№ 1271
гр. София, 01.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на десети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Десислава Ст. Чернева
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Десислава Ст. Чернева Въззивно гражданско
дело № 20211100505805 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20049074/22.02.2021 г., постановено по гр. д. № 36289/2020 г. по описа на
СРС, ГО, 75-ти състав, е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че К.Б.Я., ЕГН
**********, дължи на „Т.С.“ ЕАД по предявените искове по чл.79, ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.
149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за топлоснабдяването на недвижим имот – апартамент в гр.
София, ж.к. „****, с абонатен номер № 243812, сумата от 3488,42 лв., представляваща цена
за доставена, но незаплатена, топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2019 г.,
ведно със законната лихва, считано от 28.02.2020 г. до окончателното и изплащане, сумата
от 462,19 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода от 15.09.2017 г. до 19.02.2020 г. , сумата от 30,08 лв., дължима цена за
услуга дялово разпределение за периода от 01.01.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 28.02.2020 г. до окончателното изплащане на
сумата и 6,13 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение
за периода от 03.03.2017 г. до 19.02.2020 г. Издадена е заповед за изпълнение на парично
задължение от 04.10.2018 г. по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 11251/2020 г. по описа на СРС, 75-
ти състав.
Със същото решение К.Б.Я. е осъден да заплати на "Т.С." ЕАД сумата от 309,80 лв.,
представляваща разноски в първоинстанционното исково призводство по гр. д. №
36289/2020 г. по описа на СРС, 75-ти с-в, както и сумата от 129,74 лв. за заповедно
1
производство по ч. гр. д. № 11251/2020 г. по описа на СРС, 75-ти с-в.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ищеца – "Н."
ЕАД.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от К.Б.Я. и писмено
становище от 24.03.2022 г., подадено в срока за произнасяне. В тях излага съображения, че
първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно, поради нарушение на
материалния и процесуалния закон. Оспорва дължимостта и на лихви върху сумите. По
подробно изложени съображения иска отмяна на решението и отхвърляне в цялост на
предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивна жалба от "Т.С." ЕАД.
Впоследствие депозира писмена молба, с която излага съображения по съществото на спора,
заявява претенция за заплащане на разноски, представляващи юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивна жалба от третото лице –
помагач "Н." ЕАД.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да
променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В
тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново
събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася
служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд
е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на
К.Б.Я. като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния
адрес.
Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение,
издадена в полза на "Т.С." ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице
интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално
2
допустимо.
За уважаване на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и
респ. за ангажиране отговорността на ответника ищецът следва да докаже по безспорен
начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за
доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна
енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.
По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да
установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от
ГПК). Ищецът е следвало да установи при условията на пълно главно доказване следните
правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е
възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни
отношения между страните за доставката на топло енергия, както и качеството на ответника
на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника
топлоенергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната
сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че главното парично задължение е
възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размера на законната лихва
възлиза именно на спорната сума. Ответникът може да противопостави защитни
правопогасяващи или правоизключващи възражения.
Настоящият състав намира, че за да се премине към обсъждане по същество на дължимостта
на установените по делото суми за консумирана енергия, следва да се прецени дали
ответника е ползвател на процесния имот през претендирания период по смисъла вложен в
закона.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение,
са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.
Видно от представените доказателства по делото, а и не се спори от страните, че процесният
имот съгласно представените по делото Нотариален акт № 186/12.11.2001 г., т. 6, дело №
1096/2001 г. на Нотариус при СРС, Б.Ч. Я. и Е.К. Я.а са дарили на сина си К.Б.Я. недвижим
имот, представляващ апартамент № 42 в гр. София, ж.к. ****, идентичен с топлоснабденото
жилище. Липсват данни за последващо отчуждаване на същото, поради което следва да се
приеме, че през процесния период ответникът е бил негов собственик. Това налага извода,
че през процесния период той е имал качеството потребител на топлинна енергия по
смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Така придобитото качество законът не ограничава със срок и не
го поставя под условие, в зависимост от различните нови основания за пораждане на
търговски отношения с нови потребители на топлинна енергия и загубването на това
качество става при настъпване на законоустановени факти, прекратяващи облигационните
отношения.
3
От изложеното е видно, че потребител на топлинна енергия е ответникът по силата право на
собственост.
По силата на закона (чл. 150 ЗЕ) между битовия потребител и топлопреносното предприятие
възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя, които са задължителни
за всички потребители и с влизането им в сила се счита, че има сключен договор между
топлопреносното предприятие и битовия потребител.
Съдържанието на договора за покупко-продажба на топлинна енергия е уредено в
представените публично известни Общи условия за продажба, които са съответно одобрени
с Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, последващите такива от 2008 г. и от 2014 г. и
които са публикувани.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение,
са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.
Между страните по делото не е налице спор, че сградата, в която се намира процесния имот
е топлоснабдена.
Въз основа на представените по делото писмени доказателства, както и наличните
счетовдни документи по делото и тези, предоставени от ищцовото дружество и третото лице
– помагач е видно наличието на задължението на Я., което не е оспорено от него по размер.
В случая, видно от проведеното открито съдебно заседание на 11.02.2021 г., ответника не е
проявил процесуална активност в защита на своите права и интереси. Ето защо и предвид
приетата облигационна връзка между страните непредставянето на фактури от страна на
ищеца за заплащане на потребената енергия не е основание за отхвърляне на иска,
доколкото по делото е установено реално потребеното количество топлинна енергия за
процесния период, което е правопораждащия вземането на ищеца юридически факт.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции за неоснователност на предявените искове
съвпадат, то обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските по производството:
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има
въззиваемата страна, но не следва да й бъдат присъдени доколкото по делото е подаден
единствено бланкетен писмен отговор, без осъществяване на процесуално представителство
в съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се дължи
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Видно от определената и внесена от Я. държавна такса за настоящето производство, съдът
намира, че нейният размер е 95,37 лв., а е внесена сумата от 79,74 лв., следователно следва
4
да бъде осъден да довнесе сумата от 15,63 лв. на основание чл. 77 от ГПК.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20049074/22.02.2021 г., постановено
по гр. д. № 36289/2020 г. по описа на СРС, ГО, 75-ти състав.
ОСЪЖДА К.Б.Я., ЕГН **********, да заплати по сметката на
Софийски градски съд сумата от 15,63 лв.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на
страната на ищеца - "Н." ЕАД.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5