Р
Е Ш Е Н И Е
№ 80/07.07.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД,
гражданско отделение, в
откритно съдебно заседание, проведено на 10.06.2020 год, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА
ДОНЧЕВА
РОСИЦА СТАНЧЕВА
при секретаря
Ю.К., като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 154/2020 год, за да
се произнесе, взе предвид:
Подадена
е въззивна жалба от Държавата, представлявана от Министъра на регионалното
развитие и благоустройството, чрез Областен управител на област с адм. център
Варна, чрез пълномощника му Г.П.П. – юрисконсулт, срещу решение №
1545/20.12.2019 год по гр.д. № 547/2019 год на Окръжен съд Варна, г.о., с което
е признато за установено в отношенията между страните, че ищците Л.Д.Г. с ЕГН
**********, Р.П.Г. с ЕГН **********, К.С.Д. с ЕГН **********, М.Н.Д. с ЕГН
**********, В.С.С. с ЕГН **********, Ц.К.С. с ЕГН **********, са собственици на
поземлен имот с идентификатор 10135.2567.12 по КК и КР на гр.Варна, намиращ се
в гр. Варна, местност „Долна трака” с прощ 3342 кв.м. , и същевременно
Държавата е осъдена да предаде владението върху имота на ищците.
По
съображения за незаконосъобразност и необоснованост на решението, въззивникът
моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което предявеният иск с
правно осн. чл. 108 от ЗС бъде отхвърлен. Позовава се на допуснати от съда
процесуални нарушения, изразяващи се в недопускане на поискани от страната
писмени доказателства, и във връзка с това прави искане за тяхното допускане.
Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Изразено
е несъгласие с констатациите на вещото лице, върху които са изградени изводите
на съда, че имотът е предназначен почивна база на НСО. Като проследява хронологията
от момента на отчуждаването до днес, въззивникът изтъква, че този имот попада в
територията на стопанство „Евксиноград” и е включен в т.нар. „охранителна
зона”, поради което притежава особен статут, определящ го като обект на
публична държавна собственост. Като такъв той не е могъл да бъде придобит от
ищците по реституция. Развити са доводи, че имотът е бил отчужден по 35-то ПМС
по чл. 26 от ЗДИ, който закон не попада в приложното поле на чл. 3 от ЗВСНОИ.
На следващо място се твърди, че към влизане в сила на реституционния закон
имотът е бил застроен, което е съставлявало пречка за възстановяване правото на
собственост. Против решението на кмета на Община Варна за реституция е била
подадена жалба от НСО при Президента на РБ, но образуваното адм.д. № 241/1994
год на ВОС е било прекратено поради липса на процесуална легитимация. Във
връзка с установяване на горните обстоятелства били представени писмени
доказателства, но съдът отказал да ги допусне.
Постъпил
е отговор от Л.Д.Г., Р.П.Г., К.С.Д., М.Н.Д., В.С.С., Ц.К.С. чрез процесуалните
им представители адв. П.С. и адв. С. ***, в който е изразено становище за
неоснователност на въззивната жалба и за потвърждаване на решението.
Претендират се разноските за настоящата инстанция.
В
отговора се акцентира върху обстоятелството, че във въззивната жалба се сочат
твърдения, които не са били своевременно въведени с отговора на исковата молба,
поради което и доказателствените искания във връзка с тях са недопустими. При
първоинстанционното разглеждане на спора ответникът е оспорил реституционното
решение на Кмета на Община Варна като нищожно поради обстоятелството, че имотът
е публична държавна собственост и е извън гражданския оборот. Не са правени
възражения по материално-правните предпоставки на реституцията, каквито се
повдигат за първи път с въззивната жалба. Поради това въззиваемите се
противопоставят на приемането на писмените доказателства, пришити към корицата
на делото и неприети от първоинстанционния съд.
Подадена
е и частна жалба от Л.Д.Г., Р.П.Г., К.С.Д., М.Н.Д., В.С.С., Ц.К.С. чрез адв.
С.Т. срещу определение № 433/03.02.2020 год в частта за разноските. По
съображения, че делото представлява значителна фактическа и правна сложност,
частните жалбоподатели считат, че определението, с което присъдените разноски
са редуцирани поради прекомерност е незаконосъобразно и молят за присъждане на
още 11402,48 лв или общо 17000 лв.
В
постъпилия писмен отговор от насрещната страна е изразено становище за
неоснователност на частната жалба и за потвърждаване на определението.
Съставът
на Апелативен съд Варна намира, че въззивната жалба е подадена в срок от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разглеждайки
я по същество, съдът намира следното:
Предмет
на разглеждане е предявен ревандикационен иск от Л.Д.Г., Р.П.Г., К.С.Д.,
М.Н.Д., В.С.С., Ц.К.С. срещу Държавата, представлявана от Министъра на
регионалното развитие и благоустройството, за признаване правото на собственост
на ищците върху ПИ с идентификатор 10135.2567.12 по КК и КР на гр.Варна,
намиращ се в гр. Варна, местност „Долна трака” с прощ 3342 кв.м. и за предаване
на владението върху същия.
От
приложените по делото доказателства се установява, че първоначално собственик
на имота е бил К.Д.К. въз основа договор за покупко-продажба, сключен с нот.акт
№ 3/09.11.1935 год. Имотът е отнет от него на осн. ПМС № 35/08.04.1948 год, а
според твърдението на ответника в отговора на исковата молба – въз основа на
конфискация, за каквато не са налице доказателства по делото.
С
решение № 1982/24.06.1993 год на Кмета на Община Варна на осн. мотивирано
предложение № 295/05.05.1992 год на Общинската комисия по реституция, е
възстановено правото на собственост върху имота на осн. чл.3 от ЗВСВНОИ на
Б.К.Д. в качеството му на наследник на К.Д.К.
След
поредица от сделки към момента на подаване на исковата молба имотът е преминал
в собственост на ищците.
По
делото е прието заключение на съдебно-техническа експертиза, която е проследила
записванията и отрежданията за имота в действалите към настоящия момент
кадастрални и регулационни планове, както следва:
В
кадастралния план от 1936 год. имотът е бил заснет с пл.№ 1534. Този стар
кадастрален план е послужил като основа за регулационния план на Курортно
предградие „Лозята” от 1937 год, където за имота е отреден парцел VI в кв. 224.
В последващия кадастрален план на м.”Крайбрежието” гр.Варна от 1956 год имотът
попада в имот пл.№ 1508 – без първоначален запис в разписния лист. Генерално
градостроителният план на „Крайбрежието” на гр.Варна от м.”Траката” до
м.”Златни пясъци” е одобрен с Указ № 470/08.12.1956 год и в него процесният
имот попада в територия, обозначена като „Зона за индивидуално вилно
застрояване”. Съгласно общия градоустройствен план, одобрен със Заповед №
РД-03-02/46/31.12.1982 год на КТСУ при МС имотът попада в урбанизирана
територия, а като предвиждане е отбелязано „специални терени”. С одобрения през
1998 год териториално-устройствен план на гр.Варна е обособена курортна зона, а
процесният имот попада в „Курортни комплекси” и „Вилни зони”, изобразен на
плана с вертикални щрихи – „промяна земеползване, предвидено с ТУП”. Със
Заповед № РД-02-14-1734/21.09.1999 год на МРРБ са одобрени специфични правила и
нормативи за устройство и застрояване на територията на Варна. С тях за
изследвания имот е отбелязано „без промяна на предназначението до ном ОУП”. В
картата на възстановената собственост на землище Варна имотът попада в имот №
000026 по КВС. По кадастралната карта, одобрена със Заповед №
РД-18-92/19.10.2008 год на ИД на АГКК имотът с № 1536 по КП от 1936 год
покрива по-голямата част от имот с идентификатор 10135.2567.12 с площ 3342
кв.м. Съгласно Общия устройствен план на гр.Варна, одобрен със Заповед №
РД-02-14-2200/03.09.2012 год и Заповед № РД-14-2197/03.09.2012 год на МРРБ,
имотът попада в урбанизирана територия в устройствена зона „Ок1”-Курортни зони
и комплекси в зелена среда. Имотът не е застроен и в него липсват каквито и да
било съоръжения.
За
имота са съставени последователно следните актове за държавна собственост:
АДС
№ 376/08.02.1950 год, в който са описани редица сгради и застроено и
незастроено място, но процесният имот не фигурира
АДС
№ 1360/09.02.1951 год, в който е описан парцел № 1534 по плана на гр.
Сталин, курортно предградие „Лозята”, с площ 3500 кв.м., отчуждено от К.Д.К. на
осн. чл. 26 от ЗДИ и ПМС № 35/1049 год.
АДС
№ 430/15.12.1986 год, съставен на осн. чл. 77 от НДИ и чл. 81 и 92 от ЗС, в
който са описани основни сгради с площ от 17035 кв.м., стопански сгради с площ
7874 кв.м. и застроени и незастроени площи 1316 дка, като в този акт процесният
имот не се споменава.
В
АДС № 2043/02.11.1993 год, издаден на осн. чл. 81 от НДИ е описан само сграден
фонд, без земя.
Съставен
е АПДС № 3584/30.11.2001 год за публична държавна собственост за недвижим имот,
намиращ се в гр.Варна, стопанство Евксиноград, център „Винарска изба
Евксиноград” и следното описание: стопанство Евксиноград, включващо земя
926.000 дка, съоръжения и сгради. Съгласно заключението на експертизата, при
така описаните граници на имота в последния акт за публична държавна
собственост, може да се направи извод, че процесният имот пл.№ 1534 по КП от
1036 год, впоследствие попълнен като имот пл.№ 1508а със заповед № Р-111/1994
год, е идентичен с процесния имот с идентификатор 10135.2567.12 и попада в
описания обхват на акта.
На
скицата, придружаваща издадения АПДС № 3584/2001 год в горния ляв ъгъл е
изписана площ 92,6 ха(равняващо се на 926 дка), в т.ч. Дворец „Евксиноград” 87
ха и „Охранителна зона” 5.6 ха, като в територията, очертана като „Охранителна
зона” попада и процесният имот.
След
направените справки в отдел „КР” и дирекция „АГУП” при Община Варна
експертизата е установила, че такъв имот „Охранителна зона” не съществува по
никой от действалите до момента кадастрални планове и кадастрални карти. Като
основа за издаването на скицата е послужил кадастрален план, изработен през
1976 год, който не съдържа данни за имоти, а представлява ситуационна снимка.
Въпросната скица е изготвена нарочно за актуването, като границите на Двореца и
„охранителната зона” са изчертани допълнително.
Слез
извършване на необходимите проверки и изчисления върху създадения цифров модел
от Община Варна, вещото лице е установило, че имот 1508а попада в контура на
т.нар. „охранителна зона”, но е изключен от нейната площ и не е част от нея.
При устните обяснения в съдебно заседание, вещото лице е уточнило, че тази
констатация е направена при запознаване със скицата в цифров вид при Община
Варна, на която очертаната площ на т.нар. „охранителна зона” е повече от
означените 5,6 ха, което означава, че процесният имот, заедно с други два
имота, макар да са отразени графично като част от тази зона, не са включени в
площта й.
При
така установената фактическа обстановка, съдът намира следното:
Основните
спорни въпроси в настоящото производство, въведени с въззивната жалба и
относими към основанието за претендираното от ответната страна право на
собственост са: кой е приложимия реституционен закон ЗВСОНИ или ЗВНОНИ по ЗТСУ
и др., какъв е бил характера на процесния имот към датата на приемането им, в
частност съставлявал ли е публична държавна собственост, което обстоятелство да
се явява пречка за възстановяването му. Въззивникът както в отговора си на
исковата молба, така и във въззивната жалба се позовава на конфискация,
извършена преди отчуждението по силата на ПМС № 35/1945 год, от което черпи
довод за приложимост на ЗВСОНИ,
в частност чл.2 ал.1 от същия, а не на чл. 3 от ЗВНОНИ, по който имотът е
възстановен. Тези разсъждения не са подкрепени с доказателства, както и
твърденията, че имотът при неговото одържавяване е бил предназначен за нуждите
на управлението на особените имоти при МС.
По
делото е установено по несъмнен начин, че имотът, предмет на настоящия спор, е
бил собственост на К.К. и отчужден по силата на ПМС № 35/1949 год и на осн. чл.
26 от Закона за държавните имоти (отм). Отчужденията, извършени по този закон
попадат в приложното поле на чл. 3 от ЗВСНОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС
при наличие на предпоставките за това, а именно – ако към влизане на
реституционния закон в сила обектът не се използва за нуждите, за които е
отчужден.
От
заключението на съдебно-техническата експертиза са проследени последователните
отреждания за имота, както следва: „Зона за индивидуално вилно застрояване”
съгласно генерално градостроителният план на „Крайбрежието” на гр.Варна от
м.”Траката” до м.”Златни пясъци” е одобрен с Указ № 470/08.12.1956 год;
урбанизирана територия в устройствена зона „Ок1”-Курортни зони и комплекси в
зелена среда – съгласно Общия устройствен план на гр.Варна, одобрен със Заповед
№ РД-02-14-2200/03.09.2012 год. Установено е също, че в имота липсват сгради и
съоръжения. Понятието „охранителна зона“ се споменава за първи път в скицата,
изготвена нарочно с оглед издаването на АПДС 3584/2001 год, и не съществува в
никой от преди действалите кадастрални планове и карти, както и в съставените
предходни актове за държавна собственост.
С
оглед горното, отговорът на следващия относим въпрос – представлява ли имотът
публична държавна собственост, респ. нищожна ли е заповедта на кмета за
реституирането му на наследниците на собственика, е отрицателен.
Предназначаването
на имота за специалните нужди на органи на държавната власт не може да се
извлече от акта за одържавяването му - целта на отчуждението не е посочена в
ПМС № 35/1949 год. От друга страна, безспорно е установено, че имотите,
включени в стопанство „Евксиноград“ и обезпечаващи това предназначение, са били
предоставени за управление и стопанисване в различни периоди от време на УБО,
МС или НСО.
В
настоящия случа обаче процесният имот не попада в чертите на стопанството,
както се установява от заключението на експертизата. Представената скица,
издадена от Община Варна е за нуждите на съставения акт за публична държавна
собственост и в нея имотът е изчертан като самостоятелен, но попадащ в
територия, обозначена като охранителна зона. Не става ясно въз основа на кой
план и по какъв ред е съставена скицата, поради което и предвид посоченото
по-горе несъответствие, констатирано от експертизата между графичното
изображение и действителната площ на зоната, тази скица не съставлява
достоверно извлечение от кадастрално заснемане на съответната територия, нито
че е налице отреждане на същата като зона със специално предназначение.
Съгласно
чл.2 ал.2, т.2 от ЗДС в редакцията му към 1996 год, респ. т.4 към настоящия
момент, публична държавна собственост са само тези имоти, които се предоставят
на държавно учреждение или орган на държавна власт за изпълнение на неговите
публични функции. По делото няма данни, че към момента на реституцията, а и към
настоящия момент имотът служи за задоволяване на такива нужди. Имотът не е
застроен, няма обслужващо предназначение и върху него не са изградени постройки
или съоръжения, следователно – съществува във вида, в който е отчужден. Същият
е бил законосъобразно възстановен на наследниците на собственика, от когото е
бил отчужден, а ищците са го придобили въз основа на валидни разпоредителни
сделки.
По
изложените мотиви, съвпадащи с тези на първоинстанционния съд, настоящият
състав намира, че постановеното решение е правилно и законосъобразно и следва
да бъде потвърдено.
Частната
жалба срещу определение № 433/03.02.2020 год е основателна.
При
направено възражение от насрещната страна за прекомерност на адвокатското
възнаграждение съдът е длъжен да съобрази неговата основателност с оглед
фактическата и правна сложност на делото, както и вида и интензитета на
оказаната правна защита. При тази своя преценка той не е длъжен да приложи във
всички случаи минималния размер, предвиден в Наредба № 1/2004 год.
Настоящото
дело се отличава с голяма фактическа и правна сложност, а и материалният
интерес е висок. Въпреки това претендираните в първата инстанция разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 27000 лв е прекомерен, поради което
следва да бъде редуциран до размер на 17 000 лв. Постановеното
определение, с което искането за допълване на решениетоо в частта за разноските
е било оставено без уважение следва да бъде отменено, а в полза на ищците
Ц.К.С., В.С.С., Л.Д.Г. и К.С.Д. бъдат присъдени разноски в размер на още
11402,52 лв.
За
настоящата инстанция въззиваемите са направили разноски за адвокатска защита в
общ размер 16000 лв. Всички са били представлявани от един адвокат, а защитата
е в техен общ интерес. Възражението за прекомерност в случая е основателно
предвид характера на въззивното производство, по което не се събират нови
доказателства, а и с оглед процесуалната им роля като ответници. Поради това в
тяхна полза следва общо да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на минимума, предвиден в Наредба № 1, а именно 5598 лв.
Водим
от горното съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1545/20.12.2019
год по гр.д. № 547/2019 год на Окръжен съд Варна, г.о.
ОТМЕНЯ определение № 433/03.02.2020
год по гр.д. № 547/2019 год на Окръжен съд Варна, г.о. и вместо него
П О С Т
А Н О В И:
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от
Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез Областен управител
на област с административен център Варна да заплати общо на Л.Д.Г. с ЕГН
**********, Р.П.Г. с ЕГН **********, К.С.Д. с ЕГН **********, М.Н.Д. с ЕГН **********,
В.С.С. с ЕГН **********, Ц.К.С. с ЕГН ********** сумата 11402,52 лв,
представляваща горницата над присъдените с решението 5597,52 лв до 17000 лв
разноски за адвокатско възнаграждение за осъществена правна защита по гр.д. №
547/2019 год на Окръжен съд Варна.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от
Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез Областен управител
на област с административен център Варна да заплати общо на Л.Д.Г. с ЕГН
**********, Р.П.Г. с ЕГН **********, К.С.Д. с ЕГН **********, М.Н.Д. с ЕГН
**********, В.С.С. с ЕГН **********, Ц.К.С. с ЕГН ********** сумата 5598 лв
– разноски за адвокатско възнаграждение по настоящото дело.
Решението подлежи на касационно
обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при
наличие на предпоставките по чл 280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.