. На първо място- при
така установеният с чл. 6 фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35 %,
както и като се вземе предвид клаузата на чл. 8, която урежда ГПР е видно, че
общата сума, дължима от заемателя по чл. 7 от договора не може да възлиза на
1096 , 81 лв. Поради което информацията в чл. 7 е подвеждаща и не отговаря на
обективната обстановка.
От друга страна чл. 8 не отговаря на императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1 , т. 10 ЗПК поради следното: Чл 19 , ал. 1 ЗПК
посочва напълно изчерпателно какви вземания трябва да се вземат предвид, когато
се изчислява ГПР по кредит. Това са всички общи разходи, настоящи или бъдещи,
които изрично не участват в ГПР на кредитора, съгласно съдържанието на чл. 8 от
договора.
-
Като отделно и
самостоятелно основание за недействителност на договор- /чл. 22, вр. чл. 2 ЗПК/
за паричен заем щепосоча, че по делото липсва погасителен план, който да съдържа информация за
размера, броя и периодичността на плащане
на погасителните вноски- арг. от чл. 11, ал. 1 , т. 11 ЗПК.
-
Ищецът
твърди, че му се следват 26 седмични погасителни вноски от по 119,13 лв.
Всяка
една вноска включвала първоначална главница и договорна лихва- това обстоятелство
не е вярно и не отговаря на условията, записани в приложения по делото договор
за паричен заем. Съгласно чл. 2, т. 4, кредитът е следвало да се издължи на 13
вноски. На основание чл. 2, т. 3 срокът на заема е 26 седмици, т. е. кредитът
следва да се издължи на 13 анюитетни вноски от по 84, 37 лв. / чл. 2,т.2/.
Оттук претенцията на ищеца е
нередовна, неясна и остава недоказана.
Във връзка с искането за
присъждане на договорна
лихва. Същото пряко зависело от това
дали претенцията по главния иск за главница ще бъде уважена.
-
По отношение на
претенцията на ищеца за осъждане за сумата в размер на 27 лв. - дължими разходи и такса за извънсъдебно
събиране на просрочено задължение
заявявам следното: последиците от неизпълнение на задълженията по договора са
уредени в чл. 8 и чл. 9 от предоставения договор за кредит, които не предвиждат
начисляването на такси или разноски. Поради което и претенцията се явява
неоснователна. Това е така, защото съгласно чл. 10, ал. 2 ЗПК „кредиторът не
може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, вкл. На
лихви, такси, комисиони или
други разходи, свързани с договора
за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит.
Отделно, по делото е представена „ТАРИФА“, от която не може да се заключи, че е
била предоставена предварително или поне с договора и потребителят се е
запознал и съгласил с нея.
-
Относно дължимата
неустойка според ищеца в размер на 382,26
лв.:
Практиката
на различни по родова и местна компетентност съдилища отдавна преодоля противоречивото
тълкуване на подобен вид клаузи, като единодушно същите се приемат за напълно
нищожни и претенциите по тях биват отхвърляни от правораздавателните органи.
Въпреки всичко, настоящият състав следва да извърши самостоятелна преценка за
наличието на неравноправни клаузи, на основание чл. 7 , ал. 3 ГПК. Критериите
дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на съдържащата се в
чл. 4, ал. 1 неустойка се намират в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТКна ВКС, а именно
- такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в
зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с
други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение №
107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о.1.
Поради
всичко по- горе, и след като съобразите основните начала, заложени в чл. 7, ал.
3,
чл.
8, ал. 2/във връзка с разминаването между твърдини факти и
приложени доказателства, които да ги подкрепятмоля /и чл. 12 от ГПК, моля да отхвърлите изцяло предявения от „”АКПЗп ЕООДиск като неоснователен и недоказан.
Съдът като прецени събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установена
следната фактическа обстановка :
От приложеното по делото
ч.гр.дело № 964/2020 г. на РС- Димитровград е видно, че по заявление на
ищцовото дружество за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е била
издадена Заповед № 444/1.9.20г. за сумата от: 873.50
лв. главница; 70.83 лв.
договорна лихва за периода от 12 февруари 2019 г. до 30 юли 2019 г. г.; 382.36 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение; 27 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на
просроченото задължение; лихва за забава /мораторна лихва/ върху непогасената
главница, в размер на 80.95
лв. за периода от 31 юли 2019 г.
г. - датата следваща датата на последната погасителна вноска на паричния заем/
датата на допускане на забава на погасителна вноска до 27 август 2020 г. -
датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, ведно със
законната лихва върху главницата от 28.8.20г./момента на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК/ до окончателното изплащане на дължимите суми, както
и съдебни разноски по делото – 225/двеста двадесет и пет/ лева разноски,
представляващи ДТ и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.415, ал.4, вр.
ал.1 т.2 ГПК длъжникът е предявил иск за
установяване на вземанията му, предмет на заповедта.
Обстоятелствата,
имащи значение за делото са: Възникването на задължението на кредитополучателя да върне получените
от заемодателя пари на цесионера /ищец/– 873.50 лв. главница; 70.83 лв.
договорна лихва за периода от 12 февруари 2019 г. до 30 юли 2019 г. г.; 382.36 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение; 27 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на
просроченото задължение; лихва за забава /мораторна лихва/ върху непогасената
главница, в размер на 80.95
лв. за периода от 31 юли 2019 г.
г. - датата следваща датата на последната погасителна вноска на паричния заем/
датата на допускане на забава на погасителна вноска до 27 август 2020 г. г. -
датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, ведно със
законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК до окончателното изплащане на дължимите суми.
Тъй като съдът следи служебно
и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения
или не, като служебното начало следва да
се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно
решение 1/9.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, от
значение е дали сключеният между страните договор, който по своята
правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски
кредит, е валиден и дали клаузите му са съобразени с изискванията на специалния закон- ЗПК,
какъв е уговорения ГЛП и ГПР, дали
посочените клаузи от процесния договор нарушават принципа на справедливост и
създават условия за неоснователно обогатяване на ответника, дали е налице явна
нееквивалентност и нищожност на договора, дали уговорената неустойка и разходи
за събиране на вземането не са нищожни, поради накърняване на добрите
нрави, изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС.
От представените писмени
доказателства – копие от Договор за
паричен заем № 3437989 от 29.01.2019г., сключен между „Изи Асет
Мениджмънт” АД и длъжника П.Г.Г. като
Заемател, подписан от нея, съгласно
който договор на Г. е дадена в заем сума в размер на 1000лв. и възникнало
задължение да погасява кредита- получената сума, ведно с договорна лихва върху тази сума, общо
в размер на 1096.81 лева. Заемополучателят се е задължил да върне сумата на 13
равни седмични погасителни вноски в размер на 84.37 лева всяка, считано от
датата на първата погасителна вноска – 12.02.2019г. и последна вноска с дата 30.7.19г.
След като посоченото в договора за
заемател лице се подписало за получил сумата, а и ответникът не е ангажирал каквито и да било
доказателства за направеното във възражението изявление, да не теглил този
заем, то и следва да се приеме, че налице валидно възникнало правоотношение по
договор за заем, по който е налице и реално предоставяне на договорената в заем
сума.
Видно
е от представените писмени доказателства, че ищецът е допуснал грешка при
посочване на датата на сключване на
Договор за паричен заем № 3437989,
която била 29.01.2019г., а не 30.01.2019г. По повод възражението на ответника в
тази връзка, съдът намери, че в случая ищеца претендира вземана основано на
сключен Договор за паричен заем №3437989,
който видно от представения такъв със същия номер е сключен на 29.01.2019г., а
не 30.01.2019г. Предвид идентичност на номера на договора, следва да се приеме,
че действителната дата на неговото сключване е именно 29.01.2019г. и е
допусната техническа грешка от ищеца досежно датата на сключването му, още
повече да съвпадат всички други реквизити на този договор. Нещо повече,
длъжника –ответник не възразил да няма сключен такъв договор, а вместо това и
предвид заключението на вещото лице по назначената съдебна експертиза е, че
именно по договор с този номер е правил плащане.
По делото е представен Рамков Договор за покупко- продажба на вземания от 30.01.2017г., сключен между
„Изи Асет Мениджмънт” АД и ищеца „АКПЗ“ ООД-София, по силата на който последният е
придобил вземането на кредитора на ответника произтичащо от Договор за паричен заем № 3437989, съгласно извадка от Приложение №1 към договора за цесия.
Според това приложение на ищеца е прехвърлено вземане в размер на общо 1403.85лв.,
включващо: 873.50лв.-главница; 70.83 лв. –договорна лихва; 409.36лв.-неустойка
и 0.16лв. –лихва за забава.
Представено е с искова молба и
уведомително писмо, адресирано до
длъжника, изходящо от „АКПЗ“ ООД-София, като пълномощник на цедента „Изи Асет
Мениджмънт” АД, съгласно чл.45 от договора за цесия. Според тази клауза цедента
издава изрично пълномощно на цесионера. Такова е представено от ищеца. В исковата молба ищецът е направил изрично
искане уведомлението за цесията да бъде връчено на ответника с преписа на
исковата молба и доказателствата.С разпореждане по чл.131 от ГПК препис от
исковата молба и приложенията за връчени лично на ответника на 16.12.2020г., при
което и следва да се приеме, че длъжникът по договора е надлежно уведомен за прехвърленото вземане
на задължението му на настоящия ищец по делото и въз основа на депозираното
пред съда заявление за издаване на заповед за изпълнение, в който смисъл
е и съдебната практика.
По делото се ангажираха
доказателства, че от ответника са извършвани плащания по договора за
кредит.Видно от т.3 от заключението на вещото лице по приетата като
доказателство по делото експертиза се установи, че видно от отчетите за
паричните постъпления в „Изи Асет менджмънт“АД внесените суми от заемателя са
общо 240 лева, от които с222 лева са извършени плащания по погасителни вноски и
с 18 лева е платена такса за събиране на вземания.Внесените суми са на
11.2.19г.-120 лва , на 28.3.19г.-60 лева и на 23.5.19г.-60 лева.С тях са
погасени както следва-главница в общ размер на 126.50 лева, договорна лихва в
размер на 25.98 лева, неустойка в размер на 69.52, такса 18 лева.
По делото няма данни за това
на ищеца да е прехвърлено вземане на кредитора – цедент „Изи Асет Мениджмънт”
АД за сума от 27лв. – разходи и такси за събиране на вземането. При което и
ищеца не носител на вземане в размер на 27лв. – разходи за събиране на
вземането, тъй като такова вземане не му е прехвърлено. Отделно
от това, съдът счита, че претенцията за такса разходи противоречи на ЗПК, на
добрите нрави и е нищожна по следните съображения: Съгласно
императивната разпоредба на чл. 33, ал.1 ЗПК, при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Такова обезщетение за забава обаче вече има предвидено в
договора и това е лихвата за забава. По изложените съображения процесната
клауза преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за
забава. По тази причина тя влиза в пряко противоречие с императивната разпоредба
на чл. 33, ал. 1 ЗПК и следва да се приеме за нищожна. Тази
наказателна клауза е и в пряко противоречие на забраната за неоснователно
обогатяване, като в същността си представлява неустойка, излизаща извън
присъщите й от закона функции, поради което се явява нищожна.
Горните констатации налагат
извода, че предявеният от ищеца установителен иск е не само допустим, но и
основателен до размера на 873.50лв. – главница и съответно неоснователен по
отношение на претендираното вземане от 27 лева-разходи и такси за извънсъдебно
събиране на просроченото задължение по Договор за паричен заем №3437989. Предвид липсата на изпълнение в срок на главното
задължение, основателна се явява и претенцията по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД, която
предвид заключението на вещото лице е в размер от 80.95 лева за периода от 31.7.19
лева до 27.08.20 г., които следа да бъдат присъдени .
В
останалата част искът е неоснователен по следните съображения: Установената
съдебна практика по чл. 290 ГПК /р.№ 23 от 7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014
г. на ВКС, I т. о. и др./ приема, че за
неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно
и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения
или не, като служебното начало следва да
се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно
решение 1/9.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Сключеният между страните
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за
потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се
съобразят с изискванията на специалния закон- ЗПК в релевантната за периода
редакция (така в определение № 351 от 22.04.2016 г. на ВКС по търг. дело №
3026/2015 г., І т. о.). По процесния договор за потребителски кредит на
ответницата е предоставена в заем сума от 1000 лв., при уговорен ГЛП
в размер на 35 % и ГПР в размер на 41.74 %. Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична
сума. Посочените клаузи от процесния договор
нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно
обогатяване на ответника. Налице е явна нееквивалентност между двете престации, като данните по делото не установяват обстоятелства, които да обосновават определянето на ГЛП и на ГПР по процесния договор
в такъв висок размер, довел до нееквивалентност на
насрещните престации при установената стойност на заема и недоказаността на
значителни разходи или риск, поет от заемодателя за срока на
договора, които да оправдават договорянето на такива високи
проценти.
За да е налице нищожност
е необходимо да е налице значителна липса на еквивалентност на насрещните
престации или вземането на едната страна да е в размер, който чувствително
надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не
само възмездяване, какъвто е настоящият случай. Във всеки отделен случай, въз
основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело,
съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява
действие, което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди интереси
с цел извличане на собствена изгода. С оглед тази конкретна преценка, съдът
прави извод дали са налице действия, които да правят договора нищожен поради
накърняване на добрите нрави. Принципно, възнаградителната лихва съставлява
цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена, се
нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения.
Както е прието в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, ІV г. о., "понятието
добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при
тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до
нищожност....".
В
допълнение съдът счита, че Клаузата за неустойка при неизпълнение за
предоставяне на обезпечение в 3- дневен срок от подписване на ДПК също е нищожна, като противоречаща на добрите нрави. От член 8,
параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на
договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността
на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка
в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се посочва, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността,
а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на
такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното
задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на
Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна
хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да
се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита
на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ
вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение
от 27 03. 2014 г. по дело C-565/12 на четвърти състав на СЕС. В този
смисъл клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неизпълнение за
предоставяне на обезпечение, което задължение става изискуемо
след 3 дни
от подписване на ДПК е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и
води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не го напри, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост
на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността
на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да
отпусне кредитът, която практика би съответствало на изискванията на
Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от
Закона за потребителския кредит. Съдът има задължение да се придържа към
Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува
изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела
C-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson). На следващо място следва да
се посочи, че неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не
е свързано пряко с претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която
излиза извън присъщите си функции и цели само и единствено да постигане
неоснователно обогатяване. На последно място, по този начин се
заобикаля законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размера на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още
едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение – недадено
обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието
обезщетение се търси с тази неустойка, са, че вземането няма да бъде събрано.
На практика така се стига до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна
неустойка и иск за реално изпълнение, което е недопустимо. При това още веднъж следва
да се подчертае, че тези вреди са самопричинени, тъй като, ако има
предварителна оценка, че е нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът,
той не би трябвало да се отпусне преди да се предостави обезпечението. В случая
това изискване не е спазено и от неизпълнение на това задължение за
предварителна оценка финансовата институция не може да черпи права за себе си,
за да изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
В резултат на изложеното
съдът стига до извода, че процесният договор за кредит е нищожен като сключен в нарушение на добрите нрави.
Исковете за 70.83 лв. договорна лихва за периода от 12 февруари 2019 г. до 30 юли 2019 г. ; 382.36 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение; 27 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение, следва да се отхвърлят като неснователни.Връщането на получената сума като главница по договора за кредит категорично се дължи от лицето, което я е получило- в случая не е налице дарение или друго обстоятелство, което да изключва дължимост на главницата.Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по същия / чл.23 ЗПК/.
С оглед изхода
на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца разноските по делото съобразно уважената част от иска.
С оглед приетото
ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, съдът по исковото
производство по чл. 422 ал. 1 ГПК дължи произнасяне и по разноските по
заповедното производство, като съгласно указанията, дадени в т. 12 от ТР, това
следва да стане с осъдителен диспозитив. Съгласно представения списък на
разноските ищеца претендира сумата в размер от 228.69 за заповедното
производство/28.69 лева-ДТ и 200 лева-юрисконсултско възнаграждение/ и сумата
от 773.20 лв. за исковото производство/223.20лв-ДТ, 350лв-юриск.възнаграждение
и 200 лева-депозит за ВЛ/, които следва да се редуцират от съда съобразно
изхода на делото, като по заповедното се присъдят такива в размер на 152 лева,
а в исковото 514 лева.
Ответникът не
претендира разноски.
Мотивиран от
изложеното ,съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на П.Г.Г., с ЕГН: ********** *** СЪЩЕСТВУВАНЕТО
НА ВЗЕМАНЕTO на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.”Панайот Волов“№29,
ет.3, представлявано от Янислав Бориславов Янакиев,
за сумата от 873.50 /осемстотин седемдесет и
три лева и 50 ст./ главница по Договор за паричен заем №3437989 от 29.01.2019г.;
лихва за забава /мораторна лихва/ върху непогасената главница в размер на 80.95/осемдесет лева и 95 ст./ за
периода от 31 юли 2019 г. до 27 август 2020 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК -28.08.2020 г. до
окончателното изплащане на вземането, за което е
издадена Заповед №444/1.9.2020г. по ч.гр.д.№964/2020г. на Районен
съд-Димитровград.
ОТХВЪРЛЯ иска
на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
ул.”Панайот Волов“№29, ет.3, представлявано от Янислав Бориславов Янакиев против П.Г.Г., с ЕГН: ********** *** , за сумата в размер на договорна лихва в размер на 70.83
/ седемдесет лева и 83 ст/за периода от 12.2.19г. до 30 юли 2019г., сумата 382.36/триста
осемдесет и два лева и 36 ст./ - неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, сумата 27/двадесет и седем/ лева-разходи и такси за извънсъдебно
събиране, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА П.Г.Г., с ЕГН: ********** ***,
да ЗАПЛАТИ на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.”Панайот Волов“№29,
ет.3, представлявано от Янислав Бориславов Янакиев,сумата
от 514/петстотин и четиринадесет/ лева – разноски по настоящото дело и сумата
от 152/сто петдесет и два/ лева -
разноски по ч.гр.д. № 964/2020г. по описа на PC – Димитровград, съразмерно с
уважената част от иска.
Решението може да бъде
обжалвано с въззивна жалба пред Хасковски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Районен съдия: /п/ не се
чете.
Съдебният акт е обявен на 20.05.2021 г.
Секретар: Д.Петрова