№...
гр. София, 20.02.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, ІІ-г въззивен състав, в публичното заседание на първи
декември две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Алина
Тодорова по описа на СГС за 2018г.,
като разгледа докладваното от
Татяна Д. въззивно гражданско дело № 4697 по описа за 2018г., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца М.С.Е. срещу решение от 10.11.2017г.
по гр. д. № 72772/2015г. на Софийския
районен съд, 32 състав, с което е признато за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на
жалбоподателя, че по отношение на ответниците Т.В.К.Г.В.Г.
и В.Г.К., че М.С.Е., е собственик на 2/3 ид.ч. от
първи етаж от двуетажна жилищна сграда, състоящ се от едно жилище от две стаи,
кухня и антре, със застроена площ 38,61кв.м., заедно с припадащите се
54,08ид.ч. от двуетажната сграда и 11,39%ид.ч. от дворното място,в което е
изградена къща с площ 400кв.м., съставляващо съгласно н.а. за покупко-продажба
на недвижим имот чрез Народния съвет на ЗСГ №167, т.ХІІ, д. №1921/1976г. на
нотариус при СРС Н. Г.и по решение от 29.4.1977г. за извършване на делба по
гр.д. № 7140 по описа за 1976г. на СРС, 41 състав, вписано вх. рег. № 7130/16.06.1977г.,
т. 9, № 281, парцел VІ в кв. 112, по плана на София, м. Центъра, при съседи: Р.К.,
И.В., К.Д., Б.И., празно място и ул. „Софроний“, идентично с ПИ 12, който с ПИ
13 попада в УПИ ХІІІ-12,13, в кв. 112, м. Зона Б5, ул. „********по плана на гр. София, с обща
площ на УПИ 800кв.м. и граници на УПИ ХІІІ-12,13 – ул. „Софроний“, УПИ-ХІV-14,
УПИ VІІІ-6, УПИ Х-8, УПИ ХІ-9, УПИ ХІІ-10,11,
както и да заплатят разноски по делото, съобразно уважената част на
иска.
В жалбата се твърди,
че решението на СРС е неправилно и постановено
при допуснати съществени процесуални нарушения на материалния закон. Жалбоподателят
моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да се прогласи нищожност на договор за
ипотека. Претендира разноски, съобразно списък по чл. 80 ГПК, депозиран пред първоинстанционния съд.
Въззиваемият Г.В.Г. в срока за отговор по чл. 263, ал. 1
ГПК посочва, че не е страна по договорът за договорна
ипотека, искът не е предявен срещу него, поради което не взема становище по
жалбата в тази й част. Оспорва същата и моли да бъде оставена без уважение.
Постъпил е и отговор
в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от „С.Ж.Е.“ АД, в който се моли да бъде
отхвърлена въззивната жалба като неоснователна, както
и да бъдат присъдени сторените разноски по производството ведно с юрисконсултско възнаграждение.
Постъпила е въззивна жалба от Г.В.Г., в която се обжалва частично първоинстанционното решение, в частта, с която е уважен
предявеният установителен иск за собственост на имота
предмет на иска. Счита, че в тази част решението е незаконосъобразно,
постановено при допуснати процесуални нарушения и необосновано. Моли същото да
бъде отменено в тази му част и в частта за разноските.
Постъпила е и въззивна жалба от В.Г.К., в която се твърди, че решението
на СРС е неправилно, незаконосъобразно и
постановено при съществени процесуални нарушения. Посочва, че исковете срещу
нея са изцяло недоказани по основание и по размер. Жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение в обжалваните
му части.
Постъпил
е и отговор на въззивни жалби от М.С.Е., в който се
посочва, че постъпилите въззивни жалби са
недопустими, включително като просрочени и без правен интерес. Моли да бъде
прекратено производството по въззивните жалби, като в
случай, че се приеме, че то е допустимо, да бъде постановено решение, с което
да се отхвърлят в цялост.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Независимо от това и във връзка с конкретните възражения в
жалбата, следва да се добави и
следното:
Според чл. 108 ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице,
което я владее или държи без да има основание за това. Основателността на
предявения иск предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/
ищецът да е собственик на претендирания имот; 2/ процесният имот да се владее или държи от ответника /да се
намира във фактическата му власт/ и 3/
ответникът да владее или държи имота без правно основание. Тежестта на
доказване на първите две обстоятелства лежи върху ищеца, а на третото
/основанието за владение/ – върху ответника. При това, за установяването на
твърдяното право на собственост ищецът следва да проведе едно главно доказване,
което за да постигне целта си – формиране на сигурно убеждение у съда в
надлежното осъществяване на всички пораждащи правото му на собственост факти,
следва да бъде пълно. Ответникът може да проведе насрещно и то непълно доказване, което има за
предмет установяването на такива факти, които изключват възможността за
осъществяването на правопораждащите факти и разколебават сигурността в надлежното им
настъпване, като по този начин осуетяват пълното им
доказване.
Настоящият съдебен състав намира, че в конкретния
случай не са налице посочените предпоставки. По делото е установено, че документите, с които
ищецът се разпорежда с ½, а в последствие и с 1/6 от процесния
имот, са неистински. В нотариален акт № 187, т. 2, рег.№ 5575, д. № 351/2007г.
на нотариус З. Т. липсва подпис на ищеца, поради което съдът приел, че същият
не е правил волеизявление за разпореждане с ½ ид.ч.
с имота и договорът за покупко-продажба, обективиран
в този нотариален акт, е нищожен, поради липса на съгласие.
Първоинстанционният съд правилно е
отразил, че с нотариален акт № 38, т. 2, рег. №5334, д. № 222/2009г. на
нотариус З. Т. е сключен от името на М.Е. в хипотезата на действие без
представителна власт, тъй като описаното в него пълномощно не е подписано от упълномощителя - сключеният договор е висящо
недействителен. Направено е настоящото изявление пред съда за оспорването му,
което по същество представлява отказ от потвърждаването му – съответно
договорът е окончателно висящо недействителен (ТР 5/2014г. на ОСГТК на ВКС) и
не може да породи правни последици. Ето защо съдът правилно е приел, че така
извършените разпореждания с 2/3 от процесния имот не
са породили правни последици – приобретателят З.Е.не
е станала собственик на 2/3 от имота. Предвид горното, съдът правилно е
възприел, че договорът за продажба на имота, обективиран
в нотариален акт № 13, т. 1, рег. № 1272, д. № 13/2011г., с който З.Е.прехвърля
правото на собственост на В.К. не е нищожен (разпореждането с чужда вещ е действително),
но не легитимирало В.К. като собственик на целия имот, а само на 1/3 от него –
каквато част е собственост на прехвърлителя.
В тежест на страната,
която претендира, че сделката е привидна, е да докаже симулацията, като за
доказването и законът изисква т. нар. "обратно
писмо" или "начало на писмено доказателство" по смисъла на чл. 165, ал. 2
ГПК, съгласно която разпоредба са допустими свидетелски
показания, когато страната се домогва да докаже, че изразеното в документа
съгласие е привидно, и то ако в делото има
писмени доказателства, изходящи от другата страна или пък удостоверяващи нейни
изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението и, че съгласието е привидно, като това
ограничение не се отнася до третите лица, както и до
наследниците, когато сделката е насочена срещу тях. В съдебната практика се
прави разграничение между т. нар. "обратно писмо" и "начало на писмено
доказателство". Обратното писмо /contre lettre/, разкриващо съдържанието на един прикрит договор,
съдържа волеизявлението на всички страни по
прикрития договор и служи за пълно
разкриване на симулацията, поради което свидетелските показания са недопустими.
За "начало на писмено доказателство" се приема документ, изходящ от
една от страните по делото или пък удостоверяващ нейно
изявление пред държавен орган, от което може да се заключи, че симулацията е
вероятна, в който случай, за да се постигне пълно доказване на симулацията, се
допускат свидетелски показания. В този смисъл са постановени от ВКС актове -
решение № 492 от 12.07.2010 г. на по гр.
д. № 1904/2009 г., I ГО, решение № 163 от 15.06.2011 г. по гр. д. № 1536/2009 г., IV ГО, решение № 12 от
31.01.2019 г. по гр. д. № 2000/2018 г., IV ГО, и др.
Трябва да се
отбележи, че двата вида нотариални актове /констативните и тези, с които се
удостоверяват правни сделки/ имат различна правна същност, предмет и последици.
Тези различия определят и различията при защитата на трети лица срещу
нотариални актове, с които се засягат техни права.
С констативния нотариален акт се установява право на собственост върху недвижим
имот. Удостоверяването става в безспорно охранително производство, с участието
само на молителя. Последица от издаването на този нотариален акт е наличието на
доказателствена сила спрямо всички относно
съществуването на правото на собственост в полза на лицето, посочено в този
нотариален акт. Лице, което претендира правото на собственост, признато с
констативния нотариален акт, може по исков път да установи несъществуването на
удостовереното с този нотариален акт право. Защитата на това лице е по исков
път, като с постановяването на съдебно решение, което със сила на пресъдено нещо признава правата на третото лице по
отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр, издаденият
нотариален акт следва да се отмени на основание чл.537, ал.2 ГПК. Отмяната на
констативния нотариален акт на това основание винаги е последица от
постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото
лице.
Нотариалният акт, с който се удостоверява извършването на правни сделки с вещни
права върху недвижими имоти, е с различна правна същност от констативния
нотариален акт и с различни правни последици. Общото между двата нотариални
акта е, че и двата се издават в охранителното нотариално производство. В
производството по издаване на т.н. конститутивен
нотариален акт, се удостоверяват волеизявления на лица, насочени към
сключването на сделка, целящи прехвърляне на права, докато при издаването на
констативен нотариален акт, с нотариалното удостоверяване се удостоверява
съществуването на правото. Вещнопрехвърлителното
действие на сделка, сключена с нотариален акт, настъпва само тогава, когато праводателят е бил титуляр на вещното право. Ако той не го
притежава, то не настъпва и вещнопрехвърлителният
ефект на сделката, поради което и правата на трети лица не се засягат от
нейните последици, които в този случай са облигационни и относителни /само
между страните по сделката/- по аргумент от чл. 21 ЗЗД. Сделката, обаче, е
действителна и поражда права и задължения между страните така, както това е
уговорено. Нотариалният акт, обективиращ тази сделка,
има значението на форма на действителност и е елемент от фактическия състав, от
който възникват последиците на удостоверената правна сделка, като в това се
изразява конститутивният ефект на този нотариален
акт. Формата за действителност трябва да бъде запазена, предвид бъдещо
реализиране на права, произтичащи от неизпълнението на валидния договор, който
не е произвел транслативен ефект. При отмяна на т.н. конститутивен нотариален акт би останала писмената форма на
договора, но не и изискващата се от закона форма за действителност. На това
основание отмяната на този акт по реда на чл.537, ал.2 от ГПК е недопустимо.
Трети лица, които претендират в исков процес самостоятелни права върху предмета
на сделката, се ползват от защита срещу легитимиращото действие на нотариалния
акт чрез вписването на исковата молба, както и на постановеното в исковото
производство съдебно решение.
Съгласно разпоредбата
на чл. 17, ал. 2 ЗЗД,
правата, които трети лица са придобили добросъвестно от приобретателя
по привидното съглашение, се запазват,
освен ако се отнася до права върху недвижими имоти, придобити след вписването
на иска за установяване на привидността. Субективната добросъвестност
представлява незнание за приобретателя в пороците на
юридическото основание, като е въведена презумпция за предположение на
добросъвестността до доказване на противното, като това доказване е в тежест на
насрещната страна, т. е. при успешно доказване на противното следва липсата на
добросъвестност. По въпроса към кой момент следва да се
преценява добросъвестността на купувача в хипотезата на чл. 17, ал. 2 ЗЗД е
налице трайна съдебна практика на ВКС /решение № 2609 от 1965 г. на I ГО,
решение № 2471 от 22.12.1966 г. на I ГО, определение № 829 от 19.06.2014 г. по гр. д. № 2978/2014 г. на III ГО/, като
това е моментът на сключване на сделката и
придобиването на имота, като последващата
недобросъвестност на купувача не оказва влияние.
По отношение на договора, с който е учредено реално
обезпечение в полза на [фирма] – към
момента на сключването му лицето, учредило обезпечението (В. К.), е било
собственик на 1/3ид.ч. от него, като неделимостта на ипотечното право не
означава, че ипотека не може да се учреди върху идеална част от имота, а
означава, че ако след учредяване на ипотеката, имотът стане съсобствен,
ипотеката продължава да тежи върху целия имот. Доколкото нотариалният акт, с
който е учредено обезпечението е конститутивена, а не
констативен, същият не подлежи на отмяна. (ТР. №3/2012г.)
Поради съвпадането на
крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивните
жалби следва да бъдат оставени без уважение като неоснователни, а обжалваното
решение на СРС – потвърдено. С оглед изхода на делото разноски не се
дължат.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 265026/10.11.2017г., постановено по гр.
д. № 72772/2015г. по описа на СРС, I ГО, 32 състав.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.