Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен
състав, в публично съдебно заседание на десети
април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д.№ 10432 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 411125 от 20.05.2018 г., постановено по гр. д. № 79764/2015 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (ГО),
127-ми състав, първоинстанционният съдебен състав е отхвърлил
предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, срещу С.К.К.,
ЕГН **********, положителни установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че
ответникът дължи на дружеството-ищец следните суми: 779,95 лв., представляваща стойност на потребена
топлинна енергия през периода от 01.05.2012 г. до 30.04.2014 г. в имот с
абонатен номер 117739, представляващ
апартамент № 55, находящ се в град София, ж.к. „*******“,
бл. *******, ведно със законната лихва върху главницата от 29.05.2015 г. до
окончателното й изплащане; 162,53
лв. – сума представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата за периода 30.06.2012 г. – 20.04.2015 г.; 18,36 лв. – сума, представляваща цена на услугата „дялово
разпределение" за периода от 01.05.2012 г. до 30.04.2014 г. в имот с
абонатен номер 117739, ведно със законната лихва върху главницата от 29.05.2015
г. до окончателното изплащане на сумата, както и за сумата от 3,16 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху цената
на услугата "дялово разпределение" за периода 30.06.2012 г. до
20.04.2014 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 09.06.2015 г. по ч.гр.д. № 30557/2015 г. по описа на СРС, 127
състав.
С посоченото съдебно решение първоинстанционният
съдебен състав е осъдил „Т.С.“ ЕАД, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на С.К.К. сума в размер на 409,98 лева – съдебни разноски в исковото производство.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната
на ищеца – „Т.-Е.Н.И.“ ООД.
Срещу така постановеното решение в указания законоустановен срок чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в
която се поддържа, че същото е неправилно, като постановено в противоречие с
материалния закон. Излагат се подробни доводи, че неправилно СРС e приел, че не съществуват
договорни правоотношения между страните, респeктивно че ответникът не е бил за процесния период потребител на топлинна енергия (ТЕ) по
смисъла на § 1, т. 42 ДР ЗЕ, чл. 153 ЗЕ и § 1, т. 2а ДР ЗЕ. Сочи се, че за да
отхвърли исковете, районният съд е приел, че ответникът е гол собственик, тъй
като върху имота е запазено вещно право на ползване в полза на трето лице. В
тази връзка се поддържа, че това обстоятелство е ирелевантно
за основателността на предявените искове, тъй като по делото е безспорно
установено, че ответникът е собственик на имота и независимо дали е ползвал
лично същия, остава задължен за плащане на претендираните
суми. Акцентира се, че законът не предпоставя
необходимост от доказване на обстоятелството кое лице е държател на имота,
респективно кое лице е потребило реално консумираната
за исковия период топлинна енергия.
Съобразно изложеното се
иска първоинстанционното решение да бъде отменено и
предявените от „Т.С.“ ЕАД искове да бъдат уважени. Претендират се разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна С.К.К.,
в който се излагат доводи, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно,
а депозираната въззивна жалба – неоснователна. Моли се обжалваният съдебен акт да бъде потвърден. Претендират се
разноски съобразно списък по чл. 80 ГПК.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК третото лице
помагач не е взело становище по депозираната въззивна
жалба.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима. Първоинстанционното
съдебно решение е обжалвано в цялост.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните
искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, поради което са допустими.
При
постановяване на oбжалвания съдебен акт не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба
оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с
доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
Софийски
районен съд, Гражданско отделение, І Гражданско отделение
(ГО), 127-ми състав, е бил сезиран с предявени от въззивника
– „Т.С.“ ЕАД обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл.
79 ЗЗД вр. чл. чл. 149 ЗЕ и чл. 124, ал.
1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл.
422 ГПК, срещу С.К.К., в качеството клиент на
топлинна енергия, доставена недвижим имот с абонатен № 117739 – апартамент № 55, находящ се в град София, ж.к.
„*******“, бл. *******, за процесния
период.
За основателност на предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, в тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване, съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: възникване, съществуване,
изискуемост и размер на претендираното вземане, т.е.
наличието на валидно възникнало правоотношение между топлопреносното
предприятие и ответника, в качеството на потребител на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойност на потребената топлинната енергия и изискуемост на вземането.
В исковата молба се твърди, че ответникът, като собственик на топлоснабдения имот е бил клиент на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на § 1, т. 2а ДР ЗЕ за процесния
период.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е
оспорил
наличието на договорно
правоотношение между страните, тъй като върху имота има запазено вещно право на
ползване. Не е оспорен размера на начислената топлинна енергия за периода след
отразяване на изравнителните сметки по периоди.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК първоинстанционният
съдебен състав е обявил за безспорни между страните и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата, че за периода от м. 05.2012 г. до м. 04.2014 г. в процесния имот с абонатен номер 117739 ищецът е доставил
топлинна енергия на стойност 779,95 лв., която стойност до момента на подаване
на отговора на исковата молба не е заплатена от ответника, както и че
последният е собственик на горния топлоснабден имот.
С оглед непреклудираните доводи, релевирани във въззивната жалба,
спорен пред пред въззивната
инстанция е въпросът дали ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия за процесния
имот в посочения в исковата молба период за претендираните
суми. Предвид оплакванията в жалбата, решението е правилно като
съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, в относимата му за спора редакция (изм. ДВ бр. 54/2012 г.), всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.
Според общата легалната дефиниция на „битов клиент" в § 1, т. 2а ДР ЗЕ (обн. ДВ бр. 54/2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), такъв е
клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за собствени битови нужди. Съгласно чл. 150, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ, продажбата
на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от КЕВР, които влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите/клиентите.
Според задължителните разяснения,
дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк.
д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия
за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (чл. 150,
ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за
доказване.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ,
страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и "битовият
клиент", който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр.
54 от 17.07.2012 г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени
инсталации към топлопреносната мрежа, както на
заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради,
се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36
Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването)
със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за
битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените
в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот
със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично
известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие.
Съгласно цитираната нормативна
уредба, законодателят е предвидил алтернативно, че клиент на топлинна енергия
за битови нужди е или собственикът, или титулярът на
ограничено вещно право на ползване. Нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ следва да се
тълкува във връзка с разпределението на задълженията между собственика и
ползвателя, свързани с ползването на имота съгласно чл. 57 ЗС. Според чл. 57,
ал. 1 ЗС, ползвателят на имота е длъжен да плаща разноските, свързани с
ползването му. Той дължи и заплащането на данъци и такси за имота, както и да
застрахова имота за своя сметка в полза на собственика – ал. 4 на чл. 57 ЗС. От
тези норми е ясно, че законът предвижда ползвателят да понесе цялата тежест във
връзка с ползването на имота, което е оправдано и от гледна точка на това, че
само той извлича ползите от вещта, а собственикът не може да владее и ползва
вещта си. Поради това поначало собственикът е клиент на топлинна енергия за
имота си, но ако върху имота е учредено вещно право на ползване на друго лице,
това лице (ползвателят) е клиент на топлинна енергия, а не собственикът.
В конкретния случай от съдържанието
на неоспорения по делото нотариален акт за покупко –
продажба на недвижим имот № 195, том I, рег. № 8027, дело № 184/2010 г. на
нотариус Р.Д.с район на действие – СРС, се установява, че ответникът е
собственик на процесния имот, но и върху същия е
запазено пожизнено право на ползване на трето лице – Р.Д.М.(за справка: т. II, т. III и т. IV от нотариалния акт – л. 19 от
делото пред СРС). С оглед изложеното, правилно първоинстанционният
съд е приел, че ответникът, като гол собственик на имота, не е клиент на
топлинна енергия за имота за процесния период. По
изложените съображения, възраженията на въззивника в
обратен смисъл са неоснователни. В тази насока СРС правилно е констатирал, че
от ищцовата страна не се твърди и не са ангажирани
доказателства, които да установяват, че твърдяното от продавача по сделката вещно
право на ползване е било прекратено преди или по време на исковия период.
Доколкото не се установява да е налице първата предпоставка за основателност на
предявените искове, обсъждането на останалите такива е безпредметно.
В обобщение, поради неоснователността на доводите, изложени във въззивната жалба, и с оглед съвпадането на крайните изводи
на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционният
съд следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Това обосновава
и извод за присъждане на разноски за исковото и за заповедното производство в
посочените от Софийски районен съд размери, определени съобразно чл. 78, ал. 3 ГПК.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал.3 ГПК, има въззиваемата страна. От последната е направено
искане за присъждане на такива за адвокатско възнаграждение на един адвокат в
размер на 500 лв. Искането е направно своевременно –
в срока по чл. 80 ГПК, като разгледано по същество е основателно.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.
д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС,
за да се ангажира отговорността за разноски на въззиваемата
страна, следва по несъмнен начин да се установи, че по учредено по договор за
правна защита и съдействие мандатно правоотношение страните са уговорили
конкретен размер на адвокатско възнаграждение и то е било заплатено, каквато е процесната хипотеза (за справка: договор за правна защита и
съдействие, с отбелязване за плащане в брой на уговорения адвокатски хонорар за
защита по процесното дело – л. 28 от делото пред
СГС). Предвид изложеното и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в тежест на въззивника следва да бъде възложено плащането на направните от въззиваемия
разноски във въззивното производство в размер на 500
лв., представляващи платен адвокатски хонорар.
С оглед цената на исковите претенции и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 411125 от 20.05.2018 г., постановено по гр. д. № 79764/2015 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (ГО),
127-ми състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273ГПК, да заплати на С.К.К., ЕГН **********,***, сума в размер
на 500 лв., представляваща разноски за въззивното производство – платено
адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на въззивника – „Т. – Е. Н.И.“
ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.