Решение по дело №13700/2018 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

№                              23.04.2019 година                        гр.София

 

 

В     И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

 

Софийски градски съд , Гражданско отделение , II “Б” състав , в публично заседание на двадесет и втори април две хиляди и деветнадесета година , в следния състав :

 

                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

                           

ЧЛЕНОВЕ:  КАЛИНА АНАСТАСОВА

 

                      Мл.съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ

 

при секретар Д.Шулева

като разгледа докладваното от съдия Василев въззивно гражданско дело №13700 по описа на 2018 година ,

за да се произнесе взе предвид следното :   

 

Производството е по чл.258 – чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.

В. гр.д. №13700/2018 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на „К.ИД“ ЕООД ЕИК *******от гр.София срещу решение №440603 от 29.06.2018 г постановено по гр.д.№576/17 г на СРС , 72 състав ; в частта , с която е признато за установено по иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК във вр.чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД  на “М.“ АД *** ЕИК *******срещу въззивника , че последният дължи сумата от общо 263,98 лева стойност на предоставени туристически услуги по фактура №2..6061 от 02.07.2015 г , ведно със законната лихва върху посочената главница от 19.09.2016 г до окончателното й заплащане ; както и сумата от 27,99 лева лихва за забава върху посочената главница за периода 15.08.2015 г – 29.08.2016 г ; за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 07.10.2016 г по ч.гр.д.№52821/16 г на СРС , 72 състав . Решението на СРС се обжалва и в частта за разноските.

Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС , тъй като ищецът не е доказал , че може да фактурира услуги на „Парк хотел Стара Загора“ ; процесната фактура не отговаря на изискванията на ЗСчет , няма доказателства , че посочените във фактурата лица са пребивавали в хотела и че пребивавалото лице има някаква връзка с въззивника .

Въззиваемата страна е депозирала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба. Искът е доказан по основание и размер , като са представени доказателства за собственост и за право на собственост върху туристическите обекти . Ищецът не е длъжен да проверява дали е налице командировъчна заповед . Според чл.7 ЗСчет подписът на получателя на услугата не е задължителен реквизит . Правилно СРС е приел наличието на договор между страните .

         Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника на 23.07.2018 г и е обжалвано в срок на 09.08.2018 г .

Налице е правен интерес на въззивника от обжалване на посочената част от решението на СРС.

След преценка на оплакванията в жалбата и доказателствата по делото , въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна: 

В мотивите на СРС , към които настоящият съд препраща на основание чл.272 ГПК , подробно е възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение , като подобни пороци в случая не се установяват . Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .

За да уважи иска СРС е приел , че страните са били обвързани от договор за предоставяне на туристически услуги . Фактурата е осчетоводена както от ищеца , така и от ответника . Налице е хипотеза на чл.301 ТЗ и с осчетоводяване на фактурата услугата е приета и одобрена от възложителя. Самата фактура представлява признание за задължението и доказва неговото съществуване . Лихви за забава се дължат считано от 15.08.2015 г , тъй като фактурата е осчетоводена м.07.2015 г и чл.303а ал.3 ТЗ предвижда 14-дневен срок за плащане .

Решението на СРС е правилно , а мотивите му се споделят напълно и от настоящия съд . Съгласно трайната практика на ВКС осчетоводяването и включването на фактура от купувача/възложителя по търговска продажба в дневника му за покупки по ЗДДС представлява извънсъдебно признание на задължението , както и потвърждаване по чл.301 ТЗ на евентуални действия без представителна власт / решение №252 от 03.01.2013 г по т.д.№1067/2011 г на ВКС  II ТО , решение № 109 от 07.09.2011 г по т.д. № 465/2010 г, ТК, ІІ ТО на ВКС и др./.

Оспорванията на въззивника касаещи собствеността на ищеца върху  „Парк хотел Стара Загора“ са неотносими , тъй като ищецът би могъл да извършва туристически услуги и въз основа на наемен договор , договор за дружество и пр.; и на какво основание се извършва дейността няма никакво отношение по делото . Отделно , ищецът е представил нотариален акт , разрешение за ползване и удостоверение за категоризация .

Също недоказани са оспорванията на ответника , че туристическите услуги са предоставени на „неизвестно лице, което няма никаква връзка с него“ . Тази версия не може да обясни поради каква причина процесната фактура е попаднала в счетоводството на въззивника и е била надлежно осчетоводена от него по ЗДДС . В търговския оборот в туристически обект ищецът не е длъжен да извършва проверка и впоследствие да доказва дали дадено лице има връзка и/или упълномощено от лицето , на чието име се издава данъчна фактура. Евентуални несъответствия в датата на данъчната фактура и лицето , което е ползвало услугата са без значение щом въззивникът е признал задължението по фактурата като го е отразил в счетоводството си .

Чл.6 и чл.7 от Закона за счетоводството не изискват подпис на получателя като задължителен реквизит на данъчната фактура . „Двустранно подписани фактури“ могат да се издават и наистина имат по-висока доказателствена стойност , но не е задължително . Както е посочил и първоинстанционният съд щом фактурата е осчетоводена от въззивника , той е приел и признал задължението по фактурата .     

Налага се изводът , че въззивната жалба е неоснователна. Решението на СРС следва да се потвърди , включително и в частта за разноските. Пред СГС деловодни разноски  на въззиваемата страна не са доказани и не се присъждат .

С оглед материален интерес по всеки един от исковете под 20 000 лева по търговско дело и на основание чл.280 ал.3 т.1 ГПК настоящото решение не подлежи на обжалване.  

    

По изложените съображения , СЪДЪТ

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №440603 от 29.06.2018 г постановено по гр.д.№576/17 г на СРС , 72 състав ; в частта , с която е признато за установено по иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК във вр.чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД  на “М.“ АД *** ЕИК *******срещу „К.ИД“ ЕООД ЕИК *******от гр.София , че последният дължи сумата от общо 263,98 лева стойност на предоставени туристически услуги по фактура №20..06061 от 02.07.2015 г , ведно със законната лихва върху посочената главница от 19.09.2016 г до окончателното й заплащане ; както и сумата от 27,99 лева лихва за забава върху посочената главница за периода 15.08.2015 г – 29.08.2016 г ; за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 07.10.2016 г по ч.гр.д.№52821/16 г на СРС , 72 състав .

 

Решението не подлежи на обжалване .

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                       

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                                                  2.