РЕШЕНИЕ
№……………..
23.04.2020 г., гр. София
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав,
в публично съдебно заседание на осемнадесети
февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл. съдия Д. ЙОРДАНОВА
при секретаря Нина Светославова,
като разгледа докладваното от мл.
съдия Йорданова в. гр.дело № 10554
по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 350328 от
28.02.2018г., постановено по
гр.дело №39202/2015 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в е признато за установено по
исковете, предявени от С.Н.З.-К., ЕГН: **********, срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК: *******,
че клаузите на чл. 3, ал. 5 от договор за кредит за покупка на недвижим имот
НL24462 от 26.07.2007 г., сключен между „Ю.Б.“
АД /Банката/ и С.Н.З.-К. и Р. К. в качеството на кредитополучатели е нищожна,
на основание чл. 26, ал. 1, предл.1 ЗЗД във връзка с чл. 146, ал. 1, във вр. с
чл. 143 ЗПП, като неравноправна. „Ю.Б.“ АД в осъдено на основание чл.55 от ЗЗД
да заплати на С.Н.З.-К. сумата от 3662 шв.франка, заплатена без правно
основание, за периода от 01.07.2010 г. до 29.01.2015 г. ведно със законната
лихва, считано от 06.07.2015 г. до окончателното плащане. Искът по чл. 55 от ЗЗД е отхвърлен като погасен по давност по пълния предявен размер от 3 735, 54
шв. франка. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Банката е осъдена да заплати на З.-К.
сумата от 1850 лева разноски по делото.
Срещу
решението в установителната и осъдителната част е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Ю.Б.“ АД.
Жалбоподателят поддържа, че районният
съд се е произнесъл свръхпетитум, тъй като с исковата молба е предявен
единствено осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, но не и
установителен иск по чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване на
нищожността на чл.3, ал.5 от процесния договор. С предявените искове се целяла
косвена промяна на условията на договора. Недопустимо било със съдебен акт да
се замести волята на страните по едно договорно правоотношение – това било
възможно само в предвидените в закона хипотези – чл. 299 ТЗ, чл. 300 ТЗ, чл.
307 ТЗ. С обжалваното решение СРС бил трансформирал процесния договор за банков
кредит, договорен при дължима плаваща лихва, в договор с фиксирана лихва. В
разглеждания случай по отношение на договорите за кредит била приложима
тригодишната погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Неправилно първоинстанционният
съд бил приел, че процесните клаузи не са индивидуално договорени. Кредитополучателят
не бил възразил срещу тях и не бил лишен от възможността да изрази становище по
тях. Не били налице двете кумулативни предпоставки по чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Нямало
и „значително неравновесие“ между правата и задълженията на страните по
кредитното правоотношение. Рисковете от влошаване на икономическата обстановка
и неблагоприятните последици се поемали и от двете страни. Именно оспорените
клаузи възстановявали икономическото равновесие между страните, отчитайки
дългосрочния характер на договора. Неправилно СРС бил приел, че клаузата на чл.
3, ал. 5, от договора е нищожна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Дължимата по
договора лихва била определена по правилата на ЗКИ и ЗЗП. Твърди се, че договорената годишна лихва е
ясно и категоично определена за целия период на договора, като посочени
елементите ѝ след първата година – БЛП за кредити в швейцарски франкове и
фиксирана договорна надбавка. Не били
налице условията за прилагане на хипотезата на чл.143, т.10 от ЗЗП. Били
спазен чл. 58 от ЗКИ. Методологията на
банката за определяне на БЛП била достъпна за кредитополучателя и същият бил
запознат с нея. По отношение на банката бил приложим чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП.
Твърди се наличие на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Измененията на
БЛП не зависели от моментното желание на банката, а били обусловени от
множество пазарни фактори и пазарни /бенчмаркови/ лихвени мерители Софибор,
Юрибор и Либор /за швейцарски франкове/. Ето защо моли обжалваното решение да
бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответницата по
жалбата С.Н.З. – К. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. За наличието на неравноправни клаузи в договори с
потребители съдът следял служебно. Сочи, че твърдението на въззивника, че с
предявените искове се цели промяна на съдържанието на договора. Счита, че са
неоснователни доводите на банката, че дължимата годишна лихва била ясно и
категорично определена, като били посочени елементите ѝ и че БЛП е
определен съгласно методология на банката, зависеща от финансови и икономически
показатели извън контрола на ответника. Сочи, че първоинстанционното решение е
постановено в унисон с трайната съдебна практика относно неравноправността на
уговорки за формиране на договорна лихва без да е ясно по какви причини и
методология стоящи извън контрола на банката тя може да се увеличава.
Недоказано било, че клаузите на процесния договор са индивидуално уговорени.
Сочи, че банката не е изпълнила задължението си по чл.58 от ЗКИ при сключване
на договора за кредит на кредитополучателя да се предоставят условията, при
които лихвеният процент може да бъде едностранно променят и метода за
изчислението ми. В случая била приложима петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, а
не тригодишната погасителна давност. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
В
законоустановения срок е подадена частна жалба от „Ю.Б.“ АД срещу Определение №
123726/24.05.2019 г. постановено по гр.дело №39202/2015 год. по описа на СРС,
ГО, 50 с-в, с което е оставено без уважение искане за изменение на решение №
350328 от 28.02.2018г., постановено
по гр.дело №39202/2015 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в в частта за разноските.
В подадената
жалба се иска отмяна на определението като неправилно и намаляване на
адвокатското възнаграждение присъдено в полза на насрещната страна – ищеца З.-К.
до законосутановения минимум от 650 лв. съобразно уважения размер на иска по
чл. 55 от ЗЗД. Поддържа се, че за неоценяемия кумулативно съединен иск / за
нищожност на клаузи от процесния договор/ не се дължи отделно адвокатско
възнаграждение. Претендират се разноски в настоящото производство.
Отговор на
частната жалба е подаден от ищцата С.З.-К. чрез адв. Д.. Поддържа се, че
частната жалба е неоснователна и се иска оставянето ѝ без уважение.
Намира преценката на първоинтанционния съд за неоснователност на направеното от
ответника възражение по чл.78, ал. 5 от ГПК за правилна, като съдът правилно
е мотивирал определението си с
приложение на чл.7, ал.1, т.4 и ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По въззивната жалба
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са
за разглеждане искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно, но частично недопустимо в обжалваната част,
тъй като районният съд се е произнесъл по непредявен иск в частта, с която е
признал за установено, че клаузата на чл. 3, ал. 5 от договор за кредит за
покупка на недвижим имот НL24462 от 26.07.2007 г., сключен между „Ю.Б.“ АД и С.Н.З.-К. и Р. К. в качеството на
кредитополучатели е нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, предл.1 ЗЗД във връзка
с чл. 146, ал. 1, във вр. с чл. 143 ЗПП, като неравноправна. Основателно оплакване
за произнасяне на съда свръхпетитум е направено във въззивната жалба. Ищцата не
е предявявала установителен иск с правна квалификация по чл.26, ал. 1, предл.1 ЗЗД във връзка с чл. 146, ал. 1, във вр. с чл. 143 ЗПП, а е навела единствено
възражение за неравноправност на клаузата, с оглед доказване на основателността
на осъдителната ѝ претенция. Първоинстанционният съд е следвало да се
произнесе по възражението в мотивите, доколкото изводите му по същото са от
съществено значение за основателността на осъдителната претенция, но не е
следвало да се произнася с отделен диспозитив. Районният съд, произнасяйки се по
непредявен установителен иск е излязъл извън предмета на разглеждане, с който е
сезиран, поради което решението в тази част е недопустимо и на основание
чл.270, ал.3 от ГПК следва да бъде обезсилено.
Разгледано по
същество, в останалата му обжалвана част /по осъдителния иск/
първоинстанционното решение е правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и
във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
По отношение
на фактическата обстановка:
Безспорно е по
делото, че на 26.07.2007 год. бил сключен договор №HL 24462
между „Ю.Б.“ АД /с предишно наименование
„Ю.И Е.Д..Б.“ АД/, от една страна и С.Н.З.-К. и Р. К., от друга страна, като кредитополучател,
по силата на който банката предоставила на ищцата кредит за покупка на недвижим
имот в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове
на 71 388 лв., по курс „купува“ за щвейцарски франк към лева на банката в
деня на усвояване на кредита, като за деня на усвояване на кредита, за
приложимия към същата дата търговски курс „купува“ за швейцарски франк на
банката, както и за конкретно определения съобразно него размер на кредита в
швейцарски франкове, страните подписвали приложение №1 /неразделна част от
договора/, а кредитополучателят се задължил да върне кредита, заедно с
дължимата лихва, в срок от 300 месеца, на месечни анюитетни вноски, включващи
главница и лихва, с размер на всяка вноска, съгласно погасителен план
/приложение №2/, като годишната лихва се формирала като сбор от БЛП за жилищни
кредити в щвейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на
лихвата, плюс договорна надбавка от 0,95 пункта, като към момента на сключване
на договора БЛП на банката бил в размер на 4.5 % – чл.
3, ал. 1. Действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежал на
договаряне и промените в него ставали незабавно задължителни за страните, като
банката уведомявала кредитополучателя за новия размер на БЛП за жилищни кредити
и датата, на която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите
салони; договорените в договора надбавки не се променяли – чл. 3, ал. 5.
От заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че
надвзетата от банката сума под формата на лихви за периода 01.07.2010 г. –
29.01.2015 г. вкл., представляваща разлика между платената лихва и дължимата
при договорен лихван процент – 5,45% възлиза на 3735,54 швейцарки франка
/подробно посочени по месеци в таблица към задача 1/. Посочено е, че размерът
на договорната лихва се определя от БЛП за жилищни кредити в швейцарски
франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна
надбавка от 0,95 пункта, като към момента на сключване на договора, БЛП за
жилищни кредити в швейцарски франкове е бил в размер на 4,50%. Компонентите
определящи БЛП съгласно методологията на банката за кредити в швейцарски франкове,
действала към 26.07.2007 г. са:
трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Вещото лице е посочило, че
трансферната цена на ресурса се формира от разходите, които банката прави при
привличане на паричен ресурс в това число: пазарни лихвени мерители /Софибор,
Юрибор, Либор/, рискова премия, приложима за банката при привличане на финансов
ресурс и директни нелихвени разходи на банката по привлечения паричен ресурс, а
буферната надбавка включва оценката под формата на лихвена премия на нивото на
риска при най-кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни
сътресения в лихвените нива в размер до 0,50%. Посочено е се комитетът по
управление на активите и пасивите /КУАП/ е органът на Банката, отговорен за
първоначалното определяне и следващите промени в размера на БЛП. Нивата на БЛП
се разглеждат и при необходимост се актуализират при всяко заседание на КУАП
/но по-рядко от един път месечно/, но в представената на вещото лице от банката
методология за определяне на БЛП периодът на промяна не е фиксиран. Вещото лице
е изследвало данни за изменение на някои от индексите влияещи на БЛП, като от
след анализа на изложените към отговора на задача данни, експертът е установил,
че решенията за увеличаване на БЛП през 2008 г. са следвали тенденцията на тяхното
увеличаване, но през 2009 г., когато индексите са се понижили под
първоначалните нива, БЛП не е бил намаляван., като намаление се случва една
през 2012 г. – с 0.25%. Посочено е, че от субективното решение на банката
зависят следните компоненти за определяне на БЛП: лихвените проценти по
депозитите на граждани и нефинансови предприятия и буферната надбавка, която
включва оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при
най-кредитоспособните клиенти.
По отношение
на правните изводи:
Според ищцата,
ответната банка е получила без основание сумата от 3735,54 швейцарски франка,
представляваща разлика между първоначално уговорения размер на месечните
погасителни анюитетни вноски и заплатените от ищцата месечни вноски за периода
от 01.07.2010 г. до 01.02.2015 г., тъй като за „Ю.Б.“ АД не е възникнало
правото едностранно да увеличава договорения лихвен процент /което право не
почивало на заложени ясни и обективни критерии и не можело да бъде
контролирано, а същевременно ищцата не можела да се откаже от договора, ако
банката увеличи договорения лихвен процент/, поради нищожност поради
неравнопоставеност на клаузата на чл. 3, ал. 5 от сключения между страните договор
за потребителски кредит №HL 24462
от 26.07.2007 год. На практика ищцата се позовава на изначална липса на
основание, която е специфичен белег на фактическия състав на неоснователното
обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По исковете по
чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на “получаване без основание” обикновено са обусловени
от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при
начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго /типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен
това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената
ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Ищцата
обосновава тезата си за нищожност на процесните клаузи на разпоредбите на чл.
143, ал. 1, 10 и 12 ЗЗП. Освен че дадената от страна квалификация на спорното
право не обвързва съда, следва да се посочи, че в разглеждания случай въззивният
съд дължи служебна проверка на валидността на клаузите, тъй като се касае за
императивни материалноправни разпоредби, които трябва да бъдат приложени, като
при необходимост да промени, в зависимост от установените факти, квалификацията
на правното основание, изложено, за да се установи невалидността на тези клаузи
– виж т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк.дело №
1/2013 год., ОСГТК, Решение на СЕС по дело С-243/08, Решение на СЕС по дело
С-488/11, Решение на СЕС по дело С-397/11 /т. 1/.
В разглеждания
случай е установено по делото, а и не се спори, че между страните е бил
сключен договор за банков кредит,
чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл. 430 – чл. 432 ТЗ. Същият е
формален – закона е предвидена
писмена форма
за действителност – чл. 430,
ал. 3
ТЗ/, която в случая е спазена. За
банката – кредитор няма друго задължение освен да отпусне уговорената парична
сума, като срещу това задължение кредитополучателят има няколко насрещни задължения, а
именно: да върне
главницата, заедно с уговорената лихва по кредита; да използва кредита по
предназначение; да даде
на банката необходимите сведения във връзка със сключването и изпълнението на
договора и да даде
обезпечение.
Доказано е
също така, че надплатената от ищцата възнаградителна лихва през периода от 01.07.2010
г. до 01.02.2015 г., от увеличението на годишния лихвен процент /над 5.45 %/
възлиза на 3735,54 швейцарски франка
Първият спорен
между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан с
валидността на клаузата на чл. 3 ал. 5 вр. ал.1 от процесния договор, която е
счетена за неравноправна от СРС.
В тази връзка,
на първо място, настоящият съдебен състав приема, че кредитополучателят С.З.-К.
е физическо лице, на което по силата на процесния договор е предоставен кредит,
който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност,
поради което същата има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР
на ЗЗП, а съответно банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Клаузите на чл. 3, ал. 1 /употребеният израз „валиден за
съответния период на начисляване на лихвата“ сочи, че годишната лихва от 5.45 %
е първоначална, като същата може да е различна за следващ период на олихвяване
– чл. 20 ЗЗД/, а чл. 3, ал. 5 от процесния договор се отнася до изменението на размера на годишната лихва. Въззивният съд счита, че същите, не се явяват
индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като са част от
стандартни, изготвени предварително и типови договори за кредит на банката и
кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Отделно
от това следва да се посочи, че по делото липсват данни, че включването на
спорните клаузи в договора е в резултат на изричното им предварително обсъждане
и съгласие на потребителя по отношение на тяхното съдържание, а
доказателствената тежест в тази насока е била на банката с оглед правилото на
чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В този смисъл кредитополучателят може да се ползва от
защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща
регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 год. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Кредитополучателят
/потребителят/ е в положението на по-слаба страна в отношенията си с банката,
както от гледна точка на позицията му в преговорите, така и на степента на
информираност – положение, което го принуждава да се съгласява с установените
предварително от банката условия, без да може да повлияе на съдържанието им.
Клаузите на договорите за банкови /ипотечни/ кредити не следва
да нарушават основни принципи, в т.ч. и този на равнопоставеност, на който се
основават отношенията между банката и потребителя, както и императивни
разпоредби на закона.
Законът за кредитните
институции /ЗКИ/, при действието на
който е сключен процесния договор, въвежда редица
задължения на кредитните институции в процеса на отпускане на банкови кредити с
оглед защита правата и задълженията на длъжниците. Съгласно нормата на чл. 58 ЗКИ, при отпускане на
кредити банката задължително предоставя безплатно и в писмена форма на
клиентите си своите условия по кредите, които съдържат най-малко данни за
общите разходи по кредита /такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с
договора за кредит/ и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи
могат да се изменят; лихвения процент, изразен като като годишен лихвен
процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да
се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; допълнителните задължения, свързани с
разплащанията и условията
и разходите при предсрочно погасяване на кредита.
Освен че при
осъществяване на банкова дейност ответникът трябва да полага дължимата грижа на
добрия търговец, за да гарантира надеждна и сигурна банкова система и защита на
интересите на клиентите си, по силата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП клаузите на
договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и
недвусмислен начин, като при неизпълнение на това задължение, следва да намери
приложение императивната норма на чл. 147, ал. 2 ЗЗП, която предписва, че при
съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за
потребителя начин.
В
задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по
преюдициално запитване по дело С-472/10, е прието, че „националната юрисдикция
следва да прецени с оглед на чл. 3, параграфи 1 и 3 от Директивата
неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с
потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в
свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на
определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази
промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално
да проведи дали, предвид съдържащите се в ОУ с потребителски клаузи, сред които
е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и
задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите ОУ,
съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга
разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите
имат право да прекратят договора”. Всяко „основателно съображение” по смисъла
на горепосоченото решение представлява всяко обективно обстоятелство, извън
волята и контрола на страните по договора, което е било уговорено или
установено преди сключване на потребителския договор и което обективно води до
увеличаване на цената на стоката или услугата.
В частност в
процесния договор за кредит не се съдържат условията на кредита, регламентиращи
методиката, по която банката може едностранно да променя лихвата до пълното
погасяване на задължението, т.е. не са инкорпорирани условията – вътрешните
правила на банката, изисквани от чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ /приложимият за спора
закон, тъй като Закона за потребителския кредит – в редакцията му преди
изменението – ДВ, бр. 59/2016 год. и Закона за кредитите за недвижими имоти на
потребители – обн., ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 год., които дават специална
закрила на потребителите на кредитни услуги и уреждат правилата за прозрачност
и яснота при предоставяне на кредити на потребителите и задължение за
предоставяне на преддоговорна информация, са приети след сключването на
процесния договор за кредит/. Следователно клаузата на чл. 3, ал. 5 от
договора, която въвеждат правото на кредитора едностранно да променя размера на
възнаградителната лихва /чрез изменение на БЛП – един от нейните компоненти/ –
цената на кредита, която е съществен елемент от договора за кредит, е
неравноправна. В договора не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по които
БЛП ще бъде променян, съответно няма и правило за обвързаност на изменението на
лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на факторите, които
принципно биха били основание за промяната – в този смисъл
Решение № 205 от 07.11.2016
г. на ВКС по т. д. № 154/2016 г., I т. о., ТК. Ответникът нито твърди, нито доказва, че на кредитополучателката са били
оповестени и предоставени „правила“, по които ще се определи или е определен
конкретният размер на увеличението, а доказателствената тежест в тази насока е
била негова. Неясно, непрозрачно и без установен метод и стандарт банката,
променяйки БЛП, е променила годишния лихвен процент на лихвата по конкретния
кредит.
Разпоредбата на чл. 143
ЗЗП обявява, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като законодателят установява различни хипотези, без
изброяването да е изчерпателно. Според т. 10 от цитираната норма неравноправна е
тази клауза в потребителски договор, която позволява на търговеца или
доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено
в него основание, а според т. 12
– неравноправна е тази клауза, която предвижда цената
да се определя при получаването на стоката или предоставянето на услугата или
дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да
има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената
цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на
договора. Приложението на
тези норми е изключено в случаите, установени в
чл. 144,
ал. 2 и ал. 3 ЗЗП.
В разглеждания
случай не е налице фактическият състав на изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1
ЗЗП: 1/ доставчикът на финансовата услуга
да е поел задължението да уведоми другата страна за извършените без
предизвестие едностранни промени в лихвения процент в 7-дневен срок и 2/ другата страна по
договора да има право незабавно
да го прекрати. И това е така,
доколкото втората от посочените предпоставки не е уговорена – в процесния договор липсва
клауза, която предоставя такава възможност на потребителя. Извод в друг смисъл не произтича и от клаузите
на чл. 8 и 9 от договора. Последните не установяват правото на потребителя да прекрати договора в хипотеза на едностранно увеличение на
възнаградителната лихва. Същите предвиждат единствено възможност за кредитополучателя
да изплати предсрочно дълга по кредита – изцяло или частично /а е несъмнено, че
едностранното прекратяване на договора
поради промяна в условия на сключване не е равнозначно на прекратяване поради
предсрочното му изпълнение/.
На следващо място, правото на потребителя едностранно да прекрати договора
съгласно чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП налага прекратяването на договорната връзка да
може да се упражни свободно, т.е. без за потребителя да се пораждат
насрещни неблагоприятни последици, като заплащане на допълнителни такси,
лихви, комисионни и т.н., каквато
именно такса е предвидена в чл. 8, ал. 2 от договора – 4 % върху размера на
предсрочно погасената главница.
На следващо
място СГС приема, че не е налице и фактическият състав на изключението по чл.
144, ал. 3, т. 1 ЗЗП – сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други
стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия
курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са
извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги /въздействие на
свободния пазар и/или държавен регулатор/. За преценката дали е налице горепосоченото
изключение от правилото за неравноправност на клаузи е необходимо методът за
индексиране и промяна на цените да е описан по ясен и недвусмислен начин и
потребителят да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да променя цената. Не е достатъчно за приложението на изключението
по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП посочването в спорната договорна клауза на
обективните обстоятелства, независещи и извън контрола на банката, които могат
да доведат до промяна на размера на лихвения процент по кредита, а следва да са
отнапред установени и методиката и математическият алгоритъм за начина на
формиране на изменението, и обвързаността на конкретния размер на промяната на
лихвата с конкретния размер на изменението на пазарния индекс, за да се
предотврати възможността търговецът да изменя произволно размера на лихвата по
кредита без да се съобрази с конкретното променено ниво на лихвения процент на
финансовия пазар – в този смисъл Решение № 77 от
22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4452/2014 г., III г. о., ГК и Решение № 424 от 02.12.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 1899/2015 г., IV г. о., ГК.
С оглед
въведеното в чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ изискване, конкретната формула за
определяне на възнаградителната лихва – методиката за изчисляване на лихвата,
съответно базовия лихвен процент, е съществен елемент от съдържанието на
банковата сделка и като такъв, изключва възможността да бъде едностранно
променян от кредитора след сключването на договора, независимо дали лихвеният
процент е фиксиран или променлив. Когато на потребителя не е предоставена
предварително достатъчна конкретна информация как банката може едностранно да
променя цената на доставената финансова услуга, както и когато методологията на
банката, включена във вътрешните й правила, не е част от кредитния договор,
кредиторът не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция
за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144,
ал. 3, т. 1 ЗЗП – виж Решение № 95 от 13.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 240/2015
г., ІІ т. о., ТК. Когато кредиторът се позовава на обективни фактори, които са
извън волята и контрола му /колебания на борсов курс, индекс, размер на
лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение
необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не може да е постановено под
негов контрол, защото отнема характеристиката им на независещи от волята му.
Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената
/лихвата/, а не субективната власт на търговеца или доставчика на финансови
услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на
обвързаността на страните от нея, независимо, че ощетената при увеличение на
цената страна, винаги е по слабата, потребителят, чиито права са предмет на
закрила. Изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е въведено следователно при
презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му
поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за
неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното
поле на изключващата неравнопоставеността норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП,
който извод следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване
на разпоредбата във връзка с чл. 144, ал. 4 ЗЗП – при клауза в потребителски
договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя
„методът на промяна в цената да е описан подробно и ясно в договора“.
Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми
критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променяна е
законово задължение на банката, произтичащо от текста на чл. 147, ал. 1 ЗЗП. То
е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните
промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на
лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от
него месечна вноска. Правото на
информация за цената на услугата е основно право на потребителя /чл. 1 от ЗЗП/,
респ. задължение на добросъвестния търговец е да даде на потребителя
информацията, позволяваща му да направи своя избор. Ако предпоставката –
добросъвестност на търговеца /предлагащ на потребител договор с клауза за
изменение на цената, респ. лихвата/, обективирана в ясно, недвусмислено и
подробно описан в договора метод за промяна на цената, не е налице /както е в
частност/, същият не може да се ползва от изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1
ЗЗП – виж Решение № 205 от 7.11.2016 г. на
ВКС по т. д. № 154/2016 г., I т. о., ТК.
В конкретния
случай се установява, че съгласно описаното от вещото лице съдържание, БЛП се
формира от трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Трансферната цена на
ресурса се формира от пазарните лихвени мерители – Софибор, Юрибор, Либор;
рисковата премия, приложима за банката при привличане на финансов ресурс и
директните нелихвени разходи на банката за привличания паричен ресурс – минимални
задължителни резерви, фонд за гарантиране влоговете в банките и др. Буферната
надбавка включва оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при
най-кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни сътресения в
лихвените нива в размер до 0, 50% годишно. Съгласно методологията предоставена
на експерта, при промяна на един или повече от изброените по-горе компоненти на
посочените, е налице основание за неговата актуализация. Самата актуализация се
извършва по решение на КУАП на банката. Тоест, макар компонентите на БЛП да
имат сами по себе си обективен характер, изменението на тези компоненти, което
е извън волята на банката, не води автоматично до изменение на лихвения
процент, а е основание орган на банката да направи преценка дали да се извърши
такова изменение и по какъв начин. Поради тази причина, макар да е предвидена
възможност за намаляване на БЛП, не може да се приеме, че начинът на определяне
на лихвения процент е обективен, включително при прилагане на цитираната
методика. Не е налице ясен механизъм за изменение на БЛП, тъй като не е
установен нито размерът на промяната на БЛП при изменение на съответния
обективен показател, нито каква е тежестта на всеки един от посочените
показатели, а изменението е предоставено на волята на банката, като увеличава
БЛП със ставка, която тя счете за целесъобразна.
Следователно
банката е обезпечила за себе си правото произволно да изменя БЛП, която го
увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна /право на автономна
преценка/, за постигане на своите стопански задачи, т. е. за реализиране на
търговска печалба. По този начин е накърнен принципът на добросъвестност и е
създадено значително неравновесие между
правата и задълженията на банката
и кредитополучателя и то във вреда на
последния, тъй като при
неизвестни /респ. непрозрачни/ основания той не би могъл да предвиди
евентуалните промени на годишния лихвен процент. Липсата на такава информация
преди да бъде сключен договорът по принцип не може да бъде компенсирана с това,
че в хода на изпълнение на договора потребителят ще бъде уведомен по
предвидения ред за промяната на лихвения процент и че ще получи новия
погасителен план, още повече че ако не иска да приеме тази промяна той не би
могъл да прекрати договора.
Обезпечаването на възможността банката едностранно да измени размера на
възнаградителната лихва – цената на кредита, която е съществен елемент от
договора за кредит, при неустановени в договора за кредит конкретни обективни
показатели, при положение, че потребителят на тази банкова услуга няма
възможност да се откаже безусловно от договора /без да дължи т. нар. такса,
която по своето естество представлява компенсаторна неустойка за неспазване на
уговорения и в полза на кредитора срок на договора – при предсрочно погасяване
на кредита – арг. чл. 70, ал. 2 ЗЗД/, поставя ищеца в неравноправно положение
по смисъла на чл. 143, т. 10 и 12 ЗЗП, поради което следва да се приеме, че
клаузата на чл. 3, ал. 5 във вр. с ал.1 от процесния договор е неравноправна, поради което и нищожна – чл. 146, ал. 1
ЗЗП, както е приел и първоинстанционният съд.
При това
положение и при съобразяване на заключението по съдебно-счетоводната експертиза
настоящият съдебен състав счита, че процесната сума се явява платена при
начална липса на основание, поради което и релевираните осъдителни претенции по
чл. 55, ал. 1 ЗЗД следва да бъдат уважени, ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както законосъобразно
е приел и първоинстанционният съд.
Във връзка с останалите
оплаквания във въззивната жалба СГС счита на първо място, че нищожността на
сделка, респ. на отделни нейни клаузи, може да бъде релевирана без срок, било
чрез иск, било чрез възражение /позоваване на съществуващия порок/. Отделно от
това следва да се посочи, че първоинстанционният и въззивният съд следят
служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства,
обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. Възражението на
потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира с
изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК или чл. 367 ГПК и
може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като
ограниченията на чл. 266 ГПК не се прилагат – В този смисъл Решение № 23 от
07.07.2016 г. на ВКС по т.д. № 3686/2014 г., І т. о., ТК.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г.
по гр. д. № 1/1979 г., Пленум на ВС, вземанията, произтичащи от фактическите
състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането на
петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, а не на специалната тригодишната давност
по чл. 111 ЗЗД, както счита жалбоподателят. При първия фактически състав на чл.
55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията,
поради което давностният срок започва да тече от момента на нейното получаване.
В настоящия случай от датите на заплащане от ищеца на всяка една от месечните погасителни
анюитетни вноски /включващи и възнаградителната лихва/, които са обхвата на
процесния период / с изключение на вноската направена на 01.07.2010 г.,
стойността на възнаградителната лихва, по която е размерът, до който исковата
претенция е отхвърлена от районния съд/ до датата на подаване на исковата молба
– 31.01.2013 год. не е изтекъл петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД,
поради което предявените претенции не са погасени по давност.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение
на разноските:
При този изход на спора въззивникът няма право на разноски.
Въззиваемата страна е направила искане за присъждане на разноски и са
представени доказателства за реалното заплащане на адвокатско възнаграждение в
полза на адв. Д. в размер на 1950,00 лв. /видно от представения на л.17 от
делото пред СГС договор за правна защита и съдействие, който служи за разписка съобразно
указанията дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на
ОСГТК на ВКС/. Въззивникът е направил възражение за прекомерност на
претендираното от насрещната страна възнаграждение по чл.78, ал.5 от ГПК, което
е основателно. Съдът като съобрази минималния размер на адвокатско възнаграждение съгласно чл.7, ал.2, т.3 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения / съобразно обжалваемия интерес превалутирин в български лева
към датата на подаване на исковата молба – 6872,26 лв. и минимален размер на
адвокатското възнаграждение 673,61 лв./ и като отчете, че настоящият спор е с правна
сложност, намира се в полза на въззиваемата страна следва да се присъди
адвокатско възнаграждение в размер на 1000,00 лв. за въззивната инстанция.
По
частната жалба
Частната жалба е подадена от
надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения
срок, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество,
частната жалба е
основателна.
С първоинстанционното
решение в тежест на ответника са били възложени на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените от ищеца разноски в първоинстанционното производство в размер на 1850,00 лв. –
възнаграждение за един адвокат.
Своевременно, в срока за
въззивно обжалване, ищецът е релевирал искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за
изменение на решението в частта за разноските, чрез намаляване на присъдените в полза на ищеца
разноски за адвокатско възнаграждение с оглед релевирано от страната, но
необсъдено от съда възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
претендирано от ищеца на основание чл.78, ал.5 от ГПК.
С обжалваното определение № 123726/24.05.2019 г. постановено по гр.дело №39202/2015
год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в е оставено без уважение искането на ответника
за изменение на решение № 350328 от
28.02.2018г., постановено по
гр.дело №39202/2015 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в в частта за разноските.
Районният съд е обсъдил възражението за прекомерност, но е стигнал до извод, че
с оглед фактическата и правна сложност на делото вкл. броя на предявените
искове, очакваните процесуални действия и събраните в хода на производството
доказателства, въпреки че присъденото адвокатско възнаграждение от 1850,00 лв.
надхвърля минималния размер съгласно Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения /979,04 лв. съобразно приложение на
чл.7, ал.1, т.4 и ал.2, т.3 от Наредбата/, то не се явява прекомерно.
Въззивният съд намира изводите на първоинстанционния съд
за неправилни.
В производството пред СРС е предявен само осъдителен иск
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, но не е бил предявен установителен иск.
Разноските в производството пред СРС следва да се
определят съобразно цената на предявения иск и съразмерно с негова уважена
респ. отхвърлена част, като съдът намира за доказано, че ищецът реално е сторил
разноски в размер на 1950,00 лв. – адвокатско възнаграждение в първата
инстанция / съобразно договор правна помощ и съдействие на л.126 от делото пред
СРС който служи за разписка съобразно
указанията дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на
ОСГТК на ВКС/.
С оглед оценяемия характер на предявения за разглеждане
иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като цената му в размер на 7010,26
лв. – развностойността на претендираното връщане на неоснователно заплатени
3735,54 шевейцарски франка, изчислена по курса на БНБ към деня на депозиране на
исковата молба /06.07.2015 г./ и при съобразяване с чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съдът намира, че минималното дължимо
възнаграждение на ищцата, съразмерно с уважената част от иска / 3662,00
швейцарски франка/ е в размер на 680,51 лв.
На следващо място, съобразно
задължителните указания, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от
06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС при направено възражение за прекомерност
на разноските по чл. 78, ал. 5 ГПК /каквото ответникът е направил/ съдът следва
да прецени съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и
правна сложност на делото, т.е. дали има съответствие между размера на
претендираното възнаграждение и усилията на защитата при упражняване на
съответните процесуални права.
В конкретния случай, съдът
намира, че делото се отличава с правна сложност и не следва в полза на ищцата
да се присъждат разноски за адвокат в посочения по-горе минимален размер, а
следва да се определи съответно на сложността на делото адвокатско
възнаграждение в размер на 1000,00 лв. – в първата инстанция.
При тези изводи на въззивната
инстанция, частната жалба на ответника се явява частнично основателна, като
обжалваното определение следва да се отмени в частта с която са присъдените в
полза на ищеца С.Н.З.-К. разноски
за адвокатско възнаграждение за сумата над 1000,00 лв. до пълния присъден
размер от 1850,00 лв., като първоинстанционното решение бъде изменено в същия
смисъла. В останалата обжалвана част определението по чл. 248 ГПК следва да се
потвърди, като правилно.
Предвид
изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 350328 от
28.02.2018г., постановено по
гр.дело №39202/2015 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, в частта, с която е
признато за установено по исковете, предявени от С.Н.З.-К., ЕГН: **********,
адрес: *** срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***,
че клаузите на чл. 3, ал. 5 от договор за кредит за покупка на недвижим имот
НL24462 от 26.07.2007 г., сключен между „Ю.Б.“
АД /Банката/ и С.Н.З.-К. и Р. К. в качеството на кредитополучатели е нищожна,
на основание чл. 26, ал. 1, предл.1 ЗЗД във връзка с чл. 146, ал. 1, във вр. с
чл. 143 ЗПП, като неравноправна.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 350328 от
28.02.2018г., постановено по
гр.дело №39202/2015 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, в останалата обжалвана
част.
ОТМЕНЯ, по жалба №5098439/07.06.2019
г. на „Ю.Б.“ АД,
определение № 123726/24.05.2019
г. постановено по гр.дело №39202/2015 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, в
частта, с която е отхвърлено искането за изменение на решение № 350328 от
28.02.2018г., постановено по
гр.дело №39202/2015 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в в частта за разноските, за сумата над 1000,00 до 1850,00
лв. – разноски присъдени в полза на С.Н.З.-К. в първата инстанция
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ Решение №350328
от 28.02.2018г., постановено по
гр.дело №39202/2015 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, в частта за разноските, като го ОТМЕНЯ в
частта, с която „Ю.Б.“ АД, ЕИК: *******,
със седалище и адрес на управление:***
е осъдено да заплати на С.Н.З.-К., ЕГН: **********, адрес: *** сумата от над 1000,00 лв. /хиляда
лева/ до пълния присъден размер от 1850,00 лв. – разноски в първата инстанция
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на „Ю.Б.“
АД срещу определение
№ 123726/24.05.2019 г.
постановено по гр.дело №39202/2015 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на
С.Н.З.-К., ЕГН: **********,
адрес: *** сумата от 1000,00 лв.
/хиляда лева/- разноски за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.
Решението, включително и в частта му, която има характер на определение,
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.