Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 26.07.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети юни през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 12606 по
описа за 2018г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 21.06.2018г., постановено по гр. дело № 24757/2018г.
по описа на СРС, ГО, 62 състав, е уважен предявеният от „ДЗИ-О.З.” АД срещу З.
„Л.И.” АД иск с правно основание чл. 411, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата от
345, 50 лева, представляваща заплатено от ищеца застрахователно обезщетение по договор
за застраховка „Каско” по щета № 44012131730530/2017Г. за имуществени вреди на
лек автомобил „Волво”, модел „V 50”, с рег. № ******,
причинени при реализирано на 29.09.2017г. пътно-транспортно произшествие, ведно
със законната лихва от 18.04.2018г. до датата на плащане. Със същото решение са
присъдени в полза на ищцовото дружество направените по делото съдебни разноски
в размер на 410 лева.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по
чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника З. „Л.И.” АД. Жалбоподателят
поддържа оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради
допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, довели до необоснованост
на формираните изводи. Конкретно поддържа, че по делото са събрани безспорни
доказателства, че по процесната щета е извършено плащане на сумата от 345, 50 лева, с което претенцията на ищеца
е изцяло погасена. Това плащане не било оспорено от ищцовото дружество,
напротив, налице е признание на това обстоятелство. Независимо от насрещните
изявления на страните и представените доказателства за извършено извънсъдебно
плащане на исковата сума, първоинстанционният съд, без да посочи правни
аргументи, е уважил исковата претенция, ведно с претендираната законна лихва и
направените по делото разноски. По тези съображения счита, че обжалваното
решение е необосновано и неправилно и следва да се отмени, в това число и по
отношение на законната лихва за забава. Жалбоподателят счита, че с оглед
неоснователността на главния иск, неправилно в полза на ищеца са присъдени и
претендираните съдебни разноски. По тези съображения прави искане за отмяна на
първоинстанционното решение в цялост и постановяване на друго, с което
предявеният иск да се отхвърли.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
на въззивната жалба от „ДЗИ-О.З.” АД. В хода на въззивното производство е
поддържано искане за постановяване на решение съобразно ангажираните по делото
доказателства, като се отчете обстоятелството, че ищцовото дружество не е
оспорвало извършеното плащане на главницата, но доколкото това е сторено след
образуване на исковото производство счита, че ответникът следва да понесе
отговорността за съдебните разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявено е за разглеждане искане по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на законна лихва върху претендирана главница, считано от
датата на подаване на исковата молба.
Предявен е иск с правно основание чл. 411, ал. 1, изр.
2-ро от КЗ.
Предявен е иск за
заплащане на сума, претендирана от ответника в качеството му на застраховател на лице, причинило увреждане на имуществото на застрахован при ищеца по договор за имуществена
застраховка. Твърди се ищецът да е изпълнил своите задължения на застраховател
по имуществена застраховка и да е встъпил в правата на увреденото лице против носещият договорна отговорност въз основа на валидно
възникнало застрахователно правоотношение с причинителя на увреждането.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, но е неправилно по следните съображения:
Между страните по делото не е спорно обстоятелството,
че по време на действието на сключения между ищеца и застрахования Р.Ц.В.договор
за застраховка “Каско” за лек автомобил „Волво”, модел „V 50”, с рег. № ******, обективиран в
представената комбинирана застрахователна полица № 440117171005381/10.08.2017г.,
е настъпило предвидено в него застрахователно събитие, в резултат на което на
застрахованото МПС са били нанесени вреди, а ищецът е изплатил застрахователно
обезщетение в размер на 330, 50 лева и е направил обичайни разноски за
определянето му в размер на 15 лева. Не е спорно и наличието на сключен с
ответника договор за задължителна застраховка “Гражданска отговорност”,
покриващ отговорността на другия участник в процесното ПТП – водача на л.а. “Пежо”,
модел 406, с рег. № *******.
Ищецът е изпратил регресна покана, получена от
ответното дружество на 31.01.2018г., с която е поискал възстановяване на
заплатеното обезщетение по процесната щета № 44012131730530/2017г. Към датата
на предявяване на исковата молба – 18.04.2018г. плащане на регресното вземане
не е осъществено. В първоинстанционното производство са приети доказателства
/опис на задължения на З. „Л.и.“ АД към ЗАД „ДЗИ“ по заведени щети и кредитен
превод от 22.05.2018г. и от 23.05.2018г./, от които се установява, че на
23.05.2018г. ответното дружество е заплатило на ищеца сумата от 345, 50 лева,
представляваща претендираното от „ДЗИ-О.З.” АД застрахователно обезщетение по
процесната щета. Ищцовото дружество не оспорва извършеното извънсъдебно
погасяване на задължението, напротив – в проведеното на 21.06.2018г. съдебно
заседание е налице изрично признание на това обстоятелство. С извършеното заплащане
на обезщетение от страна на застрахователя по задължителната застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ответникът извънсъдебно е признал,
че всички юридически факти, обуславящи възникването на спорното регресно право
са породени в обективната действителност, както се позовава ищецът в исковата
молба, в това число настъпването на имуществени вреди и наличието на
причинно-следствена връзка между вредите и процесното ПТП, причинено виновно от
застрахованото при ответното дружество лице.
Съгласно чл. 411, ал. 1 от КЗ, в случаите, когато
причинителят на вредата има сключена застраховка "Гражданска
отговорност", застрахователят по имуществената застраховка встъпва в
правата на застрахования срещу причинителя на вредата или неговия застраховател
по застраховка "Гражданска отговорност" – до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне.
Застрахователят по имуществена застраховка може да предяви вземанията си
направо към застрахователя по "Гражданска отговорност".
С разпоредбата на чл.
412, ал. 1 от КЗ се урежда регресното право на застрахователя по
имуществена застраховка "Каско" да претендира платеното от третото
лице, което е причинило повредата на застрахованата вещ или от неговия застраховател
по застраховка "Гражданска отговорност". Застрахователят, който е
платил обезщетение, встъпва в правата, които застрахованият има срещу третото
лице или неговия застраховател.
Видно от законовата разпоредба предпоставките за
предвидената суброгация са: наличие на действително застрахователно
правоотношение между увредения и ищеца по договор за имуществено застраховане, в
срока на застрахователното покритие на който и вследствие виновно и
противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е
застрахована при ответника, да е настъпило събитие, за което ответникът носи
риска, като в изпълнение на договорното си задължение ищецът да е заплатил на
застрахования застрахователно обезщетение в размер, не по-голям от
действителните вреди. Доказването на тези правопраждащи факти е в тежест на
ищеца – чл. 154, ал. 1 ГПК.
В конкретния случай с оглед събраните по делото и
неоспорени от страните писмени доказателства се установява, че в полза на ищеца
срещу ответното дружество е възникнало регресно притезание за заплащане на
сумата от 345, 50 лева, представляваща застрахователно обезщетение за
имуществени вреди на лек автомобил „Волво”, модел „V 50”, с рег. № ****** и обичайни разноски за
определяне на обезщетението, причинени при реализирано на 29.09.2017г.
пътно-транспортно произшествие. Претендираното вземане обаче е погасено
извънсъдебно в пълен размер с извършеното от ответното дружество плащане на сумата
на 23.05.2018г. Съдът следва да зачете извършеното плащане в хода на висящото
производство в приложение на императивната разпоредба на чл. 235, ал. 3 от ГПК.
При това положение се налага извод, че предявената претенция е неоснователна.
Като е достигнал до други изводи, първоинстанционният съд е постановил
неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него да се постанови
друго, с което предявеният иск с правно основание чл. 411, ал. 1, изр. 2-ро от КЗ да се отхвърли.
По претенцията за присъждане на законна лихва за
забава:
Съгласно чл. 412, ал. 1 от КЗ застрахователят по имуществена
застраховка, който е встъпил в правата на застрахованото лице срещу
застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" на лицето,
което виновно е причинило вредата на застрахованото имущество, предявява
претенцията си срещу този застраховател, като прилага доказателствата, с които
разполага, в това число доказателства за удостоверяване на пътнотранспортно
произшествие в случаите на застраховка "Гражданска отговорност" на
автомобилистите. Срокът за плащане е 30 дни, считано от представяне на необходимите
документи. Кои документи са необходими, се установява от разпоредбата на чл.
106, ал. 5 от КЗ, към която препраща чл. 412, ал. 2 от КЗ – това са
доказателства, за чието снабдяване лицето не е правно затруднено и които имат
съществено значение за определяне основанието и размера на претенцията. До
представяне на такива доказателства, независимо от отправената покана, срок за
плащане не тече.
В настоящия случай ищецът е изпратил до ответника
покана, получена от последния на 31.01.2018г. По делото не се твърди, а и не се
установява от ответника, чиято е доказателствената тежест, че застрахователят
по имуществената застраховка не е представил всички доказателства или са били
необходими допълнителни доказателства за установяване на основанието или
размера на вредата. Ето защо следва да се приеме, че ответникът е изпаднал в
забава с изтичането на 30 дни от получаване на поканата. В случая срокът за
плащане е изтекъл на 02.03.2018г. След тази датата ответникът е изпаднал в
забава и дължи законната мораторна лихва до датата на плащането на главницата.
Ищцовото дружество е претендирано обезщетение за забава от датата на подаване
на исковата молба и такава се дължи от 18.04.2018г. до датата на плащане –
23.05.2018г.
По тези съображения се налага извод, че
първоинстанционното решение в тази част е правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските в първоинстанционното производство:
Отговорността за разноски е право на едната страна да
иска от другата да плати направените от нея разноски, ако постановеният съдебен
акт е в нейна полза. И тъй като отговорността е обективна дължат се реално
направените разноски.
Съгласно чл.
78, ал. 1 и ал.
2 ГПК, заплатените от ищеца такси и разноски по производството се заплащат
от ответника, съразмерно на уважената част от иска, а ако ответникът не е дал с
поведението си повод за завеждане на делото и признае иска, разноските се
възлагат на ищеца. Предпоставките на нормата на
чл. 78, ал. 2 от ГПК са кумулативни и следва да се преценяват във връзка
с предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не
трябва да се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило
предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на
ищеца. Не е нужно извънпроцесуалното поведение на ответника да е виновно и
противоправно, за да възникне отговорност за съдебни разноски, тъй като
отговорността за разноските по делото е обективна. Освен това, от съдържанието
на чл.
78, ал. 2 от ГПК следва, че поначало от значение за приложението на тази
разпоредба е поведението на ответника, а не това на ищеца /решение № 185 от
29.05.2014 г. по гр. д. № 5196/2013 г. на ІV ГО на ВКС/.
Реализирането на отговорността за разноски при
отхвърляне на иска /частично или изцяло/, поради плащане в хода на процеса, не
се решава само и единствено въз основа на това обстоятелство, а и след преценка
на кумулативно дадените предпоставки: конкретно поведение на ответника, което
да е довело или не до завеждане на иска и направено от него признание след
предявяване на иска. Настоящият съдебен състав споделя мотивите на определение
№ 13 от 06.01.2016г. на ВКС по т. д. № 3644/2014
г., II ТО, в което е посочено, че съгласно чл.
78, ал. 1 и ал.
3 ГПК, ищецът има право на разноски, съразмерно на уважената част от иска,
а ответникът - на разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска. Освен при
отхвърляне на иска, ответникът има право на разноски и в случай на прекратяване
на делото - чл.
78, ал. 4 ГПК, като същият не дължи разноски на ищеца, ако с поведението си
не е дал повод за завеждане на делото и признае иска - чл.
78, ал. 2 ГПК. В случаите на чл.
78, ал. 3 и ал.
4 ГПК правото на разноски на ответника е предвидено от законодателя като
своеобразна санкция в тежест на ищеца заради неоправдано заведеното срещу
ответника дело, станало причина последният да извърши разноски за защитата си.
С оглед смисъла и целта на уредената в чл.
78, ал. 3 и ал.
4 ГПК отговорност за разноски, няма спор, че в хипотезата на чл.
78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски само тогава, когато искът
срещу него е отхвърлен като недоказан или като неоснователен, както и тогава,
когато са изпълнени изискванията на чл.
78, ал. 2 ГПК. Ако искът е отхвърлен поради извършено след предявяването му
плащане на търсената от ищеца сума, без да са налице предпоставките на чл.
78, ал. 2 ГПК, ответникът не се освобождава от отговорност за разноски,
доколкото завеждането на делото и извършването на разноски от ищеца се дължи
изцяло на неговото поведение, свързано с отричане на претендираното вземане или
с отказ същото да бъде изпълнено доброволно. В посочената хипотеза отхвърлената
част от иска се съобразява при изчисляване на полагащите се на ищеца разноски
по чл.
78, ал. 1 ГПК, а не на разноските по чл.
78, ал. 3 ГПК.
Когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и
този повод отпадне в хода на висящия процес, на ищеца се дължат разноски, дори
когато той е направил отказ или е оттеглил предявения иск, или исковете са били
отхвърлени поради плащане в хода на висящото производство. Доброволното
изпълнение от ответника е равнозначно на извънсъдебно признание на
задължението, но в конкретната хипотеза не са налице предпоставките на чл.
78, ал. 2 ГПК, при които законът го освобождава от задължението за
възстановяване на разноските, тъй като плащането на договорното задължение е
направено след образуване на съдебния спор - след връчването на препис от
исковата молба, а в конкретния случай и след като ответното дружество е
изпаднало в забава по отношение на процесното вземане.
С оглед изложеното се налага извод, че предвид изхода
на спора ищцовото дружество е
легитимирано да поиска присъждането на сторените разноски в първоинстанционното
производство. В този смисъл възраженията на въззивника, че поради
неоснователност на предявения иск не дължи разноски на насрещната страна, са
неоснователни. Ето защо решението на СРС в частта относно присъдените в полза
на ищеца съдебни разноски е правилно.
По отношение на разноските във въззивното
производство:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане, в
полза на въззивника следва да се присъдят направените във въззивното
производство разноски в общ размер на 125 лева, от които 25 лева за държавна
такса и 100 лева юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78,
ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ
С оглед цената на предявения иск и предвид
ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК, настоящото решение не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 21.06.2018г., постановено по гр. дело
№ 24757/2018г. на
Софийския районен съд, ГО, 62 състав, в частта му, в която е
уважен предявеният от „ДЗИ-О.З.“ ЕАД срещу З. „Л.И.“ АД иск с правно основание
чл. 411, ал. 1, изр. 2-ро от КЗ за заплащане на сумата от 345, 50 лева,
представляваща заплатено от ищеца застрахователно обезщетение по договор за
застраховка „Каско” по щета № 44012131730530/2017г.
за имуществени вреди на лек автомобил „Волво”, модел „V 50”, с рег. № ******, причинени при реализирано на
29.09.2017г. пътно-транспортно произшествие, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „ДЗИ-О.З.“ ЕАД, с ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление *** срещу З. „Л.И.“ АД, с ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление *** Д иск с правно основание чл. 411, ал. 1,
изр. 2-ро от КЗ за заплащане на сумата от 345, 50 лева, представляваща заплатено от ищеца
застрахователно обезщетение по риск „Автокаско” по щета № 44012131730530/2017г. за имуществени вреди на лек автомобил „Волво”, модел „V 50”, с рег. № ******, причинени при реализирано на 29.09.2017г. пътно-транспортно произшествие и обичайните разноски, поради плащане на исковата сума в хода на
процеса.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 21.06.2018г., постановено по гр. дело № 24757/2018г. на Софийския районен съд,
ГО, 62 състав, в частта, в
която е уважено искането по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на законна
мораторна лихва върху главницата от 345, 50 лева за периода от 18.04.2018г. до
датата на плащане – 23.05.2018г., както
и в частта за разноските.
ОСЪЖДА „ДЗИ-О.З.“ ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление *** да заплати на З. „Л.И.“ АД, с ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление *** Д, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от
125 /сто двадесет и пет/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.