Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 31.05.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети април през 2019 година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл.съдия АНЕТА
ИЛЧЕВА
секретар
Алина Тодорова, като разгледа докладваното
от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 1274 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 550846 от 02.12.2018
г., постановено по гр.д. № 39660/2018 г. на СРС, 74 състав, са уважени предявените
от Л.Я.Д. срещу Държавен културен институт към министъра на външните работи
/ДКИ/ обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 вр. чл.225,
ал.1 КТ, като е признато за незаконно наложеното й дисциплинарното й наказание „уволнение“
от заеманата от нея длъжност „директор“, наложено със Заповед
№ ЧР-95-00-137 от 19.04.2018 г. на Министъра на външните работи на Република
България, отменена е тази заповед както и заповед №
Т-730 от 19.04.2018 г. на министъра на външните работи на РБългария, с която е прекратено на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ трудовото правоотношение
на Л.Я.Д. за длъжността, „директор“ на ДКИ,
възстановена е ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „директор“
на ДКИ, и е осъден ответника да й заплати сумата 8400
лева
обезщетение за оставане без работа в периода от 19.04.2018
г. до 19.10.2018 г. ведно със законната лихва, считано от датата на
завеждане на исковата молба (15.06.2018 г.) до окончателното изплащане, както и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата 2000 лв. -
съдебни разноски. С решението първоинстанционнитя съд се е произнесъл и относно разноските, които
ответната страна ДКИ да заплати на съда в размер на 496 лв. съгласно чл.78,
ал.6 от ГПК.
Това решение е обжалвано в срок от ответника
ДКИ чрез пълномощник адв.С. Л.-Н., с доводи за неправилност на решението поради
нарушения на материалния и процесуалния закон, довело и до необоснованост на
същото.Твърди се, че неправилно, в нарушение на процесуалните норми, първоинстанционният съд не е обсъдил всички
събрани по делото доказателства, в резултат на което необосновано е направил
изводи, че е било нарушено правото на защита на ищцата, тъй като тя не била
уведомена кои са конкретните нарушения във формата на бездействие, срещу които
е следвало да се защити. Също е изложил съдът и противоречиви мотиви, защото първо
се приемало, че ищцата не е знаела в какво се състои бездействието, а после се
правел извод, че нарушенията на трудовата дисциплина са конкретно очертани от
обективна и субективна страна, което опровергавало първоначалният извод на
съда. Възразява срещу извода в обжалваното решение, че не била изпълнена
процедурата по в чл. 193, ал. 1 КТ, тъй като не били взети обяснения от ищцата за
всички нарушения на трудовата дисциплина, описани в обжалваната заповед. Твърди,
че работодателят е спазил и процедурата, предвидена в Закона за
дипломатическата служба /ЗДиплС/, взел е както устни обяснения, така и писмени
обяснения, които били обсъдени в уволнителната заповед. Излага още доводи, че наложеното
на ищцата дисциплинарно уволнение е за неопазването съхранението на паметника,
приет от нея с писмен протокол на 03.12.2013 г., за което й било искано
обяснение и което нарушение било достатъчно тежко нарушение на трудовата
дисциплина, за да бъде наложено и най- тежкото дисциплинарно наказание, и това
нарушение било доказано в процеса, тъй като в периода, който е посочен в
обжалваната заповед като период на извършване на нарушението на трудовата дисциплина,
ищцата е заемала длъжността „директор“ на ДКИ по трудово и служебно
правоотношение, макар и конкретната дата на нарушението не е установена, като
счита без правно значение факта, че от 24.10.2006 г. до 20.10.2016 г. ищцата е
работила по служебно правоотношение. По време на действие на трудовия й договор
ищцата уведомила, че паметникът не съществува, което сочело на законосъобразно реализирана спрямо нея дисциплинарна
отговорност по реда на Кодекса на труда, при която е спазена и разпоредбата на
чл. 194, ал. 1 КТ, тъй като едва от
съдържанието на този доклада, предаден на министъра на външните работи на
22.02.2018 г. ставало ясно, че ищцата Л.Д. като директор на ДКИ е виновното
длъжностно лице, което е приело готовия паметник и не е положило усилия да бъде
съхранен, и от тази дата е започнал да тече 2-месечния срок за налагане на
дисциплинарното наказание. Счита, че задължението на ищцата да опази паметника,
който като директор на ДКИ, имащ качеството на възложител, е приела и е констатирала,
че същият е изработен с протокол, е било и да го опази и да осигури същия да
бъде траспортиран до Израел или друго място, без за това да й се дават изрични
указания, тъй като е било част от задълженията, произтичащи от трудовия договор
и длъжностната характеристика, поради което обратният извод на съда се явявал
неправилен. Твърди още въззивникът, че в резултат от бездействието на ищцата е
настъпила щета за ДКИ и това е наложило повторно изработване на паметника и
повторно заплащане, като това е станало достояние на медиите, за което са представени
писмени доказателства, които също не са обсъдени в обжалваното решение. Моли
решението да се отмени изцяло и исковете да се отхвърлят. Претендира разноски съобразно
списъците по чл. 80 ГПК, представени пред първата и пред въззивната инстанция.
Въззиваемата страна-ищец Л.Я.Д., чрез
пълномощник адв.Л.Д., оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението
не страда от сочения в жалбата пороци, и че е опровергало със събраните пред
СРС писмени доказателства, че не е нарушавала трудовата дисциплина, както и че
работодателят не е доказал, че е спазил
изискванията на чл.193, чл.194 или 195 КТ при налагане на дисциплинарното наказание, при което
съдът, като установил, че изискванията на тези норми не са спазени, не е
следвало и да разглежда спора по същество, т.е. дали е извършено соченото
дисциплинарно нарушение, а може да отмени уволнението като незаконно само на
това основание. Намира още, че обжалваното решение е постановено при обсъждане
на събраните по делото доказателства, а оплакванията по въззивната жалба за
спазване на КТ били необосновани. Поддържа по същество и довода си, че задълженията
на ищцата по трудовия договор не били
свързан с паметника, тъй като този паметник никога не е бил част от имуществото
на ДКИ и действията относно сключване на конкретните договори, одобрени и
съгласувани от финасовия контрольор, са лимитирани в рамките на отпуснатия
бюджет през 2013 г. и конкретно получените указания за конкретните действия към
този момент. Отделно от това оспорва дисциплинарно наказващият орган да е
доказал, че е поискал обяснения за нарушенията, описани в уволнителната заповед,
тъй като от нея били поискани обяснения само за неосъществен
контрол по съхранение и целостта на паметника - символ за
отбелязване на българския принос в спасяване на евреите от Холокоста през
Втората световна война/ видно от писмо изх.№ 04-001-44/22.03.2018
г./, но не и относно други
бездействия относно неспазването и
съхранението на паметника, приет с протокол от 03.12.2013 г., за
които други форми на бездействие, освен неосъществен контрол, и вменени като
отделни нарушения на трудовата дисциплина от ищцата, не са й взети обяснения по
чл.193 КТ. Намира, че не могат да й бъдат вменявани дисциплинарни нарушения за
времето от 3.12.2013 г. до 01.11.2016 г., в който период е заемала длъжността
„директор“ по служебно правоотношение, поради прилагане на различни закони -
ЗДС и КТ в различните периоди на заемане на длъжността „директор“, както и че
по делото останало недоказано спазването на срока по чл.194 от КТ, тъй като с
докладната от 20.12.2017 г. самата ищца е довела до знанието на дисциплинарно
наказвашия орган фактите и обстоятелствата, които са приети като дисциплинарни
простъпки, залегнали в уволнителната заповед от 19.04.2018 г., а докладът на
инспектората от м.02.2014 г. не съдържал никакви нови данни
и обстоятелства, при което уволнителната заповед като издадена след
4 месеца, е извън срока по чл.194 КТ. Излага и довод, че ЗДиплС е неприложим
относно процедурата по установяване на нарушението, тъй като от 20.10.2016 г. ищцата заемала длъжността по трудово правоотношение, а нарушението като
продължавано такова се считало извършено с
момента на откриването му, и доколкото в мотивите на заповедта за краен срок на
бездействието се сочел месец ноември
2017 г., то срокът на извършване и откриване съвпадали и заповедта за уволнение
се явявала издадена след изтичане на предвидения в КТ двумесечен
срок от откриване на нарушението. Моли
жалбата да се остави без уважение, претендира разноски съгласно списък по чл.80
от ГПК, прави евентуално възражение за прекомерност на разноските на ответника
за адвокатско възнаграждение по чл.78, ал.5 от ГПК.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно
чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Обжлаваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, тъй като има съдържанието по
чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба
претенции.
Съгласно
чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания,
дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г.
по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при
произнасянето си по правилността на обжалваното решение, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и приложимите
материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Налице е
последователно застъпвана теза в решения на ВКС по приложението на процесуалния
закон, според която непосредствена цел на въззивното производство е
повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на
първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на
фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата,
и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а
решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността
на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност, като
същата преценка е ограничена от посочените във въззивната жалба и отговора й, доводи на страните.
Изложените във
въззивната жалба на ДКИ оплаквания се отнасят до необоснованост на първоинстанционния акт
относно преценката на всички въведени от страните възражения и преценка на
събраните доказателства, които, заедно с доводите по отговора на въззивната
жалба на ищцата, налагат въззивната инстанция да ги обсъди, както и да прецени
дали събраните по делото доказателства установяват твърденията и възраженията
на страните съобразно носената от тях доказателствена тежест .
По правния спор и по преценка правилността на първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд намира следното:
Предявени
са обективно съединени обусловени искове с
правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр. чл.225, ал.1 от КТ.
Ищцата Л.Я.Д.
твърди, че работела по трудов договор № 2 от 20.10.2016 г., сключен с Министъра
на външните работи, по безсрочно трудово
правоотношение, на длъжността „директор“ на Държавен културен институт към
Министъра на външните работи, считано от 01.11.2016 г. на основание чл.67,
ал.1, т.1 от КТ, ПМС № 241 от 17.09.2016 г. и ПМС № 67/14.04.2010 г. Твърди, че наложеното й дисциплинарно наказание „уволнение“ от тази
длъжност, на основание чл.192, ал.2, вр. чл.188, т.З от КТ вр. ЧЛ.189, ал.1 от КТ и чл.190, ал.1, т.7 от КТ, извършено със заповед № ЧР-95-00137 от 19.04.2018
г. на Министъра на външните работи на РБългария, е незаконосъобразно, тъй като
е извършено след изтичане на срока по чл.194 от КТ за налагане на
дисциплинарното наказание-работодателя е узнал за нарушението най-късно
м.декември 2017 г. Оспорва да е извършила сочените в уволнителната заповед
нарушения, тъй като счита, че не е в трудовите й функции, нито в основната
дейност на ДКИ, да съхранява, опазва или транспортира паметника до Израел,
както и че не е имала аникакви правомощия да влияе върху решението кога и къде
да бъде поставен паметника. Счита, че е изпълнила нареждане по писмо за
отпускане на целеви средства по бюджета на ДКИ за възлагане изработване на
паметника през 2013 г., на основание чл.24, ал.1 от ЗДСл, като не е имала към
онзи момент - 2013 г. длъжностна характеристика съгласно тази по КТ по трудовия
й договор от 2016 г., тъй като към 2013 г. е заемала длъгността „директор“ по
служебно правоотношение. Счита, че след като не е имало възлагане към нея на
конкретни задачи от прекия ръководител-министъра на външните работи, нито от
МВнР във връзка с този договор, е изпълнила възлогжената й задача, като е сключила
договор за възлагане изработването на паметника, без да има ангажимент за
неговото съхранение и траспортиране, като паметникът не ставал част от
имуществото, за което ДКИ отговарял. Счита, че няма ощетяване бюджета на ДКИ,
тъй като целево отпуснатите средства през 2013 г. били усвоени по
предназначение, а сумите по втория дотовор с изпълнителя – този от 17.12.20143
г., били върнати от изпълнителя преди налагане на дисциплинарното наказание на
ищцата. Намира отпускането на нови 36 000лв. от бюджета на МВнР да е за
промяна в дизайна на паметника, което налагало неговото преработване и ново
отливане поради искане на комитета по паметниците в Тел Авив, както и че непоставянето
на паметника в Израел през 2014 г., както е било планирано първоначално, се
дължало на други причини, които не зависели въобще от директора на ДКИ. Счита,
че като е сключила с изпълнителя втория договор от 17.12.2013 г., рискът от
погиване на вещта е преминал върху изпълнителя, вкл. и задължението за неговото
опазване, а на нея като директро на ДКИ не й е било възлагано да го съхранява,
пази или извършва др. действия по неговото транспортиране. Оспорва да е
нарушила трудовата дсициплина за времето от 01.11.206г. до м.11.2017 г. чрез бездействие, тъй като не било доказано
именно в този период, в който е заемала длъжността по КТ, паметникът да е
погинал, а за предходен период 3.12.2013 г.-20.10.2016 г. е заемала длъжността
по служебно правоотношение, за което не можело да й се търси отговорност по КТ,
а и през този преходен период не била извършила нарушение във връзка с
паметника, по вече изложените по-горе съображения. Ето защо моли съда да признае
налагането й на дисциплинарно наказание "уволнение" за незаконно, да се
отменят катто уволнителната заповед така и издадената въз основа на нея
прекратителна заповед № Т-730 от 19.04.2018 г., да се възстанови на заеманата
до уволнението дължност, и да се осъди ответната страна да й заплати
обезщетение за времето на оставане без работа поради уволнението, за 6 месеца
от 19.04.2018 г. в размер на 8400 лв.
със законната лихва от исковата молба, както и разноските по делото.
Ответната страна ДКИ оспорва исковете с писмен отговор, в
който излага възражения по всички изложени от ищцата оплаквания относно
законосъобразността на уволнението. Оспорва да е нарушен срока по чл.194 от КТ,
тъй като едва с доклад на инспектората от 21.02.2018 г. министъра на вънщните работи узнава, че
именно ищцата е осъществила нарушение на трудовата дисциплина, при което
уволнителната заповед е издадена и връчена в срок. Счита, че е спазена и
процеудурата по чл.193 от КТ, като от ищцата са поискани устни и писмени
обяснения за неопазване на приетия от нея паметник след изработването му,
неосигуряването му за траснспортиране в Израел, при което паметника не
съществувал към момента на откриване на нарушението. Намира, че в задълженията на
ищцата като директор на ДКИ е опазване на паметника, който е изработен по
договор за изработка от ДКИ, като е без правно значение отлагането датата на
поставянето на паметника съгласно уговорките между България и Израел, тъй като
лицето, което приема изработеното, трябва да го опазва, а самата ищца в
докладната си от м.12.2017 г. сочела, че паметникът не е наличен. Намира, че
ищцата е заемала една длъжност, независимо дали по служебно или по трудово
праовотношение, и като директор на ДСИ има задължение да опазва паметника,
който е приела. Моли
исковете да се отхвърлят, и ищцата да заплати на ответника разноските по делото.
Не
се спори, че между страните, и се подкрепя и от събраните писмени
доказателства, че между ищцата Л.Д. и министъра на външните работи, като горестоящ
орган на работодателя й - Държавен културен институт, е сключен трудово договор
№ 2/20.10.2016 г., с който, считано от 01.11.2016 г. ищцата заема длъжността
„директор“ на ДКИ. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на КТ, ДКИ се явява „работодател“, при който ищцата Д. е полага
труд, и надлежен ответник по предявените искове по чл.344, ал.1, т.1-3 от КТ.
Преди това, същата длъжност „директор“ на ДКИ, ищцата е заемала без прекъсване,
от 07.08.2006 г., въз основа на трудов договор № 1/07.08.2006 г., сключен между
нея и министър на външните работи, до 20.10.2006 г., когато, съгласно заповед №
Т-1 от 02.08.2006 г. на министъра на външните работи, длъжността е определена за заемане от държавен
служител, и с последваща заповед № Т-1
от 20.10.2006 г. на министъра на външните работи, на основание чл.9 от ЗДСл във връзка с § 3 от
ЗР на ПМС № 109 от 06.06.2005 г., ищцата Д. е назначена като държавен служител
на длъжност „директор“ на ДКИ към министъра на външните работи. Длъжността е
заемана от ищцата по служебно правоотношение до 01.11.2016 г., от която дата е
прекатено служебното правоотношение със заповед № ЧР - 7 от 20.10.2016 г. на
министъра на външните работи, на основание чл.106, ал.1, т.2 от ЗДСл вр. с ПМС
№ 241 от 17.09.2016 г. Всяка от посочените заповеди и договори са били връчвани
на ищцата своевременно, и няма спор между страните, че ищцата е встъпвала в
изпълнение на длъжността „директор“ на ДКИ на всяка от горепосочените дати за
начало на трудовото/служебното правоотношение.
При
сключване на последния трудов договор на 20.10.2016 г., на ищцата е връчена и
длъжностна характеристика с посочени цели област на дейност на длъжността - в
съответствие с нормативните актове, и конкретни вменените й преки задължения,
връзки с други звена в рамките на МВнР и др.администрации и др. организации и
лица, и изисквания за заемане на длъжността и необходимите компетенции.
Със
заповед № ЧР-95-00-137 от 19.04.2018 г.
на министъра на външните работи, връчена на ищцата на 19.04.2018 г., на
същата е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“от заеманата от нея
длъжност „директор“ на ДКИ към министъра на външните работи, за нарушения на
трудовата дисциплина във връзка с извършени дисциплинарни нарушения във формата
на бездействия по смисъла на чл.186 вр. чл.187, ал.1, т.3, т.9 и т.10 от КТ, за
това, че в качеството си на „директор“ на ДКИ към министъра на външните работи
във връзка с договор № 14 от 08.08.2013 г. и договор № 18/17.12.2013 г. между
ДКИ и „Арт-студио Момчил Цветков“ е нарушила, произтичашите по закон от
длъжностната характеристика служебни
задължения във връзка с опазване и осъществяване на контрол на
опазването на държавното имущество. В заповедта е посочено също, че нарушението
на трудово задължение се изразява
чрез бездействие : проявена небрежност и неосъществен контрол по отношение на съхранението и
целостта на паметника, предмет на договор № 14 от 08.08.2013 г. и договор №
18/17.12.2013 г., като за посоченият период, ищцата Д. : 1/ Не е предприела необходимите действия
за транспортиране на паметника от леярната в село Брястовица до гр.София,
където е възможно да бъде съхраняван в двора на МВнР; не е сключила договор за отговорно пазене; не е съставила протокол, с който да предаде паметника за отговорно
пазене; не се е поинтересувала и
не предприела необходимите действия за опазване на целостта на същия; и 2/ Не е информирала и не е предприела необходимите
действия по отношение на това да бъде оказано финансово и/или логистично
съдействие от страна на МВнР на ДКИ по съхранението на паметника. И така е
допуснала да погине изработения паметник, ощетила е бюджета на ДКИ,
представляващо неизпълнение на задълженията й по ръководене, управление
стопанисване запазване на повереното й имущество, произтичащи от ЗФУКПС,
Устр.правилник на ДКИ, и длъжностната характеристика.
В
уволнителната заповед са посочени документите, въз основа на които се
установява нарушението, изложено е и накратко съдържанието на някой от тях, както
и на дадените от ищцата обяснения по случая - писмени и устни, също и фактическата
обстановка по нарушението и преценката за неговата последица за работодателя и
тежестта на нарушението, мотивирало дисципилнарно наказващия орган да наложи
„уволнение“. С нова заповед № Т-730 от 19.04.2018 г. на министъра на външните
работи е прекратено трудовото
правоотношение с ищцата на заеманата от нея длъжност „Директор на ДКИ на
основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ, която втора заповед е връчена на ищцата на 20.04.2018 г.
Според формуляра за
длъжностна оценка за периода от 01.01.-31.03.2018 г. ищцата Д. има оценка
„добри резултати“ за изпълняваната от нея длъжност.
По
спорния въпрос, въведен от ищцата с исковата молба, и оспорен от ответника,
вкл. и с въззивната жалба, за спазване на срока по чл.194 от КТ, въззивният съд
намира оплакването на въззивника - ответник за основателно. Първоинстанционният съд е направил извод за
налагане на наказанието след изтичане на 2-месечния срок по чл.194 от КТ при
неправилна преценка на събраните по делото доказателства.
В
атакуваната уволнителна заповед периодът на бездействие на ищцата е посочен
като 3.12.2013 г.- м.11.2017 г. Крайният период на бездействие - м.11.2017 г.,
е свързан с данните по докладна записка на самата ищца Л.Д. до министъра на
външните работи от м.12.2017 г. По тази
докладна записка няма спор по делото, че е поставена ръкописна резолюция
на министъра на външните работи от 20.12.2017 г., с която е възложено извършване
на проверка за изясняване на фактическата ситуация поради липса на съществени
данни в докладната записка на Д.. Проверка е била извършена и с доклад на
инспектората на МВнР до министъра на външните работи, достигнал до знанието на
министъра на 22.02.2018 г., е изложена
хронологията по случая, финансовите аспекти по сключените от ищцата договори за
изработка, оценка на съдържанието на сключените от ищцата като директор на ДКИ
договори с изпълнителя, и липсата на възможност за двойно финасиране за
изработване на нов паметник поради констатираната липса на този, финансиран и
изработен през 2013 г. Обжалваната заповед е издадена и връчена на ищцата на
19.04.2018 г., а нарушението като продължавано такова, без яснота кога точно
паметника е погинал, се счита извършено м.11.2017 г. по признание на самата
ищца, като узнаването за това от работодателя е станало на 22.02.2018 г. , на която дата работодателят и
дисциплинарно наказващ орган (министъра
на външните работи) е узнавал всички факти и обстоятелства относно извършеното
нарушение и съпричастността на ищцата към него, въз основа на доклада на
инспектората на МВнР, съдържащ констатациите във връзка с извършената
предварителна проверка по случая, на който доклад дисциплинарно наказващият
орган е поставил положителна резолюция за започване на дисциплинарно
производство. Следователно е спазен едногодишният срок, считано от датата на
извършване на нарушението, и двумесечният от откриване на същото по чл.194,
ал.1 от КТ. Въззивният съд не споделя довода на ищцата, че узнаването за
нарушението е станало от министъра на външните работи най-късно на 20.12.2017
г. - когато има обективни данни, че е прочел докладната записка на ищцата, в
която се съдържат данни за липсата на паметника, тъй като към този момент не са
били известни на дисциплинарно наказващия орган всички аспекти на извършеното
нарушение, както са изложени в уволнителната заповед, и отговорността на ищцата
към тях, доколкото представеният от самата ищца до министъра на външните работи
доклад през м.12.2017 г., макар и да съдържа информация за липсата на
паметника, не съдържа достатъчно информация за фактите относно съхранението на
паметника, отлагане неговото поставяне в Израел, нито към тази докладна записка
са били представени и сключените от ищцата два договора с изпълнителя и др.финансови
документи. Ето защо първият момент, в
който дисциплинарно наказващият орган узнава за липсата на паметника - 20.12.2017
г., не може да се приравни на узнаване
на всички посочени в уволнителната заповед нарушения на трудовата дисциплина,
за които на ищцата е наложено наказанието „уволнение“, а такова узнаване става
на 22.02.2018 г. "Откриване на нарушението" по смисъла на чл.194,
ал.1 от КТ съдебната практика по прилагането на закона непротиворечиво определя
като узнаване от субекта на дисциплинарната власт на нарушаването на трудовата
дисциплина, установено в съществените му признаци - субектът на нарушението,
времето и мястото на извършването му, съществените индивидуализиращи признаци
на деянието/-та от обективна и субективна страна, които го/ги квалифицират като нарушение, при което
узнаването от министъра на външните работи на 20.12.2017 г. само на един
факт-липсата на паметника поради ненамирането му при лицето, което го е
изработило, не е достатъчно да се приеме, че на тази ранна дата-20.12.2017 г.
дисциплинарно наказващия орган е „открил“ че тази липса е в следствие на
неизпълнение на задължения на ищцата, произтичащи от заеманата от нея длъжност.
С
исковата си молба Л.Д. не е изложила оплакване относно нарушение на чл.193 от КТ, но с оглед задължението на съда да следи за правилното прилагане на
императивни материалноправни норми следва да се прецени и дали това изискване
за законосъобразност на уволнителната заповед по чл.193, ал.1 от КТ, е спазено.
Събраните по делото писмени доказателства сочат, че преди налагане на
дисциплинарното наказание, ищцата е дала както писмени, така и устни обяснения
по всички аспекти на вмененото й дисциплинрано нарушение, и те да достигнали до
министъра на външните работи като дисциплинарно наказващия орган и са били
съобразени, вкл. и обсъдени в уволнителната заповед. Това е така, защото както
с писмените си становища от 16.01.2018 г. и от 23.01.2018 г. до ръководителя на
инспектора на на МВнР (представляващи
приложения 9 и 12 към доклада) с който доклад министърът на
външните работи се е запознал, с устните си обяснения по протокол №2/09.03.2018
. пред дисциплинарния съвет, така и с представените писмени обяснения до министъра на външните работи от 23.03.2018 г.
и дадените устно обяснения също на 23.03.2018 г.,/обективирани в писмен
протокол от същата дата за изслушване на ищцата Л.Д. от министъра на външните
работи Е.З., ищцата Д. е взела отношение както по фактическата обстановка по
възлагане изработването на паметника и своето участие в сключването на
договорите с изпълнителя, така и относно финансовите аспекти на договорите,
като е оспорила и изводите в доклада на инспектората на МВнР относно задъжленията
й да пази паметника и за нарушения при сключването на два договора с
изпълителя, коментирала е и заплатените на изпълнителя суми от бюджета на ДКИ,
нейните действия/бездействия по повод упражняване на контрол върху
местонахождението и целостта на паметника, вкл. и относно причините от вътрешно
и външно политически характер, поради които паметникът не е бил превозен и монтиран в Израел през
2014 г. и след това, както е било планирано първоначално през 2013 г.,
съобразно грамите от посолството в Израел.
Съгласно
чл. 193, ал. 1 КТ преди налагане на дисциплинарното наказание дисциплинарно
наказващият орган е длъжен да изслуша служителя и да му даде срок за писмени
обяснения, да събере и оцени посочените от него доказателства, за да бъде
изяснена безпристрастно фактическата обстановка и служителят да има възможност
да представи доказателства в своя защит. Това правило в случая е спазено, както
бе изложено по-горе, като ищцата е имала възможност и е изразила становище във
връзка с нарушението, за което е уволненя, да обясни своето поведение, да
възрази и да представи доказателства. Провеждайки лично изслушването на
служителя дисциплинарно наказващият орган си е осигурил възможност да получи
непосредствени впечатления от поведението на служителя и да си създаде мнение
за неговото отношение към нарушението, вкл. и относно репутационната щета за
министерството, като по този начин цялостно е бил в състояние да формира лично
становище относно вината и отговорността на ищцата, преди да издаде атакуваната
заповед. В случая е спазен и приложимия специален ред по ЗДиплС-чл.60, вр.
чл.84, ал.4 от ЗДиплС, тъй като ищцата е заемала и дипломатическа служба
съгласно чл.84, ал.4 от ЗДиплС, като е проведено и заседание на дисциплинарния
съвет в дипломатическата служба, на което ищцата също е присъствала и дала
обяснения. Неоснователно, по силата на самия специален ЗДиплС, се явява и
възражението на ищцата с исковата молба и с отговора на въззивната жалба, че
след като е заемала последно длъжността „директор“ по трудово правоотношение, е
неприложима спрямо нея процедурата по образуване на дисц.дело към
дисциплинарния съвет в МВнР, доколкото за лицата, заемащи държавна
дипломатическа служба, освен Закона за държавния служител и Кодекса на труда,
се прилага и специалния Закон за дипломатическата служба, относно техните
задължения по служба и дисциплинарни нарушения, съгласно чл.48 и чл.58 от специалния
ЗДиплС. Заключението на дисциплинарния съвет е било за налагане на ищцата на
най-тежкото наказание -уволнение.
Уволнителната
заповед има необходимите реквизити по чл. 195, ал.1 от КТ и нарушението е
посочено по разбираем за служителя начин, като е изписано и с думи. Въззивният
съд намира за неоснователен и неподкрепен от събраните по делото доказателства
направеният извод с първоинстанциноното решение, че имало разминаване на
фактите, отразени в уволнителната заповед, и тези, отразени в поканата за
даване на обяснение. Разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от КТ не поставя изискване
към работодателя да посочи всички обективни и субективни елементи на
изпълнителното деяние, деня и часа на осъществяването им /така в решение № 177 от 11.07.2012 г. по гр.
д. № 193 по описа за 2011 г. на IV ГО на ВКС/. Достатъчно е нарушението да е
конкретизирано в достатъчна степен - с оглед защитата на работника или
служителя, също и за да бъде осъществен съдебния контрол за законност на
наложеното наказание /така в решение № 7 от 23.01.2018 г. по гр. д. № 1393/2017
г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС/. Тези изисквания са налице както когато в искането
за даване на обяснения и в заповедта за налагане на наказание - нарушението е
посочено по разбираем за работника начин, така и когато в отношенията между
работника и работодателя е ясно за какво е наложено наказанието. Когато служителят
е изготвил и депозирал пред работодателя си писмените обяснения, изразяващи
позицията му по всички твърдения за конкретните нарушения, изложени в
уволнителната заповед преди налагането на дисциплинарното наказание, и тези
обяснения са взети предвид, не може да се приеме, че правото на защита на
служителя е било нарушено и същият не е знаел за какви нарушение носи му се
налага наказанието и за тях не му било искано обяснение / в сходен смисъл решение
№ 53 от 31.05.2017 г. по гр. д. № 2943/2016 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС /. Наличието
на яснота у ищцата относно описаните в уволнителната заповед нарушения на
трудови задължение чрез бездействие, се установява от дадените от ищцата
обяснения - писмени и устни, при яснота относно причините и фактите, за които е
образувано дисциплинарното производство спрямо нея, които факти са изяснени и
по време на устното й изслушване чрез поставяните й въпроси от министъра на
външните работи, вкл. и такива касаещи причините поради които ищцата не е потърсила
съдействие за съхранение и транспортиране на паметника на друго място. Именно
тези факти са залегнали в уволнителната заповед като причина дисциплинарно
наказващият орган да приеме, че е налице неизпълнение на служебни задължения,
произтичащи от закона и от длъжностната характеристика по опазване на държавно
имущество, изразяващо се в небрежност и неосъществен контрол по съхранение
целостта на паметника в периода 03.12.2013 г-м.11.2017 г., и конкретно посочени
действия и бездействия, довели и до последващи щети за ДКИ, имуществена вреда
за бюджета и поставяне на държавата и МВнР в риск от репутационна щета от
невъзможността да се осъществи договореното с държавата Израел официално
откриване на паметника поради липсата му. Нарушенията на трудовата дисциплина освен с
думи, са посочени в уволнителната заповед и с кореспондиращите им законови
норми- като нарушения по чл.187, ал.1, т.3,9 и 10 от КТ. По тези
вменени на ищцата нарушения на трудовата дисциплина същата е била поканена и е
имала възможност да даде обяснения, с което и задължението на работодателя по чл.
193, ал. 1 от КТ преди налагане на наказанието е било спазено.
По
делото безспорно е установено и извършването на посоченото в заповедта
дисциплинарно нарушение. По същество в обясненията си /както и в началната
докладна записка от м.12.2017 г./ ищцата не е отрекла липсата на паметника
както и липсата на нейни действия във връзка със съхранението на паметника и
упражняване на контрол за неговото състояние/транспортиране до Израел или
искане за съдействие от други органи за това, напротив – признала е това, макар
да прави различна оценка на своето бездействие. Доводите на ищцата, че
съхранението на паметника и неговото транспортиране до Израел не е в нейните
задължения по длъжностна характеристика по КТ от 2016 г., и че не може да носи
дисциплинарна отговорност за нарушения, ако и да са осъществено по време,
когато е била в служебно правоотношение, не намират опора в приложимата
нормативна уредба относно ДКИ и заеманата от ищцата длъжност „директор“ на ДКИ.
Ищцата е заемала една и съща държавна длъжност - „директор“ на ДКИ без
прекъсване, от 07.08.2006 г. до
уволнението й на 19.04.2018 г., като в правноотносимия към спора период, касаещ
периода на бездействие, нормативната уредба по ЗДиплС в неговата гл.VІІ (нова,
в сила от 08.09.2011 г.), касаеща статута и предмета на дейност на ДКИ и
компетенциите на неговия директор, и издаденият по прилагането му в тази част
подзаконов нотмативен акт „Устройствен правилник на Д.к.и.към министъра на
външните работи“, в сила от 19.06.2012 г., не са били променяни. В чл.5 от
Устройствения правилник на ДКИ е описан предмета на дейност на ДКИ, като в него
се включват и дейности по планиране, подготовка, възлагане, реализация,
мониторинг, анализ и оценка на проекти и дейности по Комуникационната стратегия
на правителството в международен план(чл.5, т.17), участие в координацията на
дейностите по линия на двустранната, регионалната и многостранната дипломация,
по въпроси на участието на Република България в регионални инициативи,
стратегии и политики на ЕС, отнасящи се до културното сътрудничество (чл.5,
т.21) и др. имащи отношение към
подпомагане дейността на задграничните представителства при осъществяването на
програми и проекти и извършване ежегодна оценка на техните планове и отчети в
областта на културата, според една от двете сфери в предмета на дейност на ДКИ
по чл.85 от ЗДиплС. А директора на ДКИ
съгласно чл.6, ал.3, т.2 и чл.7 от Устройствения правилник на ДКИ, ръководи и
отговаря за цялостната дейност на Института в съответствие с нормативните актове
на Република България; и съответно отговаря за постигане целите на ДКИ и за
законосъобразното управление на публичните средства по икономичен, ефикасен и
ефективен начин. Ето защо дали тази
държавна дипломатическа служба е
заемана по трудово или по служебно правоотношение е без значение за предмета и
обхвата на задълженията на директора на ДКИ, които са останали непроменени в
периодите, когато длъжността се е заемала по служебно или по трудово
правоотношение в правно относимия период, при това от едно и също лице - ищцата
Д.. В тази насока на разсъждения възивният съд отчита и факта, че и в текста на
връчената на ищцата длъжностна характеристика при сключване на последния трудов
договор за длъжността на 20.10.2016 г. са възпроизведени точно или по
съдържание разпоредбите от чл.6 и чл.7 на Устройствения правлник, като съгласно
т.4 от тази длъжностна характеристика /съответна на чл.чл.6, ал.3, т.1 и т.2 от
Устройствения правилник/ ищцата като директор трябва да познава и относимите
нормативни актове към дейността на ДКИ. Ето защо въззивният съд приема, че е
било в кръга на задълженията на ищцата като директор на ДКИ- както когато е
заемала длъжността по служебно правоотношение, така и когато я е заемала по
трудово такова от 01.11.2016 г., да опазва повереното й имущество, да управлява
законосъобразно публичните средства, които са й поверени по служба, така и да
участва при възлагане и реализация на проекти и дейности по Комуникационната
стратегия на правителството в международен план, и да подпомага задрагичните
представителства при реализирането на такива дейности. Именно като част от
такава Комуникационна стратегия следва да се счита и приетия с РМС №
92/14.02.2013 г. Национален план на събития и инициативи за честване на
70-годишниня от спасяването на българските евреи, в изпълнение на който на
ищцата е било възложено с писмо от главния секретар на МС от 31.05.2013 г.
изпълнението на поръчката за изработване на паметника, който да се постави в
Израел /като изпълнителят вече е бил избран /и по бюджета на ДКИ са били
преведени 50 000лв. целеви средства за това. Разменяната в годините 2013-2017 г. кореспонденция
по дипломатически път - открити грами, приети 16 такива като доказателства по
делото, установяват, че ищцата в качеството й на директор на ДКИ, е била също
адресат на грамите, изпращани от посланика на България в Израел и касаещи
паметника, който е трябвало да се постави в Израел, на същата е и било известно
тяхното съдържание, тъй като самата ищца, в рамките на извършваната проверка по
случая, е представила тези грами в копия със свои писмени обяснения, дадени до
ръководителя на инспектора Евгени
Стойнев на 23.01.2018 г. Така напр. с грама от 31.10.2014 г. посланикът е
поискал да бъде уведомен за готовността за траспортиране на паметника до Израел,
уведомил е конкретно ДКИ с грама от 01.11.2016 г., по повод попълване на
въпросник, изпратен в посолството в Тел Авив именно от ДКИ по реализиране на
Комуникацинната стратегия и външните аспекти на културната програма на
българското председателство на ЕС за 2018 г., че се предвижда церемония по
откриване на паметника в Израел в рамките на отбелязване на 10 март 2017 г. - деня
на спасяване на българските евреи, в рамките на българо-израелския план за 2017
г. за значими събития с културен отпечатък. С последващи грами от 03.04.2017
г., 17.07.2017 г. също адресирани и до ДКИ, са предлагани от посланика като
инициативи за 2017 и 2018 г. за включване Комуникацинната стратегия на
РБългария за ЕС и тази по поставяне на
паметника в Израел при посещения на представители на РБългария там. В нарочни
грами от 15.11.2017 г., 17.11.2017 г., и от 30.11.2017 г. - първите две адресирана до Л.Д. като директор на ДКИ, а
третата и до ДКИ, посланикът е поискал паметникът да се подготви за
транспортиране /по море или по въздух/ без отлагане до края на м.март 2018 г. В
нито един момент в периода на тази дипломатическа кореспонденция от 2014 - м.11.2017
г., която кореспонденция е достигала до ищцата, същата не твърди, нито е
ангажирала доказателства, да е уведомявала посланика, министъра на външните
работи или друга държавна служба, имаща отношение към Комуникационната
стратегия на РБългария по културните въпроси, нито лицето, което й е възложило
да изпълни поръчката –главния секретар на МС, че тя-ищцата като директор на
ДКИ, няма отношение към стопанисването на паметника и подпомагане неговото
транспоритане, нито е уведомявала някое от горепосочените държавни служители,
че ДКИ има затруднения по съхранение на паметника и по организиране неговото
транспориране до Израел. Това не е сторила дори и в периода, в който последно е
заемала длъжността по трудово правоотношение- от 01.11.2016 г. нататък, в който
период също е била уведомявана от посочените грами, че поставянето на паметника
в Израел е сред планирани дейности за 2017 и за 2018 г. Въпреки това ищцата и в
този период не е предприела действия по упражняване на контрол върху опазване
на повереното й имущество, по изпълнение на сключения втори договор със
скулптура, за да осигури наличността на паметника с оглед планираните дати на
неговото поставяне в Израел за 2017 и 2018 г. Самата ищца и признава в даваните
от нея обяснения – писмени и устни, посочени по-горе в решението, че не е и
предприемала действия по такова уведомяване, нито е извършвала проверка за
наличността на паметника, като това свое поведение обосновава с липсата на
яснота относно датата на поставяне на паметника в Израел и др. проблеми от
вътрешнополитически характер, както и с това, че не е сключването на договора с
изпълнителя не е бил типична дейност за ДКИ и института нямал отношение към
транспортирането и поставянето на паметника.
Въззивният
съд приема, че е било в кръга на изпълнение на служебните задължения ищцата
като директор на ДКИ, да изпълни нареждане на главния секретар на МС, съгласно
чл.24, ал.1 от Закона за държавния служител (приложим към датата на сключване
на договора, когато длъжността е заемана от ищцата по служебно правоотношение), като сключи договор за
изпълнение на поръчката по изработване на паметника с избрания вече изпълнител,
и да съдейства за осигуряване на паметника с оглед транспортирането му до
Израел. Тази дейност не може да се счита и за нетипична за ДКИ предвид
предмета на дейност съгласно ЗДиплС и
Устройствения правилник на ДКИ, доколкото изработването на паметника е било
част от национален план за двустранни дейности, попадащи и в предмета на
дейност на ДКИ съгласно чл.5 от Устройствения правилник на ДКИ, както бе
посочено по-горе в решението. Ищцата Д.
е сключила договор за изработка с избрания скулптор, което действие е също в
кръга на задълженията й по закон и устройствен правилник, и като възложител има
задължение да приеме изработеното съобразно договора, при което в качеството на
възложител, ДКИ става и субекта, който придобива правата върху изработеното,
съгласно ЗЗД. В случая ищцата Д. като директор на ДКИ не е отразила приетия
паметник като част от художествения фонд на МВнР по реда предвиден във Вътрешните
правила за управление на този фонд, но и не е и предприела действия, ако е
считала, че не носи отговорност за съхранението на паметника, да предаде същия на
главния секретар на МС или да поиска допълнителни указания как да процедира с
паметника след приемането му с протокола от 3.03.12.2013 г. Следователно от
дата 03.12.2013 г. ищцата като директор на ДКИ по смисъла на закона се явява и
лице, което има задължение да пази с грижата на добър стопанин повереното му
държавно имущество- в случая паметника придобит от ДКИ с публични средства,
целево предоставени по бюджета на ДКИ за 2013 г., дори и този паметник да не
попада във фонда от художествени произведения на МВнР. Като не е предприела
никакви действия да предаде паметника-ако е считала, че не отговаря за него, на
друго лице, което е считала че трябва да отговаря за паметника като възложител,
ищата е останала задължена по силата на заеманата от нея длъжност директор, да
стопанисва и опазва паметника, придобит по силата на договор и със средства от
бюджета на ДКИ. Сключването на последващия договор със скулптура от 17.12.2013
г., с който скулптура се задължава да транспортира паметника до Израел,
представлява изменение на чл.9 от първия договор за изработка от 08.08.2013
/предвиждащ, че възложителят ще транспортира паметника до Израел за своя сметка
както и че ще командирова скулптура там за монжаж до 7 дни/, което решение за
промяна е взето от ищцата като директор на ДКИ без да има данни това да й е
възлагано от горестоящ орган. Този втори сключен от ищцата договор - за превоз
и монтиране, е с определен в него краен срок за изпълнение – м.март 2014 г. като след изтичане на този срок, ищцата не е
предприемала действия по установяване изпълнение на договора, нито такива по
удължаване на срока на действието му, с което свое бездействие е способствала за
погиване на паметника, от една страна, а от друга не е упражнила контрол за
законосъобразното изразходване на финансови средства по този договор - 18 000лв.,
платени авансово на скулптура, без превозът, пътуването на скулптура до Израел,
и монтажът на паметника да са били осъществени нито в указания в договора срок,
нито след това до налагане на ищцата на дисциплинарното наказание уволнение. Дори
и да се приеме тезата на ищцата, че с договора за превоз от 17.12.2013 г.
рискът от погиване на паметника е прехвърлен на трето лице-превозвача по
договора, и така същия се счита предаден за пазене от превозвача (доколкото сред задълженията на
влогоприемателя и на превозвача е да пазят веща по време на изпълнение на
договора),
то предвид срочния характер на договора-до м.03.2014 г., ищцата като
товародател е следвало да упражни контрол върху неговото изпълнение, респ. да
предприеме др.действия, които да обезпечат законосъобразността на разходените
18 000 лв. по този договор. Превозвачът има задължение за извърши превоза
с уговорения срок, следователно след изтичане на срока задълженията му по
договор отпадат, респ. и това да пази товара, след като изпълнението на
договора не е започнало в срок до м.03.2014 г. Или след м.март 2013 г. не може да се счита, че скулптурът-превозвач
пази паметника за възложителя-ДКИ, нито може да се счита, че
скулптурът-превозвач има задълженията на влогоприемател, защото договор за влог
с него не е бил сключван нито преди, нито след м.март 2014 г., нито може да се
счита, че след изтичане на срока на изпълнение по договора за транспорт същият
се трансформира в договор за влог, защото воля на страните по договора за
транспорт за предаване на паметника на влог няма изразена. Ищцата е имала и
приложим по аналогия ред за съхранение – този за художествените произведения от фонда на МВнР, който е могла
да следва след изтичане срока на втория сключен договор със скулптура-този за
превоз, ако и да се приеме че до м.март 2014 г. е било организационно и
финансово неоправдано да премества паметника от леярната до хранилището на ДКИ.
След м.март 2014 г., обаче, след като договорът не е бил изпълнен, и следваща
дата на поставянето на паметника в Израел е била неясна, ищцата е имала
служебно задължение да го съхрани. По
делото не е доказано кога точно преди м.11.2017 г. паметникът е погинал/или е в
състояние, негодно за ползване по предназначение, при което се счита, че е
погинал в момента на установяване липсата му през м.11.2017 г. от ищцата,
съгласно нейното признание. Ищцата излага в хода на проверката и
дисципиплинарната процеудура първо твърдение, че паметникът липсва/погинал е/,
после - че части от него са били намерени, без доказателства дали намереното
покрива изискването за цялост на паметника, поради което въззивният съд приема,
че същият е погинал. Погиването е
настъпило по време, когато ищцата е заемала длъжността по трудово правотоношение
и дисциплинарната й отговорност се реализира по КТ и приложимия специален закон
ЗДиплС. Бездействието на ищцата, описано по-горе, с което не е опазила държавно
имущество и е допускала плащане на публични средства за паметник, който е
погинал без да бъде изпълзван по предназначение, както и е платила авансово
публични средства по втория договор, без насрещно изпълнение, което е довело и
до имотна щета на работодателя ДКИ, също и до риск от репутационна щета за
държавата поради липсата на паметника и
препятсване официалното му откриване, планирано за пролетта на 2018 г.,
като този риск е станал и обществено достояние чрез няколко публикации в
електронни медии в периода м.03-м.05.2018 г., разпечатки от които са приети по
делото.
Така установените допуснати
от ищцата дисциплинарни нарушения, правилно и квалифицирани в уволнителната
заповед като такива по чл.187, ал.1, т.3, т.9 и т.10 от КТ, и са преценени от
дисциплинарно наказващия орган като тежко нарушение на трудовата дисциплина по смисъла
на чл.190, ал.1, т.7 от КТ, извършено виновно, и обусловило преценката за налагане на
най-тежкото дисциплинарно наказание-уволнение, при съобразяване и на дългия
период на бездействие и на последиците от това – вреда на бюджета и
репутационния риск. Преценката съответства на тежесттта на нарушенията, за
които липсва
извинителна причина. Наложеното наказание е в съответствие
с критериите на чл. 189. ал. 1 КТ като е съобразена тежестта на нарушенията, и
обстоятелствата, при които са извършени, също и поведението на ищцата, която до
датата на уволнителната заповед не е възстановила изцяло разходените без
насрещно изпълнение средства от
18 000 лв. – само 10 000 лв. са били върнати на ДКИ от скулпура през
м.януари и м.февруари 2018 г. съгласно приетите по делото 2 бр. приходни
ордери, а издаването на запис на заповед от скулптура за още 8 000 лв. е
само обещание, но не и реално връщане. Независимо от възстановяване на част от
сумата, е налице допуснато от ищцата нарушение по ЗФУКПС и Устройствения
правилник на ДКИ касаещи управлението на финансовите средства на ДКИ. Без значение
за тежестта на нарушението е доводът на ищцата, че паметникът не е бил погинал
изцяло, защото съдът прие, че е погинал, ккато и че е в първоначалния си вид,
дори и да беше запазен, не е бил годен за монтиране тъй като са се променили
изискванията на насрещната страна, защото ищцата е имала задължение за опази паметника в
начално поръчания вид, и наказанието и е наложено за това неизпълнение, а
репутационният риск е само утежняващо обстоятелство, и то като риск, а не като
реално настъпила репутационна вреда за държавата.
Ето защо въззивният съд
приема, че законосъобразно работодателят е наложил наказанието уволнение, и
искът за отмяната на уволнителната заповед и последвалата я заповед за
прекратяване на трудовия договор се явява поради това неоснователен, респ. неоснователни
се явяват и обусловените от този главен иск искове за възстановяане ищцата на
заеманата длъжност и за заплащане на
обезщетение за оставането й без работа поради уволнението за 6 мес. срок.
Поради несъпвадане изводите
на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да се отмени изцяло, вкл.
и в частта за разноските, като предявените искове се отхвърлят.
По разноските: Съгласно
чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора, претендираните и направени от ищцата
разноски остават в нейна тежест.
Въззивникът-ответник е
направил искания пред СРС и СГС за заплащане на разноски съгласно своевременно
представяни пред всяка инстанция списъци по чл.80 от ГПК, така : 1512 лв. за
адвокатско възнаграждение за първата инстанция, и 248 лв. за държавна такса
и 1512 лв. за адвокатско възнаграждение,
двете за въззивната инстанция.
Доказателства за извършването на тези разноски по банков път са събрани по
делото. Възражението за прекомерност от противната страна по чл.78, ал.5 от ГПК се явява
неоснователно. Минималният размер по чл.7, ал.1, т.1 от Наредба № 1/2004г. на
ВАдвС би бил 510 лв. за двата неоценяеми иска по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ
/при минимална работна заплата за 2018 г.-510лв./, и 750 лв. по чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004г. на ВАдвС
по оценяемия иск по чл.344, ал.1, т.3 от КТ
според интерес от 8400 лв. , или общо мин. от 1260 лв. Правният спор
не е лишен от фактическа и правна
сложност, при което превишаването на минималния размер със сумата от 252 лв.
/равно на 20% от минималния размер/ не може да се счита прекомерно за първата
инстанция. Не така стои преценката, обаче, за въззивната инстанция, пред която не
е налице усложнение на процеса от нови доказателства, при което
възнаграждението следна да се намали до минималнияразмер от 1260 лв., или общо
за възивната инстанция се дължат на ответника 1508 лв.
Воден
от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№ 550846 от 02.12.2018 г., постановено по гр.д. №
39660/2018 г. на СРС, 74 състав, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ предявените от Л.Я.Д. с ЕГН **********,***,
срещу Д.к.и.към министъра на външните работи, Булстат: *******, гр.София, ******обективно съединени иска по
чл. 344, ал. 1, т., т.2, и по т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ, съответно за признаване
за незаконно на наложеното й дисциплинарното й наказание "уволнение" заеманата
от нея длъжност „директор“ на Държавен културен институт към министъра на външните
работи и отмяна на заповедта за налагане на това наказание заповед
№ № ЧР-95-00-137 от 19.04.2018 г.
на министъра на външните работи на РБългария, и на заповед № Т-730 от 19.04.2018 г. на министъра на външните работи на РБългария, с която е прекратено на основание чл.330, ал.2, т.6
от КТ трудовото й правоотношение за тази длъжност, за възстановяване
на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „директор“ на Държавен
културен институт към министъра на външните работи , и за осъждане на Държавен
културен институт към министъра на външните работи да й заплати сумата 8400
лв. - обезщетение за оставане без работа в периода от 19.04.2018
г. до 19.10.2018 г. ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба (14.07.2016 г.) до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА Л.Я.Д.
с ЕГН **********,***, да заплати на Д.к.и.към
министъра на външните работи, Булстат: *******, гр.София, ******на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата 1512 лв. разноски пред първата
инстанция, и основание чл.78, ал.3, вр ал.5 от ГПК сумата 1508 лв. разноски пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.