Р Е
Ш Е Н И Е
В
И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
№……………гр.София, 13.12.2021год.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАСКА
КОЛЕГИЯ, ІV”в” състав, в открито заседание на двадесет и първи октомври, две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл.съдия Евелина Маринова
при
участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия
Зл.Чолева гр.дело № 4580 по описа за 2021 год., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
Обжалва се решение № 20275236 на СРС, 151 състав от 14.12.2020 г., постановено по гр. дело № 258/2020 г. , с което К.Д.М., ЕГН ********** е
осъден , на основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД , да предаде на В.П.Д., ЕГН **********,
следния недвижим имот- гараж с площ от 16,5 кв.м., находящ се в гр. София, ул.
„**********
С решението К.Д.М. е осъден да заплати на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК на В.П.Д. сумата от 40 лева, представляваща направени по
делото разноски.
Решението се
обжалва от ответника.
Въззивникът, К.Д.М., заявява искане за отмяна на
обжалваното първоинстанционно решение, с което е уважен предявеният срещу него
иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД, като необосновано и неправилно. Възразява, че
изводът за основателност на предявения иск е в противоречие с фактите,
установени със събраните по делото доказателства. Възразява, че не е пасивно
материално-правно легитимиран да отговаря по предявения иск. Поддържа
неправилност на извода на първата инстанция, с който е прието, че представеният
от негова страна договор за наем от 01.10.2017г. не дава основание да се
приеме, че с него е „преуреден“ договорът за наем от 19.09.2017г. Твърди, че доколкото с договора за наем от
19.09.2017г., сключен между него и наследодателя на ищцата изрично е предвидено, че той поражда действие считано
от 01.10.2017г.- по-късна дата от тази на сключването му и с оглед факта, че
преди този договор да е произвел своето действие „същите страни“ са сключили
нов договор за наем от 01.10.2017г. за
същата вещ, то по силата на волята на страните вторият договор е породил
действие , а първият с дата 19.09.2017г. не е
действал в отношенията между тях. Приемането на друг /противен извод/,
различен от горния, въззивникът счита , че противоречи на житейската и правна
логика същите страни да сключват нов договор /последващ/ за същата вещ, ако
признават в отношенията си, че имат предходен договор за наем, който действа в рамките
на тези отношения. Поддържа, че в подадения от него отговор на исковата молба
са посочени причините страните да сключат нов договор за наем на същата вещ, а
именно- автомобилът, който ще местодомува в наетия гараж е собственост на
наемателя- юридическо лице „К.“ ООД по договора за наем от 01.10.2017г. Фактът, че в процесния гараж е местодомувал
автомобилът-собственост на юридическото лице, въззивникът твърди, че се признава от самата ищца и се установява и
от събраните по делото гласни доказателства. Счита, че от събраните по делото доказателства
, преценени в тяхната съвкупност, може да се направи единственият логичен извод,
че в действителност в отношенията между страните наемодател-наемател, договорът
за наем от 19.09.2017г. не е произвел действие, той не се е прилагал, а
мълчаливо е бил отменен от страните със сключването на последващия договор за
наем от 01.10.2017г. Моли съда да зачете
факта, че договорът за наем от 01.10.2017г.. не е оспорен от ищцата. На
следващо място, въззивникът- ответник поддържа, че в нарушение на процесуалните
правила от първата инстанция не е зачетен установеният със събраните писмени
доказателства, електронни документи и
гласни доказателства факт, че
наемателят по договора за наем от 01.10.2017г. е търсил съдействие от ищцата за
предаване на наетата вещ и многократно й е отправял покани за предаване на
ключа за гаража, на които покани ищцата не се е отзовала. Т.е.- налице е забава на кредитора. На
последно място, въззивникът-ответник намира за неправилен извода на съда, с който е
прието, че договорът за наем е прекратен, поради изтичане на установения с него
срок на действие, като не е обсъдено възражението му за приложението на
клаузата на чл.19 от този договор , установяваща т.нар.“револвиращ ефект“, свързан с подновяването му за още една година,
в случай, че не е прекратен най-малко един месец преди изтичането му. Твърди,
че по делото пред първоинстанционния съд ищцата не е представила писмен
документ, от който да е видно, че договорът за наем е прекратен. С изложените
доводи ответникът мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение.
Претендира разноски и за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна, В.П.Д., оспорва жалбата, като
неоснователна и заявява искане за потвърждаване на обжалваното решение като
законосъобразно и правилно по съображения, подробно развити в депозирания
писмен отговор на жалбата.
Софийски градски съд, като взе предвид становищата и
доводите на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в
рамките на въззивната жалба и по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
При
извършената от съда проверка по реда на чл. 269, предл.1 от ГПК, настоящият
съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради
което съдът дължи произнасяне по съществото на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, от които съдът е ограничен, съгласно нормата на чл.
269, предл.2 от ГПК.
Настоящият
съдебен състав напълно споделя правните изводи на първоинстанционния съд, с
които е обоснована основателността на предявения иск по чл.233,ал.1 от ЗЗД, изведени
при правилно установена по делото фактическа обстановка. Ето защо и на
основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях.
В допълнение
на мотивите на първоинстанционния съд и във връзка с доводите, заявени с
въззивната жалба, настоящият състав приема следното:
Между
страните по делото няма спор, а и от представените по делото: удостоверение за
наследници № 3143/ 27.08.2019г. и саморъчно завещание от 14.12.2006г., се
установява, че ищцата е наследник по закон и по завет /досежно собствеността на
процесния гараж/ на починалия на 24.08.2019г. С. Д. Д.. Няма спор, а и от
писмените доказателства е видно, че на 19.09.2017г. между наследодателя на
ищцата- С. Д.- наемодател и ответника по
настоящото дело К.М.- наемател, е сключен договор за отдаване под наем на
процесния гараж срещу месечен наем от 70,00лв. Договорът за наем е сключен за
срок от 1 година, считано от 01.10.2017г. /чл.4 от него/. С клаузата на чл.19
от договора е предвидено автоматичното подновяване на договора с още 1 година,
в случай, че никоя от страните по него не поиска прекратяването му 1 месец
преди изтичане срока на договора. На 01.10.2017г. е сключен втори договор за
наем на процесния гараж, напълно идентичен като съдържание с първия, с
изключение на страните, като по този договор наемодател е наследодателят на
ищцата- С. Д., а наемател е третото, неучастващо в процеса лице- „К.“ ООД.
За да уважи предявеният иск СРС обосновано е
приел, че от събраните по делото доказателства се установява наличието на
сключен валиден договор за наем между страните, /като ищцата е обвързана от
него в качеството й на наследник по закон на наемодателя, досежно неговите
права и задължения , произтичащи от наемното облигационно правоотношение/ на датата 19.09.2017 г., като именно този
договор и според настоящият съдебен състав е породил правни последици между
страните по него. Действително, с
договора страните по него са постигнали съгласие договорът да породи действие
не от момента на сключването му / 19.09.2017г./, а от по-късен момент-
01.10.2017г. По делото, обаче, липсват доказателства към датата 01.10.2017г. този договор да е бил прекратен или развален,
поради което и съдът приема, че той е породил целяното правно действие и е
обвързал страните по него и е бил действащ към 01.10.2017г. Като последица от това- вторият последващ
наемен договор, подписан между наследодателя на ищцата и третото , неучастващо
в процеса лице- „К.“ ООД, на датата 01.10.2017г. се явява нищожен, поради липса
на предмет /невъзможен/ предмет, на основание чл.26,ал.2, предл.1 от ЗЗД,
доколкото процесния имот /гараж/ не би могъл да бъде предмет едновременно на
два наемни договора, при положение, че както вече бе посочено по-горе в
мотивите, първият наемен договор, сключен между наследодателя на ищцата и
ответника по настоящото дело е валиден, породил е правно действие и не е
прекратен или развален, т.е.-бил е действащ към датата на подписване на втория
договор. Ето защо, настоящият съдебен
състав приема, че вторият наемен договор от 01.10.2017г. се явява
сключен при невъзможен /липсващ/ предмет и като такъв е нищожен, на основание
чл.26,ал.2, предл.2 от ЗЗД. Като нищожен, този договор не е породил правно
действие.
Неоснователно
се явява възражението на ответника за „мълчалива отмяна“ на първия договор с
подписването на втория договор. Такава
отмяна законът не допуска по волята на страни , различни от тези по първия
договор. Прекратяването или развалянето
на договорната връзка става само и единствено по волята на страните по
нея /чл.87 и чл.88 от ЗЗД/. Фактът, че
ответникът по настоящото дело и наемател по първия наемен договор /от
19.09.2017г./ е съдружник и управител на търговското дружество- наемател по
втория наемен договор- от 01.10.2017г./, категорично не може да обоснове извод
за твърдяното от ответника постигнато съгласие между страните по първия наемен
договор за прекратяването му, чрез подписването на втори нов наемен договор.
доколкото физическото лице и търговското дружество са отделни, различни и
самостоятелни правни субекти. Ответникът при подписването на втория наемен договор е действал в качеството на законен
представител на търговското дружество, а не в личното качество на физическо
лице. Що се отнася до мотива, / каквато
представлява по своята правна същност сочената от въззивника-ответник житейска
логика за подписването на втория наемен договор , с която се цели установяване
на твърдения факт на прекратяване на първия наемен договор/за подписването на
втория наемен договор, / , в случая на конкретния договор за наем мотивът е
ирелевантен, тъй като законът придава правно значение на същия само при
договора за дарение- чл.226,ал.3 от ЗЗД.
На следващо
място, съдът приема, че договорът за наем, сключен на 19.09.2017г., е обвързвал
ответника и ищцата, /в качеството й на
правоприемник по закон на починалия наемодател/ и към датата на предявяване на
исковата молба, на основание клаузата на чл.19 от него, доколкото от
доказателствата по делото не се установява преди изтичането както на
първоначалния 1 годишен срок , така и на новите /ежегодно продължени/
следващи 1 годишни срокове той да е бил прекратен с предизвестие от някоя от
страните. Ето защо и на основание чл.19 от него, към датата на предявяване на
исковата молба /06.01.2020г./ страните по настоящото дело са били обвързани от
наемния договор, сключен на 19.09.2017г. Действието на този договор е прекратен
от ищцата в качеството й на наемодател /като наследник по закон на
първоначалния починал наемодател/ с подадената искова молба и на основание
клаузата на чл.20 от договора . Исковата молба има по своята правна същност
характер на покана –изявление за прекратяване по смисъла на чл.20 от процесния
договор, тъй като с нея е отправено
изрично, ясно и недвусмислено изявление на ищцата- наемодател, че не желае да
бъде обвързана от този договор и за прекратяването му. Това изявление за
прекратяване на наемния договор е породило правно действие от момента на
получаването на препис от исковата молба от ответника-
/28.01.2020г./. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че считано от 28.01.2020г. договорът за наем от 19.09.2017г. е
прекратен, на основание чл.20 от него. Неспазването на тримесечното
предизвестие по чл.20 от процесния договор, няма правно значение за
настъпването на факта на прекратяването, тъй като неспазването на този срок е
обвързано само с евентуално дължима неустойка, съгласно постигнатата
договореност с тази клауза от договора. Настъпилото прекратяване на наемния
договор в хода на процеса като правно – релевантен факт съдът зачита, на
основание чл.235,ал.3 от ГПК.
Както
правилно е приел е първоинстанционният съд с обжалваното решение, от ответника
не са представени доказателства за връщане на наетия имот на ищцата към датата
на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция. Изпълнението на
задължението на ответника за връщане на наетия имот на ищцата- чрез предаване
на ключа за него, не се установява и към
датата на приключване на съдебното дирене във
въззивното производство. Поради това предявеният иск по чл.233,ал.1 от ЗЗД се явява основателен и като такъв
следва да бъде уважен.
Съдът намира
за неоснователно възражението на ответника за забава на ищцата – като кредитор
– за изпълнение на задължението му за връщане на наетия имот по смисъла на
чл.95 от ЗЗД. Това възражение на ответника е основано на отправени покани за връщане на процесният
гараж, адресирани до ищцата, с подписването на приемо- предавателен протокол и
неявяването на ищцата в уговорения ден и
час , /последните факти- установени със събраното гласно доказателство/. Видно,
обаче, от ангажираните от ответника писмени доказателства- електронна
кореспонденция , разменена с ищцата и писмени покани, отправените покани не произхождат от
ответника, а са отправени от трето лице- юридическото лице „ К.“ ООД , което не
е страна по договорното правоотношение с ищцата и няма качеството на наемател,
респ.- не действа като представител /пълномощник / на наемателя- физическото
лице -ответник по настоящото дело. 1920
. Третото лице- търговско дружество, а не ответникът, е посочено като наемател
и предаващо лице на процесния гараж в изпратените до ищцата проекти на
приемо-предавателни протоколи. След като поканите за изпълнение не са
отправени от ответника, а от трето лице, което не се легитимира като
пълномощник на ответника, ищцата в качеството й на кредитор не е изпаднала в
забава, която да е освободила ответника от неговата собствена забава. Ето защо,
неоснователно се явява заявеното от ответника възражение за наличие на забава
на кредитора- ищцата по делото.
С оглед
гореизложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение
следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба срещу него-
оставена без уважение, като неоснователна.
При горния
изход на делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК въззивникът-ответник дължи на
въззимваемата –ищца направените от последната разноски по делото във въззивното
производство. Доколкото, обаче, от ищцата не е заявено искане за присъждане на
такива, съдът приема, в съответствие с принципа за диспозитивното начало в
гражданския процес, че те остават в тежест на страните така, както са
направени.
С оглед
цената на предявения иск, определена по реда на чл.69,ал.1, т.5 от ГПК /в
размер на 840лв.= 12 х 70,00лв.-месечен наем/, настоящото решение е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване.
Воден от
гореизложените мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20275236 от 14.12.2020 г.
на СРС, гражданско отделение, 151 състав, постановено по гр. д. № 258/2020 г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.