№ 6
гр. София, 05.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на втори декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иван Коев
Членове:Стефан Милев
Силвия Б. Русева
при участието на секретаря Мариела П. Миланова
като разгледа докладваното от Стефан Милев Въззивно наказателно дело от
частен характер № 20221100602555 по описа за 2022 година
Постановената от Софийския районен съд (СРС) присъда № 20008334 от
27.01.2022 г. (по н.ч.х.д. № 20008/19 г.) е оспорена пред СГС като втора инстанция с
подадена по реда на гл. XXI НПК въззивна жалба от подсъдимата В. М. Ж. (ЕГН:
**********).
С тази присъда Ж. е била призната за виновна за причинена на 16.06.2019 г.
спрямо частния тъжител С. Б. лека телесна повреда по чл. 130, ал.1 НК, освободена от
наказателна отговорност по чл. 78а НК (с глоба от 2000 лв.) и осъдена да заплати на Б.
обезщетение (чл. 45, ал.1 ЗЗД) от 1000 лв. (от общо претендираните 5000 лв.), както и
разноските по делото.
Подсъдимата, упражнила лично своята защитата пред въззивния съд (и поради
обстоятелството, че същата е адвокат по професия), е подробна в оплакванията си,
изложени както в жалбата (и допълнението към нея), така и при устните прения в
откритото заседание пред СГС. А те са сведени до искането да бъде оправдана (чл. 336,
ал.1, т.3 НПК) поради недоказаност на обвинението. Последното жалбоподателят
аргументира с тезата, че експертното заключение, установило телесното увреждане
при пострадалата Б., се базира на неверени данни (съдържанието на медицинските
документи, издадени във връзка с прегледите й в двете последователно посетени на
16.06.2019 г. болнични заведения), в чието отразяване са взели участие доктори без
необходимата медицинска специалност (компетентност). Оспорва се и достоверността
в показанията на част от свидетелите (Б. и А.), на които СРС се е позовал, за да
мотивира осъждането на Ж., като едновременно с това от втората инстанция се иска да
приеме с доверие казаното от друга група разпитани лица – Е.Д. (майка на
подсъдимата) и Ж.Ж. (неин приятел и колега-адвокат).
За потвърждаване на проверяваната присъда пледират частният тъжител Б. и
1
нейният повереник (адв. С.).
СГС намери, че следва да потвърди (чл. 338 НПК) постановеното от Районния
съд осъждане на подс. Ж. – и в наказателната, и в гражданската (деликтната) част на
делото.
I.
Предимно доказателствените оплаквания на въззивния жалбоподател не
съдържат обективна преценка на установените от първата инстанция факти и
източниците на информация, от които те са били легитимно изведени. СРС обосновано
е изяснил настъпването на претендираните с (инкриминираните в) тъжбата
обстоятелства, поради което не се налага в тази инстанция те да бъдат отричани или
замествани от „нови фактически положения“ (чл. 316 НПК).
Малко след 20.00 ч. на 16.06.2016 г. св. О. Б. - домоуправител на ЕС на бл.106 в
столичния квартал „Разсадника“, се установил на площадката на 7-мия етаж на блока,
където влязъл в пореден словесен (прерастнал и във физически) конфликт с живущата
в ап. № 32 подсъдима В. Ж. по повод разлятата вода на стълбището. След кратка
физическа саморазправа, при която двамата взаимно си причинили телесни
увреждания (предимно охлузвания, по повод на които лицата водят помежду си
отделни наказателни производства от частен характер), св. Б. се върнал в апартамента
си на 4-тия етаж, оплакал се на своята съпруга (ч.т. С. Б.) и двамата обратно се качили
на площадката на 7-мия етаж, където подновили словесния спор с подс. Ж.. В хода на
конфликта подсъдимата замахнала и ударила с ръка в областта на лявото око Б., която
паднала свита на земята и се разплакала. Причиненото й при удара нараняване се
изразявало в субконюктивален кръвоизлив на лявото око, разкъсно-контузна рана и
кръвонасядане по горния ляв клепач и съставлявало временно разстройство на
здравето неопасно за живота.
II.
Всички необходими доказателства за правилното решаване на делото са били
прецизно събрани и подробно обсъдени в мотивите към проверяваната присъда и това
е една от причините въззивният съд да отклони многократно изложените пред него
искания на подс. Ж. за преразпити на част от свидетелите, назначаването на техническа
и повторна медицинска експертиза, изискването на документи и справки от редица
болнични заведения.
Самата подсъдима оспорва три основни момента, които всъщност стоят в
основата на всички съществени въпроси по делото – за вида на телесната повреда,
потвърден от медицинското заключение на вещите лица Г. и П. (СМЕ, П-142/21 г., л.
177 и сл. от н.ч.х.д.); за авторството и механизма на нейното причиняване. Именно това
налага (чл. 339, ал.2 НПК) СГС да отговори отделно на всички предявени оплаквания.
Несъгласието на жалбоподателя с експертното заключение на Г. и П. не е
абстрактно и „по принцип“, а е аргументирано с твърдение за нередовност на
медицинската документация, използвана от вещите лица при формирането на изводите
им. Вярно е, че в експертизата са били обсъдени (което, впрочем, е задължение на
самите експерти) и двата последователно съставени листа за преглед на пациент (ч.т.
Б.) в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ (КДБ/СО № 87945/16.06.19 г., от д-р Б.В.) и в УМБАЛ
„Царица Йоана“ (КДБ/СО № 206778/16.06.19 г., от д-р Д.Д.), но това не е направило
заключението непълно или недостоверно. Недоверието на подс. Ж. към цитираните два
документа, съставляващи на общо основание прочетени и приети по реда на чл. 283
НПК писмени доказателства, произтича от твърдението й, че е физически невъзможно
пострадалата Б. да е сигнализирала органите на МВР за инцидента с нея около 21.00 ч.
на 16.06.2019 г., няколко минути по-късно (за удостовереното в листа за преглед на
2
пациент време от 21.06 ч. до 21.33 ч.) да се е явила при д-р В. в „Пирогов“, а след
пренасочването й към специалист в „ИСУЛ“ прегледът там да е започнал в 21.34 ч.,
както е отразено в съставения от д-р Д. документ.
Задълбаването в изтъкнатите административно-технически въпроси за това в
колко часа са започнали прегледите, вярна ли е отразена тяхната продължителност,
физически възможно ли е пострадалата да е посетила за посочения период и двете
болнични заведения, не държи сметка по същество за чисто медицинската
информация, отразена в обсъжданата документация. Напълно възможно е двамата
доктори (В. и Д.) да са били недотам прецизни в удостоверяването на часа на
прегледите (което, впрочем, е дало повод на подс. Ж. да сезира за случая Софийската
районна прокуратура), но това – освен, че се дължи на натрупаната през годините
бюрокрация в болничното ни обслужване, с нищо не подрива писменото им становище
за непосредствено възприетите от тях контузии в лявото око и клепач на пациента Б..
А фактът, че частният тъжител в действителност се е явила в дежурните кабинети на
двете лечебни заведения (след като е била пренасочена от едното към другото), намира
подкрепа не само от процесните два листа за прегледи, но и в част от свидетелските
показания – на О. Б. (нейният съпруг, който я е съпроводил), на Н.Г. (съсед от блока,
който е срещнал сем. Б.и на изхода на кооперацията при отправянето им да потърсят
медицинска помощ) и на К. Б. (син на пострадалата, който е потвърдил, че при
телефонен разговор с майка си около 22.30 ч. същата вечер тя е му е споделила, че е в
болница за преглед).
Оспорвайки по изложените съображения медицинското експертно заключение,
подсъдимата пропуска съществения факт, че то се базира и на редица други документи,
констатиращи здравния статус на пострадалата след причинената й травма - два
амбулаторни листа (№№ 316/25.06.19 г. и 2210/05.12.19 г.), болничен лист (№
Е20197244305) и изготвеното от д-р А. в деня след инцидента съдебно-медицинско
удостоверение № V-203/2019 г. Последното е отразило всички обективно забелязани
при освидетелстването белези и травми по лицето на Б. малко повече от 12 часа след
настъпването им. И именно съвкупността от цялостната медицинска документация и
относимите към нея свидетелски показания са дали повод на вещите лица Г. и П. да
заключат, че на частния тъжител е било причинено временно разстройство на здравето,
неопасно за живота, изразяващо се в субконюктивален кръвоизлив на лявото око,
разкъсно-контузна рана и кръвонасядане по горния ляв клепач. Районният съд е
оправдал частично подс. Ж. относно установеното с експертизата допълнително
увреждане – т.нар. „пръстен на Вайс“, и доколкото процесуалният му подход не е бил
оспорен със „съответна жалба“ на частния тъжител, не се налага да бъде обсъждан и
проверяван.
Заключението на съдебно-медицинската експертиза има и друг важен аспект,
пряко свързан с достоверността на свидетелските показания по делото. Експертите са
констатирали, че е напълно възможно установените увреждания да са били причинени
по описания в тъжбата и потвърден от показанията на св. О. Б. механизъм – удар с ръка
в областта на окото.
Синхронът между казаното от св. Б. (очевидец на конфликта) и тезата на вещите
лица не без основание е дал повод на Районния съд да приеме с доверие изложената от
съпруга на пострадалата версия за развоя на събитията. Самият Б. не отрича
физическото си съпрокосновение с подсъдимата, няколко минути преди
инкриминирания в настоящото дело конфликт (то е предмет на друго наказателно
производство, материали от които подс. Ж. е представила и по н.ч.х.д. № 20008/19 г. –
удостоверение за освидетелстване, лист за медицински преглед, СМЕ и техническа
експертиза), но казаното от него за последващия инцидент, при който ч.т. Б. е била
3
целенасочено ударена от Ж., звучи логически свързано, добросъвестно изложено и
съответстващо на страничните (контролни) доказателства. Такива се откриват в
показанията на св. А. (също съсед в блока, без родствена връзка с никоя от страните в
спора), която – макар и да не е видяла самия удар, е чула крясъците от стълбищната
площадка и когато е излязла, е заварила пострадалата Б. паднала на земята (където се
намирали и очилата й) да плаче и да се държи за лявото око. Обективно видимата
травма при частния тъжител е била възприета и от други лица – свидетелите Н.Г.
(която пресрещнала сем. Б.и на изхода на блока) и К. Б. (син на С. и О. Б.и).
Процесуалната прецизност налага обясненията на подс. Ж., показанията на
нейната майка (св. Е.Д.) и на св. Ж.Ж., непосредствено изслушани в съдебното
следствие пред първата инстанция, да бъдат обсъдени заедно (в една група), защото
при съпоставката помежду им, а и с останалите свидетелски разкази, прозират лесно
забележими вътрешни противоречия, алогизми и фактологични празноти, които не
сочат на нищо друго, освен на неуспешен опит да се „конструира“ защита версия в
полза на самата подсъдима. Тази версия обобщено се свежда до изложени от тримата
твърдения, че при второто качване на сем. Б.и на площадката на 7-мия етаж, Ж. е била
нападната отново от св. Б.; че тя не е удряла ч.т. Б. (и – по нейни думи – тъжителката
сама си е причинила контузията на клепача) и че малко след приключването на
конфликта по стълбите се качил св. Ж. (приятел и колега на подс. Ж.), който дочул още
при влизането си във входа крясъците от скандала, успокоил Ж. и я откарал, заедно с
майка й, в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ за изследвания.
Редица доказателства опровергават лансираната версия.
Нейната недостоверност е била забелязана още от първостепенния съд, който
ясно е открил дискредитиращите я доказателствени източници. Първият от тях е
неуспехът на Ж. и Ж. да синхронизират помежду си своите тези, защото подсъдимата
твърди, че по време на конфликта лично се е уверила, че асансьорът във входа работи,
а св. Ж. е мотивирал решението си да се качи пеша до 7-мия етаж именно с аргумента,
че устройството не функционирало. Този свидетел, всъщност, изобщо не е присъствал
на процесните събития – извод, който СРС е направил и към който втората инстанция
се придържа изцяло. Свидетелката Н.Г., която по време на инцидента е била пред
входа на кооперацията, е категорична, че непознати за нея лица не са влизали, както и
че пряко е забелязала вечерта на 16.06.2019 г. как Ж. и нейната майка (Е. Д.) излизат от
кооперацията и се качват в такси, без да са придружавани от трето лице – факт,
потвърден и в показанията на св. К. Б.. Нещо повече, пристигналите на място след
сигнала на Ж. полицейски служители (свидетелите К. и Г.) изобщо не са възприели
присъствие на лице от мъжки пол в апартамента на подсъдимата и нейната майка, нито
са отразили такова лице като потенциален свидетел на събитията в изготвените от тях
по служба писмени докладни записки. Името на Ж. не фигурира и в образуваната по
случая (след жалба на Ж. и Д.) прокурорска преписка в СРП (приключила с отказ да
бъде образувано наказателно производство за престъпление от общ характер), което
логично поставя въпроса: защо ако въпросното лице в действителност е възприело част
от фактите по случая, той не е бил посочен от подсъдимата още по време на
предварителната полицейска проверка. И – не на последно място: прави впечатление
опитът на подсъдимата няколко дни след инцидента да си „осигури свидетели“ на
личната й версия (че е „била нападната“), като е мотивирала А. А. да свидетелства, че
при разразилия се конфликт Ж., а не Б., е паднала на земята. За въпросния разговор
разказва самата А., която очевидно не се е поддала на отправеното й предложение.
III.
Районният съд е квалифицирал законосъобразно деянието на подс. В. Ж. като
4
умишлено (с пряк умисъл) причинена на пострадалата Б. лека телесна повреда по чл.
130, ал.1 НК (разстройство на здравето, извън случаите на чл. 129 НК), защото
нанесените след удара травми при тъжителката (субконюктивален кръвоизлив на
лявото око, разкъсно-контузна рана и кръвонасядане по горния ляв клепач) не са
довели до временна опасност за нейния живот. Липсва и основание да се прилага по-
леко наказуемият състав по чл. 130, ал.2 НК, защото вещите лица са категорични, че
част от уврежданията съставляват именно „разстройство на здравето“, а не причинени
„болка и страдание“. Пряката причина за това „разстройство“ е именно нанесеният от
подсъдимата удар в областта на окото на ч.т. Б., вследствие на който тя е поднала на
земята. А експертното медицинско заключение съдържа изричната бележка, че ако
травмата в областта на окото беше предизвикана от самото падане, а не от пряко
нанесения удар с ръка, в лицевата част щяха да са налице и допълнителни увреждания
(охлузвания и кръвонасядания по челото, носа и скулата), каквито по делото не са
установени. Въпреки данните за предшестващ деянието „групов конфликт“, самата
подсъдима не може да се позовава нито на института на неизбежната отбрана (чл. 12,
ал.1 НК), нито на реторсията, защото никъде в обясненията си Ж. не твърди да е била
първоначално физически нападната от ч.т. Б., нито след падането на пострадалата на
земята да е била „реваншистки“ удряна от нея (в контекста на чл. 130, ал.3 НК).
IV.
Въпросите, свързани с отговорността на подсъдимата (чл. 301, ал.1, т.т. 4 и 10
НПК) също са намерили адекватен отговор в обжалваната присъда. С нея
законосъобразно наказателната отговорност е била заменена с административна
глоба, тъй като наказуемостта на престъплението по чл. 130, ал.1 НК, чистото съдебно
минало на дееца и липсата на съставомерни имуществени вреди от деянието са
задължавали Районния съд да приложи спрямо Ж. чл. 78а, ал.1 НК. А размерът на тази
глоба – 2000 лв., е справедливо индивидуализиран, като е отчетен сравнително лек
превес на смекчаващите фактори (данните за трайно влошени междусъседски
отношения, провокирали конфликта). Липсват основания глобата да бъде
допълнително занижавана, защото, все пак, подобен реверанс би пренебрегнал
отегчаващото обстоятелство, че спрямо пострадалата е било причинено и
допълнително увреждане (кръвонасядане по клепача), надскачащо необходимото за
квалифициране на деянието по чл. 130, ал.1 НК. Що се касае до другия вид
юридическа отговорност, реализирана с присъдата – гражданската, частният тъжител
и граждански ищец Б. не е обжалвала частичното отхвърляне на деликтния иск за
сумата над 1000 лв., поради което следва да се приеме, че така присъдената от СРС
стойност е отмерила „по справедливост“ (чл. 52 ЗЗД) причинените с деянието морални
вреди (физически болка и страдание от телесното увреждане), ведно със законната
лихва от датата увреждането. И деянието, и причинната връзка, и резултатът, и вината
на дееца в случая са формирали фактическия състав на деликта по чл. 45, ал.1 ЗЗД,
паралелно с този на извършеното престъпление по чл. 130, ал.1 НК.
Присъдените от Районния съд разноски – в полза на държавата (за разходите в
производството пред първата инстанция), и в полза на ч.т. Б. (за възнаграждение на
нейния повереник), закономерно са били възложени в тежест на подс. Ж. (чл. 189, ал.3
НПК).
Мотивиран от всичко изложено дотук, на осн. чл. 338 НПК, Софийският
градски съд, НО, ІІ въззивен състав
РЕШИ:
5
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 20008334 от 27.01.2022 г. по н.ч.х.д. № 20008/19 г.
на СРС (НО, 99 с.).
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6