Р
Е Ш Е Н И Е
№ ……
гр. София, …..10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, II-г въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. с-я СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от председателя гр.д. № 7552/2020
г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С решение от 06.09.2019 г. по гр. д. 62572/2017
г. на СРС, I ГО, 50 състав са отхвърлени предявените от К.Н.Г., Б.Н.Г.
и З.Д.Г. против З.В.Х. осъдителни искове по чл. 232, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 57, ал. 1 СК, за заплащане на сума в общ размер от
3600 лв., частично от 12300 лв., представляваща месечен наем за етаж 3 от къща,
находяща се в гр. София, ул. „*****, за периода 01.05.2014 г. – 06.09.2017 г. С
решението З.Х. е осъдена на основание чл. 233 ЗЗД да предаде на Б.Г. и З.Г.
посочения недвижим имот, като предявения от К.Г. иск със същата претенция е
отхвърлен.
С въззивна жалба от 07.10.2019 г., уточнена
с молба от 21.09.2020 г., К.Г., Б.Г. и З.Г. обжалват решението в отхвърлителната
част с доводи за незаконосъобразност и неправилност. Поддържат, че са сезирали
съда с искане за заплащане на дължимо обезщетение за ползване на собствен на
ищците имот, докато съдът се произнесъл по искане за заплащане на наемна цена.
Наемното правоотношение било прекратено още през юни 2014 г. и поради невръщане
на наетата вещ от страна на наемателя след прекратяването ищците могли да
търсят от него единствено обезщетение за ползване. Напускането на жилището от
ответницата не било равнозначно на връщане на държането на същото на ищците,
съответно не я освобождавало задължението ѝ да заплати
обезщетение, независимо дали е ползвала жилището. В мотивите на решението съдът
се позовал на молба от ищеца К.Г. от 09.11.2018 г., която била оттеглена,
съответно не следвало да се счита за извънсъдебно или съдебно признание. Молят
съда да отмени решението в обжалваната част и да уважи изцяло предявените искове.
Претендират разноски.
З.Х. е подала отговор на въззивната жалба в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който счита същата за неоснователна, като
поддържа, че правилно и законосъобразно районният съд обосновал, че след
влизане в сила на решението за развод между страните по делото възникнало
принудително наемно правоотношение, прекратено по закон на 27.07.2014 г., като
за срока на действието му действително се дължала наемна цена, което вземане
обаче било погасено по давност. След 27.07.2014 г. ответницата ползвала имота
безвъзмездно по силата на договор за заем за послужване, а ищците не биха могли
да имат претенции към нея за заплащане на наемни вноски.
С въззивна жалба от 25.09.2019 г. З.Х.
обжалва решението, в частта за предаване на процесния имот, като поддържа, че
съдът се произнесъл по непредявен иск, съответно решението в тази част следвало
да се обезсили като недопустимо. Поддържа, че след прекратяване на възникналото
между страните принудително наемно правоотношение на 27.07.2014 г. Б.Г. и З. Г.
имали право да искат предаване на имота като собственици, а не в качеството си
на наематели. Претендира разноски.
К.Г., Б.Г. и З.Г. не са подали отговор на
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
С разпореждане от 23.10.2020 г. съдът е
насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание, като е констатирал,
че не са заявени доказателствени искания на страните във въззивното
производство.
Съдът, като обсъди доводите на страните във
връзка с твърдените пороци на решението в обжалваната част, наред със събраните
по делото доказателства и на основание чл. 12 ГПК, намира за установено
следното:
Жалбите са допустими, като подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, и
следва да се разгледат по същество.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК
съдът намира решението за валидно и допустимо, доколкото районният съдът не се
е произнесъл по непредявен иск, а е посочил правна квалификация на исковете и
въз основа на нея се е произнесъл по същество на претенциите. Произнасянето по
непредявен иск, което води до недопустимост на решението, предполага съдът да
не разгледа релевантните за спора обстоятелства така, както са заявени от
страните, а противно на диспозитивното начало да включи, обсъди и основе
решението си върху други факти. Тази хипотеза трябва да се отграничава
от хипотезата, при която първоинстанционният съд е направил погрешна правна
квалификация на заявените от страните факти, включени в основанието на
предявения иск. В този случай съдът не е подменил основанието и не е разгледал
непредявен иск, а е постановил едно частично неправилно съдебно решение, субсумирайки фактите под правна норма, която в случая не е
приложима.
Относно правилността му съдът е ограничен
от пределите на жалбата, по аргумент от чл. 269 изр. 2 ГПК.
Приетите доказателства по делото пред
първата съдебна инстанция удостоверяват установената от същата фактическа
обстановка.
Районният съд е приел за установено, че гражданският
брак между З.В.Х. и Н.Б.Г. е бил прекратен с влязло в сила решение от
27.07.2013 г., като на майката било предоставено упражняването на родителските
права върху родените от брака две непълнолетни деца и местоживеенето им е определено
при нея в семейното жилище, представляващо етаж 3 от къща, находяща се в гр.
София, ул. „*****, без в решението да е определена месечната наемна цена. С
нотариална покана, връчена на 08.04.2014 г. ищците К.Г., Б.Г. и З.Г.
поканили З.Х. да им заплатща месечен наем за
ползването на имота в размер от 300 лв., считано от месец август 2013 г. до изтичането
на определения в чл. 56, ал. 3 СК едногодишен период. Съгласно съдебна спогодба
от 06.11.1986 г. недвижимият имот на ул. „***** представлявал двуетажна жилищна
сграда, чиито първи етаж бил поставен в дял на К.Г., а вторият - в дял на Б.Г.
и З.Г.. Впоследствие сградата била надстроена
с трети етаж, на който се намирало процесното семейно жилище, съгласно
разрешение за строеж № 104/13.11.1997 г. и акт за узаконяване № 13/24.11.2014
г. Приетата по делото експертиза е установила, че месечният пазарен наем за
етаж 3 от жилището за периода м.05.2014 г. – м.09.2017 г. възлиза на сумата от
общо 11990,96 лв., като размерът на наема за всеки от месеците за периода е
представен отделно. Отчел е показанията на разпитаната по делото свидетелка Б.Д.,
съгласно които след прекратяване на брака ответницата с децата си се преместила
да живее в друга къща, но от 2016 г. се върнала да живее в процесния имот. При
така установеното от фактическа страна, районния съд приел, че след
прекратяването на брака на 27.07.2013 г. между бившите съпрузи възникнало
наемно правоотношение, по което ненавършилите пълнолетие деца не дължали наемна
цена за ползваната от тях площ съгласно чл. 57, ал. 2 СК. Съгласно
обективираното от ответницата в отговора на исковата молба възражение,
претендираните суми били погасени по давност за периода 01.05.2014 г. – 30.08.2014
г. За останалия претендиран период от 01.09.2014 г. до 06.09.2017 г.
претенцията била неоснователна, тъй като след 27.07.2014 г. Б.Г. и З.Г. нямали
сключен наем с ответницата, по който да претендират заплащане на наемна цена. Другият
ищец К.Г. допуснал ответницата да ползва имота безвъзмездно, при условията на
заем за послужване. По тази причина не би могъл да претендира от нея парични
суми за ползване на идеална част от имота или предаването му. Поради
прекратяване по закон на наемното правоотношение ответницата следвало да
предаде имота на другите двама ищци - Б.Г. и З.Г..
По отношение правилността на решението в
обжалваните му части, във връзка с наведените във въззивните
жалби оплаквания по съществото на спора, настоящият състав на въззивния съд
намира следното:
В настоящия случай ищците са предявили
осъдителна претенция за заплащане на обезщетение за ползване на техен
съсобствен имот при твърдения за прекратено наемно правоотношение в края на
месец юли 2014 г., което обстоятелство се потвърждава и от изпратената до
ответника нотариална покана от 08.04.2014 г., с която се претендира заплащане
на наем единствено за едногодишния период по чл. 56, ал. 3 СК. При тези
твърдения втората заявена претенция е ответницата да бъде осъдена да върне
владението на имота на ищците. Съдът е квалифицирал исковете им по чл. 232, ал.
2 ЗЗД и чл. 233 ЗЗД, която квалификация, по преценка на настоящия състав, се
явява неправилна по отношение на първия иск, което обстоятелство обаче не
обуславя недопустимост на решението, съгласно изложените по-горе съображения.
Тъй като неправилната квалификация е обусловила извод за неоснователност на
претенциите, въззивният съд е длъжен да квалифицира исковете и след това отново
да прецени тяхната основателност. Настоящият състав намира, че правилната
квалификация на предявените искове е по чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл. 233, ал. 1 ЗЗД. При тази правна квалификация и установените по делото факти, съдът намира,
че претенциите за заплащане на парични суми и за предаване на имота са
основателни. Ищците поддържат именно липса на наемно правоотношение между
страните след 27.07.2014 г. и продължаващо от ответницата ползване на имота,
което обстоятелство се потвърждава и от събраните по делото свидетелски
показания.
С разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД са
уредени правоотношенията между страните
по прекратен договор за наем, независимо от основанието за възникването му, по
който наемателят е продължил ползването на имота, обект на договора за наем,
въпреки изричното противопоставяне на наемодателя. При наличието на тези предпоставки
по силата на закона възниква "квази наемно
правоотношение" между страните по договора за наем, действието на който е
прекратено. Бившият наемател е длъжен да изпълнява задълженията си по
прекратения договор за наем, а именно да пази вещта, да я ползва само по предназначение,
да заплаща консумативи свързани с ползването й. За него остава и задължение за
плащане цената на ползването на тази вещ. Това задължението обаче вече не е престационно задължение, тоест не е изпълнение на
задължение по договор, каквото е било до прекратяване на правоотношението по
валиден договор за наем. След прекратяването на договора за наем в хипотезата
на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД задължението за плащане на цената на ползването на
вещта е обезщетително, като съпоставянето на размера
на обезщетението с наемната цена по договора, не променя характера на вземането
- то си остава такова за обезщетение, а не за наем. Конкретния размер на това
обезщетение, подлежи на установяване и може да се изразява както в пропусната
възможност на наемодателя да реализира доходи от вещта, така и в невъзможност
да я ползва сам, а дори и в това, че същата се е амортизирала в резултат на
ползването й от бившия наемател. При тези хипотези бившият наемодател има право
да получи уговорения в договора наем, независимо че той вече не обвързва
страните. Обезщетението е съизмеримо със средната пазарна наемна цена, но само
ако тя е по-висока от уговорения наем или ако такава цена липсва, както е в случая.
Това обезщетение се дължи независимо дали е имало реална възможност за
отдаването на имота под наем на трето лице, защото поведението на бившия
наемател е препятствало наемодателя да извлича ползи от имота. Съдът приема за
установено по делото, че след изтичане на срока по договора за наем ищците са се
противопоставили на продължаващото ползване на имота от ответника, и че този
имот не е върнат на ищците. Задължението за връщане на вещта се изпълнява чрез
освобождаване на имота от вещите на наемателя и осигуряване на достъп до имота
на наемодателя във вида, в който той е бил предаден от наемодателя на наемателя
при сключване на договора за наем. Дали наемателят реално е продължил да ползва
вещта е ирелевантно при иск по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД.
Релевантно е само дали наемателят е върнал имота на наемодателя. (В този смисъл
Решение № 214/23.01.2017 г. на ВКС по т.д. № 1642/2015 г. постановено по реда
на чл. 290 от ГПК). В случая ответникът не е ангажирал доказателства, че е
върнал имота на ищеца. За пълнота на изложението следва да се посочи, че
събраните по делото гласни доказателства установяват и че ответникът реално е
ползвала имота, независимо, че това обстоятелство не е решаващо по делото.
При така възприетото съдът приема за
установено по делото валидно възникнало вземане на ищците към ответницата за
заплащане на обезщетение за ползването на имота след прекратяването на договора
за наем за периода 01.05.2014 г. – 06.09.2017 г. Съдът приема, че размерът на
това обезщетение следва да се определи съобразно заключението по приетата по
делото експертиза и в рамките на заявените от ищците частични претенции. Възражението
на ответника за изтекла погасителна давност съдът намира за неоснователно, тъй
като претенцията за обезщетение по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, независимо от
обвързаността му с цената на наема по договора за наем, е с извъндоговорен
характер и се погасява с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Началният
момент на давността се определя по правилото на чл. 114, ал. 1 ЗЗД. В случая
задължението на ответника за заплащане на обезщетението е съществувало за всеки
от ден от исковия период от 01.05.2014 г. – 06.09.2017 г. и доколкото
погасителната давност изтича самостоятелно за всеки от включените в този период
дни, то към датата на подаване на исковата молба на 07.09.2017 г. вземането за
обезщетение не е погасено по давност за нито един ден от процесния период. Следва
да бъде отбелязано, че върху молбата на К.Г. от 09.11.2018 г., с която той е
заявил, че ответницата ползва неговата идеална част от процесния имот на правно
основание, както и, че не възразява за това и няма претенции към нея за минал или
за бъдещ период, е обективирано разпореждане на съда от 26.11.2018 г., с което
на молителя са дадени указания да заяви изрично дали се отказва или оттегля
предявения от него искове. В съдебно заседание на 03.12.2018 г. К.Г. е заявил,
че оттегля молбата си от 26.11.2018 г. При това положение съдът намира, че
процесуалното действие следва да се счита за оттеглено, тъй като ищецът се е
разпоредил валидно с упражненото от него право на защита, съответно извършеното
в молбата признание от негова страна не би могло да се използва като
доказателство, а районният съд не е следвало да формира извод за
неоснователност на иска въз основа на това процесуално действие. При извод за
основателност на претенциите за заплащане на обезщетение решението следва да
бъде отменено в обжалваната част, като исковете бъдат уважени изцяло.
По отношение на иска за връщане на вещта
съдът намира, че задължението за връщане на наетата вещ от страна на наемателя,
след като облигационната връзка престане да съществува, е предвидено в
разпоредбата на чл. 233, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и подлежи на доказване от наемателя. Съдът
не се е произнесъл по непредявен иск, както е посочено във въззивната жалба на
ответника, а по надлежно заявена претенция, като е отчел наведените от страните
твърдения. Връщането на наета недвижима вещ по смисъла на посочения текст не се
изчерпва с изнасяне на съхраняваните в имота вещи, нито с непосещаването й
занапред. Имотът е предаден, когато наемателят осигурява достъп до имота във
вида му, в който имотът е бил към момента на сключване на наемния договор - имотът
трябва да е напълно опразнен от вещи и друго имущество на наемателя и
наемателят предава ключа на имота, евентуално постига съгласие с наемодателя за
имуществените последици относно монтирани в имота трайни подобрения и
съоръжения. Тъй като доказателства за връщането не са ангажирани от ответника в
първоинстанционното производство, решението на СРС следва да бъде отменено, в
обжалваната част, като претенцията на К.Г. за предаване на имота следва също да
бъде уважена.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски
за двете съдебни инстанции на основание чл. 78, ал. 1 ГПК имат ищците. Същите
са сторили разноски в първоинстанционното производство в размер от 173 лв. за
държавна такса, от 300 лв. за вещо лице и от 850 лв. за договорено и заплатено
възнаграждение за процесуално представителство. За производството пред СГС
ищците са заплатили разноски за държавна такса от 117,20 лв.
Предвид размера на обжалваемите
интереси, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване, съобразно с
ограничението по чл. 280 ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/21. 12. 2010 год.,
ДВ, бр. 50/2015 год., ДВ, бр. 86/2017 год./.
По изложените съображения, Софийски градски
съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от
06.09.2019 г. по гр. д. 62572/2017 г. на СРС, I ГО, 50 състав, в частта, с
която са отхвърлени предявените от К.Н.Г., ЕГН **********, Б.Н.Г., ЕГН **********
и З.Д.Г., ЕГН ********** против З.В.Х., ЕГН **********, осъдителни искове по
чл. 232, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 57, ал. 1 СК, за заплащане
на сума в общ размер от 3600 лв., частично от 12300 лв., представляваща месечен
наем за етаж 3 от къща, находяща се в гр. София, ул. „*****, за периода
01.05.2014 г. – 06.09.2017 г., в частта, с която е отхвърлен предявеният от
К.Н.Г. против
З.В.Х. иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД за предаване на собствения му етаж 3 от къща,
находяща се в гр. София, ул. „*****, както и в частта за разноските, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
З.В.Х.,
ЕГН **********, да заплати на К.Н.Г., ЕГН **********, на основание чл.
236, ал. 2 ЗЗД, сумата от 1680 лв., частично от 6150 лв., представляваща обезщетение
за ползване след
прекратяване на наема и въпреки противопоставянето на наемателя на етаж 3 от
къща, находяща се в гр. София, ул. „*****, за периода 01.05.2014 г. –
06.09.2017 г.
ОСЪЖДА З.В.Х., ЕГН **********,
да заплати на Б.Н.Г., ЕГН **********, на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, сумата
от 840 лв., частично от 3075 лв., представляваща обезщетение за ползване
след
прекратяване на наема и въпреки противопоставянето на наемателя на етаж 3 от
къща, находяща се в гр. София, ул. „*****, за периода 01.05.2014 г. –
06.09.2017 г.
ОСЪЖДА З.В.Х., ЕГН **********,
да заплати на З.Д.Г., ЕГН **********, на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, сумата
от 840 лв., частично от 3075 лв., представляваща обезщетение за ползване
след
прекратяване на наема и въпреки противопоставянето на наемателя на етаж 3 от
къща, находяща се в гр. София, ул. „*****, за периода 01.05.2014 г. –
06.09.2017 г.
ОСЪЖДА З.В.Х., ЕГН **********,
да освободи и предаде на К.Н.Г., ЕГН **********, на основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД, фактическата власт върху етаж 3 от къща, находяща се в гр. София, ул. „*****.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 06.09.2019 г. по гр. д. 62572/2017 г. на
СРС, I ГО, 50 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА З.В.Х., ЕГН ********** да заплати на К.Н.Г., ЕГН **********,
Б.Н.Г., ЕГН ********** и З.Д.Г., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от общо 1323 лв., представляващи разноски за първоинстанционното
производство, както и сумата от 117,20 лв. за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.