№ 3964
гр. С., 10.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20241110164542 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от В. С. С., чрез адв. М., срещу „СТИК-
КРЕДИТ“ АД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.
1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване за нищожен
на договор за потребителски кредит № ***** от 29.05.2023г., сключен между В. С. С. и
„СТИК-КРЕДИТ“ АД, поради противоречие на закона, а в условията на евентуалност с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за
прогласяване за нищожна клаузата на чл. 29 от Договор за потребителски кредит № ***** от
29.05.2023г., поради противоречие със закона, евентуално поради накърняване на добрите
нрави.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
29.05.2023 г. сключил с ответника договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние, за сума в размер на 500 лв., която следвало да бъде върната в срок от 30 дни при
фиксиран лихвен процент от 36,00% и годишен процент на разходите от 42,58%. В чл. 19 от
процесния договор било посочено, че същият следва да бъде обезпечен в 3-дневрн срок с
поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство на физическо лице,
което се одобрявало от ответното дружество. Поддържа, че в чл. 29 от договора било
посочено, че в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията,
визирани в договора, същият дължи неустойка в размер на 0,9 от стойността на усвоената
сума за всеки ден, през който не е представено обезпечение или сумата от 135 лв. Поддържа
още, че заплатил на ответника сумата по процесния договор, в това число и неустойка в
посочения размер, с което изцяло погасил задължението си. Ищецът твърди, че договорът е
нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, респ. клаузата
1
на чл. 29 от договора, с която било уговорено, че дължи неустойка при неизпълнение на
задължението по чл. 19, била нищожна, тъй като противоречала на закона, евентуално
накърнявала добрите нрави, за което излага подробни съображения. Ето защо моли съда да
уважи предявения иск, като приеме, че договорът, евентуално клаузата на чл. 29 от
процесния договор са нищожни на посочените основания. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „СТИК-КРЕДИТ“ АД, чрез адв. Н., е подал
отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове по подробно изложени
съображения. Възразява изцяло срещу твърденията на ищеца, че процесната клауза за
неустойка била нищожна на посочените основания, като поддържа, че същата била валидна
и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, че на 29.05.2023 г. между В. С. С., в качеството му на
заемател, и „СТИК-КРЕДИТ“ АД, в качеството му на заемодател, бил сключен договор за
потребителски кредит № ***** предоставен от разстояние, по силата на който „СТИК-
КРЕДИТ“ АД предоставило на В. С. С. сумата в размер на 500 лв., която ищецът се
задължил да върне в срок от 30 дни, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен
лихвен процент в размер 36%, годишен процент на разходите от 42,58%, както и при
договорено обезпечение – поръчител или банкова гаранция.
Безспорно е също така, че ищецът усвоил изцяло заемната сума в размер на 500 лв.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от договора, в случай че страните са договорили обезпечение,
потребителят следва в срок до 3 (три) дни от сключването на договора да:
- осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор
за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото
лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по
договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезпечения,
такси и други, или
- предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на
банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора
(включително главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от
един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна
на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция
трябва да бъде най-малко 30 (тридесет дни) след падежа на последната вноска.
В чл. 19, ал. 2 от договора е предвидено още, че третото лице – поръчител, както и
банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобряват от
кредитора, като одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора.
Съгласно чл. 29, ал. 1 от договора, в случай че потребителят не изпълни
задължението си, посочено в чл. 19, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9%
2
от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по
чл. 19 причинява на кредитора вреди, в размера на договорената неустойка, доколкото
оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на
предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение.
В чл. 29, ал. 2 от договора е предвидено още, че в случай на настъпване на
дължимостта на неустойката по – горе, потребителят следва да заплаща периодично
начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.
От представения погасителен план по Договор за кредит № *****/29.05.2023 г. се
установява, че общо дължимата сума по кредита възлизала в размер на 650 лв., от които: 500
лв. – главница, 15,00 лв. – лихва и 135 лв. – неустойка.
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се
установява, че: по процесния договор за паричен заем ищецът е изплатил на ответника сума
в общ размер на 650,00 лв., която е разпределена от заемодателя, както следва: 500 лв. –
погасена главница по договора; 15,00 лв. – погасена договорна лихва съгласно погасителния
план към договора; 135,00 лв. – погасена неустойка съгласно чл. 29, ал. 1 от договора;
вземайки предвид размера на отпуснатия кредит и общо изплатената от В. С. С. сума по
кредита, с включена неустойка, годишният процент на разходите в този случай е в размер на
360,00%.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
По предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК съдът приема следното:
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и
главно обстоятелствата, от които произтича, че договорът за потребителски кредит № *****
от 29.05.2023г., е нищожен на заявеното правно основание.
Сключеният между В. С. С. и „СТИК-КРЕДИТ“ АД договор е потребителски, поради
което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като
според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
В частност, преценката относно действителността на процесния договор за
потребителски кредит следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД,
така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът.
3
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т.ч.
да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в
равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските
сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело №
1/2009 г., ОСТК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 42,58%, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката по чл. 29, която следва
да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този
смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено
от предоставяне на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е
съгласил да заплаща неустойка в размер на 135 лв. В частност настоящият съдебен състав
приема, че с уговорената в чл. 29 от договора за кредит неустоечна клауза се цели
единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната
заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от
специфичността и краткия срок за изпълнение задължението за предоставяне на
обезпечение, по отношение на което е уговорена неустойката – в 3 дневен срок от сключване
4
на договора. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на
задължението. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай
на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано заедно с
погасителната вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това
отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне
на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Съгласно чл. 19,
ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в размер на 10%,
или годишният размер на разходите не следва да надхвърля 50% от предоставената по
кредита сума. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобиколя правилото
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно
допустимия. В случая само размера на неустойката представлява 27 % от заетата сума и
заедно с нея се формира годишен процент на разходите от 360% съгласно заключението на
вещото лице по допуснатата и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, който е
значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед гореизложеното, задължението по чл. 29 от договора не е свързано с
неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в годишния процент
на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на
сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и
общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 29 от
договора, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за
сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа
на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
СРС приема, че макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити
по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по
т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта
на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора
за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на
5
основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК (в
този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на
СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа
на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният Договор за
потребителски кредит № ***** от 29.05.2023г. е изцяло нищожен.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на иска за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 29 от договора,
предявен в условията на евентуалност, поради което не дължи произнасяне по него.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да
се присъдят разноски в общ размер на 2200 лв., от които: 50 лв. за държавна такса, 350 лв. –
депозит за ССчЕ, както и 1800 лв. с вкл. ДДС адвокатско възнаграждение съобразно
представения по делото договор за правна защита и съдействие, в който изрично е отразено,
а и са представени доказателства, че възнаграждението е заплатено в брой и в тази част
договорът има характера на разписка, като срещу размера на претендираното от ищеца
адвокатско възнаграждение ответникът не е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК,
което е следвало да бъде направено най-късно до приключване на устните състезания в
настоящата инстанция.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между В. С. С., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ул. „Ш.“ № 4, вх. „Г“, ап. 24, и „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б, че сключеният между
тях Договор за потребителски кредит № ***** от 29.05.2023г. е нищожен на основание чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б, да заплати на В. С. С., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ул. „Ш.“ № 4, вх. „Г“, ап. 24, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на
2200 лв. – разноски за производството пред СРС.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6