Решение по дело №4243/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4771
Дата: 27 юни 2019 г. (в сила от 27 юни 2019 г.)
Съдия: Таня Калоянова Орешарова
Дело: 20191100504243
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 28 март 2019 г.

Съдържание на акта

                                                 Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                              гр. София, 27.06.2019 г. 

 

                                   В    И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Г въззивен състав в публично съдебно заседание на  двадесет и осми май през две хиляди и деветнадесета година в състав: 

                 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА

                                                                      ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

                                                                                           ПЛАМЕН ГЕНЕВ

 

при участието на секретаря  Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. дело №4243 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение №23814 от 28.01.2019год., СРС, 75-ти състав, постановено по гр.дело №57802/2016год. са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал.1 ГПК искове от „Т.С.” ЕАД, *** за установяване че ответницата  А.Т.С. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 2647,94лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода от м.05.2013 год. до м.04.2015 год. за топлоснабдяван имот- апартамент 45, находящ се в гр. София, ж.к. „********, сумата от 378,67лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 30.06.2013год. до 27.05.2016 год., сумата от 15,64лв., представляваща такса за отчитане на уреди за дялово разпределение и сумата от 1,63лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 15,64 лева, като неоснователни и недоказани. Осъдена е „Т.С.” ЕАД да заплати на А.Т.С., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК, сумата от 500лв.,  разноски по делото.

Решението е  обжалвано с въззивна жалба от въззивника ищец „Т.С.“ЕАД, като неправилно и постановено в нарушение на материалния закон и се иска неговата отмяна и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове се уважат. Посочва, че неправилно първоинстанционният съд е кредитирал заключението на СТЕ. Изтъква, че съгласно чл.155, ал.1, т.2 от ЗЕ сумите за топлинна енергия се начисляват по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния сезон се изготвят изравнителни сметки на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. Сочи, че в заключение на СТЕ е посочено какви суми дължи абонатът за ТЕ при 3броя потребители, както и при 2бр. потребители, но съдът не е съобразил нито една от двете констатации. Направено е искане за допускане на повторна СТЕ, със задачите на първоначалната, която е приета в първоинстанционното производство и която не е оспорена при приемането й и с оглед на разпоредбата на чл.200, ал.3 ГПК и което искане е оставено без уважение от въззивния съд. Претендира за присъждане на разноските по делото. В съдебно заседание пред въззивния съд, редовно призован въззивникът е депозирал молба, в която е направено възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на ответника.

Въззиваемата страна  А.Т.С., чрез своя пълномощник по делото адв.М. е депозирала писмен отговор на въззивната жалба и в който оспорва същата и моли да се потвърди постановеното решение като правилно. Посочва, че ищецът не е доказал доставена ТЕ и претендирания размер на исковите си претенции. В съдебно заседание пред въззивния, пълномощникът на въззиваемата адв.Златкова, преупълномощена от адв. М. поддържа изразеното в отговора на въззивната жалба становище и претендира за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция и по списък на разноските, който представя.

Третото лице помагач „Т.С.“ЕООД не е  заявило становище по делото.

      Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи по реда на въззивното производство и при така очертания от жалбата предмет, приема следното:

       Първоинстанционният съд е сезиран с установителни искове, предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК и с правно основание с чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и   чл. 86 ЗЗД.

„Т.С.” ЕАД е депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК  с вх. №3037836/14.06.2016г. срещу  А.Т.С., по което е образувано гр.д. №32002/2016г. по описа на СРС, 75-ти състав. Посочено е, че претендираното вземане е за стойността на доставена топлинна енергия за периода от месец 05.2013год. до 30.04.2015г. в размер на  2647,94лв. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ЖК“****“, бл.***********, аб.№267752,  378,76лв.-законна лихва за забава за периода от 30.06.2013год. до 27.05.2016год., сумата от 15,64лв.-главница за дялово разпределение, сумата от 1,63лв.-лихва върху главницата за дяловото разпределение за посочения период,  както и законната лихва върху главницата от 14.06.2016год. до окончателното й изплащане. След като срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение в законоустановения срок е постъпило възражение от длъжника в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК „Т.С.”ЕАД,  е предявила положителен установителен иск спрямо длъжника по издадената заповед за изпълнение и е образувано гр.д. №57802/2016г. СРС, 75-ти състав.

Ищецът „Т.С.” ЕАД излага в исковата си молба, че по силата на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при общи условия е доставил на ответницата, в качеството й на собственик на посочения имот топлинна енергия за процесния период от м.05.2013год. до м.04.2015год., а ответницата не е заплатила цената в уговорените размери и срокове.

В срока за отговор на исковата молба ответницата  А.Т.С. е депозирала писмен отговор, в който оспорва наличието на задължение в претендираните размери поради липсата на доставка на ТЕ след като в сградата е доставяна само ТЕ за подгряване на  вода, а за процесния имот и още от 2005год. е демонтиран щранга за топла вода в имота и за което е представен акт за изключване на топлата вода.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове, като е приел, че с оглед на СТЕ, която е посочила, че в сградата, в която се намира процесния имот не е ползвана ТЕ за  отопление, а само за БГВ, като е начислявана сума за БГВ служебно на брой потребители, в случая на трима, но са констатирани  от вещото лице противоречия в информацията за броя потребители и такава информация не е предоставена по делото и от ФДР, както и при наличие на акт за изключване на топлата вода за процесния потребител, чрез демонтиране на  щранга  не е доказано количеството ТЕ за БГВ и съответно твърдяното задължение на ответницата.

       Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

       Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.  Настоящия състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо и поради което същия дължи произнасяне на съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивните жалби доводи, съобразно нормата на чл.269, изр.2 ГПК.

 Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1, вр. с чл.200 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.

      За да се уважи  предявения иск, че ответникът дължи процесните суми, търсени от ищеца като стойност на доставена топлинна енергия, ищецът следва да установи главно и пълно, че ответникът е  потребител на топлинна енергия, че в сградата, където е имотът  му  e топлофицирана, монтиран  е топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на отчетеното количество доставена реално топлинна енергия е извършено законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети  на ТЕ и  изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на доставената  топлинна енергия.    

       Между страните не се спори, че през исковия период в процесната сграда, в която се е намирал апартамент №45, находящ се в гр. София, ЖК“****е доставяна ТЕ само за БГВ и което се установява и от приетата и неоспорена от страните СТЕ.

Не е спорно по делото също така, че ответницата А.  Т.С. е собственик на процесния имот-апартамент №45, с адрес гр. София, ЖК“****и което се установява и от приложения по делото нотариален акт №150, том ІV, дело №584/2003 от 19.09.2003год. Също така се установява и, че със заявление-декларация от 2003год. е поискано да бъде открита партида при ищцовото дружество и е посочено, че домакинството се състои от един член.

       Съгласно чл.153, ал.1 ЗЕ/ изм. ДВ бр.54/2012год., в сила от 17.07.2012год./ и приложим за процесния период всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл.140, ал.1, т.2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3.

       В случая обаче ищецът, чиято е доказателствената тежест и която правилно е разпределена от първоинстанционния съд в доклада по делото по чл.146 ГПК, е следвало да проведе пълно и главно доказване  относно  установяване и на  реално доставеното количество ТЕ в процесния имот и неговата цена след като е налице и изрично оспорване от ответницата  и каквото доказване не е проведено в първоинстанционното производство.  След като по делото  е представен акт за изключване на отопление и топла вода за процесния апартамент от 30.05.2005год., подписан от представители на страните и в който е посочено, че на същата дата е демонтиран щранг топла вода баня в апартамента  и  в СТЕ вещото лице е посочило изрично, че   в сградата, където се намира имотът не е ползвана ТЕ за отопление и няма начисляване на сградна инсталация, а само за БГВ, а начисленията за БГВ за ответницата са за брой потребители- трима и служебно начислени при противоречиви  данни за броя потребители с оглед на главен отчет от 2014год. за двама потребители, който отчет не е представен по делото от ФДР и по заявление от 2016год., с посочени един потребител, а по декларация от живущите, в която е посочено, че ответницата не ползва ТЕ за БГВ от 2012год., без категорични доказателства  относно реалното количество доставена ТЕ за БГВ за процесния имот и начина му на отчитане, предявеният иск за заплащане на стойността на ТЕ  като неоснователен и недоказан следва да бъде отхвърлен. В случая при липсата на доказателства за  доставена ТЕ за БГВ, съгласно отчет на водомера за топла вода в имота, респективно за установяване на обстоятелства за неосигурен достъп до отчет на уредите или за липсата на монтиран  водомер за топла вода, но за доставяна такава и за които обстоятелства не са представени доказателства по делото не може да намери приложение и разпоредбата на чл.162 ГПК за определяне на  размера на претенцията съответно цената на ТЕ при съобразяване на действащите цени, които са определени от ДКЕВР за процесния период след като не е установено да е доставяна  топла вода в жилището при  наличие на доказателства за демонтиран щранг за топла вода за имота. При липсата на доставяна ТЕ за отопление в сградата, по което не се спори между страните не намира приложени и разпоредбата на чл.153, ал.6 ЗЕ, която предвижда, че клиентите в сграда-етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на ТЕ, отдадена за сградна инсталация и за отоплителните тела в общите части на сградата и каквито в случая не са начислявани и не се дължат.

 При неоснователност на претенцията по главния иск следва да се отхвърли и акцесорната претенция с правно основание чл.86 ЗЗД, както и за услуга дялово разпределение и съответно лихва за забава върху същата.

       С оглед на гореизложеното  и при съвпадане на крайните  изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение   следва да бъде потвърдено.

   При този изход на делото не се дължат разноски на въззивника, а на въззиваемата страна, която също е направила искане за присъждане на разноските за въззивна инстанция и които с оглед на приложения договор за правна помощ и съдействие са за сумата от 440лв.-за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция. Неоснователно се явява възражението на въззивника за прекомерност на адвокатското възнаграждение и което с оглед на чл.7, ал.2,т.2 от НМРАВ е определено в границата на минималния размер на адвокатските възнаграждения с оглед на  обжалвания интерес.     

            Воден от гореизложеното, Софийският градски съд

                                                             Р Е Ш И:

 

             ПОТВЪРЖДАВА решение №23814 от 28.01.2019год., СРС, 75-ти състав, постановено по гр.дело №57802/2016год. по описа на СРС.

            ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, *** да заплати на  А.Т.С., с ЕГН ********** сумата от 440лв.-разноски за въззивна инстанция за адвокатско възнаграждение.

Решението е постановено при участието на трето лице помагачТ.С.“ЕООД на страната на ищеца.

Решението  е окончателно и не подлежи на обжалване.

             ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 ЧЛЕНОВЕ:1.                                 2.