РЕШЕНИЕ № 261862
гр. Пловдив, 23.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание на двадесет и седми
ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа
докладваното гр. дело № 4633 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
по делото е образувано по предявен от К.Г.Ж. против „Файненшъл България“ ЕООД осъдителен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника
да заплати на ищеца сумата от 94, 08 лв., представляваща недължимо платена и
получена от ответника при начална липса на правно основание по договор за
поръчителство от 07.02.2020 г., ведно със законна лихва върху тези суми от
датата на депозиране на исковата молба – 23.04.2020 г., до окончателното й
изплащане. Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК, за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът не
дължи сумата от 117, 56 лв., представляваща възнаграждение по договор за
поръчителство от 07.02.2020 г.
В исковата
молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за
заем № ***По силата на така сключения договор в полза на ищеца бил отпуснат
кредит в размер на сумата от 600 лв. В договора било установено, че ищеца
следва да върне сумата от 644, 36 лв. на четири месечни погасителни вноски.
Сочи, че размерът на дължимата възнаградителна лихва е посочен в клаузата на
чл. 2, т. 6 от договора като 35 %. Твърди, че в деня на сключване на договора
за потребителски кредит е сключен
договор за поръчителство от 07.02.2020 г. между „Изи Асет Мениджмънт“
АД, К.Г.Ж. и „Файненшъл България“ ЕООД, по силата на който „Файненшъл България“
ЕООД поел задължение да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД задълженията на
кредитополучателя по договора за кредит. По силата на така сключения договор за
поръчителство длъжникът поел задължение за заплащане на възнаграждение в полза
на поръчителя в размер на сумата от 211, 64 лв., от която сума била погасена
сумата от 94, 08 лв. в периода от 11.03.2020 г. до 09.06.2020 г. Сочи, че
задължението за заплащане на възнаграждение било платимо на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, което дружество от своя страна се задължило да отчита
постъпилите суми по сметката на поръчителя. Твърди, че възнаграждението към
поръчителя е недължимо, тъй като обезпеченият договор за заем е недействителен,
което води до недействителност и на договора за поъчителство на основание чл.
138, ал. 2 ЗЗД, който може да съществува само за обезпечаване на действително
задължение. Счита, че сключеният с „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за заем е
недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК. Твърди, че договорът за
кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗЗП, тъй като
възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва е
недействителна, поради противоречието й с добрите нрави, в който смисъл тази
клауза следва да се счита несъществуваща и водеща до липса на посочен размер на
възнаградителната лихва в договора за кредит. Счита, че при сключване на
договора е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като годишният
процент на разходите, след включване в последния и на възнаграждението за
порчителя, представляваща скрито възнаграждение по договора за кредит, е
установен в разрез с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че клаузата за
неустойка е недействителна, поради установяването й в противоречие с добрите
нрави и поради нейната прекомерност. Твърди, че клаузата за клаузата за
заплащане на възнаграждение по обезпечителния договор е недействителна, тъй
като уговарянето й е с цел заобикаляне на императивните разпоредби на ЗПК – чл.
21, ал. 1 ЗПК. Сочи, че тази клауза била установена и в противоречие с добрите
нрави, тъй като счита, че така определеното възнаграждение води до оскъпяване
на кредите. сочи, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на
капитала на „Файненшъл България“ ЕООД, което е видно от вписванията в
Търговския регистър, като реализиране на търговска дейност от това дружество е
с цел осигуряване на търговска печалба за собственика му. По така изложените
съображения се моли за уважаване на предявения иск.
В законоустановения за това срок по
чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД е депозирал отговор на
исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Счита,
че фактите, на които ищецът основава предявената искова претенция са останали
недоказани в производството по делото, тъй като към исковата молба не е
представен твърдените за сключени договор за кредити и договор за
поръчителство, което от своя страна лишава ответника от право на защита.
Твърди, че на основание чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна доказва фактите и
обстоятелствата, на които основава своите искания. В случая при непредставяне
на договорите за кредит и поръчителство не се установява между страните да е
възникнало облигационно правоотношения, като видно от фактите, изложени в
исковата молба, е че ищецът не е запознат с договора, който е сключил. Счита,
че съдът следва да изпълни служебните си задължения като разпредели надлежно
доказателствената тежест. Моли за задължаване на ищеца да представи на основание
чл. 190 ГПК договора за кредит и договора за поръчителство, с приложение на
разпоредбата на чл. 161 ГПК, при неизпълнение на указанията на съда. По
същество твърди, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК, тъй като в договора за кредит е уговорен фиксиран лихвен процент, който
е посочен в договора и е ясен за страните. Счита, че не е нарушена и клаузата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като годишният процент на разходите е посочен
в договора за кредит, като последният е в размер от 39, 94 % и не е по висок от
пет пъти размера на законната лихва. Твърди, че годишният процент на разходите
в договора е фиксиран , като е посочена и общата сума за заплащане, а годишният
процент на разходите се определя по формула, която е определена в Приложение №
1 към ЗПК. Твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство е второ,
акцесорно облигационно правоотношение, поради което не следва дължимата по него
такса за възнаграждение на поръчителя да бъде включена в годишния процент на
разходите по договора за кредит. Поддържа, че твърденията за недействителност
на договора за поръчителство не следва да се кредитират, тъй като ответното
дружество е вписано като финансова институция, която предоставя гаранционни
сделки по занятие, като извършва търговската си дейност в съответствие с всички
приложими законови разпоредби. Тази дейност, счита, че не може да бъде
обусловена, нито ограничавана от това кой е едноличния собственик на капитала
на дружеството. Сочи, че договорът за поръчителство не е установен в
противоречие с добрите нрави, тъй като приложение следва да намери принципа за
свободата на договарянето между страните, установен в разпоредбата на чл. 9 ЗЗД. Тази свободна инициатива била ограничена единствено от императивното
изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което в случая е спазено. По така изложените
съображения се моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на
сторените в производството разноски.
Съдът,
като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно
обективно съединени искове, както следва - осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД и
установителен иск с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК.
От събраните по делото
доказателства се установява, като това обстоятелство е безспорно, че между
страните е сключен договор
за заем № ***по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 600 лв.
срещу насрещното задължение на последния – кредитополучател, да върне сумата от
общо 644, 36 лв. на 4 месечни вноски – всяка в размер от 161, 09 лв. Установен
е годишен лихвен процент от 35 % и годишен процент на разходите от 39, 94 %.
По делото са налице
данни, че ищецът – кредитополучател е незрящ, в който смисъл с оглед
твърденията на страната съдът е приложил разпоредбата на чл. 189, ал. 2 ГПК. В
случая договорът за кредит не е приподписан от двама свидетели, но ищецът е
положил собственоръчно подписа си, като е изписал имената си, което
обстоятелство не се оспорва. По делото е приложено експертно решение,
установяващо, че ищецът е с първа група инвалидност с чужда помощ, поради
установени „други заболявания на окото“. Следователно в производството по
делото не са събрани доказателства установяващи, че ищецът при сключване на
договора е страдал от пълна слепота, която го възпрепятства да се запознае
клаузите на договора, поради което в случая следва да се приеме, че писмената
форма е спазена, поради което съдът следва да пристъпи към произнасяне по
възраженията за недействителност на договорните клаузи, изложени в исковата
молба.
В клаузата на чл. 4 от
Договора страните са уговорили, че заемателят поема задължение в тридневен срок
от сключване на договора да представи едно от следните обезпечения: две
физически лица – поръчители, които да отговарят на посочените в договора
условия за платежоспособност; банкова гаранция в размер на дължимата сума със
срок на действие – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
договора или одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя
гаранционни сделки.
По делото е представен
Договор за предоставяне на поръчителство от 07.02.2020 г., сключен между
„Файненшъл България“ ЕООД чрез „Изи Асет Мениджмънт“ АД в качеството му на
посредник, и К.Г.Ж. – потребител. По силата на така сключения договор по
възложение на потребителя поръчителят поема задължение да сключи договор за
поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който да отговаря
солидарно с потребителя за изпълнение на всичките му задължения, възникнали по
силата на договор за паричен заем № ***, а именно – задължение за връщане на
заемната сума от 600 лв. Установено е, че договорът влиза в сила в случай, че
потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, ал. 2 от Договора за паричен
заем в указания срок. С разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Договора за
предоставяне на поръчителство е установено, че за поемане на задължението от поръчителя,
потребителят дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 211, 64 лв.,
платимо разсрочено на вноски – всяка в размер от 52, 91 лв., дължими на падежа
на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с „Изи
Асет Мениджмънт“ АД. С разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от Договора е установено,
че потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за
паричен заем. С клаузата на чл. 3, ал. 3 е договорено, че „Изи Асет Мениджмънт“
АД е овластен да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на
потребителя за заплащане на възнаграждение по договора
От представената от
ответника справка за извършени плащания от страна на потребителя по договора за
паричен заем се установява, че ищецът е заплатил сумата от общо 713, 80 лв.,
като е погасил задължението за главница в размер на сумата от 600 лв.,
задължението за лихва до размер на сумата от 19, 72 лв. и задължението за
заплащане на възнаграждение по договора за поръчителство до размер на сумата от
94, 08 лв.
Ищецът счита, че
задължението за заплащане на възнаграждение по договора за поръчителство не е
възникнало, тъй като на основание чл. 138, ал. 2 ЗЗД договорът за
поръчителство, който има акцесорен характер, е недействителен, предвид
недействителността на договора за паричен заем на основание чл. 22 ЗПК. Излага
съображения за недействителност на клаузата, установяваща задължение за
заплащане на възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство,
поради установяването й в противоречие с добрите нрави и с цел заобикаляне
императивните разпоредби на ЗПК.
По своята правна
същност договорът за потребителски кредит представлява формален (изискуемата
форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален или
консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на
паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или
двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора
предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по
основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер.
Съгласно разпоредбата на
чл. 22 ЗПК, когато при сключване на договора за потребителски кредит не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен,
като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не
дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
Страните са
уговорили, че месечната погасителна вноска е в размер от 161, 09 лв., като е
установен месечен лихвен процент от 35 % и годишен процент на разходите от 39,
94 %.
Съдът намира, че в случая не е
налице соченото от ищеца основание за недействителност на договора по чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК, което според ищеца следва да намери приложение предвид липса
на уговорена възнаградителна лихва, доколкото установената в договора е
нищожна. Уговореният с разпоредбата на чл. 2, т. 5 от договора
размер на възнаградителната лихва от 35 % не е недействителен, поради
противоречието на посочената разпоредба с добрите нрави. Преценен от гледна
точка на справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговски
правоотношения, размерът на уговорената възнаградителна лихва е в съответствие
с присъщите й функции – а именно да представлява възнаграждение за
предоставения за ползване финансов ресурс, от който кредитиращата институция се
лишава за срока на действие на договора.
Размерът
на годишния лихвен процент, съотнесен към задължението на кредитополучателя за
заплащане на главница, и представляващ цената за възмездно ползване на представения
финансов ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед
пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие на
парични средства срещу възнаграждение. В договора е посочен общият размер на
дължимата за срока на договора сума и съотношението й с главницата по кредита,
поради което може да се осъществи и съответна проверка дали посоченият лихвен
процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя.
Договорът за
потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй
като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него
се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване
на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира се, че всички
разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия ресурс, предмет на
договора за потребителски кредит, представляват граждански плод
(възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите, се
включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя –
арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане
на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за
използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани
с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и
разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за
кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
С клаузата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит следва да се
съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите.
Страните са
уговорили, че годишният процент на разходите по кредита е в размер на 39, 94 %,
като последният се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
компоненти. Въпреки, че в клаузите на договора не е посочено какви компоненти
кредитодателят е включил при формиране размера на годишния процент на разходите
при сключване на договора, последните са изводими от разпоредбите на закона. В
случая съдът установи съдържанието на включените разходи посредством тълкуване
на клаузите на договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК и тази на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното
съотношение на годишния разход по кредита към размера на главното вземане
следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. По така изложените правни съображения съдът
намира, че при сключване на кредита не е било допуснато соченото от ответника
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Следователно според съдът
в настоящия съдебен състав намира, че не е налице соченото от ищеца основание
за недействителност на процесния договор за потребителски кредит по чл. 22 ЗПК
във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Налице са и останалите,
установени в закона изисквания за необходимо съдържание на договора за
потребителски кредит - изготвен е погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Предвидена е и възможността на кредитополучателката да се откаже от кредита в
определен срок.
По така изложените
съображения не са налице предпоставките по чл. 138, ал. 2 ЗЗД за
недействителност на договора за предоставяне на поръчителство.
В договора за предоставяне на поръчителство е
установено, че задължението на поръчителя – в качеството му на трето лице по
обезпечаваното задължение, е възмездно, доколкото последното се поема срещу
насрещното задължение на заемателя за заплащане на възнаграждение от 211, 64
лв., платимо на вноски, всяка от които в размер на сумата от 52, 91 лв. При
тълкуване клаузите на договора и действителната обща воля на страните на
основание чл. 20 ЗЗД, съдът намира, че обезпечението от страна на ответника е
поето срещу възнаграждение – т.е. възмездно, но заплащането му е установено
разсрочено, ведно с месечните
погасителни вноски по заема. Установено е, че заемодателят е овластен от
поръчителя да приема заплащане на задълженията по договора за предоставяне на
поръчителство, като в случая с отговора на исковата молба ответникът не е въвел
възражения, че в неговия патримониум не е постъпила заплатената от ищеца сума
по договора за предоставяне на поръчителство в размер от 94, 08 лв., поради
което следва да се приеме, че последната е постъпила в имуществения комплекс на
ответника чрез заплащането й ведно с погасителните вноски.
Съдът намира, че клаузата с която е уговорено
заплащане на възнаграждение по договора за гаранция не поражда права и
задължения между страните. Това е така, тъй като последната следва да се
възприеме като недействителна, поради противоречие с добрите нрави.
Противоречието с добрите нрави се свързва с
нарушаване на морални, неписани норми на обществения живот от гледна точка на
които е морално недопустимо сключеният договор да породи съответните правни
последици. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази
на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не
са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на
неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да
се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
На първо място следва да се посочи, че
съгласно уговорките, установени в договора за кредит, условие за отпускане на
финансовият ресурс, представлява обезпечаване на вземането на кредитодателя с
поръчителство от трето лице, одобрено от страна на кредитора – заемодател –
арг. чл. 4, ал. 1, т. 3 от договора за паричен заем.
На следващо място, съдът намира, че
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е установено в полза
на кредитодателя по договора за кредит, доколкото чрез сключване на процесния
договор, последното постъпва в неговия патримониум. Това е така, тъй като
кредитодателят “Изи Асет Мениджмънт” АД и поръчителят “Файненшъл България” ЕООД
имат качеството на свързани лица. При осъществена служебна справка в Търговския
регистър съдът установи, че едноличен собственик на капитала на поръчителя е
кредиторът по договора за кредит “Изи Асет Мениджмънт” АД. По този начин, в разрез с нормите на добросъвестността,
е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя. С Решение №
165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че
добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите
правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските
практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап
от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми
при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общност.
В случая в разрез с нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който е
икономически по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето
правно положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза,
чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение. Това обстоятелство не
представлява основание за недействителност на договора за заем по чл. 22 ЗПК,
тъй като в случая води до нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
санкцията за което е установено в чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Този
извод на съда се подкрепя и от клаузите на договора за предоставяне на
поръчителство, в които е установено, че възнаграждението по договора се заплаща
ведно с месечните погасителни вноски чрез „Изи Асет Мениджмънт“ АД, който да се
счита овластен да приема изпълнение на задължението.
Следва да се посочи, че с
договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора да отговаря
при неизпълнение от длъжника. По отношение на кредитора той отговаря за чуждо
задължение и затова, ако плати, той има регрес срещу длъжника за всичко, което
е платил със законната лихва от деня на плащането. Следователно и доколкото по
принцип договорът за поръчителство се сключва между кредитора и поръчителя и по
силата на последния в полза на кредитора се поражда право да претендира
вземането си от още едно лице, поело задължение заедно с главния длъжник, няма
пречка този договор да е установен като възмезден, но такова задължение следва
да се установи за обезпечения кредитор като насрещна престация срещу поетото от
страна на поръчителя задължение. Установяване на такова задължение в тежест на
главния длъжник, също следва да се приеме за сключено в разрез с добрите нрави.
Поради така изложените съображения клаузата на
чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на поръчителство, установяваща
задължение за заплащане на възнаграждение, не поражда права и задължения за
страните.
Между страните в производството по делото е безспорно
обстоятелството, че в изпълнение на договора ищецът е заплатил сумата от 94, 08
лв. за възнаграждение за предоставяне на поръчителство от общия дължим размер
от 211, 64 лв., като непогасеният остатък на задължението е в размер на сумата
от 117, 56 лв., което обстоятелство се установява от представената от ответника
справка за извършени плащания. По така изложените съображения предявения иск по
чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД следва да бъде уважен за сумата от 94, 08 лв. - представляваща
недължимо заплатено възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство,
като в отношенията между страните и на основание чл. 124, ал. 1 ГПК се приеме
за установено, че ищецът не дължи остатък от претендираното възнаграждение по
договора за предоставяне на поръчителство в размер на сумата от 117, 56 лв.
При този изход на правния
спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца се следват разноски. В
производството по делото ищецът е представляван на основание чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗАдв. В полза на упълномощеното адвокатско дружество се следва
възнаграждение, което съдът определи в размер на сумата от 300 лв. на основание
чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й
действаща към момента на определяне на възнаграждението от съда, тъй като при
сключване на договора последното не е определено с оглед приложение на
разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Възнаграждението следва да бъде
определено за един иск, тъй като макар да са предявени два иска в защита на
различни интереси, с оглед обема на предоставената защита, се твърди
недължимост на сумата, представляваща възнаграждение за предоставяне на
поръчителство, като за уважаване на двата иска са изложени едни и същи
основания. Следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата не
следва да се съотнася с определянето на вида и броя на предявените искове,
съобразно правилата, установени в процесуалния закон за заплащане на държавна
такса, а с осъществените действия от страна на процесуалния представител във
връзка с основанието, от което произтича твърдяното спорно право.
В производството по делото
ищецът е освободен на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от задължението си за
заплащане на такси и разноски в производството по делото с постановяване на
Определение № 7014 от 08.07.2019 г., поради което и с оглед изхода на правния
спор, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да внесе по сметката на
съда сумата от 100 лв., представляваща дължимия размер на държавната такса за
разглеждане на предявените искове.
Така мотивиран,
Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
да заплати на К.Г.Ж.,
ЕГН **********, с адрес *** А, сумата от 94, 08 лв., представляваща недължимо
платена и получена от ответника при начална липса на правно основание по
Договор за предоставяне на поръчителство от 07.02.2020 г., ведно със законна
лихва върху тези суми от датата на депозиране на исковата молба – 23.04.2020
г., до окончателното й изплащане.
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че К.Г.Ж., ЕГН **********,
с адрес *** А, не дължи на „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, сумата от 117, 56 лв.,
представляваща възнаграждение по Договор за предоставяне на поръчителство от
07.02.2020 г.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД да заплати на основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, на **** „Г“, *****, с адрес гр. П, ул. “Б.п.”, сумата от 300 лв.
– адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по
гр.д. № 4633/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Файненшъл България“ ЕООД да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Районен съд - Пловдив сумата от 100 лв. – разноски в исковото
производство по гр.д. № 4633/2020 г. на Районен съд - Пловдив.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
ПРЕПИС
от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК