Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 2.07.2019
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи март
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Светлана Атанасова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 9957 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
С Решение
от 21.10.2016 г., постановено по гр.д.№ 17 607/
2013 г. на Софийски районен съд, І ГО, 30
състав, по предявени от „Т.С.” ЕАД- *** установителни
искове по чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е
признато за установено, че Н.И.Д. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.”
ЕАД /ЕИК*********/ сумата 3 410 лв., представляваща стойност на
доставена топлинна енергия за топлоснабден имот: гр. София, район Лозенец, ул. „**********,
за периода м.05.2010 г.- м.04.2012 г., ведно със
законната лихва от 23.01.2013 г. до окончателното й изплащане, и
сумата 426.99 лв.- обезщетение
в размер на законната лихва върху посочената главница за периода 1.07.2010 г.-
10.01.2013 г., като исковете са отхвърлени: относно главницата- за сумата над 3
410 лв. до предявения размер от 3 450.81 лв., и относно лихвите за забава-
за сумата над 426.99 лв. до предявения размер от 459.63 лв. На основание чл.78,
ал.1 и ал.8 ГПК ответникът Н.Д. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.” ЕАД общо сумата 1 304.51 лв. /576.98 лв. + 727.53 лв./-
разноски за първоинстанционното и заповедното производства, а на основание
чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Т.С.” ЕАД е осъден да заплати на ответника
Н.Д. сумата 9.39 лв.- разноски.
Постъпила е въззивна жалба от Н.И.Д. /ответник по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение в частта му, в която са уважени предявените
установителни искове, и в частта относно разноските, с искане да бъде
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на
исковете, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата
страна „Т.С.” ЕАД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли да бъде
постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира
разноски за въззивното производство.
Третото лице-
помагач „Т.С.“ ЕООД- *** не изразява становище по жалбата.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана
по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно в
обжалваната част, като споделя изложените в мотивите му съображения,
обосноваващи окончателен извод за частично уважаване- до посочените по- горе
размери /за главница и лихви за забава/, на предявените от „Т.С.” ЕАД
установителни искове по чл.422 ГПК, като основателни и доказани- чл.272 ГПК.
Основателността на предявените по делото установителни искове
е предпоставена от установяване пасивната материално- правна легитимация на
ответника да отговаря по същите. Според приложимата през процесния
период норма на чл.153, ал.1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови
нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топло-снабдявания
имот. Цитираната разпоредба императивно установява кой е страна
по облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие, като меродавно
е притежанието на вещно право върху имота- собственост
или вещно право на ползване. Като потребител на топлинна енергия по
силата на закона следователно е легитимиран собственикът на топлоснабдения
имот, освен ако същият е обременен с вещно право на ползване, в който случай
потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на
общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57
ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта.
Горните хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия
до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор, явяващ се по
правило основен източник на облигационните право-отношения.
В случая
според доводите във въззивната жалба по делото не е безспорно установено, че
през посочения в исковата молба период ответникът и ищцовото дружество са били
обвързани от валидно договорно право-отношение.
Според
посоченото по- горе по силата на закона- чл.153, ал.1 ЗЕ, страна по
облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие е собственикът или
вещният ползвател на имота. В случая нито в подадения от ответника писмен
отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, нито в подаденото в заповедното
производство възражение по чл.414 ГПК е заявено оспорване на обстоятелството,
че същият е бил собственик на процесното жилище през исковия период.
Ненаведени в срока за отговор по чл.131 ГПК възражения се считат за
преклудирани на основание чл.133 ГПК, поради което и фактът, че Н.Д.
е бил собственик на имота през процесния период не е бил /пред СРС/ и
не е спорен по смисъла на чл.153 ГПК, което налага приемането на
извод, че през процесния период е имал качеството потребител на топлинна
енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ. Независимо от това, въз основа
на
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 9957/ 2018 г.- СГС,
ГК, ІV- Б с-в
приложените
към исковата молба доказателства: Нотариален за продажба на недвижим имот № 65/
2004 г. на софийски нотариус, по силата на който ответникът Н.Д. е придобил по
покупка процесния имот, и заявление- декларация от 18.11.2004 г. за откриването
на клиентска партида на абонат на топлинна енергия,
приета от топлопреносното предприятие, се установява както наличието на притежавано от ответника
вещно право върху имота /за което няма данни да е отчуждено преди процесния
период/, така и наличието на сключен с топлопреносното предприятие писмен
договор /чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ/, което обосновава извод, че е пасивно
легитимиран да отговаря по предявените от топлопреносното предприятие искове по
чл.422 ГПК.
Установено
е следователно наличието на облигационно договорно правоотношение между ищеца и
ответника Д. през процесния период, произтичащо от договор за продажба на
топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, което е
достатъчно основание за доказване на иска по основание. Обстоятелството колко
точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно- в
жилището на ответника, е от значение единствено за доказване размера на иска,
като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето
му- съгласно чл.162 ГПК.
За
установяване доставянето на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната от ищеца цена, са представени по делото извлечения за
начислените на ответника суми, документи за главен отчет, дялови разпределения
и справки от фирмата за топлинно счетоводство, като са приети в
първоинстанционното производство и експертни заключения на съдебно- техническа
и съдебно- счетоводна експертизи. Няма основание посочените експертни
заключения да не бъдат съобразени от съда при формиране изводите по съществото
на спора, тъй като няма данни експертите да са дали неверни заключения
/съзнателно или по непредпазливост/. Според даденото от вещото лице по
допуснатата съдебно- техническа експертиза заключение- в конкретния случай
дължимите суми за доставена в имота на ответника топлинна енергия са начислени
в съответствие с действащата нормативна уредба в областта на енергетиката, т.е.
спазени са изискванията на действащите технически правила и норми. Взети са
предвид от експерта следните релевантни факти и обстоятелства: че в процесното
жилище има монтирани 4 бр. отоплителни тела с монтирани ИРРО и 1 бр. водомер за
топла вода; че през процесния период е осигурен достъп за отчет на уредите и
отчетите са подписани от потребител; че няма начислена топлинна енергия за общи
части; а също и че отчетените единици фигурират в изравнителните сметки. Съгласно
заключението на вещото лице Христов, прието като неоспорено от страните и
възприето от въззивния съд като обективно дадено, размерът на главницата за
целия исков период е 3 410.01 лв., от които: 1 842.41 лв.- за
отопление на имота, 861.72 лв.- за сградна инсталация, 705.87 лв.- за БГВ, и
36.61 лв.- изравнителен резултат, представляващ сума за плащане от абоната.
Поради това и ответникът- като потребител на посочената енергия, дължи на
ищцовото дружество плащане на нейната цена, която именно е отразена в
приложените по делото отчетни документи, съставени от подпомагащата страна-
топлинен счетоводител, на база реален отчет на уредите /с подписани от
потребител формуляри за отчет/. При наличието на съставени при отчета на
уредите първични документи, взети предвид от вещото лице по съдебно-
техническата експертиза, не се налага доказване от ищеца на редовността на
производните счетоводни записвания, което води до извод за неоснователност на
направения в тази насока довод за необоснованост на обжалваното решение.
Според
заключението на съдебно- счетоводната експертиза не е установено от страна на
ответника да е било извършено плащане цената на топлинната енергия за процесния
период. Размерът на лихвите за забава върху горепосочената главница, дължими за
периода 1.07.2010 г.- 10.01.2013 г. /посочена в заявлението крайна дата на
периода/, възлиза на 482.78 лв. При тези доказателства следователно дължимите
от ответника на ищеца суми са правилно определени от първоинстанционния
съд.
Съгласно
разпоредбата на чл.150, ал.1 ЗЕ /обн. ДВ- бр.107/ 2003 г./ продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. За процесния
период между страните е бил сключен действителен договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни Общи условия
за продажба, съответно одобрени с Решение № ОУ-067/ 12.12.2005
г. на ДКЕВР и Решение № ОУ-001/ 7.01.2008 г. на ДКЕВР, поради
което и доводите за нищожност на така сключения договор- поради липса на
предмет, не могат да бъдат споделени.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда-
етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът на
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139- чл.148/ и в
действалата през процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. ДВ- бр.34/ 24.04.2007 г./. Топлинната енергия за отопление на сграда-
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 ЗЕ
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда- етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални
топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните
имоти. Съгласно разпоредбата на чл.153, ал.6 ЗЕ потребителите в сграда- етажна
собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите
си чрез монтираната на тях регулираща арматура, остават потребители на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в
общите части на сградата. За сградата, в която се намира процесният
топлоснабден имот, дяловото разпределение и отчитането на индивидуалните
топло-разпределителни уреди е било възложено за процесния период
на третото лице- помагач по делото „Т.С.“ ЕООД, от което са съставени
приложените по делото отчетни документи.
Неоснователно
е възражението на ответника за недействителност на сключения между етажните
собственици и „Т.С." ЕООД договор за дялово разпределение, тъй като същият
е подписан от надлежно упълномощено от етажните собственици лице. Липсата на
нотариална заверка на протокола от ОС на етажната собственост не опорочава
сключения с топлинния счетоводител договор, тъй като протоколът, т.е. решението
на общото събрание е само предпоставка за сключването на договора и
доколкото взетото от ОС на етажната собственост решение не е било оспорено
по
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 9957/ 2018 г.- СГС,
ГК, ІV- Б с-в
надлежния
ред, то същото е валидно взето съгласно правилата на ПУРНЕС /действащ към
момента на провеждане на посоченото събрание/ и съответно- договорът с ФДР е
валидно сключен. Поради тези съображения за сградата, в която се намира
процесният топлоснабден имот, дяловото разпределение и отчитането на
индивидуалните топлоразпределителни уреди е било възложено за процесния период
именно на третото лице- помагач по делото „Т.С." ЕООД. Освен това
липсата на такъв договор не обуславя недължимост на цената на ползваната от
потребителя топлинна енергия, а води до определяне на същата
пропорционално на отопляемия обем със специфичен разход на сградата,
завишен с десет на сто. Действителността на сключения между ищеца и
третото лице- помагач договор е ирелевантна за приемане изводите по съществото
на настоящия съдебен спор.
Поради
изложеното и тъй като релевираните в жалбата на Н.Д. доводи за необоснованост и
неправилност на обжалваното решение се явяват неоснователни, въззивникът не
може да постигне като краен резултат както отхвърляне на исковете, така и
признаването за дължими на суми в по- малък от определения от СРС размер.
Подадената от ответника въззивна жалба е неоснователна и следва да бъде
отхвърлена, респ. постановеното от СРС решение, което е правилно в обжалваната
част, следва да бъде потвърдено.
При този
изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да
заплати на въззиваемото дружество сумата 230.60 лв.- разноски за въззивното
производство /за платено за особения представител по чл.47 ГПК възнаграждение/,
съразмерно на отхвърлената част от жалбата. Други разноски за въззивното
производство /за юриск. възнаграждение/, по преценка на настоящия въззивен съд
на въззиваемата страна не следва да бъдат присъдени, независимо от
частичното отхвърляне на жалбата, тъй като от същата не е подаден отговор на
въззивната жалба, нито е осъществено процесуално представителство в проведеното
във въззивното производство открито съдебно заседание. Подадената от
въззиваемото дружество на 20.03. 2019 г. писмена молба не може да обоснове
ангажиране отговорността на въззивника за други сторени във въззивното
производство разноски.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 21.10.2016 г., постановено
по гр.д.№ 17 607/ 2013 г. на Софийски районен съд, І ГО,
30 състав, в обжалваната част, в
която по предявени от „Т.С.” ЕАД- *** установителни
искове по чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е
признато за установено, че Н.И.Д. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.”
ЕАД /ЕИК*********/ сумата 3 410 лв.- главница, представляваща
стойност на доставена в топлоснабден имот в гр. София, ул. „**********, през
периода м.05.2010 г.- м.04.2012 г. топлинна енергия, ведно със
законната лихва от 23.01.2013 г. до окончателното й изплащане, и
сумата 426.99 лв.- лихви за
забава при плащане на главницата, дължими за периода 1.07.2010 г.- 10.01.2013 г.,
за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 1308/ 2013 г. на СРС,
80 състав, а също и в частта, в
която на ищеца „Т.С.” ЕАД са присъдени разноски за първоинстанционното и
заповедното производства.
ОСЪЖДА Н.И.Д. /ЕГН **********/ да заплати на „Т.С.” ЕАД /ЕИК*********/ сумата 230.60 лв. /двеста и тридесет лева и 60 ст./- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
по гр.д.№ 17 607/ 2013 г. на СРС, І ГО, 30 състав, е влязло в сила като необжалвано в
останалата част.
Решението
е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД- ***, като трето лице- помагач на „Т.С."
ЕАД- ***.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.