РЕШЕНИЕ
№ ………..
гр. София, 07.08.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на трети август две хиляди и
двадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 4946/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба
с вх. № 48988/10.04.2019 г., предявена от Е.Е.К.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, против Е.А.К.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***.
Ищецът
Е.Е.К. твърди, че на 20.12.2007 г., Е.А.К. е издала запис на заповед, по силата
на който ответницата се задължила да заплати на ищцата сумата от 69 500
лева, на датата на падежа - 20.07.2017 г. Ищцата сочи, че на датата на падежа
сумата по записа на заповед не й била заплатена.
За
вземането по записа на заповед, ищецът депозирал заявление по чл. 417 ГПК срещу
ответника, по което било образувано ч.гр.д. № 56323/2017 г. по описа на СРС,
38-ти състав и била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК. В определения от закона срок, срещу
заповедта за изпълнение, постъпило възражение от длъжника и в законоустановения
едномесечен срок ищецът депозирал искова молба за установяване със сила на
присъдено нещо, че е носител на правото на вземане за посочената сума.
Предвид
изложеното, ищецът Е.Е.К. моли да бъде постановено решение, с което да бъде
признато за установено, че ответникът му дължи сумата от 69 500 лева, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 16.08.2017 г. - датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, до окончателното й изплащане. Ищецът претендира и направените по делото
разноски.
При
условия на евентуалност - в случай, че бъде отхвърлен искът по чл. 422 ГПК,
ищцата моли да бъде постановено решение, с което ответницата да бъде осъдена да
й заплати сумата от 69 500 лева, с която Е.А.К. се е обогатила за сметка
на Е.Е.К..
В
срока по чл. 367 ГПК, ответницата Е.А.К. е депозирала отговор на исковата
молба. Ответницата оспорва исковете с възражението, че са недопустими,
евентуално – неоснователни. Ответницата твърди, че настоящото производство е
едно от общо 9, които ищцата е образувала срещу нея въз основа на записи на
заповед на обща стойност около 1 000 000 лв. Оспорва автентичността на процесния запис на
заповед, като твърди, че никога не е подписвала и/или одобрявала и приемала
волеизявление за абстрактно поемане на претендираното задължение. Твърди също,
че дори подписът върху ценната книга да е неин, то той е бил първоначално
положен на празен лист, след което допълнително е бил нанесен текстът. Посочва се още, че ответницата никога не се е
подписвала на латиница на документи, съставени или издадени в България, както и
че Е.К. никога не е разполагала и не е използвала пишеща машина. Записът на
заповед бил напечатан на пишеща машина, за да можело текстът да се напасне към
съществуващото на листа изписване на името на ответницата. Като аргументи в
тази насока Е.К. навежда твърдения, че в периода на издаване на записа на
заповед използването на пишещи машини не е било разпространено, а също така и
че по същото време всички документи, съставяни от ответницата са били писани на
компютър.
Ответницата
отрича съществуването на каузално правоотношение, във връзка с което Е.К. да е
поела задължението по процесния запис заповед, тъй като Е.К. не е имала
възможност да предостави суми в заем на ответницата, а от друга страна
ответницата не е имала нужда да получи такива суми. Твърди, че към момента, в
който се претендира евентуалното подписване на записа на заповед, отношенията
между ищцата и Е.К. вече са били сериозно влошени, поради което Е.К. не би
поела подобен ангажимент. На следващо място, ответницата прави възражение за
нищожност на процесния запис на заповед поради противоречие с добрите нрави. Тя
твърди, че поемането на задължения по няколко записа на заповед в общ размер на
1 000 000 лв. от 70-годишна към онзи момент жена, спрямо своя
роднина, с която се намират във влошени отношения и без да има данни за
необходимост от подобно имуществено разместване, е неморално и противоречащо на
добрите нрави.
По
отношение на евентуалния иск е направено възражение, че не са настъпили
законово определените изисквания за допустимост на иска, тъй като не е налице
действителен менителничен ефект, доколкото същият е нищожен.
Предвид
изложеното, ответницата моли исковете да бъде отхвърлени като неоснователни и
недоказани. Претендира направените по делото разноски.
В допълнителната искова молба, ищцата
поддържа предявените искове и излага съображения за неоснователност на
възраженията на ответната страна срещу главния и евентуалния иск. Ищцата
оспорва твърдението, че подписът е пренесен от друг документ. Твърди, че
подписът е идентичен с други подписи на Е.К., защото последната е на значителна
възраст и почеркът й не се е променял с години. Оспорени са и твърденията, че Е.К.
не е разполагала или използвала пишеща машина, че подписът й е положен
върху празен лист, след което е съставен
текстът, както и че Е.К. се подписва на латиница само във връзка с ценни
книжа. Ищцата счита за неотносими и
възраженията на ответницата, че Ц.М.и Е.К. не са разполагали с
1 000 000 лева, които да предоставят на Е.К., тъй като ищцата не
твърди, че вземането по записа на заповед обезпечава договор за заем. Е.К.
оспорва възраженията на ответната страна за нищожност на процесната запис на
заповед поради липса на съгласие и противоречие с добрите нрави.
Ищцата сочи също, че е единствена дъщеря на
единствения брат на ответницата. През 2005 г., по изрично желание и настояване
на Е.К., двете започнали да търсят инвеститор за построяване на жилищна сграда
в един от общите им имоти, находящ се в гр. София, ул. „*******. По изрично
настояване на Е.К., арх. Ц.М., който бил съпруг на ищцата изработил
архитектурен проект, въз основа на който било учредено право на строеж. На
14.07.2005 г., собствениците на УПИ VІІІ-13, кв. 186, м. „Център“, гр. София,
учредили право на строеж в полза на „Е.“ ООД и на 02.08.2005 г. било издадено
пазрешение за строе и „Е.“ ООД сключило договор за строителство за етап груб
строеж с „К.И.“ ООД. Скоро след това, „Е.“ ООД уведомило ищцата и съпруга й, че
няма да успеят за осигурят финансирането и няма са да в състояние да се справят
сами с построяването на сградата. На 12.08.2005 г., К.К. – майка на ищцата и Е.К.
закупили дружествените дялове на „Е.“ ООД, с което поели ангажимент да
финализират строежа на жилищната сграда с РЗП 2500 кв.м. при условията на
реализираното вече право на строеж. Средствата, вложени от К.К. и Е.К. били
гарантирани от нарочно съставения баланс 500 000 лева, който отговарял на
реално вложените техни средства, а действителната стойност на СМР, която била в
пъти по-висока, била заплатена с парите на Е.К. и Ц.М.. От 2007 г., сградата
била въведена в експлоатация и дружеството станало титуляр на правото на
собственост на описаните обекти.
В допълнителния отговор на
исковата молба, ответницата поддържа направените твърдения и възражения.
Навежда твърдения, че от представената от ищцата фактическа обстановка, следва,
че записът на заповед е обвързан с определено каузално правоотношение.
В открито съдебно заседание на 22.06.2020 г. (л. 289), и двете страни по
делото заявяват, че не твърдят наличието на каузално правоотношение между тях,
по повод на което да е издаден процесния запис на заповед.
Съдът приема от фактическа и правна
страна следното:
Преди да пристъпи към произнасяне по съществото
на спора, съдът е длъжен и служебно да съобрази
допустимостта на производството, в която връзка ответникът изрично е направил
възражения. Извършвайки проверка в тази насока, съдът намира, че релевираните в
тази връзка оплаквания на ответника са изцяло неоснователни.
По същество на спора, съдът намира следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл.
422 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ вр.чл. 538, ал.1 ТЗ и чл. 463 ТЗ, за установяване
съществуването на вземане на ищеца - сумата от 69500 евро, представляваща вземане по абстрактна
менителнична сделка - запис на заповед, издаден на 20.12.2007 г., съединен в
условията на евентуалност с иск с правна квалификация чл. 534 ТЗ за осъждане на
ответната страна да заплати на ищцата – сумата от 69 500 лева, с която
издателят на записа на заповед се е обогатил неоснователно в негова вреда.
Относно иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ вр.чл. 538, ал.1 ТЗ и чл. 463 ТЗ:
Съгласно
чл. 538, ал. 1, издателят на записа на заповед е задължен по същия начин, както
платецът на менителницата. Последният е длъжен да плати менителницата на падежа
(чл. 481, ал. 1 от ТЗ). Следователно за уважаване на иска, ищецът следва да
докаже, че е поемател или легитимиран приносител на процесния запис на заповед,
отговарящ на изискванията на чл. 535 от ТЗ, издател на който ответницата, с
което безусловно се е задължила за сумата по записа на заповед, да е настъпил
падежа на записа, а ответницата да не е заплатила сумата на ищеца.
Записът на заповед е абсолютна търговска сделка по силата на чл. 1 ал. 1 т.
8 ТЗ, като е уреден в чл. 535 и следв. ТЗ. Записът на заповед е едностранна
търговска сделка, която е строго формална. За да създаде действително
менителнично задължение е достатъчно волеизявлението на издателя, направено при
съблюдаване императивните изисквания на закона за форма, като записът на заповед
следва да съдържа визираните в разпоредбата на чл. 535 от ТЗ реквизити, като
тяхната кумулативна наличност обуславя валидността на менителничния ефект.
В настоящия случай, ответницата е оспорила, че е издател на процесния запис
на заповед и с определение от 16.01.2020г., на основание чл. 193 ГПК, е открито
производство по оспорване на процесния запис на заповед, относно автентичността
му, като на ответника изрично е указано, че съгласно чл. 193, ал. 3 ГПК, носи
тежестта за доказване неистинността на документа.
В тази връзка, по делото е прието заключението по извършената делото
съдебно-графическа експертиза (СГЕ). Вещото лице по СГЕ, след като е изследвало
оригиналът на процесния запис на заповед, както и сравнителния материал
(свободни, условно свободни и експериментални образци от подписа и почерка на Е.А. К.), е приело, че подписът за „издател“ в
запис на заповед от 20.12.2007 г., с който
Е.А.К. се е задължила да плати на Е.Е.К., сумата от 69 500 лева на
20.07.2017 г., е положен от Е.А.К.. За да достигне до този извод,
вещото лице е изследвало оспорения подпис с помощта на увеличителна лупа,
микроскоп, косо и пряко насочени светлинни източници във видимата и невидимата
дължина на УВ и ИЧ светлина. В резултат на направените констатации, вещото лице
е стигнало до извода, че не се
установяват признаци на предварителна подготовка при полагане на подписа и не са налице признаци за техническа
подправка на оспорения подпис. Не е установено и наличието на някой от
подробно изброените признаци за имитация
на подписа. При извършеното разделно сравнително изследване на образците от
подпис и ръкописен текст на Е.А. К.,
вещото лице е констатирало съвпадения в общите и частните графически признаци,
което означава, че са подписани от едно
и също лице, като в оспорения подпис са се отразили еднакво
писмено-двигателните навици на ответницата (т.е. подписът е положен от нея).
Относно датирането на документа и последователността на полагане на текста
и подписа върху документа, вещото лице подробно е обяснило защо не може да се
отговори на този въпрос, включително и че няма общоприет и утвърден в
криминалистическата практика безспорен метод по този въпрос. Видно от СГЕ, не е
възможно да се определи дали полагането на подписа и на отпечатването на текста
са станали по едно и също време. Поради липсата на пресечни участъци между тях
е невъзможно да се установи поредността на тяхното изпълнение.
Заключението
по СГЕ е изготвено от вещо в съответната област на науката лице, което е
висококвалифициран експерт, за чиято професионална компетентност и
добросъвестност не са налице основания за поставянето им под съмнение.
Заключението е пълно, ясно и обосновано, вещото лице е съобразило всички
обективни данни по делото, поради което и съдът не намира основание да се съмнява в неговата
правилност и го кредитира.
Въз основа на заключението по СГЕ, съдът приема за несъмнено установено по
делото, че ответницата е автор на процесния запис на заповед, т.е., че се е
задължила неотменимо и безусловно, да изплати на ищеца посочената сума.
Действително, вещото лице по СГЕ е посочило, че не е установило признаци за
извършена „кражба“ на подписа за „издател“ в записа на заповед от 20.12.2007
г., което обаче не отхвърля тази възможност, тъй като няма и нито един признак,
потвърждаващ обратното. От така посоченото от ВЛ, обаче, не следва никакъв
различен извод, тъй като неавтентичността на документа не е установена по
безспорен и нетърпящ съмнение начин. Поради изложеното и следва да влязат в сила неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест, които задължават съда
да приеме, че оспорването не е доказано, респ., че ответницата е автор на
приетия по делото запис на заповед.
Процесният запис на заповед съдържа всички изисквани от закона реквизити на записа на заповед по чл. 535,
т.1-7 ТЗ, без които той е недействителен съгласно чл. 536 ТЗ: наименованието
„запис на заповед” в текста на документа на езика, на който е написан;
безусловно обещание да се плати определена сума пари; падеж; място на
плащането; името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се
плати; дата на издаването; подпис на издателя. Място на издаване
не е посочено, но съгласно чл. 536, ал. 3 ТЗ, ако не е уговорено друго, мястото на издаването се
смята за място на плащането и за местожителство на издателя.
В
представения запис на заповед е посочено, че сумата от 69 500 лева следва
да се плати на 20.07.2017 г., с което е
падежът е определен по реда на чл. 486 т.4 от ТЗ – на определен ден.
След
като записът на заповед съдържа необходимите съгласно чл. 535 от ТЗ реквизити,
то с настъпване на падежа за издателя се поражда задължението за заплащане на
сумата по него. Падежът на записа на заповед е на определен ден съгласно чл.
486, ал. 1, т. 4 вр. чл. 537 ТЗ ( 20.07.2017 г.), като тази дата е настъпила, а
следователно и падежът на менителничното задължение.
Върху
записа на заповед няма отбелязване да е извършвано плащане на суми по него
съгласно чл. 492 вр.чл. 537 ТЗ. Оригиналът на записът на заповед е бил
представен от заявителя в заповедното производство, а впоследствие и от ищеца –
в исковото производство, от което следва, че документът не е върнат на издателя
му, няма доказателства по делото за погасяване на процесното менителничното
задължение по някакъв начин. Следователно задължението на ответницата за
процесната сума по процесния запис на заповед не е погасено, падежът му е
настъпил и то е изискуемо.
Неоснователни
са и останалите възражения на ответницата. Записът
на заповед представлява абстрактна сделка, като задълженията по нея възникват
само по силата и въз основа на издадената ценна книга. Поначало задължението на
издателя на заповедта е независимо от причините, заради които е било поето.
Издателят на записа може да преодолее абстрактния характер на поетото от него
менителнично задължение и да се освободи от него като релевира наличието на
каузално отношение с поемателя на ценната книга и докаже, че задълженията по
това отношение са погасени, отпаднали или недействителни. При наведени
субективни възражения на издателя на записа на заповед за наличието на каузално
правоотношение, не се променя предмета на делото, а се разкрива основанието на
поетото задължение за плащане или обезпечителният характер на ценната книга. В
тази хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и
каузалното правоотношение, тъй като възраженията, основани на това
правоотношение, могат да имат за последица погасяване на вземането по записа на
заповед, в който смисъл е т. 17 от ТР 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС. Съгласно т. 17 от ТР № 4/2013 по тълк. дело № 4/2013 на ОСГТК
на ВКС на изследване подлежи и каузалното правоотношение при въведени от
страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално
правоотношение, по повод или във връзка, с което е издаден записът на заповед,
като при въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално
правоотношение, по повод или във връзка, с което е издаден записът на заповед,
всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и
възраженията, и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право –
за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. В
настоящия случай, ищецът е посочил наличието на редовен от външна страна запис
на заповед, като единствен източник на установяваното по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК парично вземане, като изрично е заявил, че не сочи каузално правоотношение.
При това положение, ищецът е освободен от задължението да доказва
съществуването на каузално правоотношение с издателя като причина за издаване
на записа на заповед. Доказването на каузалното правоотношение в този случай е
в тежест на ответника - издател на записа на заповед, и то при условие, че
същият е въвел своевременно в процеса възражения за несъществуване на вземането
по записа на заповед, основани на каузално правоотношение с издателя. В хода на
процеса ответникът не е противопоставял възражения за несъществуване на
вземането по записа на заповед, изведени от конкретно каузално правоотношение,
а напротив - твърди, че няма такова. Процесуалната позиция на ответника следва
да се квалифицира като общо оспорване на вземането по записа на заповед и с
оглед указанията в Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС не създава задължение за ищеца да сочи и да доказва каузално
правоотношение като основание за възникване на вземането. В този смисъл е и
практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с решение № 17/16.02.2015
по т. д. № 116/2014 на ВКС, II т.о., решение № 12/30.01.2015 по т. д. №
2714/2013 на ВКС, I т.о., решение № 38/11.09.2015 по т. д. № 854/2012 на ВКС,
II т.о. От друга страна, ответникът не е доказал да е погасил вземането чрез
плащане или друг предвиден в закона способ, от което следва извод, че вземането
съществува, а предвид настъпилия падеж на записа на заповед - че същото е
изискуемо и подлежи на изпълнение.
По изложените съображения, искът по чл. 422 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ вр.чл. 538,
ал.1 ТЗ и чл. 463 ТЗ, е основателен и следва да бъде уважен.
Сумата от 69 500 лева е дължима
от ответника ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, по повод на
което е било образувано ч.гр.д. № 56323/2017 г. по описа на СРС, 38 състав –
16.08.2017 г. до окончателното изплащане
– чл. 422, ал.1 ГПК.
Разглеждането
на осъдителния иск по чл. 534 ТЗ е обусловено от изхода на делото по
предпочитания иск. Предвид уважаването на предявения по реда на чл. 422 ГПК и
ненастъпване на вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на осъдителния иск
(отхвърляне на предпочитания), последният следва да бъде оставен без
разглеждане.
Относно разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъди сумата от 1390 лева – разноски в исковото
производство, представляващи платена държавна такса.
На основание чл. 78, ал.1 от ГПК, вр. чл. 38,
ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималният размер на
адвокатските възнаграждения, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. В.А.В., сумата от 3138 лева – адвокатско възнаграждение.
Съдът следва да се произнесе и по разноските в заповедното производство
(Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГТК на
ВКС, т. 12). Предвид изхода от спора, на ищеца следва да се присъдят разноските,
направени по заповедното производство, които са в размер на общо 3090 лева, включващи платена държавна
такса (1390 лв.) и платено адвокатско възнаграждение (1700 лв., с вкл. ДДС).
Възражението на ответника за прекомереност на адвокатското възражение е
неоснователно, тъй като размерът му е по-малък от този, предвиден в Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, на
основание чл. 422 ГПК, че Е.А.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***,
дължи на Е.Е.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 535 ТЗ
вр.чл. 538, ал.1 ТЗ и чл. 463 ТЗ, сумата от 69 500 лева –
главница, представляваща вземане
по абстрактна менителнична сделка - запис на заповед, издаден на 20.12.2007 г., с
падеж 20.07.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 16.08.2017 г.
до окончателното плащане,
за която сума в производството по
ч.гр.д. № 56323/2017 г. по описа на СРС, 38 състав, е издадена заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от Е.Е.К., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, против Е.А.К., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, иск по чл. 534 ТЗ за заплащане на сумата от 69 500 лева.
ОСЪЖДА
Е.А.К.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати
на Е.Е.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1390 лева - разноски в
исковото производство и сумата от 3090 лева - разноски в заповедното
производство.
ОСЪЖДА
Е.А.К.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, да
заплати на адвокат В.А.В., с ЕГН: **********,
с адрес: ***,
на основание чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 3138 лева – адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: