Р Е Ш Е Н И Е
№ ................
Гр.София,
10.04.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV “Д”
въззивно отделение, в публичното заседание на тринадесети
февруари през две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 4248 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273
от ГПК.
С решение № 5117292 от 26.10.2018 по
гр.д. № 17648/2017 г. по описа на СРС, ГК, ІІ ГО, 75 състав, съдът е осъдил П.на Р.Б.да
заплати на А.С.Ц. на основание чл. 242 ал. 1
от КТ сумата от 636.68 лв., представляваща трудово възнаграждение за периода от
01.09.2016 г. до 02.11.2016 г., сумата 18.42 лв. обезщетение за забава за
периода от 09.12.2016 г. до 21.03.2017 г., ведно със законната лихва от тази
дата до окончателното изплащане, както и на основание чл.224, ал. 1 от КТ
сумата от 2 058.32 лв. - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск,
заедно с обезщетение за забавата от 31.01.2017 г. до 21.03.2017 г. в размер на
29.22 лв., ведно със законната лихва до окончателното плащане. Със същото
решение съдът е отхвърлил изцяло
предявения от А.С.Ц. срешу П.на Р.Б.иск
с правно основание чл. 225, ал. 1 от ЗСВ за присъждане на сумата от 54`712.56
лв., както и иска по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД за сумата от 776.60 лв. обезщетение за
забава върху главницата за времето от 31.01.2017 г. до 21.03.2017 г.
Недоволни от така постановеното решение
са останали и двете страни, които в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалват
с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и
необоснованост.
Ищецът А.Ц. обжалва решението в
отхвърлителната му част като поддържа, че в нарушение на чл. 225 ал. 1 от ЗСВ
районният съд е приел, че от дължимото му се обезщетение следва да се приспадне
вече полученото през 1995 г., въпреки, че не се касаело до предходно и
последващо освобождаване от длъжност. Необосновано също така съдът е счел, че
от общо дължимите 20 брутни заплати за прослужено време в органите на съдебната
власт, следвало да бъде изваден броят на вече изплатените други обезщетения за
напускане на други държавни структури и органи. В тази връзка отново е развита тазата,
че през 1995 г. ищецът е освобеден от структурите на МВР при девоенизирането на
офицерския състав и е получил обезщетине именно като офицер за прослуженото
време в МВР, а не като професионален юрист - следовател. Моли решението в
обжалваната част да бъде отменено и искът по чл. 225 от ЗСВ - уважен.
П.на Р.Б.обжалва решението в
осъдителните му части като излага съображения, че с пенсионирането му на
03.11.2016 г. ищецът е изгубил качеството на магистрат, поради което не може да
се ползва от решението на ВСС, с което, макар със задна дата, се увеличават
възнагражденията на съдии, прокурори и следователи. Именно защото Ц. вече е бил
пенсиониран, е било невъзможно и издаването на акт на административния му
ръководител за увеличаване на месечното му възнаграждение. Наведени са и
доводи, че обстоятелството, че ВСС е приел таблица на максималните размери на
основните месечни заплати, не означава, че автоматично на всички следователни
следва да бъде увеличено трудовото им възнагреждение до този максимален
размер. Искането към
въззивната инстанция е да отмени обжалваното решение в осъдителните му части и
отхвърли предявените искове.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция, като обсъди доводите и
възраженията на страните и прецени събраните доказателства, приема следното от
фактическа и правна страна:
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия
на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната
му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. При така очертаните правомощия
настоящият въззивен състав намери обжалваното решение за валидно и допустимо,
но частично неправилно.
В случая във връзка с наведените в жалбите оплаквания, възражения и доводи, съдът във въззивното решение дължи произнасяне по следните спорни
два въпроса: 1) законосъобразно ли П.е удържала на основание чл. 225, ал.4 от ЗСВ осем
заплати на ищеца при освобождаването му от съдебната власт поради навършване на
възраст за пенсиониране, респ. следва ли да му бъдат изплатени още осем брутни
трудови възнаграждения на основние чл. 225, ал.1 от ЗСВ, и 2) може ли ищецът след пенсионорането си да бъде адресат на решения
на ВСС по въпроси, засягащи елементи на трудовите правоотношения на
магистратите, какъвто е и размерът на възнаграждението.
По първия от
така поставените въпроси по делото не се спори, а и при съвкупна преценка на
събраните доказателства се установява, че ищецът А.С.Ц. от 1973 г. е работил в
системата на МВР, първоначално като милиционер, а по-късно и като районен
инспектор с присвоено офицерско звание "младши лейтенант". Със
Заповед № К-1974/10.05.1982 г. на министъра на вътрешните работи и главния
прокурор на НРБ е назначен като следовател
в отдел "следствен" на Кирковско РУ на МВР, а със Заповед №
338/25.06.1986 г. на началника на главно следствено управление е назначен за следовател в ГСУ на МВР. Със Заповед №
МЗ-33/09.01.1995 г. на Директора на НСС и Министъра на МВР на основание чл. 66,
ал. 1, т.5 от ЗМВР (отм.), § 4 и § 5
от преходните и заключителните разпоредби на Закона за съдебната власт (отм.) и Разпореждане
на МС № 72/1994 г., поради обособяване на НСС като самостоятелно юридическо
лице, са уволнени от МВР поради съкращаване на щата офицерския и сержантския
състав от следователи и
помощник-следователи, считано от 01.02.1995 г., като е наредено на
уволнения състав от следователи и
помощник-следователи да бъде изплатено еднократно парично обезщетение
съобразно с прослуженото време в МВР. Видно от представената с исковата молба ведомост за еднократно парично обезщетение на следователите и
помощник-следователите при девоенизиране в националната следствена служба, на
ищеца Ц. е било изплатено обезщетение от осем работни заплати в размер на
171`808 неденоминирани лева.
На
19.10.2016 г. Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет с решение по
протокол № 17 е освободила ищеца Ц. от заеманата длъжност „следовател" в
Национална следствена служба, считано от 03.11.2016 г., а със Заповед № РД-08-701/21.10.2016
г. Главният прокурор е прекратил акта за назначаване на ищеца на основание чл.
165, ал. 1, т.1 от ЗСВ поради навършване на възраст за пенсиониране, като е
наредено да му бъде изплатено еднократно парично обезщетение в раммер на 12
брутни месечни възнаграждения.
При
тези данни неправилно с обжалваното решение районният съд е игнорирал
основанието, на което ищецът Ц. е получил обезщетението от осемте брутни
трудови възнаграждения през 1995 г. и необосновано е приел, че в случая не се
касе до предходно и последващо освобождаване, като по този начин е достигнал до
погрешния извод, че целта и смисъла на чл. 225 ЗСВ била да бъде ограничено
обезщетението до брой заплати. В действителност, разпоредбите на чл. 225 от ЗСВ
уреждат един от случаите на възникване на право на еднократно възнаградително
обезщетение (гратификация) за отдаване от страна на магистратите и в частност -
седователтие, на значителна част от
активния си професионален юридически живот на държавното следствие, като
неделима част от съдебната власт. Подобни еднократни възнаградителни
обезщетения са предвидени и за други служители с различни закони за различен
вид трудови функции и служебни дейности, които законодателят е оценил като
такива, които заслужават да бъдат оценени, обезщетени и възнаградени еднократно
при прекратяване на трудовото/служебното правоотношение. Правото на парично
обезщетение (или разликата между новополагащото се и вече получено такова) е
имуществено право, което възниква съгласно разпоредбата на чл. 225 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) при освобождаване от
длъжност на съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава
длъжност. Обезщетението по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ се определя според броя на прослужените години в
съдебната система и се съизмерява със съответстващия им брой месечни брутни
възнаграждения.
Поради това, не е правно ирелевантно, на какво основание е било изплатено
обезщетението на ищеца Ц. през 1995 г.
Съгласно чл.1, ал.1 от Постановление №
59 от 13 март 1995 г. за определяне размера на обезщетенията при прекратяване
на служебните правоотношения на следователите и помощник-следователите от
Националната следствена служба (обн. ДВ. бр.26/21.03.1995 г.), при освобождаване на следователите и
помощник-следователите по чл. 66, ал. 1, т. 5 от Закона за Министерството
на вътрешните работи (отменен, но действал към датата на издаване на постановлението) се изплаща
еднократно парично обезщетение, съобразно прослуженото време на тези длъжности
или като офицери и сержанти от Министерството на вътрешните работи, както
следва: от 3 до 5 години -1 месечна заплата; над 5 до 10 години - 2 месечни
заплати; над 10 до 15 години - 4 месечни заплати; над 15 до 20 години -
8
месечни заплати. Съгласно чл.1, ал.2 от същото постановление, за
прослужено време по ал. 1 на следователите се признава и трудовият стаж,
придобит на длъжностите, посочени в чл. 127, ал. 5 от Закона за съдебната
власт, като
5 години се зачитат за 3 години или в същото съотношение. Съгласно чл.1, ал.3,
за прослужено време по ал. 1 се зачита и трудовият стаж, придобит на други
длъжности, включително и времето на редовната военна служба след превръщането
му, като 5 години се зачитат за 3 години или в същото съотношение, при условие,
че лицето има най-малко 10 прослужени години в Националната следствена служба
или като офицер или сержант в Министерството на вътрешните работи. В § 1 от
Заключителните разопредби на Постановлението е посочено, че то е издадено на
основание чл. 105, ал. 2 от Конституцията на Република България, чл. 68 от
Закона за Министерството на вътрешните работи и § 4 и § 5 от преходните и
заключителните разпоредби на Закона за съдебната власт. Следователно, обезщетението,
изплатено на ищеца Ц. през 1995 г. от осем брутни заплати на основание чл. 68
от ЗМВР (отм.) и § 4 и § 5 от ПЗР на ЗСВ (отм.), му е било изплатено в
качеството на следовател, какъвто е продължил да работи, но вече в системата на
съдебната власт. Независимо от структурното звено, в рамките на което са
осъществявани функциите на длъжността “следовател“ - в изпълнителната или в
съдебната власт, касае се за една и съща длъжност с идентични функции, която
през различни периоди от време се е намирала в различни дъжавни структури, като
водещи са функциите на длъжността, а не в коя структура е разположена
следствената служба. Ищецът е имал присвоено офицерско знание, с оглед
характера на структурата, в която е работил, но обезщетението е
изплатено в качеството му на изпълняващ длъжността “следовател“,
което
изрично е посочено в т.2 от Заповед MЗ № 33/09.01.1995 г. на Министъра на
вътрешните работи и и Директора на Националната Следствена служба, съобразно и
с чл.1, ал.1 от цитираното по-горе Постановление № 59 от 13 март 1995 г. Във
Ведомостта от 14.02.1995 г. също изрично е посоено, че обезщетението се определя за следователите
и помощник-следователите,
работили като такива повече от десет от
последните години. Посочените основания за изплащане на обезщетението - чл.68,
ал.1 от ЗМВР от 1991 г./отм/, § 4 от ПЗР на ЗСВ от 1994г. /отм/, както и чл.1,
ал.1 от Постановление № 59 от 13 март 1995 г. и представената по делото Заповед
на Министъра на вътрешните работи и на Директора на НСС установяват, че
обезщетението е изплатено за съответната длъжност “следовател“ във връзка с
положения стаж на тази длъжност. След като прослуженото време до 1995 г. е било
зачетено като трудов стаж и щом обезщетението от осмемте брутни трудови възнаграждения
е заплатено за длъжността "следовател", на основание - § 4 от ПЗР на
ЗСВ от 1994 г. /отм./, то следва да се приеме, че ищецът вече е получил парично
обезщетение като част от гратификацията по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ. При
освобождаването му от длъжност "следовател" поради пенсионирането му
през 2016 г., на ищеца А. Ц. е изплатено обезщетение в размер на 72 933.84 лв.
на основание чл. 225, ал. 1 от ЗСВ, представляващи сбора от общо 12 брутни
трудови възнаграждения. Според настоящия въззивен състав, правото на ищеца на
обезщетение не надхвърля така определеното и изплатено обезщетение. Това е
така, защото размерът на дължимото еднократно парично обезщетение при
освобождаване от длъжност "следовател" на ищеца е равен на толкова
брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на
съдебната власт. Обезщетението е еднократно и се определя според броя
прослужени години в системата на съдебната власт и се съизмерява със
съответстващия им брой брутни трудови възнаграждения, но не повече от 20. В
случая ищецът има повече от 20 прослужени години в органите на съдебната власт
и размера на паричното обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ е равен на 20 брутни месечни
възнаграждения. При отчитане еднократността на дължимото обезщетение и
обстоятелството, че прослужените години като следовател се включват като такива
в органите на съдебната власт, следва, че при повторно освобождаване от
съдебната система се дължи разликата за допълнително прослужените след първото
освобождаване години. При прекратяване
на правоотношението му за длъжността "следовател" при
демилитаризирането на службата, същият е получил обезщетение в размер на 8
брутни месечни възнаграждения. Ето защо, от дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ следва да се приспадне обезщетението, получено при
предишното освобождаване, съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 4 ЗСВ, т.е. на ищеца се дължи разликата между
новополагащото му се и вече полученото такова, равняващо се на 12 заплати. Приспадат се
съответния брой брутни възнаграждения, а не сумите по тях (в същия смисъл е и даденото
разрешение с постановено по реда на чл.290 ГПК решение №
167 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 1372/2012
г. на ВКС IІІ г. о.).
Поради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции и в упражнение на
правомищията си по чл.271 от ГПК, въззивната инстанция е длъжна да потвърди
обжалваното решение тази му част.
По
втория спорен въпрос, относно исковете по чл. 128, т.2 във връзка с чл. 242 ал.
1от КТ и чл.224, ал.1 от КТ настоящият
въззивен състав приема, че в ЗСВ
не е определен начинът, по който се формира брутното месечно възнаграждение при
изчисляване на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от същия, както и на това по чл.
224 от КТ. По силата на препращането, регламентирано в нормата на чл. 229 от ЗСВ за неуредените
в закона случаи се прилага Кодекса на труда, по който за база се взема брутното трудово
възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието
за съответното обезщетение или последното получено от работника или служителя
месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото не е предвидено друго.
Съобразно правилата на Наредбата
за структурата и организацията на работната заплата -чл. 17, ал. 1
от наредбата, в брутното трудово възнаграждение в случаите на чл.
228 КТ
се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната
заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда,
допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с
наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов
договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ. Именно така е
процедирал и ответникът при определяне на размерите на обезщетенията на ищеца
при пенсионирането му. От момента, в
който трудовото/служебното правоотношение бъде прекратено, вече бившият
работник или служител не може да се ползва от решения на работодателя за
увеличаване на възнагражденията на работниците, които са останали на работа при
него и продължават да полагат труд по висящите си трудови правоотношения. Ето
защо, когато работодателят е решил да измени (като увеличи) максималния размер
на трудовите възнаграждения на своите работници, дори решението да е с обратна
сила, то се отнася и може да засяга само тези работници или служители, които
продължават да се намират в трудови правоотношения със същия работодател. Онези, които вече са прекратили трудовото
си правоотношение, не могат да се ползват от изменението на съдържанието му,
тъй като то вече не съществува към момента на изменението. Следователно,
тъй като към датата на вземане на решението на ВСС за изменение на максималния
размер на възнагражденията на действащите към същия този момент съдии,
прокурори и следователи, ищецът Ц. вече не е имал качеството на магистрат, той
не е бил адресат на това решение и не би могъл да се ползва от него. Поради
това, исковете по чл. 128 от КТ и чл. 224 ал. 1
КТ за изплащане на разлики, формирани от размера на неговото последно
трудово възнаграждение и стойността, която то би имало, ако бе адресат на
решението на ВСС, следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни. Като неоснователни следва да бъдат
отхъврлени и исковете по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД предвид акцесорния им характер.
Следователно, в тази аст обжалваното решени следва да бъде отменено.
С оглед изхода на делото в тежест на
ищеца следва да бъдат възложени разноските за образуване и водене на делото,
както и за обжалване на първоинстанционното решение.
При тези
мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
5117292 от 26.10.2018 по гр.д. № 17648/2017 г. по описа на СРС, ГК, ІІ ГО, 75
състав, В ЧАСТТА, в която съдът е осъдил П.на Р.Б.да заплати на А.С.Ц. на
основание чл. 242 ал. 1 от КТ сумата от 636.68 лв., представляваща трудово
възнаграждение за периода от 01.09.2016 г. до 02.11.2016 г., сумата 18.42 лв.
обезщетение за забава за периода от 09.12.2016 г. до 21.03.2017 г., ведно със
законната лихва от тази дата до окончателното изплащане, както и на основание
чл.224, ал. 1 от КТ сумата от 2058.32 лв. - обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск, заедно с обезщетение за забавата от 31.01.2017 г. до 21.03.2017
г. в размер на 29.22 лв., ведно със законната лихва до окончателното плащане, включително
и в частта за разноските, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от А.С.Ц.,
с ЕГН-**********,
със съдебен адрес: ***, чрез адв. Д., срещу П.на Р.Б.с адрес: гр. София, бул.
"Витоша" № 2, искове с правно основание 242 ал. 1 вр. чл. 128, т.2 от КТ
за заплащане на сумата от 636.68 лв., представляваща трудово възнаграждение за
периода от 01.09.2016 г. до 02.11.2016 г., с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 18.42 лв. обезщетение за забава върху главницата от
636.68 лв. за периода от 09.12.2016 г. до 21.03.2017 г., ведно със законната
лихва върху главницата от тази дата до окончателното изплащане, както и с
правно основание чл.224, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 2058.32 лв.,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавата от
31.01.2017 г. до 21.03.2017 г. в размер на 29.22 лв., ведно със законната лихва
върху главницата до окончателното плащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5117292 от 26.10.2018
по гр.д. № 17648/2017 г. по описа на СРС, ГК, ІІ ГО, 75 състав, в частта, в
която е отхвърлен предявеният от А.С.Ц. срещу П.на Р.Б.иск с правно основание чл. 225, ал.
1 от ЗСВ за заплащане на сумата от 54 712.56 лв., представляваща неизплатен остатък от
еднократното възнаградително обезщетение при пенсиониране, както и искът по чл.
86 ал. 1 от ЗЗД за сумата от 776.60 лв. обезщетение за забава върху главницата
за времето от 31.01.2017 г. до 21.03.2017 г.
ОСЪЖДА
А.С.Ц., с ЕГН-**********,
със съдебен адрес: ***, чрез адв. Д., да заплати на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК по сметка на Софийския районен съд сумата от 2 329.26 лв., както и по
сметка на Софийски градски съд сума в размер на 1 164.63 лв., представляващи държавна такса върху сбора от
цената на предявените искове, както и 5 лв. за издаване на изпълнителен лист.
Решението може да се обжалва пред ВКС в
едномесечен срок от съобщаването му до страните чрез връчване на препис от
същото при условията на чл.280, ал.1 от ГПК в ЧАСТТА по иска с правно основание
чл. 225, ал. 1 от ЗСВ, а в останалата част е оконателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.