№ 1317
гр. София, 15.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Рени К.а
Членове:А. Ст. Янева
Яна Борисова
при участието на секретаря Снежана П. Тодорова
като разгледа докладваното от А. Ст. Янева Въззивно гражданско дело №
20221100502107 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 08.12.2021 г. на ответника „П.К.Б.Б.“
ЕАД срещу решение № 3365/27.10.2021 г. по гражданско дело № 31636/2021
г. на Софийския районен съд, 78 състав, с което жалбоподателят е осъден да
заплати на „К.Ц.“ ООД на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата 12647,24
лева, заедно със законната лихва от 04.06.2021 г. до погасяване на
задължението.
Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено при допуснати
от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и съществени
нарушения на съдопроизводствените правила. Определил правната
квалификация на иска по чл. 55 ЗЗД, вместо по чл. 79 ЗЗД, без да държи
сметка за наличието на сключен договор между страните. Неправилно
приложил разпоредбата на чл. 20 ЗЗД при тълкуване договорните клаузи, без
да държи сметка за всички уговорки в договора и ОУ. В нарушение на
съдопроизводствените правила съдът не открил производство по чл. 193 ГПК
на своевременно оспорените в отговора протокол от ОС на съдружниците и
договор за наем, но основал решението си на тях, като не било допуснато и
изслушване на поисканата в отговора експертиза. С посочените действия
било накърнено правото на ответника на справедлив процес. В нарушение на
материалния закон съдът приел, че е налице валидно решение по чл. 134 ТЗ,
както и че в случая сумата представлявала собствени на ищеца средства.
Моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния като
неправилно и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск.
1
Претендира разноски.
Въззиваемата страна и ищец по иска – „К.Ц.“ ООД оспорва жалбата при
твърдения, че обжалваният съдебен акт е правилен и законосъобразен. Моли
въззивния съд да я остави без уважение и да потвърди решението на
първоинстанционния. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за
обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по
правилното приложение на императивния материален закон, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
съдът не се е произнесъл в нарушение на императивни правни норми.
Същото е и правилно като краен резултат, поради което и на основание
чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на СРС в частта им
относно установената фактическа обстановка. По отношение на правната
страна следва да се добави следното:
Основанието на иска са твърденията на страните за обстоятелствата, от
които извеждат претендираното право. Правната квалификация на
претенцията следва да се даде от съда служебно съобразно твърденията на
страните. В исковата молба ищецът ясно е посочил, че предадените на
ответника суми са недължимо платени – т.е. без основание. Ответникът е
този, който навежда като основание за получаването на сумите процесния
договор за банков кредит. Ето защо и доколкото ищецът е този който
определя предмета на делото по предявения иск, при определяне на правната
квалификация се вземат предвид посочените от него обстоятелства – че
сумите не се дължат по сключения между страните договор за кредит – т.е.,
че са дадени пори начална липса на основание. Дадена от
първоинстанционния съд правна квалификация е правилна.
Съгласно т. 1 от ППВС № 1/1979 г. първият фактически състав на чл. 55,
ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална
липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание
за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено
нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато
предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е
също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение.
От правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК и
съобразно релевантните за спора факти по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
връщане на нещо, получено при начална липса на основание, в тежест на
ищеца е да докаже факта на плащане на процесната сума, а в тежест на
ответника – че е налице основание за получаването, съответно задържане на
2
полученото.
Не е спорно между страните, че ищецът е предал на ответника сумите в
общ размер на 6466,43 евро /с левова равностойност 12647,24 лева/, с които
ответникът е погасил следните задължения: 55872,64 евро – такса за
предсрочно погасяване на договора и 593,789 лева – лихви
Спорен между страните е единствено въпросът дали тези задължения са
възникнали на валидно договорно основание, по който въззивният съд намира
следното:
В раздел 3, т. 16 изр. 1 от общите условия на ответника е предвидено, че
действието на договора за кредит/рамково споразумение за финансиране
може да се прекрати, от която и да е от страните с изтичането на 30 дневно
писмено предизвестие. В изр. 3 на същата точка от ОУ е предвидено, че при
предсрочно погасяване на кредита или на част от него кредитополучателят
заплаща дължимата към момента на предсрочно погасяване главница и лихва,
както и такса за предсрочно погасяване в размер съгласно тарифата на
банката, актуална към датата на предсрочното погасяване. При кредити на
вноски - начислен върху размера на главницата, която се погасява
предсрочно. Според чл. 8.3. от договора за кредит тарифата се определя от
банката. Видно от представената тарифа, определената към 2020 г. такса е в
размер на 5 %.
В в чл. 1 от анекс № 1/05.3.2008 г., сключен към процесния договор за
кредит, страните са уговорили, че при предсрочно погасяване на кредита със
собствени средства кредитополучателят не дължи такса за предсрочно
погасяване /изр. 1/, а също и че при рефинансиране от друга банка
кредитополучателят дължи такси съгласно тарифата на банката /изр. 2/.
Предвид разпоредбата на чл. 16, ал. 2 ЗЗД /според която при несъответствие
между вписани уговорки и уговорки в общите условия имат сила първите,
макар и вторите да не са заличени/ в случая следва да се приеме, че
кредитополучателят дължи определена сума при предсрочно погасяване на
договора не във всички случаи, а само в посочените в индивидуално
уговорените в анекса.
Предвид липсата на дефиниция на понятието „собствени средства“,
уговорката на чл. 1 от анекса е неясна. Ето защо следва да бъде тълкувана от
съда. Съгласно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорите
трябва да се търси действителната обща воля на страните, като отделните
уговорки се тълкуват във връзка едни с други и всяка една се схваща в
смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора,
обичаите в практиката и добросъвестността. След като в договора не е
конкретно посочено, че „собствени средства“ са парични суми, които
принадлежат на дружеството кредитополучател /например доход от
осъществяваната търговска дейност – оборот, печалба, от продажба на актив;
сума, придобита чрез увеличаване на капитала или чрез парична вноска по чл.
134 ТЗ/, следва да се държи сметка за второто изречение в клаузата, която
въззивният съд счита че пояснява първото изречение. В него е посочено, че
такса се дължи при рефинансиране от друга банка. След като в това
изречение липсва конкретно изброяване и на други случаи, в които се дължи
такса, то следва, че „собствени средства“ са всякакви средства, освен такива,
които са получени по договор за кредит с друга банка. Ако действителната
воля на страните е била да се уговори дължимост на такса във всички случаи,
освен ако средствата са придобити от дружеството, то във второто
3
изречени0е на текста най-малко би било конкретно уговорено, че такса се
дължи и при рефинансиране от друга банка. С използването на съюза „и“ във
второто изречение не би имало съмнение, че в първото са предвидени и други
случаи, извън рефинансиране. При липсата на такъв, няма съмнение, че
уговорката касае само рефинансиране на кредита и цели да мотивира
кредитополучателя да не погасява предсрочно кредита си посредством кредит
от друга банка, да не се възползва от евентуални бъдещи по-изгодни условия
на друга банка. Таксата гарантира интереса на ответника от изпълнението на
договора за целия период от 20 години. В нито една от другите клаузи на
процесния договор и анекса не се съдържат уговорки, които да навеждат на
друг смисъл на процесната клауза, поради което и настоящият състав на съда
намира, че по смисъла на чл. 1 от анекса „собствени средства“ са всякакви
средства, които не са придобити чрез рефинансиране от друга банка.
Доколкото в случая няма твърдения и доказателства кредитополучателят
да е рефинансирал процесния кредит посредством сключен с друга банка
договор, то не е налице уговореното от страните условие, при което се дължи
таксата за предсрочно погасяване.
След като единствената предпоставка за дължимост на тази такса е
рефинансиране, каквото в случая не е налице, то ирелевантно е
обстоятелството дали сумата, с която е погасен предсрочно заемът, е
придобита от дружеството чрез договор за заем, сключен със съдружник, чрез
допълнителна парична вноска или по какъвто и да е друг начин. Поради това
и няма никакво значение за крайния извод на съда дали представеното
решение на съдружниците е действително или не. Освен това, след като
сумата, с която процесният кредит е предсрочно погасен, е предадена на
кредитополучателя, по който факт не се спори, а се и установява от
представеното извлечение за движението по сметката на кредитополучателя,
то най-малко е налице договор за заем между дружеството и съдружника,
който договор не попада в уговорените в анекса основания за възникване на
задължение за плащане на такса за рефинансиране. От представения договор
за наем на недвижим имот не се установяват никакви факти, относими към
спора, поради което и действителността на същия не е факт, релевантен към
спора. Ето защо неотносими към правилността на решението са изложените
възражения за допуснати от първоинстанционния съд процесуални
нарушения /че не е открито производство по чл. 193 ГПК/. В заключение
следва да се посочи и че според константната съдебна практика само лицето,
чиито подпис се твърди да е подправен /респ. неговите правоприемници/, има
право да иска прогласяване нищожност на договор /едностранно
волеизявление/ поради липса на съгласие с твърдения, че подписът му е
неавтентичен. Във всички останали случаи е налице хипотезата на чл. 42 ЗЗД
/извършване на действия без представителна власт/, което обаче не води до
нищожност на сделката/волеизявлението поради липса на съгласие.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че таксата не се дължи,
дори и при различно тълкуване на процесната договорна клауза. Дори и да се
приеме, че волята на страните е била да се дължи такса във всички случаи,
освен когато дружеството погаси кредита със средства от печалба или от
осъществяване на търговската си дейност, то тази сума не е дължима,
доколкото процесната договорна клауза е нищожна.
Макар в анекса към договора за кредит задължението да е наименувано
„такса“, то неговата правна характеристика е на обезщетение, а доколкото е
4
уговорено в договора - на неустойка. Такова задължение за
кредитополучателя е предвидено в нормативната уредба – чл. 41, ал. 3 и 4 от
Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители и чл. 32, ал. 3 и 4
ЗПК, като и в двете разпоредби е регламентирано като „обезщетение или
неустойка“, каквато е и действителната му правна характеристика. Целта му е
да обезщети вредите, които кредитодателят търпи от предсрочното
погасяване на кредита – загуби и/или пропуснати ползи. Доколкото
цитираните нормативни актове касаят правата на физическите лица –
потребители, размерът на обезщетенията е нормативно определен. Несъмнено
тези разпоредби не са приложими по отношение на ищеца, доколкото той
няма качеството на потребител, а е платил претендираните суми.
Предвид мотивите по т. 3 от ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК на
ВКС както и предвид ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на Върховен
касационен съд, ОСГТК и трайно установената съдебна практика
/обективирана в решение № 178/26.02.15 г. по т.д. № 2945/13 г. на ІІ т.о ВКС,
решение №№ 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на ІІ т.о. на ВКС,
решение № 43 от 26.05.2016 г. по т. д. № 3027 / 2014 г. на Върховен
касационен съд, 1-во т. отделение и др./ за спазването на добрите нрави по
иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно, поради което е
длъжен служебно да извърши преценка на валидността на клаузата за
неустойка, преди да се произнесе по основателността на претенцията за
заплащане на неустойката, дори и да не е направено възражение в тази
насока.
Ето защо и предвид твърдението на ищеца за недължимост на процесната
неустойка за предсрочно прекратяване на договора, от която ответникът
черпи правото си да получи/ задържи процесните суми, съдът е длъжен да се
произнесе по валидността на клаузата.
Разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД намира приложение при
търговските сделки по правилото на чл. 288 ТЗ, като накърняването на
добрите нрави е налице, когато се нарушава правен принцип, а такива са
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяване на несправедливото
облагодетелстване - по аргументи от чл. 307, чл. 302 и чл. 289 ТЗ.
Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор неустойка
е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС. Според дадените с решението указания, преценката дали една
неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора в зависимост от
специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички
случаи критерии като например естеството на обезпеченото с неустойката
задължение и неговия размер, вида на неустойката /компесаторна или
мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението /съществено или за
незначителна негова част/, съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните вреди от неизпълнението; Клаузата за неустойка
е нищожна поради накърняване на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ във
всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Съобразно уговореното между страните размерът на неустойката се
определя в тарифата на банката. В определянето на таксите по тази тарифа
5
кредитополучателят не участва /чл. 8.3. от договора за кредит/, като няма
никакви критерии, по които банката следва да определи таксата за предсрочно
погасяване – например в размера на възнаградителната лихва, в размер на
процент от нея и пр. Следователно процесната неустойка е в размер,
определен от кредитора, имащ право да я получи. Не е уговорен начин
/предвидим и справедлив и за двете страни/ за определянето , които
заемодателят да спазва, като може по всяко време едностранно да изменя този
размер /изменяйки тарифата/. Несъмнено такава клауза противоречи на
добрите нрави, поради което е и нищожна.
Дори и да се приеме, че неустойката е била в размер на 5 % и при
сключването на договора, то тя е екзорбитантна. Размерът е близък или
надвишава уговорения в чл. 1 от договора за кредит лихвен процент – до
размера на възнаградителната лихва. Т.е. в случая кредитодателят ще поучи и
заетата сума, която ще може да вложи в дейността си /да я предостави на
кредит на друго лице/, и сума в размер, близък до възнаградителната лихва,
която би получил до края на договора - ще реализира полза от
неизпълнението, каквато не би реализирал дори и при точно изпълнение – т.е.
когато престира. Ето защо неустойката излиза извън допустимите законови
рамки, тъй като кредиторът по вече прекратен договор получава имуществена
облага от насрещната страна, каквато не би получил и при действието на
договора, поради което води до неоснователно обогатяване и нарушава
принципа на справедливост /така решение № 110 от 21.07.2016 г. по т. д. №
1226 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во т. отделение, решение №
193/09.05.2016г. по т.д. № 2659/2014г. на ВКС , I т.о. и др., които макар да не
се отнасят до договор за заем, що се отнася до неустойката, са относими/.
Нищожността на неустоечната клауза, уговорена в чл. 1 от анекса към
договора за кредит, изключва възникването на претендираното въз основа на
нея вземане за неустойка, поради което и за ответника не е възникнало
правото да я получи /удържи/. Предвид липсата на задължение за неустойка,
към 24.9.2020 г. по сметката на ищеца са били налични достатъчно средства, с
която да се погасят всички задължения към банката. Ето защо и начислените
лихви за забавено изпълнение, удържани на 14.10.2020 г., са недължими от
кредитополучателя.
Предвид липсата на основание за получаване/задържане на процесните
суми, последните подлежат на връщане от ответника.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния, жалбата следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд -
потвърдено като правилно.
По разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемата
страна следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за
производството пред въззивната инстанция в размер на 1800 лева за
адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
6
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3365/27.10.2021 г. по гражданско дело №
31636/2021 г. на Софийския районен съд, 78 състав.
ОСЪЖДА „П.К.Б.Б.“ ЕАД, ЕИК ******* да заплати на „К.Ц.” ООД,
ЕИК ******* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1800,00 лева,
представляваща разноски пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
връчване на препис от същото на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7