Р Е Ш Е Н И Е
град София, 13.03.2024г.
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
ТЕОДОРА ИВАНОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от
съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №5534 по
описа за 2021г. и за да се
произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е
въззивна жалба от ищеца - "Т.С."
ЕАД, с ЕИК ********, чрез юрисконсулт К.П., с която се
обжалва решение №20057089 от 01.03.2021г., постановено по
гр.д.№37346/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 64-ти състав, в частта, в
която са отхвърлени предявените установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ срещу ответниците – Р.Г.Д., с ЕГН **********, и З.
Г.Н., с ЕГН **********, за признаване за установено, че ответниците дължат на
ищеца при условията на разделност – по 1/2 част за всяка от тях, от следните
суми: за разликата
над уважения размер от 6.68 лв. до пълния предявен размер от 168.61 лв., цена на доставена топлинна енергия, и за периода
м.05.2014г. – м.06.2015г. вкл., като
неоснователен поради това, че е погасен по давност, както и за разликата над
уважения размер от 1.58 лв. до пълния предявен размер от 18.92 лв., цена за услуга "дялово разпределение" и за периода
м.05.2014г. – м.06.2015г. вкл., като неоснователен поради това, че е погасен по давност, както и в частта, в която са отхвърлени изцяло предявените установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86 ЗЗД за сумата от 40.97 лв., обезщетение
за забава в размер на законната лихва
върху цена за топлинна енергия, за период на забавата от 16.09.2015г. - 19.06.2018г., както и за сумата от 5.67 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху цена за услуга "дялово разпределение", за период на забавата от 16.09.2015г. - 19.06.2018г.; както и в частта на неприсъдените в цялост разноски на "Т.С." ЕАД. Инвокирани са доводи за незаконосъобразност на съдебното
решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон.
Твърди се, че неправилно СРС е приел, че вземанията за главница - цена за топлинна енергия и цена за услуга "дялово разпределение", за част от исковия период са погасени по давност, без да
отчете факта, че в случая се претендират част от вземания за периода 01.05.2014г.
– 30.04.2015г. по издадена
обща фактура на 31.07.2015г., със срок за плащане до 15.09.2015г., и съответно вземанията
по тази фактура, съгласно чл.33, ал.1 от раздел IХ от Общите условия, стават изискуеми на 16.09.2015г., от
която дата започва да тече и погасителната давност и към датата на подаване в
съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК– 10.07.2018г.
не е изтекла. Поддържа се още, че неправилно СРС е приел, че по делото липсват
доказателства ответникът да е изпаднал в забава относно претендираните вземания
за главница за доставена топлинна енергия и за цена на предоставена услуга "дялово разпределение" и на това основание е отхвърлил предявените установителни
искове с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. Твърди се, че по делото са налице
доказателства, че ответниците са изпаднали в забава относно претендираните
вземания за главница и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД дължат обезщетение за
забава. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да
отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с
което да уважи изцяло предявените искове срещу ответниците за главница и
обезщетение за забава в размерите, посочени в исковата молба по отношение на
процесния топлоснабден имот. Претендира присъждане на сторените разноски и
юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Депозирана е молба на
12.12.2022г., в която е обективиран списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемите страни - Р.Г.Д., с ЕГН **********, и З. Г.Н., с
ЕГН **********, чрез процесуален представител адв.Р.Н., депозират писмен
отговор, в който вземат становище за неоснователност на подадената
въззивна жалба от ищеца. Поддържа се, че решението на СРС
в обжалваните части е постановено при правилно прилагане на материалния закон и при съобразяване
със събраните по делото доказателства. Молят съда да постанови съдебен акт, с
който да потвърди решението
на СРС в обжалваните части като
правилно и законосъобразно.
Претендират разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция, които да бъдат присъдени по реда на чл.38, ал.2
от ЗАдв.. Представят списък
по чл.80 от ГПК.
Трето лице-помагач - „Техем сървисис” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са
от „Т.С.” ЕАД срещу Р.Г.Д. и
З. Г.Н. при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86,
ал.1 от ЗЗД.
С оглед
заявения петитум в постъпилата въззивна жалба от ищеца съдът приема, че постановеното първоинстанционно
решение в частта, в която са отхвърлени
предявените установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.79, ал.1, пр.1
от ЗЗД, както и в частта, в която са изцяло отхвърлени предявените
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД подлежи на инстанционен
контрол. Първоинстанционното решение в частта,
в която са уважени предявените установителни искове
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД като
необжалвано е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното гр.д. №45246/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 64-ти
състав, въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК на 10.07.2018г. и е постановена на 27.07.2018г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Р.Г.Д. и
З. Г.Н. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК са подадени
от всеки от длъжниците - Р.Г.Д. и
З. Г.Н. възражения, поради което
дължимите от тях суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни
искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността
на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т.1 – ТР №1/09.12.2013г. по
тълк.дело
№1/2013г. ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение
е валидно и допустимо – в обжалваните части. Възраженията на длъжниците срещу
издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК за
исковите суми са постъпили в срока
по чл.414, ал.2 ГПК, а установителните
искове по чл.422, ал.1 ГПК са предявени в срока по чл.415, ал.1 (сега ал.4) ГПК и същите са допустими. За да
постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която са отхвърлени
предявените установителни искове за главница за цена на доставена топлинна
енергия и за цена на предоставена услуга "дялово разпределение", първоинстанционният съд е приел, че досежно претендираните
вземания за част от исковия период от м.05.2014г. – м.06.2015г. вкл.,
предмет на предявените искове, е основателно направеното от ответниците
възражение за погасяване по давност. Относно предявените установителни искове
за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия и върху цена на предоставена услуга "дялово разпределение", първоинстанционният съд е приел, че при доказателствена
тежест за ищеца по делото не са ангажирани доказателства, че ответниците са изпаднали в забава за периода, за който се претендира обезщетение,
поради което тези искове са отхвърлени. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията
си, посочени в нормата на
чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящият състав намира, че при
постановяване на решението не са
нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено
в атакуваните части, като въззивният съд препраща към мотивите
на първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл.269, изр.2 и чл.272 ГПК намира
жалбата за неоснователна и по следните съображения:
В конкретната
хипотеза няма спор между страните относно обстоятелството, че ответниците в качеството на съсобственици при равни квоти се явяват ползватели на
доставяната в имота им топлинна енергия през процесния
период, както и не се оспорва обем и качествените показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. Изцяло неоснователен
е наведеният конкретен довод във въззивната
жалба, че неправилно СРС е приложил института на погасителната давност досежно
претендираните вземания за главница за цена на доставена топлинна енергия и за
цена на предоставена услуга "дялово разпределение" за част от исковия период. В случая СРС е отхвърлил иска
за главница - стойност на незаплатена топлинна енергия, за периода от м.05.2014г.
– м.06.2015г. вкл.,
отразена в обща фактура, за топлоснабден имот - апартамент №71, находящ се в град София, ул.“**********, както и за цена на предоставена услуга "дялово разпределение" за периода от м.05.2014г. – м.06.2015г. вкл., тъй като е приел, че тези вземания са погасени по
давност. Правилно първоинстанционният съд
при съобразяване с материалноправните
норми, регулиращи института
на погасителната давност и
при отчитане на трайно установената съдебна практика е приел, че вземанията на „Т.С.”
ЕАД за стойността на топлинна енергия спрямо ответниците представляват задължения за периодично плащане
по смисъла на чл.111 от Закона за задълженията
и договорите, по отношение на които се прилага тригодишен давностен срок. Противно на поддържаното
във въззивната жалба, съдът счита, че началният момент, от които започва да тече давностния срок, е обвързан с настъпване на изискуемостта на вземането /по аргумент на чл.114 от ЗЗД/. В случая относно процесният период
са приложими Общи условия, одобрени с Решение
№ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила
от 12.03.2014г., като съгласно
чл.33, ал.1 от тях клиентите са длъжни
да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок
от датата на публикуването им на интернет-страницата на топлопреносното
предприятие. По своята същност ежемесечното публикуване на дължимите суми
на общодостъпно място в интернет представлява покана от кредитора до
длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата сума
за изтеклия отчетен период, т.е. в случая изискуемостта на задължението е обвързана с изпращането на покана от
продавача на топлинна
енергия, поради което следва да се
приеме, че давността за тези задължения започва да тече от
датата на възникването им (арг. чл.114, ал.2 ЗЗД). Следователно,
задълженията за периода от м.05.2014г. – м.06.2015г. вкл. са погасени по давност
– за последния месец от посочения период
задължението е станало изискуемо на 01.07.2016г. (датата,
на която задължението за изтеклия на предходния ден
отчетен период е възникнало), като тригодишната погасителната давност за него е изтекла преди подаване
в съда на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК на 10.07.2018г.. Не може да
бъде споделен доводът на въззивника, че погасителната давност започва да тече,
считано от датата на издаване на общата фактура за целия отчетен период, в
случая 31.07.2015г.. Издаването на обща
фактура за отчетния период съгласно чл.32, ал.2 ОУ, която обективира задължение за потребеното количество топлоенергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки, не променя извода
относно началния момент на изискуемостта
за вземанията за цена за
топлинна енергия. В резултат от
изравнителните сметки се определя окончателният
размер на цената за потребено количество топлоенергия за отчетния период, но това не
означава, че вземанията за цена за топлинна
енергия възникват едва в края на отчетния
период. Начинът, по който кредиторът осчетоводява вземанията си чрез издаване
на обща фактура
в края на отчетния период, няма отношение към изискуемостта на вземанията и съответно началния момент на течение
на давността. По
тези аргументи СРС правилно е
приложил института на изтеклата тригодишна погасителна давност досежно
процесните вземания, предвид на което са отхвърлени
предявените искове за главница - стойност на незаплатена топлинна енергия, за периода от м.05.2014г.
– м.06.2015г. вкл., отразена
в обща фактура, издадена на 31.07.2015г., за процесния топлоснабден имот, както и за цена на предоставена услуга "дялово разпределение" за периода от м.05.2014г. – м.06.2015г. вкл., като погасени по давност.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и в частта, в която са отхвърлени предявените установителни
искове за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за мораторна лихва за забава върху главницата за
топлинна енергия и върху цената на услугата дялово разпределение за исковия период. Във въззивната жалба няма конкретни
оплаквания за незаконосъобразност
на съдебното решение в тази
част, предвид на което съдът препраща към мотивите на
първоинстанционния съд, които
счита за правилни и законосъобразни.
Във
въззивната жалба е изрично посочено, че се обжалва първоинстанционното съдебно
решение и в частта на разноските,
но конкретни доводи досежно
незаконосъобразност на съдебния
акт в тази част не са изложени. В случая съдът счита, че не е налице допуснато нарушение от СРС и при
присъждането на разноски в полза на ищеца, като дължимостта
на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК и
същите са изчислени съобразно уважената част на предявените искове.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд първоинстанционното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските, определени
съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода
на спора пред настоящата инстанция право на разноски имат въззиваемите страни - ответници. Налице са предпоставките
за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение в полза на процесуалния представител на ответниците при условията на
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./. При определяне на размера на дължимото
адвокатско възнаграждение
на адвокат Р.Б.Н., за оказана безплатна правна помощ на ответниците основание чл.38, ал.2 ЗАдв. пред въззивната инстанция по подадената въззивна жалба въззивният съд отчете факта за незадължителността на
минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с Наредба №1/09.7.2009г. на ВАС, съгласно решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22. В случая въззивният съд като се
съобрази, че адвокат Р.Б.Н. е изготвила само
въззивна жалба от името на ответниците, без осъществено процесуално представителство в съдебно заседание и като отчете ниската фактическа и правна сложност на спора, счита, че следва да се опредили адвокатско възнараждение в в общ размер на 100 лв. за двете въззиваемите страни – ответници, която сума на основание чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК въззивника-ищец следва да бъде
осъден да заплати на адвокат Р.Б.Н.. По делото няма данни за реално сторени други разноски
от въззиваемите страни - ответници
пред въззивната инстанция, поради което такива не се дължат.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №20057089 от 01.03.2021г., постановено по гр.д.№37346/2019г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 64-ти състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА "Т.С." ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***; да заплати на адвокат Р.Б.Н.,
от САК, с ЕГН **********, с личен №**********; на основание чл.38,
ал.1, т.2 от ЗА общо сумата от 100.00 лв. /сто лева/, адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ на ответниците пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1./ 2./