Р Е Ш Е Н И Е
№ ………./…….07.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
в открито съдебно заседание, проведено на трети
юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при
секретар Албена Янакиева,
като
разгледа докладваното от съдията Павлова
въззивно търговско дело № 631 по описа за 2019 г.,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ” срещу решение №
611/18.02.2019 год. по гр.дело № 16 954
по описа за 2017 год. на ВРС, 48-ми състав, с което е отхвърлен предявения от
въззивника срещу „Грифит Холи“
ЕООД иск за заплащане на сумата от 9 800 лева, дължима като обезщетение за щета
вследствие изплатено от ЗАД „Алианц България“ АД
застрахователно обезщетение по застраховка „Стандарт, Стандарт
плюс, Супер“ в полза на собственика на лек автомобил „**“ с ДКН ** ** ** и
сумата от 9 244.68 лева, дължима като обезщетение за щета вследствие изплатено
от ЗАД „Алианц България“ АД застрахователно
обезщетение по застраховка „Пълно каска“ в полза на собственика на лек
автомобил „**“ с ДКН ** **** ** за щети, настъпили на 14.09.2014 год.
вследствие падане/срутване на подпорна стена, ограждаща спортното игрище на
хотел „Болеро“ в к.к. „Златни пясъци“, ведно със
законната лихва главницата , считано от датата на предявяване на иска –
06.11.2017 год. до датата на пълното изплащане на дължимата сума и е осъдил
дружеството да заплати сторените пред първа инстанция разноски от ответника.
В жалбата се излага, че решението на ВРС е незаконосъобразно поради
нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение
на приложимите материално правни норми и е необосновано. Конкретните оплаквания
са насочени към извода на съда, че задължение на общината е да поддържа
подпорната стена като пътно съоръжение, че падналата подпорна стена е
обслужвала както имота на ответника, така и съществувалата улица, който извод
противоречи на заключението на СТЕ, изготвена от в.л.К и Н и че падането се
дължи единствено на непреодолими природни обстоятелства, които изводи на съда
противоречат както на приложимите норми, така и събраните по делото
доказателства. Настоява се за отмяна на постановеното решение.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна депозира писмен отговор, с който
оспорва въззивната жалба. Като развива доводи за неоснователността й, моли за
потвърждаване на съдебното решение.
В с.з. по същество,
въззивникът, чрез процесуалния си представител, поддържа жалбата и моли за
отмяна на първоинстанционното решение.
В с.з. по същество,
въззиваемата страна, чрез пълномощника си, моли за потвърждаване на решението.
Настоящият състав на Варненски окръжен
съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбите и отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата
на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение
съдържа реквизитите на чл.236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства
на предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което
производството и решението са допустими.
По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1
изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението.
Производството пред ВРС е образувано
по искова молба на „ЗАД Алианц България“ срещу „Грифит Холи“ ЕООД, с която
първоинстанционния съд е сезиран с искане за осъждане на ответното дружество да
заплати на ищеца сумата от 9 800 лева,
дължима като обезщетение за щета вследствие изплатено от ЗАД „Алианц България“ АД застрахователно обезщетение по
застраховка „Стандарт, Стандарт плюс, Супер“ в полза
на собственика на лек автомобил „**“ с ДКН ** ** ** и сумата от 9 244.68 лева,
дължима като обезщетение за щета вследствие изплатено от ЗАД „Алианц България“ АД застрахователно обезщетение по
застраховка „Пълно каска“ в полза на собственика на лек автомобил „**“ с ДКН **
**** ** за щети, настъпили на 14.09.2014 год. вследствие падане/срутване на
подпорна стена, ограждаща спортното игрище на хотел „Болеро“ в к.к. „Златни пясъци“, ведно със законната лихва главницата ,
считано от датата на предявяване на иска – 06.11.2017 год. до датата на пълното
изплащане на дължимата сума
Искът е основан на твърдения за
настъпило на 14.09.2014 год. в к.к.“Златни пясъци“
застрахователно събитие, изразяващо се в падане на подпорна стена, ограждаща
спортното игрище на хотел „Болеро“ и оградните пана,
закрепени на нея, чрез което са нанесени значителни щети върху шест автомобила,
сред които и два – застраховани в ищцовото дружество.
Твърди се, че за причинените на ППС щети са заведени два броя щети, остойностяването
на които е изплатено от застрахователното дружество. Претендира се репариране
на изплатените застрахователни обезщетения поради обстоятелството, че падналата
подпорна стена е била съществуваща в УПИ II – 78, 92, 93, 463 – за озеленяване /с идентификатор
10135.513.78, кв.16 по плана на к.к. „Златни пясъци“
– собственост на ответното дружество, който не е изпълнил задължението си да я
поддържа в състояние да изпълнява функциите си.
Ответното дружество е възразило по
основателността на иска с основанието, че паднлата
стена не е принадлежала и не е била под негов надзор, поради което и не са
налице основания за ангажиране на отговорността му по чл.50 ЗЗД. Оспорва
твърдението, че същата е била изградена в собствен на ответника имот, а твърди,
че е изградена в различно УПИ – в западния край на паркинг, непосредствено до
УПИ на ответника. Твърди се и че срутването не се дължи на специфичните
свойства и и естеството не вещта, а на непредвидено и непредотвратимо събитие
от извънреден характер, свързано с метеорологичната обстановка в района –
обилни валежи и силен вятър, сочещо наличието на непреодолима сила по смисъла
на чл.506 ТЗ.
Като е приел, че падналата подпорна
стена не е собственост на ответното дружество, респективно не е изградена от
него, както и че освен имота на ответника е обслужвала също и паркинг и
съществуваща улица и че задължение на общината е да я поддържа, тъй като
съставлява пътно съоръжение, първостепенният съд е отхвърлил иска. Именно срещу
така формираните изводи на районния съд са инвокираните
от въззивника оплаквания като се твърди, че същите са в противоречие със
събраните доказателства.
Основателността на предявения с правно
основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ иск
се предпоставя от доказване, главно и пълно, от страна на ищеца на наличието на
имуществено застраховане, причинено от трето лице застрахователно събитие,
което отговаря по правилата на деликтната или
договорна отговорност, изплащане от страна на застрахователя на дължимото
застрахователно обезщетение на застрахования и третото по делото лице да не
принадлежи към домакинството на застрахования и да е негов роднина, освен ако е
действало умишлено /аргумент от ал. 2 от чл. 213 КЗ/. Изложените по-горе
предпоставки за ангажиране отговорността на ответника в процесния казус са налице,
доколкото суброгацията на застрахователя включва и
възможността той да предявява искове за реализиране на отговорността по
чл.47-49 ЗЗД, когато са налице основанията за това /така т.15 от Постановление
№ 7 от 04.10.1978 г. на Пленума на ВС/.
Ангажирането на отговорността по
чл.213, ал.1 КЗ във вр.с чл.49 във вр.с чл.45, ал.1 ЗЗД, в настоящия случай, е свързана с
установяването на следните кумулативни предпоставки: 1. наличието на валиден
договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното
дружество; 2. заплащане на застрахователното обезщетение от страна на
дружеството-ищец; 3. предпоставките по чл.49 ЗЗД - вреди; тези вреди да са
причинени от лице, на което отговорният по чл.49 ЗЗД е възложил работа; вредите
да са причинени вследствие противоправно деяние при или по повод на възложената
работа; причинителят да е действал виновно, като вината се предполага до
доказване на противното.
Съгласно разпоредбата на чл.49 ЗЗД
възложителят на някаква работа, отговаря за вредите, причинени от изпълнителя
при или по повод изпълнението на тази работа. От съдържанието на тази норма
следва извода, че тя се намира в отклонение от общия принцип на деликтната отговорност, прогласен с разпоредбата на чл.45 ЗЗД, за задължението да се поправят виновно причинените вреди, т.е.
отговорността по чл.49 ЗЗД е акцесорна и има т. нар.
обезпечително-гаранционна функция, тъй като тя е отговорност за чужди противоправни и виновни действия и бездействия, като тя е
различна от договорната и деликтната, тъй като
настъпва в резултат на виновно причинени вреди от страна на натовареното лице
при или по повод изпълнението на възложената му работа. Кумулативните
предпоставки, за да се породи тази отговорност са следните: вреди, причинени на
пострадалия от лице, на което отговорният по чл.49 ЗЗД, е възложил някаква
работа, които вреди да са причинени при или по повод на изпълнението й и по
вина на изпълнителя, при наличието на причинна връзка между тях.
Спецификата на отговорността по чл.49 ЗЗД във вр. с чл.45 ЗЗД от тази по чл. 50 от с.з. е
тази, че по първия текст отговорността настъпва от виновните действия или
бездействия на този, който борави с вещта, докато увреждането по чл.50 ЗЗД
настъпва от специфичната вредоносна проява на вещта, без да е въздействано върху тази вещ върху й по начин да се
използват нейните особености, водещи до увреждането. В тази насока са дадени и
задължителните указания по приложението на закона - Постановление № 4 от
30.10.1975 г. на Пленума на ВС. Според т. 3 от това ППВС, когато при ползване
на дадена вещ са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила,
отговорността за поправяне на вредите е по чл.45 или 49 ЗЗД, а когато такива
нарушения не са допуснати и са произлезли вреди от вещта, отговорността й е по
чл.50 ЗЗД, т.е. основната отклика между отговорността по двата текста е в това
вещта, от която са произлезли вредите, дали е могла да бъде обезопасена - при
невъзможност за обезопасяване отговорността е по чл.50 ЗЗД, а при такава
възможност - по чл.45 ЗЗД, съответно чл.49 ЗЗД.
Отговорността по чл.50 ЗЗД е за
увреждане, последица от специфичните качества на дадена вещ/животно, без връзка
с действия или бездействия на лицата, които я ползват или на лицата, под чийто
надзор е тя. В този смисъл, отговорността е налице и в случаите, когато не е
известна причината за повредата на вещта, от която са произлезли вредите, вкл.
когато не е съществувала техническа възможност за пълното й обезопасяване. Ако
причинените от вещ вреди на трети лица, не са резултат на свойствата на вещта,
а са свързани с неправилното й съхраняване, или други човешки действия,
отговорността е по чл.45, съответно 47, 48 и 49 ЗЗД.
В контекста
на горните постановки, съдът приема за установено по делото, че на 14.09.2014
год., около 08.00 ч. е паднала подпорна стена върху МПС, находящи
се между хотел „Болеро“ и хотел „Лилия“, с което са причинени щети на 6 МПС, за
което свидетелства и постъпилото уведомление от ГД ПБЗН при МВР, с приложена
телефонограма за произшествие № 491/2014 год. Видно е и от събраните по делото
писмени доказателства, неоспорени от ответната страна, че две от пострадалите
МПС-та са били застраховани в дружеството – ищец и че след образуваната
застрахователна претенция за щети застрахователят е изплатил застрахователни
обезщетения в размер на исковите претенции.
Релевираните оплаквания и насрещни доводи извеждат като основен
спорен въпрос този за отговорността на ответника, в частност дали срутилата се
подпорна стена е негова собственост или под негов надзор.
Не е спорно
по делото, а и е видно от събраните пред първа инстанция доказателства /писмо
от Дирекция „Архитектури, градоустройство и устройствено
планиране“ при Община Варна, че за обект „Вилно селище „Болеро“, с открит
плувен басейн, находящ се в УПИ III-94, е било
издадено разрешение за строеж № 8/21.01.2005 год. на Главен архитект на Община Варна, като от строителните книжа за обекта от чертеж „вертикарлна планировка“ на част „геодезическа“
не е имало промяна на височината на терена и на място, теренът се е спускал
плавно към паркинга с наклон, без шкарп и без
подпорна стена. Посочено в коментираното писмо, че с РС № 6/22.01.2014 год. на
Главен архитект при Община Варна в УПИ II-78, 92, 93, 463 – за озеленяване /идентификатор № 10135.513.78/ е
разрешено изграждането на „Открити спортни съоръжения – басейни с водни атракции,
пързалки около паркова среда и площадки за игра“, като разработката е била на
границата на разглеждания паркинг, като от чертежите към искането за издаване
на разрешението за строеж е видно, че подпорната стена вече е била съществуваща
въпреки липсата на издадено разрешение за това за имота или за обект, чест от
който да е предвидено изграждането на такава на източната граница на имота.
Изграждането на подпорна стена в процесния имот е било разрешено с разрешение за
строеж № 99/03.11.2014 год. и е влязло в сила на 28.11.2014 год.
Не е спорно
също така, че както УПИ III-94, така и
съседният УПИ II-78, 92, 93,
463, на чиято източна стена е била изградена подпорната стена и в който е
изградено спортно игрище, са собственост на ответното дружество „Грифит холи“ ЕООД. Аргумент за
това са и вписванията в кадастралния регистър на недвижимите имоти /л.40/,
поради което и съдът приема за несъстоятелни обективираните
в изпратения отговор на поканата за плащане твърдения, че недвижимият имот, в
който е разположена не е собственост на ответника и че там не са разположени хотела
и съоръженията към него /л.53/ .
От заключението
по проведената по делото СТЕ, изготвена от вещите лица инж.К. и инж.Н., кредитирано
от въззивния състав като обективно и компетентно дадено, се установява по
положителен начин посоченото в коментираното по-горе писмо от Дирекция „Архитектури,
градоустройство и устройствено планиране“ при Община
Варна, а именно: че към 2005 год., съгласно проектите към разрешение за строеж
№ 8/21.01.2005 год., на място, на имот с идентификатор 78, в зоната на
спортното игрище, до пътя към имот 669, не е имало промяна във височината на
терена и на място теренът се е спускал плавно към паркинга с наклон, без шкарп и без подпорна стена и че към януари 2014 год.,
когато е издадено разрешение за строеж № 6/2014 год. за изграждане на „Открити
спортни съоръжения“ подпорната стена вече е била съществуваща. Посочено също
така от вещите лица е, че при заснемането на терена към януари 2014 год. същият
е бил със средни коти между 8.13-8.27-8.37 метра надморска височина, при
планирано игрище с кота 8.23 м.
Изрично се заключава също така от
вещите лица, че от заснемането на терена преди извършване на строителните
дейности в имот с кадастрален № 78, от което е видно, че същият се е спускал
плавно към паркинга с наклон, без шкарп и без
подпорна стена и изхождайки от съществуването на улицата и преди извършване на
строителните работи, респективно от естественият среден наклон на терена,
улицата като транспортен обект не се е нуждаела от подпорна стена за
експлоатацията си, а последната е била необходима единствено на спортното
игрище.
В тази насока са и показанията на
разпитания по делото свидетел, воден от ответната страна – В.П.К.. Същият
излага в показанията си, че към 2010 год., когато е започнал работа в хотел
„Болеро“ подпорната стена вече е била изградена, като същата е разделяла техния
и съседния парцел, определяйки края на техния терен, сочейки „игрището ни свършва
до тази стена“. Свидетелства също така, че след падането й са изградили нова
стена, като са преместили местоположението й на около 50 см. до метър
по-навътре, като са я изградили на границата на техния терен.
При така събраните доказателства,
сочещи по безпротиворечив начин, че въпросната
подпорна стена е обслужвала спортното игрище, изградено в имота на ответника,
съдът намира за доказано основанието за ангажиране на отговорността му. Горната
фактическа установеност води до ирелевантност на
обстоятелствата дали същата е изградена именно от него или не, при наличие на
дадено разрешение за строеж или не, както и дали същата е била изградена по
неговата имотна граница или с навлизане 50 метра в съседния имот. Последното е
предмет на други спорове, а не досежно изследване на въпроса относно
действителния причинител на вредата в хипотезата на чл.213, ал.1 КЗ /отм./.
За несъстоятелни се преценяват и твърденията
на ответното дружество, релевирани в евентуалност, за наличие на непреодолима
сила като основание за освобождаване от отговорност, изразяваща се в настъпване
на непредотвратимо събитие от извънреден характер. Видно от проведената съдебно
метеорологична експертиза, макар и към датата на настъпването на събитието, да
е имало значително количество валежи и вятър, изрично се сочи от вещото лице Р.,
че последното не съставлява събитие от извънреден характер. Действително, сочи
се от вещото лице възможността в конкертния момент да
се е образувал швланг, но освен че горното не е
установено с категоричност, сам по себе си същият не е причина за падането на
подпорната стена. Видно от заключението, причината за това има комплексен
характер, като най-вероятната такава, според дадените от вещото лице Ж. обяснения
в с.з. на 16.05.2018 год., е ажурното продължение във височината на подпорната
стена, което не е ветропропускливо.
Налага се
извод за основателност на предявените искове, поради което и с оглед различието
в правните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да се
отмени и се постанови ново, с което исковете се уважат.
С оглед изхода на спора и направеното
искане, в тежест на въззивника следва да се присъдят сторените пред настоящата
и пред първа инстанция разноски, възлизащи в общ размер на 4 530.08 лв. /2
827.99 лв.за първа инстанция и 1702.09 лв. за въззивна/.
Воден от горното, СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА
изцяло решение №
611/18.02.2019 год. по гр.дело № 16 954
по описа за 2017 год. на ВРС, 48-ми състав и
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
„Грифит
Холи“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.Варна, район Приморски, к.к. Златни
пясъци, хотел Болеро ДА ЗАПЛАТИ на ЗАД
„АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ”, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
бул.Княз Ал.Дондуков“ № 59, сумата от 9 800 лева, дължима като обезщетение за
щета вследствие изплатено от ЗАД „Алианц България“ АД
застрахователно обезщетение по застраховка „Стандарт, Стандарт
плюс, Супер“ в полза на собственика на лек автомобил „**“ с ДКН ** ** ** и
сумата от 9 244.68 лева, дължима като обезщетение за щета вследствие изплатено
от ЗАД „Алианц България“ АД застрахователно
обезщетение по застраховка „Пълно каска“ в полза на собственика на лек
автомобил „**“ с ДКН ** **** ** за щети, настъпили на 14.09.2014 год.
вследствие падане/срутване на подпорна стена, ограждаща спортното игрище на
хотел „Болеро“ в к.к. „Златни пясъци“, ведно със
законната лихва главницата , считано от датата на предявяване на иска –
06.11.2017 год. до датата на пълното изплащане на дължимата сумите, на основание
чл.213, ал.1 КЗ /отм./, които суми са платими по банкова сметка ***:
***, BIC
- *** – „Алианц Банк България“ АД.
ОСЪЖДА „Грифит Холи“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.Варна, район Приморски, к.к. Златни
пясъци, хотел Болеро ДА
ЗАПЛАТИ на ЗАД „АЛИАНЦ
БЪЛГАРИЯ”, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.Княз
Ал.Дондуков“ № 59 сумата от 4 530.08 лв.,
представляващи сторените пред двете инстанции разноски.
На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: