№ 328
гр. Бяла Слатина, 09.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЯЛА СЛАТИНА, I-ВИ ГР. СЪСТАВ, в публично
заседание на девети септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ
при участието на секретаря Соня Анд. Ралчева
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ Гражданско дело №
20241410101725 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Агенция за събиране на вземания “ ЕАД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 25, ет.2, ап.4, бул. Д-Р П.Д.
№25 Офис-сграда Лабиринт, общ. Столична, обл. София (столица), представлявано от
пълномощника юрисконсулт Б. Д., с които се иска да се установи наличието на
претендираните от ищеца вземания срещу ответника В. М. Й., ЕГН **********, със съдебен
адрес: гр. София, бул.А.С. 125-2, ет.5, оф. 5-3, общ. Столична, обл. София (столица), чрез
Еднолично адвокатско дружество "Д. М.", представлявано от адв. Д. М. от САК, за сумата в
размер на 8 385,99 лева (осем хиляди триста осемдесет и пет лева и деветдеест и девет
стотинки), представляваща главница за период от 20.11.2022г. до 20.12.2025г., ведно със
законна лихва за период от датата на подаване на заявление по чл.410 от ГПК - 01.07.2024г.,
до изплащане на вземането, сумата в размер на 1 157,96 лева (хиляда сто петдесет и седем
лева и деветдесет и шест стотинки), представляваща договорна лихва за период от
20.11.2022 г. до 11.06.2024 г., сумата в размер на 1 521,57 лева (хиляда петстотин двадесет и
един лева и петдесет и седем стотинки), представляваща законна лихва за забава за период
от 21.11.2022г. до 30.06.2024г.,за които вземания е издадена заповед за изпълнение по реда
на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№1417/2024г. по описа на РС-Бяла Слатина, както и да се осъди
ответника да заплати на ищцовото дружество направените разноски в хода на заповедното и
1
исковото производства.
Ищецът твърди, че между ответника и „БПН Париба Пърсънал Файненс С.А., клон
България“ е сключен Договор за потребителски кредит № PLUS-14950734/14.06.2017г., с
общ размер на кредита: 20000,00лв., при обща стойност за плащане – 28931,52лв. Сочи, че
последната вноска била с падеж 20.12.2025г.
Твърди, че поради неизпълнение на договорните отношения от страна на ответника,
последният е уведомен с уведомително писмо, че е обявена предсрочна изискуемост на
задължението по договора, считано от 11.06.2024г.
Ищецът твърди, че по силата на Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 15.02.2022г. вземането по процесния договор е прехвърлено от БПН Париба
Пърсънал Файненс С.А., клон България“ на „Агенция за събиране на вземания “ ЕАД. Сочи,
че длъжникът е уведомен за изършената цесия чрез уведомително писмо от 03.10.2024г.
Депозирал заявление по реда на чл.410 от ГПК, въз основа на което било образувано
ч.гр.д.№1417/2024г. по описа на РС-Бяла Слатина, по което е издадена Заповед за
изпълнение №865/26.08.2024г. В законоустновения срок е постъпило възражение по реда на
чл.414 от ГПК, предвид което за ищецът се породил правен интерес от депозиране на искова
молба.
В срока, указан в разпоредбата на чл.131 от ГПК, ответникът В. М. Й. чрез
процесуалния си представител депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените
искове като неоснователни. Релевира доводи нищожност на процесния договор поради
нарушение императивни законови изисквания относно формата на договора, размер на
шрифта. Сочи, че договорът е нищожен, тъй като ГПР е посочен единствено като процент,
без да са описани данни за неговото изчисление. Твърди, че посоченият в договора ГПР е
различен от действителния по договора, тъй като такса за разглеждане и застраховка не са
включени в ГПР. Сочи, че действителният ГПР надхвърля максимално установения праг
съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК. Сочи, че предвид недействителността на процесния договор,
ответникът дължи единствено връщане на чистата стойност по кредита. Претендира
разноски.
По делото са събрани писмени. Приложено е ч.гр.д. № 1417/2024г. по описа на РС-
Бяла Слатина.
Настоящата съдебна инстанция, като прецени събраните по делото
доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
от фактическа страна следното:
Между страните не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се
установява, че между че между В. М. Й. и „БПН Париба Пърсънал Файненс С.А., клон
България“ е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за
потребителски кредит № PLUS-14950734/14.06.2017г. Въз основа на цитирания договор
дружеството-ищец е предоставило на ответника сумата в размер на 20000,00лв., при
следните параметри: такса ангажимент в размер на 500лв., удържана от отпусната главница,
2
96 броя погасителни вноски, размер на месечната погасителна вноска - 301,37лв., обща
стойност на плащанията - 28931,52лв., годишен процент на разходите 11,00 %, лихвен
процент - 9,75%. Съгласно погасителния план първата вноска е с падеж 20.07.2017г., а
последната с падеж 20.06.2025г.
Видно от приложените с исковата молба писмени доказателства с Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 15.02.2022г., сключен между Агенция за събиране
на вземания “ ЕАД и кредиторът „БПН Париба Пърсънал Файненс С.А., клон България“,
вземането на последния спрямо ответника е прехвърлено в полза на ищеца. В хода на
производството не бяха ангажирани доказателства във връзка с уведомяване на длъжника за
настъпилата цесия, като видно от приложения договор за прехвърляне на вземания цедентът
е упълномощи цесионера да уведоми длъжника за прехвърляне на вземането. Съгласно
трайно установената съдебна практика, обективирана в Решение № 123 от 24.06.2009г. по
т.д. 12/2009 г. на ВКС, Решение № 3 от 16.04.2014г. по т.д. № 1711/2013 на ВКС, Решение №
78 от 09.07.2014г. по т.д.№ 2352/2013г. на ВКС и др., ответникът следва да се счита уведомен
за цесията с връчването на препис от исковата молба в настоящото производство, доколкото
в ЗЗД няма изискване кога и по какъв начин длъжникът да бъде уведомен за цесията. По
своята правна същност прехвърлянето на вземането (цесията), представлява правопроменящ
юридически факт, който заварва едно вече съществуващо правоотношение и въздейства
върху него. При правопроменящите юридически факти промяната на облигационното
правоотношение може да се свърже както с промяна на неговото съдържание (какъвто е
случая с обявяването на кредита за предсрочно изискуем), така и с промяна на правното
качество (в хипотезата на цесия). Предвид изложеното настоящата съдебна инстанция счита,
че ответникът е надлежно уведомен за прехвърлянето на вземането с получаване на препис
от исковата молба.
От заключението на изслушаната ССчЕ, което съдът възприема като компетентно
изготвено, безпристрастно и обосновано, се установява, че заемната сума по процесния
договор в размер на 20 000,00 лв. е преведена на ответника на 14.07.20217г., като от сумата е
удържана сумата в размер на 500,00лв – такса ангажимент. Според вещото лице ответникът
е заплатила сума в размер на 19287,57лв., като с нея е погасено задължение в размер на
11614,01лв. – главница, и 7673,56лв. – лихва, като е останало задължение за главница в
размер на 8385,99лв., 1157,96лв. – неплатена договорна лихва за период от 20.11.2022г. до
11.06.2024г. Вещото лице твърди, че задължението за законна лихва за забава е в размер на 1
677.77 лева. Експертът е категоричен, че ако към ГПР по договора бъде прибавена и таксата
ангажимент, то ГПР би бил в размер на 11,04%.
От гореизложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Видно от приложеното ч.гр.д.№ 1417/2024г. по описа на РС-Бяла Слатина срещу
длъжника В. М. Й. е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 865/26.08.2024г. в
полза на кредитора „Агенция за събиране на вземания “ ЕАД. На заявителя са дадени
указания да предяви иск за установяване на вземането си, тъй като срещу заповедта е
3
постъпило възражение по чл.414 от ГПК и такъв е предявен, въз основа на който е
образувано настоящото производство. Налице е пълен идентитет между претенциите, за
които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото,
предвид което предявените искове са допустими.
Доколкото страна по процесния договор за потребителски кредит в качеството му на
кредитополучател е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в
рамките на своя професионална или търговска дейност, и предвид предмета на сделката, в
случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма
на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо същата са приложими специалните изисквания към
съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на
потребителя, регламентирана в ЗЗП – арг. § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, който въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за
кредит съдът не е обвързан от посочените от ответника възражения, доколкото нормите,
уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид
действието на чл. 6, § 1 от горната Директива. Ето защо, следва да се извърши цялостна
проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор за
потребителски кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл.22 ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и
20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 – 9 от същия, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен в писмена форма, написан е
ясно, четливо и на разбираем език, като не е доказано да е изготвен със шрифт, по-малък от
изискуемия от закона, поради което за кредитополучателя съществува обективна възможност
да възприеме текста на договора и да се запознае със съдържанието му. Съгласно
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК към договора за потребителски кредит следва да
бъде приложен погасителен план, като в конкретния случай това законово изискване е
спазено – в процесния договор е инкорпориран в табличен вид погасителен план, който
съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Видно от договора – не е налице подробна разбивка, като настоящата
съдебна инстанция намира, че това не нарушава правата на ищеца като потребител и
инкорпорирания в договора за кредит погасителен план има изискуемото от законодателя
съдържание. Съгласно § 2 от ДР на ЗПК, този закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. В т. 10 § 2 б. з от
Директивата се предвижда, че в договора за кредит трябва да се посочат само размерът,
броят и периодичността на дължимите погасителни вноски и когато е уместно, редът на
разпределение на вноските между различни неизплатени суми, дължими при различни
лихвени проценти за целите на погасяването. Според чл. 10 § 2 б. и от Директивата само при
наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави
4
извлечение под формата на погасителен план. В т. 3 на решението на Съда на Европейския
съюз от 09.11.2016 г. по дело С-42-15 Home credit Slovakia a. s. срещу Klara Biroova е дадено
тълкуване на чл.10 § 2 букви "з" и "и" от Директивата. Тези разпоредби трябва да се
тълкуват в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата
чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план
каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница. Според
чл. 633 от ГПК това решение на Съда на Европейския съюз е задължително за настоящия
състав. Ето защо настоящата съдебна инстанция счита, че е спазено нормативното изискване
за прилагане на погасителен план към договора.
В процесния Договор за потребителски кредит № PLUS-14950734/14.06.2017г., общият
размер на кредита е формиран като сбор от получената от ответника сума и таксата
ангажимент. Страните са уговорили, че ГПР е 11,00%, с което формално е изпълнено
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК "Годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит". Той се изчислява по формула
съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания /ал.2/. В § 1, т. 1 от ДР на същия закон е дадена легална
дефиниция на понятието "общи разходи по кредита". Следователно в ГПР е необходимо да
бъдат включени всички разходи, които трябва да заплати длъжника, както и по какъв начин е
формиран.
Между страните е уговорена т.нар. "такса за ангажимент" в размер на 500 лв.
Единствено предвидено в чл.2 от договора за тази такса е, че кредитополучателят заплаща
такса ангажимент, посочена в съответното поле, срещу което кредиторът сключва договор
при фиксиран лихвен процент по смисъла на §1, т.5 от ЗПК, при съдържащите се в този
документ условия, размери и срокове. Таксата се заплаща от кредитополучателя при
усвояване на кредита, като кредиторът удържа сумата посочена в поле "Такса ангажимент"
от общия размер на кредита. Въпреки горното неясна остава причината за плащане и
съответно, предвиждане на т. нар. "такса ангажимент". Ако се приеме, че такава се дължи за
сключване на договора при фиксиран лихвен процент, каквато и без това е обичайната
практиката при бързите кредити, на потребителя не би се предоставило нищо допълнително
като услуга или условие срещу платената такса. Още повече би могло да се счете с оглед
формулировката на тази клауза, че същата предвижда такса, свързана с усвояване на
кредита. Такава уговорка, обаче, би била нищожна поради противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Следва да се посочи, че при сключване на договор при фиксиран лихвен процент,
рискът за заемодателя се отчита чрез уговорен по-висок размер на лихвата. Недопустимо е
рискът да се обезпечава и чрез предвиждане на отделна такса, в случая "такса ангажимент".
Съгласно чл.10а, ал.3 ЗПК кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или
комисиона за едно и също действие. В случая дефакто кредиторът веднъж е отчел риска от
5
невръщане на сумата по кредита при уговаряне на лихвения процент, като втори път го
отчита чрез таксата ангажимент. По този начин таксата всъщност представлява повторна
такава, обезпечаваща един и същи риск за заемодателя, който един път е бил взет предвид,
съответно обезпечен, при определяне размера на лихвения процент. Ето защо тази клауза би
била нищожна и поради противоречие с чл. 10а, ал. 3 ЗПК.
Такава такса се дължи като условие за усвояването на паричната сума, както е видно от
самите клаузи на договора, поради което следва тази сума да бъде включена в годишния
процент на разходите /арг. от т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК/, както и да не бъде считана за част от
отпуснатата по кредита главница.
При това положение, съдът намира, че таксата ангажимент е допълнителна услуга,
наложена на потребителя в резултат на преговорите за предоставяне на кредита, и затова е
част от общите разходи по смисъла на § 1, т.1 от ДР на ЗЗП. Разходите за нейното заплащане
са част от общите разходи по кредита и също следва да се отчитат при изчисляването на
ГПР. В нарушение на изискването на чл.19, ал.1 ЗПК премията не е оповестена като разход
по кредита и в посочения ГПР. По този начин търговецът е позволил на потребителя да се
обвърже със съгласие, което пряко нарушава законово ограничение за съдържанието на
съществен реквизит на сделката.
На следващо място, съдът намира за неравноправна на основание чл.143, ал.2, т.20 от
ЗЗП и клаузата на т.9 от условията към договора. Съгласно тази клауза всички изявления на
кредитора, отправени до кредитополучателя се считат за получени и узнати от
кредитополучателя, ако бъдат изпратени на адрес, съответно по факс или електронна поща,
или съобщени по телефон, предоставени от кредитополучателя. Тази уговорка е във вреда
на потребителя, тъй като предвижда презумпция за връчване на съобщения, без реално да се
гарантира уведомяването му. Тя не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Не се
предвижда реципрочна на тази възможност по отношение на изпратените до кредитора
съобщения. В действителност по този начин кредиторът прави опит да се освободи от
задължението си за надлежно уведомяване на длъжника за настъпване на предсрочната
изискуемост по договора за кредит. Така уговорена клаузата наподобява на изрично
забранената от чл.143, ал.2, т.7 ЗЗП уговорка, която позволява на търговеца или доставчика
да прекрати действието на безсрочен договор без предизвестие, освен когато има сериозни
основания за това. Клаузата на т.9 от условията към процесния договор всъщност дава
възможност на кредитора да прекрати без реално предизвестие, което да бъде изпратено и
получено по надлежен ред от потребителя, един срочен договор, преди изтичане на
уговорения срок. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Няма данни клаузата на т.9 от условията
към договора да е била уговорена индивидуално, ето защо съдът приема същата за нищожна.
В трайно установената съдебна практика (Решение № 50013/05.08.2024 г. на ВКС по тд
№ 1646/2022 на ВКС, ІІ т. о.; Определение № 1369/27.05.2024 на ВКС по тд № 333/2024 на
ВКС, ІІ т. о. ) се приема, че именно ГПР е онази най-съществена част от предмета на
6
възмездното кредитиране, която служи за ориентирането на потребителя в предлаганите
продукти на пазара и му дава възможност да направи обективно обоснован извод за
съответствието на предлаганата от доставчика услуга със собствения му личен интерес.
Затова съответно на изискването на закона е само договаряне, при което структурата на ГПР
трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл.
и чрез точно отчитане на лихвените и нелихвените разноски.
Поради тези правни съображения и при констатираното отклонение от чл.19, ал.1 от
ЗПК при формиране на стойността на ГПР валидността на сделката следва да се отрече с
аргумент от правната норма на чл.22, вр. чл.11, т.10 от ЗПК.
Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 от ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това
следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното
връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание
чл. 55 от ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на
чл. 23 от ЗПК в специалния ЗПК, в който смисъл е и константната съдебна практика,
обективирана в Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на IV г. о. на ВКС,
Решение №60186 от 28.11.2022 г. по т. д. №1023/2020 г. на I т. о. на ВКС, Определение №
50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на II т. о. на ВКС.
С решение на СЕС по дело С-170/2021 г. от 30.06.2022 г. е посочено, че член 6,
параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че в хипотезата, в която по
силата на тази разпоредба, разглеждана в светлината на принципите на равностойност и
ефективност, националният съд, който е сезиран със заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение, е длъжен служебно да извърши прихващане между
плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски
кредит, и останалата дължима сума по договора. От разясненията, дадени в т. 47 от Решение
от 30.06.2022 г. по дело C‑170/21 на Съда на ЕС, се налага извод, че чл. 19, ал. 6 от ЗПК
предвижда служебно прихващане в случаите, когато дадена клауза е нищожна по силата на
член 19, ал. 5 от ЗПК, що се отнася до плащанията, извършени по силата на клауза,
надвишаваща определения в член 19, ал. 4 от ЗПК праг на годишния процент на разходите
по кредита.
От кредитираната в съответната част съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
по договора са извършени плащания от ответника в общ размер на 19 287,57лв., които с
оглед гореизложеното следва да се отнесат към получената чиста стойност по кредита в
размер на 19500,00лв., доколкото съдът намира, че договорът е нищожен. Следва да се
7
приспадне и таксата, удържана за ангажимент, в размер на 500 лв., която не се дължи, тъй
като не е част от чистата сума по кредита. Предвид изложеното съдът намира, че дължимата
и незаплатена главница е в размер на 212,43 лв., до който размер се явява основателна
исковата претенция. В останалата част исковете следва да се отхвърлят като неоснователни,
доколкото при недействителност на договора потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. .
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. При
този изход на делото право на разноски имат и двете страни.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК заявителят (ищец) има право на направените от него
разноски в заповедното производство в размер 221,31 лева – заплатена държавна, и 50лв. -
юрисконсултско възнаграждение, определено от съда съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл.37
от ЗПП, вр. чл. 26 от Наредба за заплащане на правната помощ, при съобразяване
извършените действия, материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото), от
които съобразно уважената част на иска следва да се присъди сумата от 5,21лв. Съгласно
приложения списък с разноски по чл.80 от ГПК ищецът претендира сторени разноски в
исковото производство, както следва: 221,31 лв. – държавна такса, 400,00лв. – депозит по
допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, както и юрисконсултско възнаграждение, което
настоящата инстанция определеля в размер на 200 лева съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл.
37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ, при съобразяване
извършените действия, материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото,
или ищецът е сторил в исковото производство разноски в общ размер на 821,31лв., от които
съобразно уважената част на исковете на основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да му се
присъди сумата от 15,77лв.
При този изход на спора разноски се дължат и на ответника. В представения по делото
договор за правна защита и съдействие е посочено, че ответникът се представлява безплатно
от Адвокатско дружество „Д. М.“, чрез адв.Д. М. от САК, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на
Адвокатско дружество „Д. М.“, съдът счита за нужно да акцентира върху следното:
съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени
дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски
районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в
Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените
искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и
несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до
ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1
ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/22 с
предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски
районен съд. Съобразно т.1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС
8
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на
страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение,
включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение. Безспорно с Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22
беше прието, че Наредба № 1/09.07.2004 г. противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с
чл. 4, § 3 ДЕС, като определените с нея минимални размери на адвокатските възнаграждения
не обвързват съда в правомощието да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-
нисък от определения с тази Наредба, но настоящият съдебен състав счита, че този минимум
следва да се приеме като индикативен, спрямо който да се преценява справедливият размер.
В този смисъл е и актуалната съдебна практика, обективирана в Определение
№2971/15.11.2024 по дело т.д. №1923/2024 на I т.о. на ВКС и Определение
№50015/16.02.2024г. по т. д. №1908/2022г. на I т.о. на ВКС. След преценка на защитавания
интерес, правната и фактическа сложност на делото, на реално извършените дейности от
пълномощника на ищеца, фактът че производството е приключило в пет открити съдебни
заседание, икономическите отношения, характеризиращи се с неизменно повишаване на
цените на стоките и услугите при устойчив темп на нарастването им, съдът намира, че на
основание чл. 38, ал. 2 от Закон за адвокатурата, в полза на Адвокатско дружество „Д. М.“
следва да се определи възнаграждение в размер на 1560,00лв. с ДДС по исковото
производство.
В заповедното производство в полза на Адвокатско дружество „Д. М.“ следва да бъде
определено адвокатско възнаграждение в размер на 120лв. с ДДС. Този размер на
възнаграждението съответства на обстоятелството, че адвокатският труд се изчерпва с
подаването на бланково възражение по чл.414 ГПК, за което законът не изисква некаква
обосновка, а освен подаването на възражението други процесуални действия не са
извършвани от адвоката. Следва да се посочи също, че заповедното производство само по
себе си не се отличава с никаква фактическа и правна сложност за страните и техните
процесуални представители.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че В. М. Й., ЕГН **********, с адрес: с. К.,
ул.Г.Д. №12, общ. Бяла Слатина, обл. Враца, със съдебен адрес: гр. София, бул.А.С. 125-2,
ет.5, оф. 5-3, общ. Столична, обл. София (столица), чрез Еднолично адвокатско дружество
9
"Д. М.", представлявано от адв.Д. М. от САК, ДЪЛЖИ на „Агенция за събиране на вземания
“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 25, ет.2, ап.4, бул. Д-
Р П.Д. №25 Офис-сграда Лабиринт, общ. Столична, обл. София (столица), представлявано от
пълномощника юрисконсулт Б. Д., сумата в размер на 212,43лв. /двеста и дванадесет лева
и четиридесет и три стотинки/, представляваща незаплатена главница /остатък от чистата
стойност/ по Договор за потребителски кредит № PLUS-14950734/14.06.2017г., ведно със
законна лихва за период от датата на депозиране на заявление по реда на чл.410 от ГПК -
17.05.20201.07.2024г., до изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ исковете за главница
над присъдената сума от 212,43лв. до пълния предявен размер от 8 385,99 лева (осем хиляди
триста осемдесет и пет лева и деветдесет и девет стотинки), представляваща главница за
период от 20.11.2022г. до 20.12.2025г., ведно със законна лихва за период от датата на
подаване на заявление по чл.410 от ГПК - 01.07.2024г., до изплащане на вземането, сумата в
размер на 1 157,96 лева (хиляда сто петдесет и седем лева и деветдесет и шест стотинки),
представляваща договорна лихва за период от 20.11.2022 г. до 11.06.2024 г., сумата в размер
на 1 521,57 лева (хиляда петстотин двадесет и един лева и петдесет и седем стотинки),
представляваща законна лихва за забава за период от 21.11.2022г. до 30.06.2024г.,за които
вземания е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№1417/2024г.
по описа на РС-Бяла Слатина, като НЕОСНОВАТЕЛНИ И НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК В. М. Й., ЕГН **********, с адрес: с. К.,
ул.Г.Д. №12, общ. Бяла Слатина, обл. Враца, със съдебен адрес: гр. София, бул.А.С. 125-2,
ет.5, оф. 5-3, общ. Столична, обл. София (столица), чрез Еднолично адвокатско дружество
"Д. М.", представлявано от адв.Д. М. от САК, ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за събиране на
вземания “ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 25, ет.2,
ап.4, бул. Д-Р П.Д. №25 Офис-сграда Лабиринт, общ. Столична, обл. София (столица),
представлявано от пълномощника юрисконсулт Б. Д., сумата в размер на 20,98лв. /двадесет
лева и деветдесет и осем стотинки/ - представляваща разноски по съразмерност по
исковото и по заповедното производства.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания “ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София 25, ет.2, ап.4, бул. Д-Р П.Д. №25 Офис-сграда Лабиринт,
общ. Столична, обл. София (столица), ДА ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско дружество
"Д. М.", представлявано от адв.Д. М. от САК, със съдебен адрес: гр. София, бул.А.С. 125-2,
ет.5, оф. 5-3, общ. Столична, обл. София (столица), сумата в общ размер на 1680,00 лв.
/хиляда шестстотин и осемдесет лева/ с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение
за предоставено на В. М. Й., ЕГН **********, безплатно представителство в настоящото
производство и в производството по ч.гр.д.№ 1417/2024г. по описа на РС-Бяла Слатина,
определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ОС-Враца в двуседмичен срок от
уведомяването на страните по делото.
На основание чл.7,ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните.
Препис от решението, след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д. №1417/2024г.
10
по описа на РС-Бяла Слатина.
Съдия при Районен съд – Бяла Слатина: _______________________
11