Р
Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 28.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две
хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от
младши съдия М. Малоселска в.гр.дело № 16472 по описа
за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 440796 от 29.06.2018 г., постановено по гр. д.
№ 64655 по описа за 2016 г. на СРС, 81 състав, е
признато за установено по реда на чл. 422 от ГПК, че С.П.В.,
ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, сума в размер на 299,23 лв. – главница за доставена в
периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. топлинна енергия в имот с абонатен №
138789, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.08.2016 г. до
изплащане на вземането, сума в размер на 19,97 лв. – лихва за забава върху главното
вземане за периода 16.09.2015 г. – 08.08.2016 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д.
№ 47726/2016 г. на СРС, 81 състав, като са отхвърлени исковете за претендирани
главница и лихва за потребена топлинна енергия до пълните предявени размери,
както и исковете за главница за дялово разпределение в размер на 33,00 лв. и
обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение в размер на 3,64
лв.
Съобразно
изхода от спора и по правилата на чл. 78 ГПК първоинстанционният съд е
разпределил и отговорността за разноски по делото, както следва: на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 390 лв.,
разноски в исковото производство, както и сумата от 55 лв., разноски в заповедното
производство. Ищецът е осъден на основание чл. 77 ГПК да заплати по сметка на
СРС сумата от 100 лв., представляваща разноски, за които страната е останала
задължена в производството, както и 5 лв. в случай на издаване на изпълнителен
лист за събиране на вземането.
Решението
е постановено при участието на привлеченото в хода на първоинстанционното
производство от ищеца трето лице-помагач „Б.“ ООД.
Недоволен
от така постановеното решение останал ищецът „Т.С.“ ЕАД, предвид което и в
срока чл. 259, ал. 1 ГПК депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт, в частта, с която
предявените искове за главница и мораторна лихва са отхвърлени, както и в
частта, с която съдът отхвърлил иска за главница за цена на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия, както и иска за мораторна лихва върху това
вземане. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на
постановения съдебен акт поради нарушения на материалния закон, тъй като
неправилно, според ищеца, първоинстанционният съд кредитирал заключението на
СТЕ, вещото лице по което пропуснало да посочи и установи задължението по
изравнителна сметка за отоплителен сезон м.05.2013 г. – м.04.2014 г. Не
съответствали на доказателствата по делото изводите на съда, че не се дължи
цената на предоставената услуга за дялово разпределение на топлинна енергия. Искането
до въззивния съд е да отмени обжалваното решение в частта, с която предявените
искове са отхвърлени, същите да бъдат уважени, като решението на СРС бъде
отменено и в частта за разноските. Претендират се разноски за въззивното
производство, в това число и юрисконсултско възнаграждение.
Отговор
на въззивната жалба от ответника в първоинстанционнното производство С.П.В. не
е подаден.
Третото
лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба на ищеца.
Софийски градски съд, IV-Д въззивен състав, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието
на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени
за разглеждане са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото
обаче е частично неправилно, като съображенията за това са следните:
С
оглед правната квалификация на предявените искове правилно районният съд е
разпределил доказателствената тежест между страните по спора, като е приел, че
по исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно
отношение по договор за продажба между него и ответника, по силата на което е
доставил топлинна енергия в твърдяните количества и за ответника е възникнало
задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер, както и че
през процесния период в сградата, в която се намира процесният топлоснабден имот,
е извършвана услугата дялово разпределение, като ищецът се явява легитимирано
да претендира вземането за заплащане на
възнаграждение за тази услуга в претендирания размер лице. При установяване на
тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил
претендираните вземания. По исковете с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД в
тежест на ищеца е да установи по делото наличието на главен дълг и изпадане на
ответника в забава.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012
г.) потребител, респ. битов клиент на
топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател с вещно
право на ползване или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за битови нужди, т.е. лице, което ползва топлоснабдения
недвижим имот въз основа на вещно или облигационно право на ползване и купува
топлинна енергия за нуждите на домакинството си.
В
хода на съдебното дирене пред първата инстанция са представени и са приети
писмени доказателства, като анализирани в съвкупност същите обуславят извода,
че ответникът е собственик на процесния недвижим имот, представляващ апартамент
№ 48, находящ се в гр. София, ж.к. „*******. Ето защо верен е изводът на
първостепенния съд, че ответникът е собственик на процесния топлоснабден имот,
като това обстоятелство не е оспорено от страната с депозирания в хода на
първоинстанционното производство отговор на исковата молба.
На
следващо място по делото е установено, че сградата, в която се намира
процесният недвижим имот, е топлоснабдена, като за това обстоятелство също са
приети писмени доказателства по делото /договор № ТС 1728/28.08.2002 г., сключен
между „Б.Б.“ ООД и етажната собственост с адрес: гр. София, ж.к. „*******и В,
протокол от проведено на 18.07.200 г. общо събрание на етажните собственици от
сградата, намираща се на посочения адрес с приложение към протокола списъци на
етажните собственици, документи за главен отчет за отоплителен сезон м.05.2014
г. – м.04.2015 г., представени по делото от третото лице помагач „Б.“ ООД,
осъществяващо услугата дялово разпределение на топлинна енергия в сградата –
етажна собственост, в който топлоснабденият имот се намира/.
Въз
основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, настоящата
инстанция приема, че количеството на топлинна енергия за абонатната станция,
находяща се на адрес гр. София, ж.к. „*******и В през процесния период е
измервано и отчитано съгласно Закона за енергетиката от средство за търговско
измерване – общ топломер, монтиран в абонатната станция. Вещото лице е
посочило, че през целия исков период са отчислявани за сметка на ищеца
технологични разходи. Експертът е констатирал, че разпределението на топлинна
енергия е извършвано след отчет на уредите за дялово разпределение и водомерите
за топла вода, монтирани в имотите на абонатите в сградата – етажна
собственост, като за процесния период уредите в процесния имот са били отчитани
и са изготвени документи за главен отчет, подписани от потребител, в които
коректно са отразени в изравнителните сметки. В процесния имот са били
монтирани пет топломера и два водомера за топла вода, по които е отчитан
разходът. Отопляемият обем на апартамент № 48 е 205 куб.м., на базата на който
е разпределяна енергията, отдадена на сградната инсталация. Съгласно
заключението на ескперта за процесния период количеството топлинна енергия,
отдадена на сградната инсталация е изчислено съобразно Наредба № 16-334.
Изготвена е изравнителна сметка след края на отоплителния сезон през периода.
Установява се, че сумата за потребена топлинна енергия за процесния период е в
размер на 299,23 лв., включваща сума за топлинна енергия, отдадена от сградна
инсталация, топлинна енергия за отопление на имота и топлинна енергия за
подгряване на вода.
С
оглед изложеното съдът приема, че е верен изводът на контролираната инстанция,
че за процесния имот на ответника е доставяна топлинна енергия съобразно
уговореното, като количеството на доставената енергия е измервано коректно.
Следва да се даде отговор на въпроса, какво е количеството потребена енергия, за
което се дължи заплащане на цена.
Доколкото
купувачът дължи цената на реално потребената енергия, то при определяне
дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите на прогнозния дял /по
фактури/, а тези, които се формират в резултат от изравняване, т.е сумите по
изравнителните сметки. Ето защо за определяне размера на дължимата цена съдът
ползва данните на СТЕ, според която размерът на потребената топлинна енергия за
процесния период 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. възлиза на 299,23 лв. В тази част,
като необжалвано, първоинстационното решение е влязло в сила.
От
изготвеното и прието в хода на съдебното дирене пред първата инстанция по
делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че за абонатен номер 138789
има отразени плащания, които касаят периода 05.2013 г. – 04.2014 г. Вещото лице
изрично е посочило, че за отоплителен сезон 05.2014 г. – 04.2015 г. издадената
обща фактура е на стойност 299,25 лв., като задължението е намалено с платените
от ответницата суми през сезона на стойност 89,86 лв., като остатъкът за
доплащане е в размер на 209,39 лв. От заключението на вещото лице по ССчЕ
настоящият състав на съда прави извод, че посочената в същото сума от 394,74
лв., включва неплатени задължения за топлинна енергия и цена на услугата дялово
разпределение за периода 05.2013 г. – 04.2015 г. Установява се още, че общият
размер на мораторна лихва, изчислена за претендирания период е в размер на 53,76
лв.
По
доводите на въззивника, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция жалба,
че в заключението на СТЕ, вещото лице е пропуснало да посочи и установи
задължението по изравнителна сметка за отоплителен сезон м.05.2013 г. –
м.04.2014 г., настоящият състав на съда намира следното:
С
исковата молба ищецът изрично е заявил, че претендира установяване дължимостта
на главницата за топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г.,
като с оглед основния съдопроизводствен принцип на диспозитивното начало, съдът
следва да се произнесе и да предостави защита в рамките на спора, с който е
сезиран. В тази връзка документи за главен отчет са предоставени от третото
лице помагач за този отоплителен сезон, съответно заключението на СТЕ касае
именно процесния период. Доводите на въззивника, че заключението на ССчЕ е
установило по-висок размер на задължението за топлинна енергия, в случая се
явяват неоснователни, доколкото от една страна вещото лице е посочило, че в
тази сума са включени задължения на потребителя за предходен период /01.05.2013
г. – 30.04.2014 г./, а от друга страна за установяване дължимата цена на
количеството топлинна енергия съдът
взема данните от СТЕ, предвид че счетоводните данни на ищеца дават информация
за отразяването на издадените фактури от страната и тяхното осчетоводяване. Ето
защо правилно първоинстанционният съд се е произнесъл с оглед заявения период,
както е посочен самия ищец – от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г., като е приел за
дължима стойността на топлинна енергия по СТЕ.
Във
връзка с наведените от въззивника доводи за дължимост на сумите за извършената услуга дялово
разпределение на топлинна енергия, следва да се подчертае, че според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ - чл. 139
– чл. 148 и в
Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, с оглед което съдът
намира, че ищецът се явява легитимирано да претендира вземането лице.
С
оглед факта, че от доказателствата по делото се установява, че до имота на
ответника е доставяна топлинна енергия, която не е заплащана, както и че е
осъществявана услугата дялово разпределение през процесния период, то дължима
се явява сумата за цена на тази услуга като основателността на този иск е
обусловена от основателността на иска за главница за топлинна енергия. Пред
първоинстанционния съд е представена справка за дължимите от ответницата суми
за дялово разпределение /л. 13 от гр.д. № 64655/2016 г./ на СРС, както и
Приложение № 2 Ценоразпис за дейностите, включени в минималния пакет за
услугата „Дялово разпределение“, въз основа на които и по реда на чл. 162 ГПК
съдът намира иска основателен за сумата, за която същият е предявен, а именно в
размер на 33 лв. В посочената част
първоинстанционното решение следва да бъде отменено, като неправилно, а искът с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД - да бъде уважен в
предявения размер.
По
исковете с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД въззивният
съд намира следното:
Основателността
на акцесорните искове предполага наличие на главни задължения и забава в
погасяването на същите. Моментът на забавата в случая се определя съобразно
уговореното от страните. Съгласно чл. 33, ал.2 от Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от “Т.София” EАД на клиенти в град София /в
сила от 12.03.2014г./, купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
на изравнителна сметка, в тридесетдневен срок от датата на публикуването й на
интернет страницата на продавача. Като продавачът начислява лихва за забава в
размер на законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2 от ОУ, а именно
върху тези, начислени с фактура за реално потребено количество топлинна
енергия, определено на база на изравнителните сметки /чл.33, ал.4 ОУ/. Съгласно
чл.33, ал.5 от цитираните Общи условия, при забава в плащането на задълженията
по чл.33, ал.2 от ОУ, потребителят дължи обезщетение в размер на законната
лихва. Ищецът обаче не твърди и не представя доказателства за публикуването на
общата фактура за отчетния период на интернет страницата си /например съставени
от нотариус констативни протоколи, удостоверяващи явяването на последния и
извършените действия по публикуване на данни за дължими суми за ТЕ, чрез
осигурен интернет достъп до индивидуалните партиди на битовите клиенти в
масивите на дружеството, осъществен чрез официалната уебстраница на ищеца/,
съставляващо своеобразно уведомление до длъжника за възникване на задълженията
и необходимо с оглед маркирането на началото на течението на предвидения срок
за настъпване на изискуемостта им, предвид което и съдът приема, че без
доказателства с изложеното съдържание забава за длъжника в плащането на
установената главница до датата на депозиране на исковата молба в съда, не е
налице.
С
първоинстанционното решение съдът е уважил частично иска за мораторната лихва
за забавено плащане на главницата, ползвайки данните от ССчЕ, като доколкото
съдебният акт се обжалва само по въззивна жалба на ищеца, не е налице основание
съдът да ревизира решението в тази част, с оглед което същото следва да бъде
потвърдено по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва
върху главницата за топлинна енергия.
По
отношение иска за лихва върху сумата за дялово разпределение, последният се
явява неоснователен по съображенията, изложени във връзка с обезщетението за
забава в размер на законната лихва върху главницата за цената на ползваната
топлинна енергия, с оглед което в тази част въззивната жалба също се явява
неоснователна, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, макар и
с посочените по-горе различни от тези на първостепенния съд мотиви.
Доколкото
изводите на настоящия въззивен състав частично не съвпадат с тези на СРС /по
отношение на иска за главница за цена на услугата за дялово разпределение на
топлинна енергия/, въззивната жалба в тази част се явява основателна, като решението следва да бъде отменено
единствено в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 33 лв., представляваща цена на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. –
30.04.2015 г. и същият да бъде уважен, а в останалата обжалвана част - да се
потвърди като правилно и постановено в съответствие с приложимия материален и
процесуален закон.
По разноските:
В
резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, а именно частична
основателност на въззивната жалба, следва да се преразпределят и разноските,
сторени от страните в първоинстанционното производство, като на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, бъде
присъдена сумата от още 8,91 лв. за заповедното производство, както и сумата от
още 40,96 лв. за исковото производство.
Разноските
за въззивната инстанция също следва да бъдат разпределени между страните
съобразно изхода от спора. Разноски във въззивното производство е сторил само
въззивника – за заплатени държавни такси в размер на 100 лв. На основание чл.
78, ал. 8 ГПК и доколкото страната е представлявана от свой служител в
производството пред СГС, съдът, като съобрази фактическата и правна сложност на
делото и обема на процесуални усилия, извършени от представителя на дружеството,
определя възнаграждение за юрисконсулт в размер от 50 лв. На основание чл. 78,
ал. 1 ГПК в тежест на въззиваемата следва да се възложи сумата от 37,50 лв.,
представляваща разноски за въззивното производство по съразмерност.
Така
мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 440796 от 29.06.2018 г., постановено по гр.
д. № 64655 по описа за 2016 г. на СРС, 81 състав, в частта, с която по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД срещу С.П.В.
иск за главница за дялово разпределение, като вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 149 ЗЕ, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че С.П.В., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 33 /тридесет
и три/ лева, представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за
периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. за имот
с абонатен № 138789, ведно със законната лихва от 23.08.2016 г. до погасяването,
за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. №
47726/2016 г. на СРС, 81 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК С.П.В., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, сумата от още 8,91 лв. - разноски за производството по ч. гр.
д. № 47726/2016 г. на СРС, 81 състав, както и сумата от още 40,96 лв. –
разноски по гр. д. № 64655/2016 г. на СРС,
81 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК С.П.В., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, сумата от 37,50 лв., представляваща разноски за въззивното
производство.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 440796 от 29.06.2018 г., постановено по гр. д. № 64655 по описа
за 2016 г. на СРС, 81 състав, в останалата обжалвана от ищеца част.
Решението, в частта, с която е признато за
установено, че С.П.В. дължи на „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 299,23 лв. –
главница за доставена в периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. топлинна енергия
в имот с абонатен № 138789, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 23.08.2016 г. до изплащане на вземането, сума в размер на 19,97 лв. – лихва
за забава върху главното вземане за периода 16.09.2015 г. – 08.08.2016 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. №
47726/2016 г. на СРС, 81 състав, като необжалвано, е влязло в сила.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач „Б.“ ООД, на страната на ищеца
„Т.С.“ ЕАД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.