Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 26.06.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г
състав, в публично заседание на двадесет
и шести май през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
при секретаря Антоанета Петрова, като разгледа
докладваното от съдия Орешарова гражданско дело № 16945 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 149621 от 24.06.2019 г., постановено по гр. д. № 14017/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, I ГО, 49-ти състав, е признато за установено на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че П.И.И. дължи на „Ю.Б.“
АД сумата от 3 918,31 лв., представляваща главница по договор за кредитна
карта от 01.03.2004 г., ведно със законната лихва, считано от 04.04.2017 г. –
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – до окончателното ѝ
изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 20.04.2017 г. по ч. гр. д. № 21427/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 49-ти състав, като е отхвърлил иска за разликата
над сумата от 3 918,31 лв. до пълния предявен размер от 4 243,81 лв.
Отхвърлени са предявените от „Ю.Б.“ АД срещу П.И.И. искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за признаване за установено,
че ответникът дължи на ищеца сумата от 881,47 лв., представляваща
възнаградителна лихва по договор за кредитна карта от 01.03.2004 г. за периода
от 01.03.2004 г. до 23.02.2017 г., и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във
вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 490,44 лв., представляваща лихва за забава за периода от
01.03.2004 г. до 23.02.2017 г. С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски
в размер на 565,64 лв., съответно на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е
осъден да заплати на ответника разноски в размер на 32,20 лв.
Срещу
така постановеното решение, в частта, в която предявените искове са отхвърлени,
е подадена въззивна жалба от „Ю.Б.“ АД, в която се твърди, че същото е
неправилно поради неправилно прилагане на материалния закон. Сочи, че
съображенията на първоинстанционния съд, който след като е намерил, че в процесният
договор за кредитна карта от 01.03.2004 г. не съдържа посочване на кредитния
лимит, срок на договора, годишен лихвен процент, условия за издължаване на
кредита, в това число посочване на броя, размера и периодичността на
погасителните вноски, е приел, че същият е нищожен поради противоречие на
закона – неспазване на изискванията на чл. 7, т. 4 – 8 от Закона за
потрбителския кредит от 2006 г., като посочва, че този закон не намира
приложение към договорите за кредитна карта, сключени преди влизането му в сила
на 01.10.2006 г., какъвто е процесният. Доколкото неспазването на изискванията
на чл. 7, т. 4 – 8 ЗПК /2006 г./ не води до нищожност на процесния договор за
кредитна карта от 01.03.2004 г., жалбоподателят счита, че произтичащите от него
вземания за главница и възнаградителна лихва и лихва за забава се дължат от
ответника в претендирания размер. Моли решението да бъде отменено в обжалваната
част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да
бъдат уважени за пълния размер. Претендира разноски.
В
срока за отговор на въззивната жалба на „Ю.Б.“ АД от въззиваемата страна не е
постъпил такъв.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която предявеният иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД е уважен до размер на
сумата от 3 918,31 лв., ведно със законната лихва, считано от 04.04.2017 г. до
окончателното ѝ изплащане, е постъпила въззивна жалба от ответника П.И.И.
с оплаквания за неправилност
на решението в обжалваната част поради необоснованост. Жалбоподателят оспорва
като неправилни съображенията на първоинстанционния съд, въз основа на които в
обжалваното решение е прието, че в началото на 2004 г. между него и праводателя
на ищеца „Б.Р.С.“ АД е постигнато съгласие за сключване на договор за кредитна
карта, като посочва, че по делото няма данни въз основа на подаденото от него
заявление за издаване на кредитна карта да е бил сключен договор. Независимо от
това поддържа, че дори и по делото да бъде установено постигнато съгласие за
сключване на договор за кредитна карта, правилно първоинстанционния съд е
приел, че същият не отговаря на изискванията на чл. 7, т. 4 – 8 ЗПК /2006 г./,
поради което е нищожен поради противоречие на закона. Счита обаче, че в случая
правилото на чл. 14, ал. 2 ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е нищожен
потребителят следва да върне чистата стойност на кредита, не намира приложение,
тъй като по делото изобщо не ставало ясно дали и в какъв размер е бил
предоставен кредитът, като това не се установявало нито от заявлението за
издаване на кредитна карта, нито от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да
бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
В
срока за отговор на въззивната жалба такъв е постъпил от „Ю.Б.“ АД, в който се
излагат подробни съображения в подкрепа на решението на първоинстанционния съд
в обжалваната от ответника част. Поддържа възприетият в обжалваното решение
извод за наличието на валидно възникнало между ответника и „Б.Р.С.“ АД
правоотношение по договор за издаване на кредитна карта, сключен въз основа на
подадено от ответника заявление от 24.02.2004 г., като се позовава на
изявленията съдържащи се в самото заявление, както и на извършените усвоявания
и погашения по кредитната карта. Моли решението да бъде потвърдено в
обжалваната от ответника част. Претендира разноски.
Софийски градски
съд, след като съобрази доводите и твърденията на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания във въззивната жалба.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
Съгласно
чл. 269, изр. 2 ГПК при преценка на правилността на първоинстанционното решение
във обжалваната му част, съдебният състав намира следното:
Съдът
е сезиран с обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, чл. 422, ал. ГПК във вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД.
Основателността
на предявените искове се обуславя на първо място от наличието на валиден
договор за кредитна карта, сключен между ответника и праводателя на ищеца, по
който в периода от 01.03.2004 г. до 23.02.2014 г. са извършени усвоявания на
суми в посочения от ищеца размер, като задълженията на ответника за връщане на
главницата по кредита и заплащане на възнаградителна лихва са останали непогасени
до размера на претендираните суми. На следващо място следва да бъде установено
наличието на валиден договор, сключен между кредитора по договора за кредитна
карта и ищеца, с предмет прехвърляне на търговското предприятие на заемодателя.
Като
писмено доказателство по делото в заверен от страната препис е представено
заявление от 25.02.2004 г. за издаване
на кредитна карта, с което П.И.И. е отправил искане за издаване на кредитна
карта, като в случай че заявлението бъде прието е поискано сумата от 346,87 лв.
да бъде преведена по сметка на „5“ ЕООД. По съществото си подаденото от
ответника заявление представлява отправено от него предложение за сключване на
договор за издаване на кредитна карта, като за неговия адресат се съди
единствено от фирменото лого на „Б.Р.С.“ АД в горната лява част на бланката и
съдържащащата се в нея декларация на заявителя, че същият е наясно, че „BRS има право да отхвърли настоящото
заявление без да посочи причина за това“. Неправилно обаче първоинстанционният
съд е приел, че съдържащият се в долния край на бланката подпис, положен на
01.03.2004 г. от неустановено по делото лице, индивидуализирано с фамилия и
първа буква от собственото име, съставлява насрещно волеизявление от името на „Б.Р.С.“
АД за приемане на отправеното до него предложение за издаване на кредитната
карта, доколкото подписът е положен без оглед на конкретно изявление, още
по-малко такова, позволяващо да се възприеме като приемане на съдържащото се в
заявлението предложение. По изложените съображения настоящият съдебен състав
намира, че само по себе си приетото като писмено доказателство по делото
заявление за издаване на кредитна карта, с оглед на съдържащите с в него волеизявления,
не обуславя извод за постигнато между П.И.И., от една страна, и „Б.Р.С.“ АД, от
друга, съгласие за сключване на договор за издаване на кредитна карта,
доколкото от него не се установява приемане на отправеното чрез него
предложение за встъпване в договорни отношения от неговия адресат.
Неправилно,
на следващо място, първоинстанционния съд е приел, че за намерението на „Б.Р.С.“
АД да встъпи в договорни отношения със заявителя като приеме адресираното до
него предложение за сключване на договор за кредитна карта, е достатъчен фактът
на издаването на кредитната карта. Кредитната карта представлява електронен
платежен инструмент – средство за извършване на безкасово плащане или за
теглене на пари в брой – чрез която на оправомощения държател на картата се
осугурява достъп до средства по предварително уговорен кредит, предоставяни от
нейния издател. В този смисъл издаването ѝ от адресата на заявлението за
издаване на кредитна карта действително свидетелства за неговото намерение за
встъпване в договорни отношения със заявителя, но само по себе си не е
достатъчно, за да се възприеме извод за постигнато договорно съгласие. Съгласно
чл. 14, ал. 1 ЗЗД договорът се смята сключен в момента, в който приемането
достигне у страната, отправила предложението, т. е. приеменето представлява
едностранно волеизявление, което произвежда правни последици с достигането му
до предложителя. От изложеното следва, че издаването на кредитната карта
позволява да се възприеме като приемане на съдържащото се в заявлението
предложение за встъпване в договорни отношения единствено в случай, че след
издаването ѝ същата е била предадена на заявителя, с което на последния е
осигурена възможността за извършване на безкасови плащания и за телгене на пари
в брой. Предаването на кредитната карта във фактическата власт на заявителя,
изрично оспорено в отговора на исковата молба от ответника обаче не се
установяват по делото, поради което не би могло да се приеме, че усвояванията
на суми посредством кредитната карта, които заключението на съдебно
счетоводната експертиза за движението по картата установява в размер на 11 660,27
лв., са били извършени от ответника. Още
повече, че твърденията на ищеца, уточнени в молба от 10.02.2020год. са, че са
издавани освен първоначалната още четири карти, с пет пъти променян кредитен лимит, за което
също не са представени доказателства. Не се установява и дали извършените
плащания на задълженията, начислени във връзка с използването на кредитната
карта, възлизащи общо в размер на сумата от 11 660,27 лв., са били извършени
от ответника, за да се приеме, че картата му е била
предоставена.
При
условие, че поисканата кредитна карта действително е била издадена и връчена на
заявителя – извод, който, както беше посочено, не се възприема от настоящият
съдебен състав – по делото не се установява постигането на съгласие относно
съществените условия на договора – кредитен лимит, срок на действие, дължими
такси и възнаграждения. Представените като писмено доказателство по делото общи
условия на „Б.Р.С.“ АД за издаване и използване на кредитна карта „Euroline“ и които не са един
документ със заявлението, не са
подписани от заявителя и при изричното оспорване от ответната страна, поради което съдържащите се в тях клаузи не
могат да се счетат за част от съдържанието на договора, дори и съдът да приеме,
че издателят на картата е приел предложението на ответника, съдържащото се в
заявлението за издаване на кредитна карта. Неправилно, след като е намерил, че
по делото се установява постигнато между П.И.И. и „Б.Р.С.“ АД съгласие за
сключване на договор за издаване на кредитна карта, първоинстанционният съд е
приел, че същият е нищожен на основание чл. 14, ал. 1 от ЗПК /2006 г./ поради
неспазване на изискванията на чл. 7, т. 4 – 8 ЗПК /2006 г./. Нормите относно
условията за валидност на договорите за потребителски кредит, на които
първоинстанционният съд се е позовал, за да достигне до извод за нищожност на
процесния договор за кредитна карта, са влезли в сила на едва на 01.10.2006 г.,
и не намират приложение по отношение на настоящия спор, доколкото предложението
за сключване на процесния договор за кредитна карта е отправено още на
25.02.2004 г. Независимо от това обаче, доколкото по делото не се установява „Б.Р.С.“
АД да е приело отправеното му от П.И.И. предложение за сключване на договор за
издаване на кредитна карта, както и да е обработена посочената като първа
транзакция заверяване на сметката на посочената в заявлението фирма, с което да
е завършен фактическият състав по сключване на договора, въпросът съществените елементи от съдържанието на този
договор и съответствието им със закона изобщо не се поставя. При така
установените фактически положения настоящият съдебен състав намира, че по
делото не се установява наличието на валидно учредено и съществуващо към датата
прехвърляне на търговското предприятие на „Б.Р.С.“ АД правоотношение по договор
за издаване на кредитна карта от 25.02.2004 г., сключен между праводателя на
ищеца и ответника.
Предвид
изложеното предявените от „Ю.Б.“ АД към П.И.И. установителните искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, чл. 422, ал. ГПК във
вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД за
установяване в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
предявените с исковата молба вземания за главница, възнаградителна лихва и
лихва за забава следва да бъдат отхвърлени изцяло.
При несъвпадане крайните изводи на въззивния
съд с тези на първоинстанцинния в частта, с която предявеният иск с правно
основание чл. чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД е уважен
частично, въззивната жалба на П.И.И. се явява основателна, като обжалваното
решение следва за бъде отменено в
частта, с която предявеният иск с правно основание чл. чл. 422, ал. 1 ГПК във
вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД е уважен до размера на сумата от 3 918,31 лв.,
представляваща главница по договор за кредитна карта от 01.03.2004 г., ведно
със законната лихва, считано от 04.04.2017 г. – датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – до окончателното ѝ изплащане, вместо което
да бъде постановено друго, с което искът се отхвърли изцяло. При съвпадане на крайните
изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния в частта, с която
предявените искове с правно основание чл.240, ал.2 ЗЗД и по чл.86 ЗЗД са отхвърлени,
въззивната жалба на „Ю.Б.“ АД следва да бъде оставена без уважение, като в тази част
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При
този изход на делото на въззивника ищец не се следват разноски по делото.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 149621 от
24.06.2019 г., постановено по гр.д.№ 14017/2018г. по описа на Софийски районен
съд, I ГО, 49-ти състав, в частта, с която е признато за установено на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че П.И.И. дължи на „Ю.Б.“
АД сумата от 3 918,31 лв., представляваща главница по договор за кредитна карта
от 01.03.2004 г., ведно със законната лихва, считано от 04.04.2017 г. – датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – до окончателното ѝ изплащане,
както и в частта, с която П.И.И. е осъден да
заплати на „Ю.Б.“ АД разноски в размер на 565,64 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ю.Б.“ АД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** срещу П.И.И., ЕГН **********,***,
кант. 114, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено в
отношенията между страните, че П.И.И. дължи на „Ю.Б.“ АД сумата от 3 918,31
лв., представляваща главница по договор за кредитна карта от 01.03.2004 г.,
ведно със законната лихва, считано от 04.04.2017 г. – датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – до окончателното ѝ изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в
останалата обжалвана отхвърлителна част.
Решението в отхвърлителната
част по главния иск с правно основание
чл.240, ал.1 ЗЗД за разликата до пълния претендиран размер не е обжалвано и е
влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.