Р Е Ш Е Н И Е

 

№...                                                        10.04.2020г.                                       Гр.Стара Загора

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИ   РАЙОНЕН  СЪД                                             XI  Граждански състав

На 04.03.2020г.

В публично заседание  в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЕЛИНА МИНЧЕВА

 

Секретар Емилия Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Минчева гражданско дело №6111 по описа за 2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

Предявен е иск с правно основание чл.422 във връзка с чл.415, ал.1 от ГПК.

Исковете са предявени от „Мегамакс“ ООД, гр.Стара Загора срещу “Инфраструктурни системи” ЕООД гр.Стара Загора. С исковата молба се твърди, че между страните е сключен неформален договор за извършване на услуги – ремонт и обслужване на МПС. Ищецът изпълнил задълженията си по договор, като издал на ответника за извършените дейности две фактури – фактура №14970/25.04.2019г. на стойност 369,50лв. и фактура №15055/28.06.2019г. на стойност 79,00лв. Плащане по фактурите не било извършено. За сумата по двете фактури ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, по което е образувано ч.гр.дело №4315/2019г. по описа на РС-Стара Загора. Съдът е издал заповед за изпълнение, но ответникът е възразил срещу нея в установения двуседмичен срок. Това породило за ищеца правен интерес да предяви настоящия установителен иск по реда на чл.422 ГПК.

Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът му дължи сума по фактури в размер на общо 448,50лв., представляваща главница по фактура №14970/25.04.2019г. на стойност 369,50лв. и фактура №15055/28.06.2019г. на стойност 79,00лв., 13,42лв. – лихва за забава, законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното изплащане на сумата, както и направените разноски.  

Ответникът в срока за писмен отговор изразява становище, че предявените искове са допустими, но неоснователни. Не оспорва облигационните отношения между страните, нито възникването и размера на задълженията по процесните фактури. Твърди обаче, че още преди получаването на заповедта за изпълнение по горепосоченото ч.гр.дело е платил задължението си по двете фактури, поради което е подал и възражение. Твърди, че не е канен да изпълни доброволно задължението си. Предвид изпълнението, твърди, че не е станал причина за водене на настоящото дело. Твърди, че задължението му за лихва за забава следва да се изчисли съобразно датата на изпълнението. Оспорва претенцията за разноски. Претендира направените по делото разноски.

В първото по делото заседание е постъпила молба от ищеца, в която признава за извършеното плащане от страна на ответника на сума в размер на 448.50лв. от дата 04.09.2019г., но твърди, че същото е направено след издаване на Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК /издадена на 02.09.2019г./ по ч.гр.д. №4315/2019г. по описа на PC - Стара Загора/. В депозираното от страна на ответника възражение срещу издадената Заповед за изпълнение по ч.гр.д. №4315/2019г. по описа на PC Стара Загора, нямало приложени доказателства за извършено плащане, нямало и твърдения за извършено плащане. Същите се релевирали едва в отговора на исковата молба, подаден в настоящото производство. В настоящия случай, предвид неизпълнението на паричните си задължения на падеж, произтичащи от посочените фактури, ответникът изпаднал в забава и съгласно нормата на чл.86, ал.1 ЗЗД дължал законна лихва от деня на забавата. Процесните фактури били осчетоводени от ответника,  като с това същият признал в пълния им размер паричните си задължения към ищеца по двата неформални договора. Приложима била разпоредбата на чл.303а, ал.3, ТЗ, съгласно която ответникът в настоящото производство се е намирал в забава, както към момента на издаването на заповедта за изпълнение от дата 02.09.2019г., така и към датата на извършване на процесното плащане от 04.09.2019г. В действителност, на дата 04.09.2019г., последният е заплатил по банковата сметка на ищеца сума в общ размер на 448.50лв. - установено след получаване на отговора на исковата молба. За погасяването на паричните задължения приложение намирало специалното правило на чл.76, ал.2 ЗЗД, според което при недостатъчно изпълнение се погасявали най-напред разноските, след това лихвите и най-после - главницата. Процесното плащане от дата 04.09.2019г. попадало именно в хипотезата на цитираната разпоредба и Тълкувателно решение от 27.03.2019г. по ТД №3/2017г. на ОСГТК на ВКС. В настоящия случай ответникът не е заявил изрично кое задължение погасява по посочения по-горе ред. В приложеното към отговора на исковата молба платежно нареждане от дата 04.09.2019г. като основание за плащане било изписано „Ф 14970 Ф 15055“, но заплатената сума се явявала недостатъчна за погасяване на посочените задължения.  С оглед приложената към отговора на исковата молба „Справка - Разпечатка от дневници „покупки", процесните фактури били осчетоводени от страна на ответника, същият не оспорвал наличието на облигационни отношения, както и дължимата лихва за забава. Плащането било извършено от ответника след входиране на заявлението и издаване на заповедта за изпълнение по реда чл.410 ГПК и подавайки възражение по чл.414 ГПК, ответникът станал повод за завеждане на делото по чл.422, ал.1 ГПК и тъй като не уведомил ищеца за направените след издаване на заповедта плащания, по аргумент за обратното от чл.78, ал.2 ГПК, той дължал на ищеца разноски за заповедното и за исковото производство.

Съдът като взе предвид събраните по делото доказателства, прецени поотделно и в тяхната съвкупност, ведно със становищата на страните, намира за установена следната фактическа и правна обстановка:

От приложеното към настоящото производство ч.гр.д.4315/2019г. по описа на РС-Стара Загора е видно, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК за сумата от 448,50лв., представляваща главница по фактура №14970/25.04.2019г. на стойност 369,50лв. и фактура №15055/28.06.2019г. на стойност 79,00лв., 13,42лв. – лихва за забава, от които 12,21лв. – за задължението по фактура №14970/25.04.2019г. за периода от 26.04.2019г. до 22.08.2019г. и 1,21лв. – за задължението по фактура №15055/28.06.2019г. за периода от 29.06.2019г. до 22.08.2019г., законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата и съдебни разноски. Съдът е издал Заповед за изпълнение №2330/02.09.2019г., с която е уважил заявлението на ищеца. Срещу така издадената заповед ответникът е подал възражение в срок, поради което за ищеца се е породил правен интерес за предяви настоящия установителен иск.

От приетите като писмени доказателства по делото фактура №14970/25.04.2019г.; фактура №15055/28.06.2019г. се установява, че страните са имали договорни отношения за извършване на услуги – ремонт и обслужване на МПС. Във връзка с извършените от ищеца услуги същият е издал на ответника двете процесни фактури за сумите съответно 369,50лв. по фактура №14970/25.04.2019г. и 79,00лв. по фактура №15055/28.06.2019г.

На фактурите не е отразен срок за плащане.

По делото бяха приети като писмени доказателства и копия на преводно нареждане от 04.09.2019г., извлечение от дневник „Покупки“, от които се установява, че ответникът е осчетоводил надлежно извършената покупка и е заплатил стойността на услугите с платежно нареждане от 04.09.2019г. Това обстоятелство не се оспорва от ищеца.

От така изложените фактически обстоятелства съдът намира от правна страна следното: Страните по делото са търговци и предмет на делото е търговска сделка, за която не се изисква форма за действителност. Фактурите, издадени във връзка със сключената сделка представляват вторично доказателство, доколкото съдържат елементи от сделката – предмет, единични цени, крайна цена, подписи на страните. Ответникът е осчетоводил процесните фактури и е извършил плащане по тях, което представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. Поради тази причина съдът намира, че действително между страните са налице договорни отношения, в изпълнение на които ищецът е извършил услуга на ответника и е издал процесните фактури за стойността на тази услуга. Услугата е получена и одобрена от ответника, а фактурите са надлежно осчетоводени от него. С тези си действия ответникът се е задължил да заплати стойността на услугите, което не е направил в срок. Към момента на приключване на съдебното дирене обаче сумата по фактурите е била заплатена от ответника.

Тъй като ответникът не е заплатил дължимата главница в срок, ищецът претендира в пълен размер сумите за главница, лихви и разноски, като счита, че съдът следва да отчете направеното частично плащане съобразно разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД, като приеме за погасени първо разноските по делото, след това лихвите и накрая главницата. Страните нямат спор относно размера на дължимите суми и размера на плащането, имат спор по отношение на поредността на погасяване на претенциите и съответно дължимостта на разноските.

По отношение приложението на разпоредбите на чл.76, ал.1 и ал.2 ЗЗД има задължителна съдебна практика. Съгласно ал.1 на чл.76 ЗЗД „Този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, погасява се най-обременителното за него задължение. При няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно.“, а съгласно ал.2 на същия член, „Когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата.“

Правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД, установяващо поредност при погасяване на главницата, лихвите и разноските, предполага съществуването на един главен лихвоносен дълг, по който длъжникът е направил частично плащане. Нормата на чл.76, ал.1 ЗЗД урежда хипотезата на съществуване на две и повече еднородни задължения, когато изпълнението не е достатъчно да ги покрие всичките. В случая са налице повече от едно еднородни задължения, като по всяко от тях са начислени и лихви, така че възниква въпросът от една страна за поредността на погасяване на еднородните задължения като главници, а от друга страна за поредността на погасяване на главниците, лихвите и разноските за всяко от задълженията по фактурите. В практиката на ВКС се приема, че терминът „лихви“, употребен в чл.76, ал.2 ЗЗД има предвид само възнаградителните лихви, предвидени в договора между страните, но не и мораторната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД. Законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение. Обезщетителната /мораторна/ лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД не се дължи при нормално развитие на облигационното отношение - при срочно изпълнение на парично задължение. Това задължение възниква не от договора или от закона с предписание да се възнагради кредитора за извършената от него работа, а само при поискване - чрез самостоятелен иск за обезщетение за вредите от забавата или като последица от уважаването на иск за главницата. При наличието на задължение, произтичащо от главница и договорни лихви, на падежа длъжникът следва да плати главницата и съответната лихва. Ако страните не са уговорили поредност при плащането им, а изпълнението не е достатъчно, то погасяването настъпва по силата на закона - първо лихвите и след това главницата. В този случай, приложение намира правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД. Задължението за плащане на определена парична сума, когато не съществува уговорка за договорна лихва, е платимо на падежа, без да се дължат лихви на кредитора. При неточно изпълнение за длъжника съществува риск кредиторът да претендира заплащане и на вреди, но липсва определеност на размера на това обезщетение, тъй като то е поставено в зависимост от периода на забавата. В този смисъл законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД представлява базата, върху която се определя обезщетението за забава при неизпълнение на парично задължение, същата се дължи само при поискване и няма характер на лихва като възнаграждение за изпълнение на договорни задължения. Признатото вземане за обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД е еднородно по своя характер с главницата и от момента на неговото определяне, то не се идентифицира със законната лихва, чрез която е изчислено.

Следователно погасяването по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД настъпва при задължение за лихва, възникнало наред с главния дълг, произтичащо от договора или от закона и имащо характер на възнаграждение. Присъденото вземане по чл.86, ал.1 ЗЗД има обезщетителна функция и не следва да се квалифицира като лихва по чл.76, ал.2 ЗЗД. Поредността в погасяването му, когато се дължи наред с друго еднородно задължение, се определя по правилото на чл.76, ал.1 ЗЗД. /Решение №111 от 27.10.2009г. на ВКС по т. д. №296/2009г., I т. о., ТК/.

Следва да се има предвид и това,че сумите за разноски, които страната е извършила в заповедното производство се присъждат отделно със заповедта за изпълнение и не представляват част от вземането, което е неин предмет. Същите не могат да бъдат предмет на погасяване в производството по установяване на вземането, тъй като дължимостта им ще бъде установена едва с решението по установителния иск.

Предвид изложеното и на основание чл.76, ал.1 ЗЗД съдът намира, че с извършеното плащане следва да се погасят задълженията по фактурите, като тъй като плащането е в размер на 448,50лв., то се погасява задължението и по двете процесни фактури в пълен размер. Предявеният иск за главница следва да бъде отхвърлен като погасен чрез плащане.

Относно исковете за мораторна лихва, съдът намира следното: съгласно разпоредбата на чл.303а, ал.3 от ТЗ „Ако не е уговорен срок за плащане, паричното задължение трябва да бъде изпълнено в 14-дневен срок от получаване на фактура или на друга покана за плащане. Когато денят на получаване на фактурата или поканата за плащане не може да се установи или когато фактурата или поканата са получени преди получаване на стоката или услугата, срокът започва да тече от деня, следващ деня на получаване на стоката или услугата, независимо че фактурата или поканата за плащане са отпреди това”. Това означава, че падежът на всяко от задълженията е на петнадесетия ден от получаване на стоката, като датата на получаване на стоката е отразена на всяка от фактурите – съответно 25.04.2019г. и 28.06.2019г. Това означава, че падежът на задължението по фактура №14970/25.04.2019г. е 10.05.2019г., а падежът на задължението по фактура №15055/28.06.2019г. е 13.07.2019г. Съдът служебно изчисли лихвата за забава за всяко от задълженията от датата на изпадане в забава до извършеното плащане – 04.09.2019г. Лихвата за забава върху задължението по фактура №14970/25.04.2019г. за периода от 11.05.2019г. до 04.09.2019г. възлиза на 12,01лв. Лихвата за забава върху задължението по фактура №15055/28.06.2019г. за периода от 14.07.2019г. до 04.09.2019г. възлиза на 1,16лв. До този размер исковете за лихва за забава са основателни и следва да бъдат уважени, като в останала част до претендираните 13,42лв. исковете следва да бъдат отхвърлени.

По претенцията за разноски съдът намира, че действително ответникът с поведението си е станал причина за водене на делото. Същият е изпаднал в забава, което е накарало ищеца да предяви претенцията си по реда на заповедното производство по чл.410 ГПК. Подаденото заявление е от дата 22.08.2019г. Съдът е издал заповед за изпълнение на 02.09.2019г., след което ответникът е заплатил задължението си – на 04.09.2019г. Действително ответникът е получил препис от заповедта за изпълнение едва на 10.10.2019г., но дори и към тази дата не е уведомил ищеца за извършеното плащане. След като ответникът е заплатил сумата, претендирана в заповедното производство, същият е можел и е следвало да подаде възражение по реда на чл.414а ГПК като приложи доказателство за извършеното плащане. В този случай въпросът с дължимостта на лихвата и разноските би се разрешил още в заповедното производство. Ответникът обаче е подал възражение по чл.414 ГПК без да посочва мотиви за оспорване на заповедта за изпълнение. На ищеца са дадени указания за предявяване на иск и той е изпълнил указанията. Подавайки възражение по чл.414 ГПК, ответникът е станал повод за завеждане на делото по чл.422, ал.1 ГПК и тъй като не е уведомил ищеца за направените след издаване на заповедта плащания, предпоставили впоследствие отхвърляне на иска, по аргумент за обратното от чл.78, ал.2 ГПК той дължи на ищеца разноски за заповедното и за исковото производство. Така Определение №536 от 2.08.2019г. на ВКС по ч. т. д. №1463/2019г., II т. о., ТК. Поради тази причина съдът намира, че следва да присъди разноски в тежест на ответника и за исковото и за заповедното производство, като с оглед незначителния размер, за който исковете за лихва за забава са неоснователни, следва да намали размера на разноските с 5,00лв. и в исковото и в заповедното производство и не следва да присъжда разноски на ответника съобразно отхвърлената част от исковете.

Воден от горните мотиви, съдът

 

Р    Е    Ш   И:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че “ИНФРАСТРУКТУРНИ СИСТЕМИ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Стара Загора, кв.“Голиш“ база ИСС, представлявано от Камен Пенев Пейков дължи на „МЕГАМАКС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.Стара Загора, ул.”Константин Иречек” №30, вх.А, ет.2, ап.5, представлявано от Стефан Димитров Илиев, сумата от 13,27лв. (тринадесет лева и 27 стотинки) – лихва за забава, от които 12,01лв. лихва върху задължението по фактура №14970/25.04.2019г. за периода от 14.07.2019г. до 04.09.2019г. и 1,16лв. лихва върху задължението по фактура №15055/28.06.2019г. за периода от 14.07.2019г. до 04.09.2019г., за което задължение е издадена Заповед за изпълнение №2330/02.09.2019г. по ч.гр.д.4315/2019г. по описа на РС-Стара Загора, като отхвърля иска за сумата от 448,50лв., представляваща главница по фактура №14970/25.04.2019г. и фактура №15055/28.06.2019г., като погасена чрез плащане, и за лихва за забава над присъдения размер до претендираните 13,42лв.

ОСЪЖДА “ИНФРАСТРУКТУРНИ СИСТЕМИ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Стара Загора, кв.“Голиш“ база ИСС, представлявано от Камен Пенев Пейков да заплати на „МЕГАМАКС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.Стара Загора, ул.”Константин Иречек” №30, вх.А, ет.2, ап.5, представлявано от Стефан Димитров Илиев, направените разноски по делото в размер на 320,00лв. (триста и двадесет лева) за платена държавна такса и адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от исковете.

ОСЪЖДА “ИНФРАСТРУКТУРНИ СИСТЕМИ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Стара Загора, кв.“Голиш“ база ИСС, представлявано от Камен Пенев Пейков да заплати на „МЕГАМАКС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.Стара Загора, ул.”Константин Иречек” №30, вх.А, ет.2, ап.5, представлявано от Стефан Димитров Илиев, направените разноски по делото в размер на 320,00лв. (триста и двадесет лева) за платена държавна такса и адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от исковете, която сума е присъдена и включена в Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК №2330/02.09.2019г. по ч.гр.д.4315/2019г. по описа на РС-Стара Загора.

  

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд гр.Стара Загора в двуседмичен срок от връчването му на страните.

                                       

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: