РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД -
ПЛОВДИВ
РЕШЕНИЕ
№ 2313
гр.
Пловдив, 25.11. 2021 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ХІІ състав, в открито
заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИАНА МИХАЙЛОВА
при секретаря
Р.П., като разгледа
докладваното от член съдията МАРИАНА
МИХАЙЛОВА административно дело № 1252
по описа за 2021 год., за да се
произнесе взе предвид следното:
І. За характера
на производството, жалбата и становищата
на страните:
1. Производството по делото
е по реда на чл. 156 и сл. във връзка с чл. 144, ал. 1 във връзка с чл. 95 от
Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.
2. Образувано е по жалба
на “ШВАЙССЕРВИЗ” ЕООД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Стефан Веркович“ № 3,
представлявано от управителя М.Г.Н., против Решение за отказ за издаване
на удостоверение относно приложимото законодателство № 70-00-2009#1/15.03.2021
г., издадено от П.Х.– главен инспектор по приходите при ТД на НАП – Пловдив,
относно лицето К.К.И. с ЕГН **********, потвърдено с Решение № 116/19.04.2021
г. на Директора на ТД на НАП гр. Пловдив.
В жалбата се
навеждат доводи за незаконосъобразност на обжалвания административен акт и се
иска неговата отмяна. В писмена защита и в съдебно
заседание чрез адв.В.Д. поддържа жалбата. Претендират се сторените в
производството разноски.
3. Ответникът по жалбата – Главен
инспектор по приходите при ТД на НАП гр. Пловдив, П.Х.Х., редовно призован не
се явява и не се представлява. В писмено становище, счита че жалбата е
неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Поддържа се, че
оспореният административен акт е законосъобразен и съдържа фактическите и
правни основания за неговото постановяване. Претендира се присъждане на
съответното юрисконсултско възнаграждение.
ІІ. За допустимостта:
4. Процесното Решение
за отказ за издаване на удостоверение относно приложимото законодателство е
обжалвано в предвидения за това срок, пред горестоящия в йерархията на
приходната администрация орган, който с решението си го е потвърдил. Така
постановеният от Директора на ТД на НАП гр. Пловдив резултат и подаването на
жалбата в рамките на предвидения за това преклузивен процесуален срок, налагат
извод за нейната процесуална ДОПУСТИМОСТ.
ІІІ. За фактите :
5. Процесният акт е издаден в хода на производство проведено
по реда на чл. 88 и сл. от ДОПК, инициирано с Искане с вх. № 70-00-2009/12.02.2021
г. по описа на ТД на НАП – Пловдив, подадено от „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД, с ЕИК
********* за издаване на удостоверение
А1 за приложимото осигурително законодателство за заето лице /обр. ОКд-236/, за
лицето К.К.И., с ЕГН **********.
В искането дружеството е декларирало следното: лицето К.К.И. е
постъпило на работа на 07.04.2020 г.; спрямо него се прилага законодателството
на командироващата държава в рамките от един месец преди командироване; ще се
запазят трудовите правоотношения между работодателя и работника през периода на
командироване; работодателят в командироващата държава може да реши да прекрати
договора със заетото лице по време на командироването; работодателят в
командироващата държава може да определи ключовите аспекти на изпълняваната
дейност в приемащата държава; лицето е наето с цел да бъде командировано
(изпратено) и не се изпраща да замести друго лице, чийто срок на командироване
е изтекъл; лицето ще бъде предоставено на разположение на друго предприятие в
държавата членка, в която то е командировано; период на командироването - от 07.04.2020
г. - 08.08.2020 г.; размерът на възнаграждението за времето на командироване е
10 евро чисто на час; към момента на подаване на заявлението, броят на наетите
от работодателя лица, които полагат труда си на територията на България е 0;
броят на административния персонал, който полагат труда си на територията на
България е 1; броят на командированите заети лица – 12; няма договори
изпълнявани в България; 12 броя са договорите, изпълнявани в приемащата държава;
процентно съотношение на реализирания оборот на територията на Република
България спрямо общия реализиран оборот за предходните 12 месеца е 100 %.
Към искането са приложени: Трудов договор №
012/07.04.2020 г. и Акт за изпращане на работник/служител в предприятие
ползвател от 07.04.2020 г.
Цитираният трудов договор е сключен между дружеството
жалбоподател и К.К.И. за изпълнение на длъжността "заварчик", с място
на работа Германия и работно място гр. Нидероршел 37355. Договорът е сключен на
основание чл. 107р от КТ във връзка с чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ до завършване
на определена работа, при условия на пълно работно време при 8 часа дневно или
40 часа седмично. Според Акт за изпращане на работник/служител в предприятие
ползвател “KD Stahl-Ind Maschinenbau” от 03.04.2020 г., работникът се задължава
да се яви на работа в предприятието ползвател, находящо се в Германия на 07.04.2020г.
с начален час 08.00 часа.
В хода на производството са дадени писмени обяснения
на пълномощник на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД до ТД на НАП – Пловдив с дата 01.03.2021 г.,
според които дружеството е водило преговори с няколко български и чуждестранни
дружества за осигуряване на временна работа на работници, но е успяло да сключи
договор единствено с немската фирма “KD Stahl-Ind Maschinenbau” с фирмен номер
15715228111 и ДДС номер DE254046804, със седалище и адрес на управление:
Германия, гр. Bernterdore, Am Fordertrum 3, който договор е прекратен през
месец август 2020 г., поради последиците за фирмата ползвател от
епидемиологичната обстановка и спада в работата. Пак там са изброени и
изпратените работници за осигуряване на временна работа (общо 13 лица, сред които
и К.К.И.) и е посочено, че за времетраенето на сключените трудови договори
работниците са осигурявани в България, но възнагражденията им са съобразени с
минималните часови ставки в Германия. Описана е и спецификата на този вид
предприятия за осигуряване на временна работа и е посочено, че основната им
дейност е винаги в държавата, където е седалището и адрес на управление на
дружеството, поради което единствената държава, в която се дължат всички
данъци, такси и осигуровки е Република България. Посочено е, че за периода от
регистрацията си от м.12.2019 г. до м.03.2020 г. дружеството не е издавало
фактури, а през месец април 2020 г. е издало 6 броя фактури на обща стойност 66
200,93 лв. към “KD Stahl-Ind Maschinenbau”.
С писмените обяснения са представени още: презентация на
фирмата; Удостоверение за регистрация от Министерство на труда и социалната
политика от 30.03.2020 г.; Договор за предоставяне на персонал от 02.04.2020 г.
сключен между „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД и “KD
Stahl-Ind Maschinenbau” и Приложение 1 към договора.
Във връзка с
подаденото искане, от страна на отвения орган е извършена проверка в ИС на НАП
и по-конкретно на подадените СД по ЗДДС и дневниците за продажба към тях за
период от м.01.2020 г. до м.02.2021 г., при която е установено, че дружеството
няма регистрирани доставки на територията на България за целия период от
м.01.2020 г. до м.02.2021 г. вкл., а за периода м.04.2020 г. до м.08.2020 г.
има декларирани само доставки на услуги по чл. 21 ал. 2 от ЗДДС, единствено и
само с контрагента в Германия - “KD Stahl-Ind Maschinenbau”. Установено е още,
че няма извършени доставки към български контрагенти.
След анализ на представените от дружеството и служебно
събраните доказателства органът по приходите е направил извод, че дружеството няма
реализирани обороти на територията на България, както преди периода на
командироване на заетите лица на територията на България, така и по време на
командироването им. При това положение е прието, че липсата на реализиран от
работодателя оборот на територията на изпращащата държава-членка /България/, е
достатъчен индикатор че дружеството осъществява преобладаващо значителна част
от дейността си на територията на друга държава - членка /в конкретния случай
Германия/ и не осъществява значителна част от дейността си на територията на
изпращащата държава - членка - България.
Въз основа на тези данни е формиран крайният извод, че не са изпълнени условията (не може да се установи обичайно осъществяване на
съществена дейност от командироващото дружество на територията на България), при които на основание чл. 12 (1) от Регламент
883/2004 лицето може да остане подчинено на българското осигурително
законодателство за периода от 07.04.2020 г. до 08.08.2020 г., с оглед на което е
издадено процесното Решение за отказ за издаване на удостоверение А1 за
приложимото осигурително законодателство.
6. Този резултат е обжалван от “ШВАЙССЕРВИЗ” ЕООД пред
горестоящия в йерархията административен орган, който с Решение № 116/19.04.2021
г. е потвърдил оспореното решение за отказ, възприемайки изцяло фактическите
констатации и правните изводи на органа по приходите, като отново е обсъдил
приложимите правни норми, а именно чл. 12 (1) и чл.14 (2) от Регламент (ЕО) №
883/2004 на Европейския парламент и на съвета, както и т. 1 от Решение № А2 от
12.06.2009 г. на Административната комисия.
ІV. За правото:
7. В случая, релевантните за разрешаването на
административноправния въпрос факти и обстоятелства са установени от материално
компетентен орган в производство по чл. 88 и сл. от ДОПК. Същото е завършило с
издаването на предвидения в чл. 91, ал. 1 ДОПК акт, който е постановен в
изискваната от закона форма. Не се констатират нарушения на процесуалните
правила при осъществяване на действията от страна на приходната администрация.
Впрочем спор по тези обстоятелства и по установените факти няма.
Спорът по делото е правен, като противоположните
становища, поддържани от страните в настоящото производство се отнасят до
правилното приложение на материалния закон и се концентрира най-общо във
въпроса налице ли са предпоставките за
издаване удостоверение А1 за приложимото
осигурително законодателство
8. За разрешаване на настоящия административноправен спор е необходимо да
се съобрази следното:
Разпоредбата на чл. 45 от ДФЕС гарантира свободното движение на работници
в рамките на Съюза, като за целта предвижда премахването на всякаква
дискриминация, основаваща се на гражданство, между работниците от държавите
членки, що се отнася до заетост, възнаграждение и други условия на труд. От
друга страна обаче системите на социалната сигурност на държавите членки
функционират на териториален принцип, като регулират събития, които възникват
единствено на територията на съответната държава.
Правилата за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки
на ЕС са въведени с Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на
Съвета от 29 април 2004 за координация на системите за социална сигурност и
Регламент /ЕО/ № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември
2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент /ЕО/ №
883/2004 за координация на системите за социална сигурност. Предназначението на
цитираните регламенти е да синхронизират системите за социална сигурност на
държавите членки, за да се елиминират онези противоречия, които възникват от
прилагането на националните законодателства в трансгранична ситуация.
Правилата за определяне на приложимото законодателство са регламентирани
в дял ІІ, чл. 11 – чл. 16 от Регламент № 883/2004, като в разпоредбата на чл.
11, пар. 1 е изведен ръководния принцип, че за едно заето лице е приложимо
законодателството само на една държава членка. При наети и самостоятелно наети
лица разпоредбата на чл. 11, пар. 3, буква а) от Основния регламент въвежда
правилото, че се прилага законодателството на държавата членка, в която се
осъществява дейността – "правило на заетостта".
Изключението от това общо правило при командироване на заети лица е
посочено в разпоредбата на чл. 12, пар. 1 от Регламент /ЕО/№ 883/2004, според
която лице, което осъществява дейност като заето лице в държава членка от името
на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея и което е
командировано от този работодател в друга държава членка, за да осъществява там
дейност от името на същия работодател, продължава да е подчинено на
законодателството на първата държава членка, при условие че предвиденото
времетраене на тази работа не превишава 24 месеца и че не е изпратено да
замества друго лице.
В разпоредбата на чл. 14, § 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 е уточнено, че
за целите на прилагането на чл. 12, § 1 от основния регламент, "лице,
което осъществява дейност като заето лице в държава-членка от името на
работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея, и което е
командировано от този работодател в друга държава-членка" включва лице,
което е наето с цел да бъде командировано в друга държава-членка, при условие,
че непосредствено преди да започне работа, спрямо съответното лице вече се е
прилагало законодателството на държавата-членка, в която е установен неговият
работодател. В случая и съгласно българското законодателство към "категорията
заети лица" спадат всички осигурени лица по реда на чл. 4, ал. 1 от КСО.
Съгласно чл. 14, § 2 от Регламент /ЕО/ № 987/2009, за целите на
прилагането на член 12, § 1 от основния регламент е разяснено, че изразът
"което обичайно осъществява дейността си в нея" се отнася до
работодател, който обичайно извършва значителни по обхват дейности, различни от
чисто вътрешни управленски дейности, на територията на държавата-членка, в
която е установен, като се вземат под внимание всички критерии, характерни за
дейностите, извършвани от въпросното предприятие. Приложимите критерии трябва
да отговарят на специфичните характеристики на всеки работодател и на
действителния характер на извършваните дейности.
Спорен по делото е именно въпросът, дали в случая е приложимо изключението
на член 12, § 1 от основния регламент от гледна точка наличието на обичайно
осъществявана дейност от страна на дружеството жалбоподател на територията на
Република България при съобразяване на това с дефиницията, съдържаща се в чл.
14, § 2 от регламента за прилагане и респективно дали са налице предпоставките
за издаване на искания формуляр-удостоверение А1. Според съображение 5 към
Решение № А2 от 12.06.2009 г. за тълкуване на член 12 от Регламент (ЕО) №
883/2004 на Европейския парламент и на Съвета относно законодателството,
приложимо за командировани работници и самостоятелно заети работници, временно
работещи извън компетентната държава (достъпно на https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=uriserv%3AOJ.C_.2010.106.01.0005.01.BUL&toc=O
J%3AC%3A2010%3A106%3AFULL) „второто решаващо условие за прилагането на чл. 12, пар. 2 от
основния регламент е наличието на връзка между работодателя и държавата членка,
в който той е установен. Поради това да командироват работници следва да имат
възможност само предприятия, които обичайно извършват дейността си на
територията на държавата членка, чието законодателство остава приложимо спрямо
командирования работник, като следователно се приеме, че посочените разпоредби
се прилагат само за предприятия, които обикновено извършват съществена част от
дейността си на територията на държавата членка, в която са установени.“
Така според т. 1, пети абзац от цитираното решение, „за да се определи, при
необходимост и в случай на съмнение, дали даден работодател извършва обикновено
съществена част от дейността си на територията на държавата членка, в която е
установен, компетентната институция в посочената държава трябва да провери
всички критерии, характеризиращи дейността на този работодател, като мястото,
на което се намират седалището и управлението на предприятието, броя на
административния персонал, работещ в държавата членка, в която е установено,
както и в другата държава членка, мястото, където са наети командированите
работници, и мястото, където са сключени по-голяма част от договорите с
клиенти, законодателството, приложимо по отношение на договорите, сключени
между предприятието и неговите работници, от една страна, и договорите с
клиенти — от друга, оборота за подходящ типичен период от време във всяка от
съответните държави-членки и броя на договорите, изпълнени в изпращащата
държава. Това не е изчерпателен списък, тъй като критериите следва да бъдат
адаптирани към всеки конкретен случай и да се вземе предвид естеството на
дейността, извършвана от предприятието в държавата, в която е установено.“
Ето защо в случая по отношение на съществената дейност, извършвана от
дружеството жалбоподател следва да се съобразят следните факти и обстоятелства:
регистрация и седалище на предприятието, броят на административния персонал,
работещ в държавата-членка, мястото, където се назначават командировани
работници, и мястото, където се сключват по-голямата част от договори с
клиенти, приложимото право към трудовите договори, сключени от предприятието с
неговите работници, от една страна, и с неговите клиенти, от друга, и оборотът
през подходящо типичен период във всяка съответна държава-членка и броя на договорите,
изпълнени в изпращащата държава.
9. Несъмнено следва да бъде съобразена и относимата в случая практиката на
Съда на Европейския съюз (СЕС).
Съгласно чл. 267, ал. 1 ДФЕС, Съдът на Европейския Съюз може да се
произнася и преюдициално, давайки т.нар. „преюдициално заключение”.
Важна особеност на решенията на този съд е, че те имат характер на
прецедент и при тях важи принципът, че след като е било постановено такова
решение по преюдициално заключение по даден въпрос, всички други съдилища
трябва да го приемат като задължително по отношение на идентични въпроси, които
възникват пред тях, и от тази гледна точка следва да се въздържат от отправяне
на свои запитвания, които са били предмет на разглеждане.
В тази връзка следва да се посочи, че по идентичен казус с настоящия
административноправен въпрос, е налице произнасяне на Съда на ЕС с Решение на
Съда (голям състав) от 3 юни 2021 година по дело С-784/19, което, както вече бе
казано, като преюдициално заключение на Съда на ЕС се ползва със сила на
тълкуваното нещо не само по отношение на националния съд, автор на
преюдициалното запитване, и евентуално на по-горните инстанции, сезирани по
същото дело, но и по отношение на всички други национални юрисдикции в
страните-членки. В диспозитива на разглежданото решение ясно е постановено, че член 14, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за
установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за
координация на системите за социална сигурност, трябва да се тълкува в смисъл, че за да се счита, че
установено в държава членка предприятие, което осигурява временна работа,
„обичайно осъществява дейността си“ по смисъла на член 12, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за
координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС) №
465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година, в тази държава членка,
това предприятие трябва да извършва значителна част от дейността си по
предоставяне на работници за временна работа в полза на предприятия ползватели,
които са установени и упражняват дейностите си на територията на посочената
държава членка.
Даденото разрешение от Съда на Европейския съюз без всякакво съмнение следва
да бъде съобразено изцяло в конкретния казус, с оглед неговия задължителен
характер, съгласно чл. 633 от ГПК.
10. Изложените до тук съображения съотнесени към конкретиката на настоящия
казус налагат да се приеме следното:
Няма спор по делото, че икономическата дейност на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД е
„предоставяне на работна сила за временна заетост“. За да е изпълнено обаче
второто условие за приложението на специалното правило по чл. 12, пар. 1 от
Регламент (ЕО) № 883/2004, следва значителна част именно от тази дейност да е
извършена на територията на България. Нещо, което в случая не се констатира.
В тази връзка следва да се посочи, че „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД няма извършени
доставки към български контрагенти през периода от регистрацията на дружеството
до момента на проверката, както и че няма наети лица, които полагат труд на
територията на България. В подкрепа на това са и данните от извършената в хода
на административното производство проверка в ИС на НАП и по-конкретно на
подадените СД по ЗДДС и дневници за продажба за период от м.01.2020 г. до
м.02.2021 г., при която е установено, че „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД няма регистрирани
доставки на територията на България през този период, а за периода м.04.2020 г.
до м.08.2020 г. има декларирани само доставки на услуги по чл. 21, ал. 2 от ЗДДС, единствено и само с контрагента в Германия - “KD Stahl-Ind Maschinenbau”,
Впрочем тези обстоятелства не са спорни между страните, доколкото дружеството
само е декларирало същите в искането за издаване на удостоверение А1 за
приложимо осигурително законодателство за заето лице.
Следователно от данните по делото не се установява икономическата
активност на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД да е обусловена изцяло или преимуществено от
сключването и изпълнението на сделки, реализирани на територията на България. Напротив,
активният период от страна на дружеството жалбоподател е свързан пряко със
сключения договор с немския контрагент за предоставяне на работна сила, което
се превръща в основен предмет на дейност на дружеството.
При това положение няма как да се приеме, че по отношение на „ШВАЙССЕРВИЗ“
ЕООД е налице изискването значителна част от дейността на дружеството да е
извършена на територията на България.
Изложеното до тук налага да се приеме, че органът по приходите
законосъобразно е отказал издаването на удостоверение за приложимо
законодателство, доколкото в случая не са изпълнени всички кумулативно дадени
предпоставки в чл. 12 § 1 от Регламент ЕО 833/2008 г.
11.
Крайният извод на съда е, че обжалваният административен акт се явява законосъобразен.
Това има за последица неоснователност на жалбата, с която съдът е сезиран,
поради което тя ще следва да бъде отхвърлена.
V. За разноските:
12. При посочения изход на
спора на основание чл. 161 ал. 1, пр. 3 от ДОПК във връзка с чл. 8, ал. 3 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, на НАП се дължат
извършените разноски по осъществената юрисконсултска защита. Те се констатират
в размер на 500 лв.
Така мотивиран, Пловдивският административен съд,
ІI отделение, ХІІ състав,
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Пловдив, ул. „Стефан Веркович“ № 3, против Решение за отказ за
издаване на удостоверение относно приложимо законодателство № 70-00-2009#1/15.03.2021
г. на орган по приходите при ТД на НАП – Пловдив, потвърдено с Решение №
116/19.04.2021 г. на Директора на ТД на НАП – Пловдив.
ОСЪЖДА „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. Пловдив, ул. „Стефан Веркович“ № 3, представлявано от М.Г.Н., да заплати на
Националната агенция за приходите сумата от 500 (петстотин) лева, представляваща възнаграждение за осъществената
юрисконсултска защита.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: