Р
Е Ш Е Н И Е
гр. С., 15.03.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и пети януари две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл.
с. МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия Ташева
гр. д. № 361 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 256219 от 27.10.2019 г, постановено по гр.д. № 9817/2018 г. по описа
на СРС, I ГО, 118 състав, З.
„А.“ АД, ЕИК********е осъден да заплати на С. Б.Л., ЕГН **********, на
основание чл. 405 КЗ сумата 6277,46 лева, представляваща застрахователно
обезщетение по комбинирана застрахователна полица „КАСКО“ № 0306X0260485, за
настъпил застрахователен риск - вреди на МПС с рег. № ********, вследствие на
ПТП настъпило на 04.01.2017 г. в гр. С., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба - 09.02.2018г. до окончателното изплащане, както и
на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 434,20 лева - обезщетение за забава върху
главницата за периода от 05.06.2017г. до 08.02.2018г., като с решението е ОТХВЪРЛЕН
иска за главницата за разликата над сумата от 6277,46 лева до размера от 6731
лева (или за 453,54 лева) поради прихващане с насрещно вземане на ответника в размер
на 453,54 лева, представляващо дължими три погасителни вноски по застрахователна
премия с включен данък по застрахователна полица № 0306X0260485, а за разликата
над сумата от 6731 лева до пълния предявен размер от 9300 лева - поради
неоснователност на иска, както и иска за лихва за разликата над сумата от 434,20
лева до пълния предявен размер от 644,54 лева. С решението ответникът З. „А.“
АД е осъден да заплати на ищеца С. Б.Л. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 1060,96 лева – разноски по делото, а С. Б.Л. е осъден да заплати на З. „А.“
АД на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК сумата от 81,27 лева – разноски по
делото.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника З. „А.“
АД, чрез пълномощника юрск. Г.С., в която се обжалва решението, в частта, с
която са уважени частично предявените искове като неправилно и
незаконосъобразно. В жалбата се излага, че при постановяване на решението, първоинстанционният
съд неправилно е приел, че са налице основания и предпоставки за ангажиране
отговорността на ЗАД „Армеец“, в качеството му на застраховател по имуществена
застраховка „Каско“ на МПС, за изплащане на застрахователно обезщетение. Поддържа
се, че е неправилен и незаконосъобразен изводът на съда, че в случая е налице
покрит риск по договора за застраховка „Каско“ на МПС и застрахователят дължи
застрахователно обезщетение. В тази връзка се сочи, че към момента на
настъпване на процесното събитие, автомобилът е управляван от лице, което не
притежава валидно свидетелство за управление на МПС, а именно от ищеца С.Л..
Излага се, че съгласно т. 14.15 от ОУ по застраховка „Каско“, застрахователят не
дължи изплащане на застрахователно обезщетение за увреждания, настъпили при
управление на МПС от лице, което не притежава валидно свидетелство за управление
на МПС.
Твърди
се, че съгласно разпоредбата на чл. 162, ал. 3 от ЗДвП, чужденци, дългосрочно
пребиваващи в Република България, могат да управляват МПС на територията на
страната със свидетелство, което не е издадено от държава - членка на
Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за
Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, до една
година от датата на издаване на документ за пребиваване. В тази връзка се сочи,
че по делото е установено, че ищецът С. Б.Л. има издаден български документ за
самоличност - разрешение за пребиваване № ********* от 13.08.2014 г., което
противоречи на чл. 162, ал. 2 ЗДвП. Процесното ПТП е настъпило почти три години
след издаването на посоченото разрешение за пребиваване, с оглед на което счита,
че неправилно и незаконосъобразно решаващият съд е приел, че Свидетелството за
управление на МПС на ищеца е било валидно към датата на настъпване на
процесното събитие и съответно неправилно е счел исковата претенция за
основателна. Твърди се, че поради наличието на изрично изключен риск по
застрахователния договор, предявеният иск за изплащане на застрахователно
обезщетение е изцяло неоснователен, а като акцесорен на главния, неоснователен
се явява и иска за лихва.
На
следващо място, в жалбата се излага, че дори и да се приеме, че искът за
изплащане на застрахователно обезщетение е основателен, неправилно е определен
от съда размерът на присъденото обезщетение. В тази връзка се поддържа, че неправилно
и незаконосъобразно съдът е приел, че при изчисляване на действителната
стойност на вещта към момента на настъпване на събитието не следва да се вземат
предвид наличните преди сключване на застрахователния договор увреждания. Излага
се, че застрахователят не носи риска за увреждания, които са били налични преди
сключването на зстрахователния договор, предвид което стойността на същите
следва да бъде приспадната при определяне действителната стойност на МПС към
датата на настъпване на събитието, тъй като в противен случай, застрахованият
би се обогатил неоснователно, получавайки плащане, което не му се дължи
изначално.
С
оглед на изложеното, моли съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното
решение като неправилно и незаконосъобразно и да постанови друго, с което да
отхвърли предявените срещу ЗАД „Армеец“ искове изцяло като неоснователни и
недоказани. Претендира разноски и във въззивното производство.
Въззиваемата
страна по делото С. Б.Л. е депозирал отговор на въззивната жалба, чрез
пълномощника си адв. С.Н., в който оспорва жалбата като неоснователна и моли
съда да я остави без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
405, ал.1 КЗ от С. Б.Л. срещу З. „А.“ АД за заплащане на сумата от 9300 лева -
застрахователно обезщетение по комбинирана застрахователна полица „КАСКО“ №
0306X0260485, за настъпил застрахователен риск - вреди на МПС, с рег. № ********,
вследствие на ПТП, настъпило на 04.01.2017г. в гр. С., ведно със законна лихва
от датата на подаване на исковата молба - 09.02.2018г. до окончателното
изплащане, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
сумата 644,54 лева - обезщетение за забава върху главницата за периода от 05.06.2017г.
до 08.02.2018г.
В
исковата молба се твърди, че в срока на застрахователното покритие по договор
за имуществено застраховане сключен със З. „А.“ АД е настъпило застрахователно
събитие - щети на МПС в резултат от ПТП. Автомобилът бил тотално увреден. Ищецът
уведомил застрахователя, при когото била образувана преписка по щета №
10017030100222/2017, но с писмо от 05.06.2017г. от ответното дружество било
отказано изплащането на застрахователно обезщетение по полицата. Поддържа се,
че отказът на застрахователя е незаконосъобразен, тъй като към датата на ПТП,
ищецът е управлявал автомобила с валидно свидетелство за правоуправление на
МПС, издадено от Руската федерация.
Ответникът
З. „А.“ АД е депозирал отговор на исковата молба в законоустановения срок по
чл. 131, ал. 1 ГПК, в който е оспорил изцяло предявените искове като
неоснователни и завишени по размер. Поддържа, че в конкретния случай щетите на
застрахованото МПС не следва да се покрият от застрахователя, тъй като е налице
изключения риск по т.14.15 от ОУ за застраховка КАСКО, поради това, че към
момента на настъпване на събитието, лекият автомобил е бил управляван от водач,
който не притежава валидно свидетелство за управление на МПС, а именно ищецът
по делото. Евентуално възразява срещу размера на претендираното обезщетение, с
твърдения, че част от щетите по автомобила не са в резултат от процесното ПТП.
Оспорва посочената от ищеца стойност да представлява реалният размер на
вредите, като поддържа, че ако е налице тотална щета на МПС, следва да се приспадне
коефициентът на запазените части. Твърди, че ищецът е платил само първата
вноска от застрахователната премия като остава да дължи останалите три в общ
размер от 453,54 лева (с вкл. данък), с което вземане релевира възражение за прихващане.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна,
поради което е процесуално допустима.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното решение е
валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми, поради
което следва да бъдат обсъдени доводите относно правилността му.
Въззивният
съд намира, че решението е постановено при задълбочено обсъждане на събраните
по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от страна на СРС,
поради което въззивният съд не намира за необходимо да я преповтаря изцяло, а
препраща към фактическите изводи на СРС на основание чл. 272 ГПК и те стават
неразделна част от настоящите мотиви. Съдът ще обсъди доказателствата по
делото, относими към наведените доводи във въззивната жалба.
Настоящият
състав намира, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно,
като фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави следното:
За
основателността на предявен иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ, в тежест на ищеца е да
докаже при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно
застрахователно правоотношение по имуществена застраховка "Каско"
относно процесния лек автомобил, настъпването в срока на застрахователното
покритие на договора на соченото застрахователно събитие, за което
застрахователят носи риска, причинна връзка между застрахователното събитие и
настъпилите вреди, както и действителният размер на вредите. При установяване
на така посочените факти в тежест на ответника е да установи твърдените от него
обстоятелства, които представляват предпоставки за отказ застрахователното
обезщетение да бъде заплатено, респ. да установи твърдяно неизпълнение на
договорно задължение от страна на застрахования, което е значително с оглед
интереса на застрахователя и е довело до възникване на застрахователното
събитие.
В
настоящия случай, не се спори между страните по делото, а се установява и от
ангажираните писмени доказателства, че между тях е налице валидно възникнало
застрахователно правоотношение по сключен договор за застраховка „КАСКО“ на МПС
с комбинирана застрахователна полица „КАСКО“ № 0306X0260485 - с обект „Ауди А6
Олроуд“ с рег. № ******** със застрахователна сума от 9300 лв., срещу плащането
на застрахователна премия от 592,88 лв., разсрочена на четири погасителни
вноски.
Не
е спорно също, че по време на действие на застрахователния договор – на 04.01.2017
г. в гр. С. е настъпило ПТП, в резултат на което са настъпили щети на собствения
на ищеца С. Б.Л. - лек автомобил „Ауди А6 Олроуд“, рег. № *******, който е бил
управляван от него.
С
уведомление-декларация за щета от 04.01.2017г., ищецът е уведомил ответното
дружество З. „А.“ АД за настъпилото събитие, при когото била образувана преписка
по щета № 10017030100222/2017.
С
писмо от 05.06.2017 г. от ответника З. „А.“ АД е било отказано изплащането на
застрахователно обезщетение по щетата на основание т. 14.15 от ОУ на застраховка
„Каско“, съгласно която застрахователят не покрива щети реализирани при управление
на МПС от лице, което към момента на застрахователното събитие не притежава
валидно свидетелство за управление на МПС.
За
установяване на спорните по делото доказателства, ищецът е представил в превод
от руски език - Свидетелство за правоуправление на МПС 74АА № 452652, категория
Б (автомобили чиято разрешена маса не надвишава 3500 кг. и чийто седящи места,
извън шофьорското място, не надвишават осем), издадено на 01.10.2009г. валидно
до 01.10.2019 г., което свидетелство е представено и на контролните органи при съставянето
на Констативния протокол за ПТП за процесното произшествие на 04.01.2017г.,
както и на застрахователя по образуваната при него преписка по щета.
Спорен
по делото е въпросът досежно осъществяването на предпоставките, обуславящи наличието
на изключен от застрахователното покритие риск, съгласно т. 14.15 от ОУ към
застраховка на МПС - „КАСКО“, предвиждаща, че застрахователят не дължи изплащане
на застрахователно обезщетение за увреждания, настъпили при управление на МПС
от лице, което към момента на застрахователното събитие не притежава валидно
свидетелство за управление на МПС.
Настоящият
съдебен състав намира възражението на застрахователя за наличието на изключен
риск по отношение на щетите, причинени в резултат от настъпването на
застрахователното събитие за неоснователно.
Съгласно
чл. 161, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, свидетелство за управление на МПС, издадено в
друга държава е валидно на територията на Република България за категорията, за
която е издадено, ако държавата, в която е издадено, е договаряща страна по
Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията
на приложение № 6 към Конвенцията. В тази връзка, следва да се вземе предвид,
че Русия е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата.
Въззивната
инстанция споделя напълно изводите на първоинстанционния съд, че представеното
от ищеца Свидетелство за правоуправление на МПС 74АА № 452652 отговаря на
изискванията на Приложение № 6 към Конвенцията - същото е под формата на документ,
издадено на руски език, като в документа на френски език е написано
"Permis de conduire", като независимо от това, че надписите в
свидетелството са на руска азбука, същите са повторени и на латиница. Към
свидетелството за правоуправление има снимка на притежателя - С. Б.Л., както и
указанията в т.4 от Приложение № 6. В тази връзка правилно е било прието от
районния съд, че представеното от ищеца пред контролните органи и пред
застрахователя свидетелство за управление на МПС отговаря на изискванията на
Приложение 6 към Конвенцията за движението по пътищата и същото е валидно на
територията на Република България за категорията, за която е издадено -
категория „Б“ - даващо право на лицето да управлява процесното МПС, на основание
чл.161, ал.1, т.1 ЗДвП.
За
пълнота на изложеното следва да се посочи, че съгласно чл. 408, ал. 1 от КЗ, застрахователят
може да откаже заплащане на застрахователно обезщетение само при умишлено причиняване на застрахователното събитие от лице,
което има право да получи застрахователното обезщетение (т. 1), при умишлено
причиняване на застрахователното събитие от застраховащия с цел получаване на
застрахователното обезщетение от друго лице (т. 2), при неизпълнение на
задължение по застрахователния договор от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя, било е предвидено в
закон или в застрахователния договор и
е довело до възникване на застрахователното събитие (т. 3), или в други
случаи, предвидени със закон (т. 4).
В
случая, от представеното като писмено доказателство по делото Свидетелство за
правоуправление на МПС 74АА ****** за категория „Б“ е видно, че същото е било издадено
на 01.10.2009 г. и е валидно до 01.10.2019 г. и следователно е било валидно към
датата на настъпване на процесното пътнотранспортното произшествие (04.01.2017г.).
Посоченото свидетелство е било представено на контролните органи при съставянето
на Констативния протокол за ПТП за процесното произшествие на 04.01.2017г.,
както и на застрахователя по образуваната при него преписка по щета.
В
тази връзка следва да се посочи, че дори и да се приемат доводите на въззивника
във въззивната жалба, че е налице несъответствие с нормата на чл. 162, ал. 3 ЗДвП, която предвижда, че чужденци, дългосрочно пребиваващи в Република
България, могат да управляват моторни превозни средства на територията на
страната със свидетелство, което не е издадено от държава – членка на
Европейския съюз, или от друга държава – страна по Споразумението за
европейското икономическо пространство, или от от Конфедерация Швейцария - до
една година от датата на издаването на документ за пребиваването, поради това,
че разрешението за пребиваване на ищеца С. Б.Л. № ********* е издадено на 13.08.2014
г., поради което свидетелството му за правоуправление не е било валидно към
дадата на настъпване на застрахователното събитие, това обстоятелство не води
до извод, че е налице изрично изключен риск за заплащане на застрахователно
обезщетение.
Това
е така, тъй като с изтичане на срока на валидност на свидетелството за
управление на МПС на основание § 1, т. 2, б. "ж" от ДР от ЗБЛД,
същото се превръща в нередовен документ, без обаче да води до изгубване на
придобитата от водача правоспособност да управлява МПС. Управляването на МПС от
водач с изтекло и неподновено свидетелство за управление на МПС съставлява
административно нарушение, което подлежи на санкциониране с налагането на
административно наказание по ЗДвП. Правото на застрахователя да откаже плащане
на застрахователното обезщетение в хипотезата на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, обаче
предполага наличието на причинно следствена връзка между неизпълнението на
задължението на застрахования и настъпването на застрахователното събитие.
Наличието на обстоятелства, свързани с поведението на застрахования и
предвидени в застрахователния договор като основание за изключване
отговорността на застрахователя, могат да бъдат основание застрахователят да
откаже заплащане на застрахователно обезщетение единствено ако предвиденото в
договора обстоятелство е станало причина за настъпване на застрахователното
събитие, довело е до увеличаване на размера или обхвата на вредите или създава
пречки за установяването им. В този смисъл, изрично в нормата на чл. 408, ал.
1, т. 3 от КЗ е предвидено, че застрахователят може да откаже плащане на
застрахователното обезщетение при неизпълнение на задължение по
застрахователния договор от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя, било е предвидено в
закон или в застрахователния договор и
е довело до възникване на застрахователното събитие.
В
този смисъл, управлението на моторно превозно средство от водач с изтекло
свидетелство за управление на МПС не представлява обстоятелство, изключващо
отговорността на застрахователя, доколкото не означава, че този водач по
необходимост е допринесъл за настъпване на застрахователното събитие. Предвид
изложеното, въззивният съд намира, че само по себе си обстоятелството, че към
момента на настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие, водачът на
застрахования лек автомобил не е разполагал с редовно свидетелство за
управление на МПС, тъй като последното е било с изтекъл срок на валидност, съгласно
изискването на чл. 162, ал. 3 от ЗДвП, не може да послужи като основание на
застрахователя да откаже да заплати дължимото обезщетение, доколкото това
обстоятелство не е станало причина за настъпването на застрахователното
събитие.
Поради
изложеното, въззивният съд намира, че не е налице изключеният риск по т.14.15
от Общите условия за застраховка „Каско“ и застрахователят не е имал основание
да откаже изплащането на застрахователно обезщетение.
По
отношение на релевираните във въззивната жалба доводи за неправилност на
съдебното решение, в частта за определения размер на застрахователно обезщетение:
Неоснователно
се явява възражението на въззивника, релевирано с въззивната жалба, че
неправилно при изчисление на дължимото обезщетение не са били взети предвид от
съда наличните преди сключване на застрахователния договор увреждания по
автомобила, като стойността на същите следва да бъде приспадната при определяне
на действителната стойност на МПС към датата на настъпване на събитието.
Размера
на обезщетението по имуществена застраховка съгласно чл. 386, ал. 2 КЗ се
определя в зависимост от действителния размер на вредата към деня на настъпване
на застрахователното събитие в рамките на уговорената застрахователна сума.
В
конкретния случай, от приетата по делото авто-техническа експертиза по делото,
чието заключение въззивният съд намира, че правилно е било кредитирано от
първоинстанционния съд на основание чл. 202 ГПК изцяло, като компетентно и
обективно дадено, изготвено от експерт притежаващ необходимите професионални
знания и квалификация се установява, че разходите за възстановяване на автомобила
дори надхвърлят неговата действителна стойност към датата на ПТП, поради което
е налице тотална загуба на МПС по смисъла на ОУ на застрахователя и обезщетението
следва да се определи по правилата на т. 76 от ОУ. В случай, че
застрахователят не е упражнил
правото си на избор на начина, по който да удовлетвори застрахованото лице, какъвто
е настоящият случай, следва, че обезщетението следва да бъде определено при
общата хипотеза на т. 76, т.1 - по експертна оценка, като от действителната
стойност на автомобила се приспаднат стойността на запазените детайли на МПС,
която разпоредба е в съответствие с принципите на КЗ.
В
тази връзка посредством заключението на авто-техническата експертиза, която не
е оспорена от страните по делото се установява, че действителната стойност на
автомобила към датата на събитието е 8974 лв., а стойността на запазените части
е 25 %.
Във
връзка с изложеното първоинстанционният съд правилно е определил, че като се
вземат предвид конкретните условия на договора за застраховка между страните и
разпоредбите на КЗ, че дължимото обезщетение при настъпилата тотална загуба на
процесното МПС, определено по реда на т. 76.1 от ОУ, възлиза на 6731 лева, до
който размер предявеният иск с правно основание чл. 405, ал.1 КЗ е основателен.
Въззивната
инстанция споделя напълно изводите на съда в обжалваното първоинстанционно
решение за неоснователност на възражението на застрахователя, че от получената
разлика от 6731 лева, следва да се приспадане и стойността на ремонта необходим
за поправка на щетите на автомобила, които е имал при сключването на договора
за застраховка, отразени в протокола за оглед. Това е така, тъй като в приетите
Общи условия към застраховката, за определяне на обезщетението при настъпила
тотална загуба на МПС действително са релевантни само две стойности -
действителната стойност на застрахованото МПС такава, каквото то реално е имало
към датата на МПС (в това число със съществуващите увреждания отпреди застраховката)
и процента запазени негови части след ПТП.
Настоящият
въззивен състав на съда намира за необходимо да посочи, че изрично в приетата и
неоспорена по делото авто-техническа експертиза е отбелязано, че действителната
стойност на л. а. марка "Ауди А6", модел "Олроуд" към
датата на настъпване на ПТП възлиза на сумата от 8974 лв. и именно при тази
приета стойност на увреденото МПС към датата на застрахователното събитие и с
оглед конкретно установения размер от 16 022,36 лв., необходим за възстановяване
на автомобила, експертът е достигнал до извод за наличие на "тотална
загуба" на процесния автомобил. Следователно, при изготвяне на експертната
си оценка, вещото лице е съобразило реалното състояние на автомобила към датата
на ПТП и всички негови характеристики в това число предходни увреждания, за да
определи неговата реална и действителна стойност. Повторното приспадане на
сумата необходима за ремонт на старите щети, след изготвяне на оценката, не
съответства на обезщетителния характер на застрахователното правоотношение и не
е предвидено в сключения между страните застрахователен договор. Предвид
изложеното, неоснователно се явява възражението на въззивника, релевирано с
въззивната жалба, че неправилно при изчисление на дължимото обезщетение не е
взет предвид размерът на констатираните увреждания на процесния автомобил към
датата на сключване на застрахователния договор.
От
определения размер на дължимото застрахователното обезщетение от 6731 лева,
съдът е приел, че следва да бъдат приспаднати и дължимите до края на договора
вноски от уговорената застрахователна премия и данък общо в размер на 453,54
лева, с която сума ответникът е релевирал възражение за прихващане.
В
тази връзка въззивната инстанция намира, че правилно и законосъобразно с
обжалваното решение първоинстанционният съд съдът е приел, че предявеният иск с
правно основание чл. 405, ал.1 КЗ се явява основателен и доказан до размера от
6277,46 лева и като такъв следва да бъде уважен до този размер и отхвърлен за
разликата над тази сума до размера от 6731 лева (или за 453,54 лева) поради
прихващане с насрещно вземане на ответника, а за разликата над 6731 лева до
пълния предявен размер от 9300 лева следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
С
оглед уважаването на главния иск, следва да бъде уважен и акцесорният иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на лихва за забава върху
дължимото от застрахователя обезщетение в размер на сумата от 6277,46 лв. за
периода на забавата.
Предвид
горното, въззивният съд намира, че върху уважения размер на главното вземане,
предмет на иска по чл. 405, ал. 1 КЗ /6277,46 лв./ следва да се присъди
обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на отказа
за плащане на застрахователното обезщетение, обективиран в писмо от 05.06.2017
г. до завеждането на исковата молба в съда 08.02.2018 г., който правилно е бил
изчислен от първоинстанционния съд, че е в размер на 434,20 лв..
Поради
изложеното съдът намира, че първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно и в частта, с която е уважена акцесорната претенция за присъждане на лихва
за забава на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на 434,20 лв. за периода от
05.06.2017 г. до 08.02.2018 г. и отхвърлена за разликата над тази сума до
пълния предявен размер от 644,54 лв.
При
предявен иск за парично вземане, ищецът има право освен обезщетението по чл.
86, ал. 1 ЗЗД, да претендира и законна лихва върху непогасеното от длъжника
вземане за периода след завеждане на делото до окончателното плащане, поради
което и правилно в обжалваното решение е присъдена и законна лихва от датата на
исковата молба – 09.02.2018 г. до окончателното изплащане на вземането.
Поради
съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
При
този изход на спора, разноски за въззивната инстанция следва да се присъдят на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемата страна. Съгласно представен списък
с разноски по чл. 80 ГПК са претендирани разноски в размер на 300 лева –
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство от адв. С.Н. на
основание чл. 38 от ЗА, които въззивникът следва да бъде осъден да заплати.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 256219 от
27.10.2019 г, постановено по гр.д. № 9817/2018 г. по описа на СРС, I ГО, 118 състав.
ОСЪЖДА З. „А.“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** да заплати на адв. С.Н. на основание чл. 38
от ЗА сумата от 300 /триста/ лева – разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.