№ 373
гр. Казанлък, 08.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЕЛЕНА ИВ. СТОИЛОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20245510100466 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба от В. И. П., ЕГН
**********, с адрес: ****, чрез пълномощника Еднолично адвокатско
дружество Д. М.“, представлявано от адв. Д. М. от САК, с адрес: ****, против
„С.К.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ****,
представлявано от Н.П.П.. Процесуалният представител на ищеца твърди, че
на 11.12.2020 г. между В. П. в качеството й на заемополучател и „С.К.“ ООД в
качеството му на заемодател бил сключен Договор за потребителски заем №
**** към искане № ****. В чл. 3 от Договора страните уговорили основните
параметри на правоотношението. Съгласно посочената клауза размерът на
заема бил 800 лв. с краен срок за погасяване 27.08.2021 г. За предоставения
кредит заемополучателят дължал възнаградителна лихва в размер па 40,05%
годишно, като в чл. 3, т. 5 от Договора бил посочен годишен процент на
разходите в размер на 49,81%. Сочи, че съгласно чл. 3 от Договора заемът
следвало да бъде върнат на 37 седмични вноски, дължими с падеж петък, от
които 3 вноски по 6,23 лв. и 34 вноски но 26,87 лв. В чл. 6.2 от Договора
страните се договорили в срок от три дни кредитът да бъде обезпечен с
банкова гаранция или поръчители, като са поставени множество условия за
това. При един поръчител същият следвало да получава възнаграждение в
размер поне на 7 минимални работни заплати, а при двама - поне 4;
поръчителите да не са кредитополучатели или поръчители но договори,
сключени със заемодателя; поръчителят да няма задължения с рейтинг
различен от „редовен“ в Централния кредитен регистър, включително на
погасени задължения; поръчителят да представи служебна бележка или друг
1
документ за размера на получаваните трудови доходи. Съгласно чл. 8 от
договора, при неизпълнение на условията по чл. 6.2 се дължала фиксирана
неустойка в размер на 658,73 лв. Въпреки формално дадената възможност на
кредитополучателя да осигури обезпечение в тридневния срок, още със
сключването па Договора му била начислена така наречената неустойката в
размер на 658,73 лв. Същата била включена в погасителния план още от
самото начало, като било посочено, че погасителната вноска се изменя в
размер на 43 лв., а общото задължение щяло да бъде в размер на 1591 лв. Към
настоящия Договор следвало да се приложат разпоредбите на ЗПК. Счита, че
уговорената в чл. 8 от Договора неустойка противоречи на множество
императивни правни норми на ЗПК, поради което на основание чл. 26 от ЗЗД е
нищожна. Счита, че с уговорената неустойка се цели да се заобиколи
предвидения максимален размер на ГПР - чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това вземане
формално било посочено като обезщетение за неизпълнение само и
единствено с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така
същият да остане под установената граница, предвидена в закона.
Действително същото отговаряло на всички критерии, посочени в нар. 1, т. 1
от ЗПК. То представлявало разход, пряко свързан с договора за потребителски
кредит, известен на кредитора и следвало да се заплати от потребителя. Това
се потвърждавало и от самия погасителен план, от който било видно, че
разходът за неустойка бил включен и дължим още с подписване то на
договора. Твърди, че договарянето на този разход като неустойка имал
единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над
максимално допустимия размер, поради което на основание чл. 21 от ЗПК тази
клауза била недействителна. Дадената на потребителя възможност да осигури
обезпечение в тридневен срок не можела да обоснове обратния извод. Срокът
бил твърде кратък и било житейски логично да се предположи, че
потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно
не могат нито да представят банкова гаранция, нито да осигурят поръчители с
големи трудови доходи. Освен това следвало да се има предвид, че в ЗПК било
предвидено изрично задължение на кредитора да оцени кредитоспособността
на длъжника. С предоставянето на потребителя на заемната сума кредиторът
счел, че заемателят отговаря па критериите му за кредитоспособност, поради
което изискването на допълнително обезпечение било лишено от всякакъв
смисъл. В случай, че кредиторът действително искал такова да му бъде
осигурено, то следвало да се изиска преди предоставянето на кредита, каквато
била обичайната практика. Видно от представения погасителен план
възнаградителната лихва в размер на 40,05% за срока на договора се
равнявала на 132,27 лв., а неустойката в размер на 658,73 лв., с което реалният
ГПР ставал близо 755,94%. Определянето в Договора на сумата в размер на
658,73 лв. като неустойка за неизпълнение на задължение целяло единствено
заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че така уговорената
неустойка излиза и извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е нищожна. Същата
2
противоречала на закона и добрите прави, като излизала и извън пределите на
предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Нарушавали се основни
принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между
потребител и кредитор. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от
15.06.2010 г. на ОСТК преценката за нищожност следвало да се извърши в
зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства
при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с
други, различни правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Процесната
неустойка била предвидена за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, а не за същинското задължение по договора за връщане на
заетата сума. Видно и от размера й същата била в размер на близо 82% от
предоставения заем, без да става ясно изобщо какви вреди обезщетява, след
като кредиторът сам е оценил кредитоспособността на длъжника и е одобрил
отпускането на кредита преди да му е предоставено обезпечението. От
изложеното категорично следвало, че с договарянето на тази неустойка
заемодателят цели единствено да се обогати. Излизало се извън присъщите й
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Цитираната клауза
била екзорбитантна, нарушаваща добрите нрави и противоречаща на чл. 26
ал. 1 и чл. 9 от ЗЗД. Следвало също да се има предвид, че за неизпълнението на
задължение за предоставяне на обещано обезпечение в чл. 71 от ЗЗД била
предвидена достатъчно тежка санкция. Счита, че е налице заобикаляне на
закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1
от ЗПК. В нея се предвиждало, че при забава на потребител, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение -
недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и
чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Намира подобно кумулиране
на неустойка за забава с мораторна лихва за недопустимо. Счита, че клаузата
на чл. 8 от Договора е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143,
ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите. Същата задължавала
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Твърди, че тази клауза не била индивидуално
уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. Счита, че са налице основания целият
Договор за потребителски кредит да се приеме за недействителен, което по
същество водело до недействителност и на самата неустоечна клауза, като
моли съдът да се произнесе относно действителността на договора в мотивите
на решението. Заявява, че не предявява самостоятелен иск за обявяване
нищожност на договора. Твърди, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
3
договорът следвало да съдържа годишния процент на разходите и общата
сума, дължима по кредита. Съзнателното погрешно посочване от кредитора на
ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в него, с цел
заобикаляне ограниченията на ЗПК следвало да се тълкува, като цялостно
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от 3ПК, което било
основание за недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК. С оглед
изложеното, счита, че за ищеца е налице правен интерес от предявяване на
настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл. 23 вр.
чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ад. 1 от ЗЗД за връщане на изначално недължимо
платена сума. Твърди, че ищцата е заплатила неустойката по чл. 8 от
Договора. Моли съда да постанови решение, с което: Да провъзгласи
недействителността на клаузата, предвидена в чл. 8, от Договор за паричен
заем № ****, сключен между ищцата и „С.К.“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: ****, представлявано от Н.П., предвиждаща
заплащането на неустойка, като нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 22, вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Да осъди на
основание чл. 23, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. от ЗЗД ответника
ЗПК, да заплати на В. И. П., ЕГН **********, сумата от 299, 24 лв., след
изменение на размера на иска на основание чл. 214, ал.1 от ГПК,
представляваща изначално недължимо платена сума по договор за
потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата
на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане. На
основание чл. 127, ал. 4 от ГПК посочва банкова сметка на ищеца: IBAN ****;
BIC: ****. Претендира разноски в производството.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от
ответника. Заявява, че оспорва исковата молба като неоснователна и заведена
в условията на злоупотреба с право и моли да бъде отхвърлена. Счита, че
настоящото производство, разглеждано самостоятелно, е недопустимо поради
това, че правото на иск е упражнено при условията на злоупотреба с право. В
рамките на един и същи ден, а именно 11.01.2024 г. били депозирани от
ищцата две искови молби срещу ответното дружество, а месец по-късно на
26.02.24 г. били депозирани още четири искови молби срещу С.К., с една
единствена цел, а именно да се възложи в тежест на ответника заплащането на
разноски в прекомерен размер. Шестте граждански дела били по описа на
Районен съд - гр. Казанлък и със следните номера: настоящото производство
№ 466/2024 г.; гр. д. № 67/2024 г.; гр. д. № 467/2024 г.; гр. д. № 68/2024 г.;
468/2024 г.; 469/2024 г., като към настоящия момент по нито едно от тях
нямало постановено решение. По гражданските дела с номера: гр. д. №
68/2024 г.; гр. д. № 67/2024 г.; гр. д. № 466/2024 г.; гр. д. № 467/2024 г. се
оспорвали четири договора за кредит, сключени между ищцата и „С.К.“ ООД
в различни периоди с идентични условия, и четирите с уговорка за плащане на
неустойка при непредставяне на обезпечение на кредитите. Останалите две
производства били образувани по други два договора, сключени при
идентични условия, съдържащи клауза, с която била уговорена такса за
4
експресно разглеждане. Очевидно било, че така заведени шест отделни
производства целели единствено да натоварят ответното дружество с
разноски в пъти по-голям размер от интереса на ищеца, доколкото всички
искови молби били предявени в един и същи момент, чрез един и същи
процесуален представител, аргументите и оспорванията по двата вида
договори били идентични. Намира процесуалното поведение на ищцата за
злоупотреба с процесуални права, противоречаща на принципа за законност и
добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 ГПК „Участващите в съдебните
производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди
са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права
добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда
само истината.” Съобразно установената съдебна практика съдът бил длъжен
служебно да следи дали извършваните пред него процесуални действия
отговарят на правилото за добросъвестност, която страните си дължат по
силата на чл. 3 от ГПК, като при установяване на поведение, несъобразено с
това правило, съдът не следвало да уважава неоснователните искания на
страните, а да ги дисциплинира със средствата на ГПК, както и да
преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право. Следвало да бъде
посочено също, че между страните били сключени общо четири договора с
клауза като процесната за периода 2020 г. - 2023 г., което говорело за наличие
на трайни отношения, създадени на база идентични условия за предоставяне
на идентични услуги. Поради което тълкуването на процесните договори,
преддоговорните и договорните отношения между страните следвало да бъдат
разглеждани съвместно, а не изолирано. На следващо място, нищожността на
отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор,
доколкото същият можел да се прилага и без нея. Настоящият случай бил
именно такъв. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри
на договора за заем, напротив тя самата била договорена между страните, за
да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.
Валидността на договора за кредит на първо място произтичала от това, че
основните му параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в
изискуемата от закона форма. По отношение на твърденията за нищожност
във връзка с чл. 19, ал. 4 ГПК. Съгласно ЗПК кредитодателят бил длъжен да
посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя
страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между
страните, като в настоящия случай страните я уговорили като плащане, което
да бъде извършено в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на
главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки
от волята на страните и от закона, ставало ясно, че е изначално невъзможно
уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Противното би било и в
нарушение на закона, който давал задължителни указания какви са
компонентите на годишния процент на разходите. Сочи, че ГПР представлявал
сбор от разходите, които ще направи кредитополучателят за ползване на
предоставената услуги. Това били суми, които представлявали цената за
5
предоставената от него услуга. Именно поради това законодателят установил
императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити
по занаят, да посочват сбора и компонентите на ГПР. Той представлявал
крайната стойност на заплатената услуга, за която потребителят следвало да
бъде информиран предварително. Неустойката, от своя страна, обслужвала
неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения
договор. Тя представлявала право на изправната страна и подлежала на
договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че
неустойката била дължима от потребителя за неспазване на конкретно
задължение по договора, тя била уговорена като фиксиран размер и двете
страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечавала. Предвид изложеното,
двете понятия не бивало да се смесват, те нямали обща, дори близка правна
характеристика и функция. Твърдението на ищцата, че уговорената между
страните неустойка следвало да бъде включена в ГПР било неоснователно и
противоречало на действителните уговорки между страните. Разходите, които
се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът е бил наясно към датата
на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била
индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и
разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и само в
случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си.
Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще
възникне основание за плащане на неустоечната сума. Въпреки това
търговецът внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в Приложение № 1
погасителен план към договор за кредит № ****, била посочена възможната
вноска за неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се
дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение било посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма
колона от него с знак и в съответната бележка след плана било изрично
посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на
задълженията по чл. 5 от договора за заем. Ясно и точно били посочени
размерите на вноските със и без неустойка, каква част от тях представлява
лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите
бил именно да бъде информиран потребителя за задължението си към
търговеца при всяко възможно развитие на правоотношението им. При така
формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още
към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички
възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при
всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Твърди, че
неустойката е действителна и по смисъла на ЗЗД. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК
предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране било
съобразена със закона практика, която не водела задължително до
неравновесие в правата и задълженията на страните: ответното дружество
предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се
6
задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за
потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищцата, която
попълнила искане за сключване на договор за кредит, получила подробна
информация за желания от нея кредитен продукт под формата на Стандартен
европейски формуляр и е имала пълното право да се съгласи или не с отделни
клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е
могла да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на
чл. 11 и след сключването на договора, дори след изтичането на тридневния
срок, да е осъзнала, че е неспособна да се справи с това да представи
поръчител или банкова гаранция, които да отговарят на съответните условия
на кредитора, кредитополучателят разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в
които да упражни правото си на отказ от договора по реда на т. 1, Част IV от
Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от
спорната неустойка, както и без никакви други отрицателни последици -
заплащане на обезщетения или такси. Именно с тази клауза се уговаряло
равновесието между страните и се защитавали в пълна степен правата на
потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при
недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за
кредитополучателя било удължаването на тридневния срок чрез
предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед
например. Сочи, че ищцата не упражнила нито едно от нормативно и
договорно установените си права, с които била запозната още преди
сключване на първия договор, вместо това сключила общо четири при
идентични условия. Нямало как в случая да се твърди противоречие на
договорната неустойка с добрите нрави, поради изброените по-горе причини,
свързани с индивидуалното й договаряне и възможността кредитополучателят
да може да въздейства върху обстоятелствата, водещи до начисляването й,
респективно върху цялостното й отпадане. Сочи, че неустойката имала
предварително определен начален и. краен момент, също така била с
фиксирани параметри за срока на договора. Настоящият договор следвало да
се тълкува стриктно и в контекста на трайните отношения между конкретния
потребител и търговец - между страните били налице сключени два договора
за кредит с идентични условия. Твърди, че предвид изложеното, процесната
клауза за неустойка напълно отговаряла на изискванията на ЗЗП и Директива
93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори,
многобройната и приложима практика на СЕС. По отношение на осъдителния
иск: Сочи, че от неоснователността на установителния иск за обявяване на
нищожност на договора в цялост и на доводите за недействителност на
неустоечната клауза следвала и неоснователност на иска за връщане на
даденото по договора, респективно клаузата за неустойка. Претендира за
отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.
Страните, чрез процесуалните си представители в писмени становища
поддържат твърденията си в исковата молба и в отговора.
7
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Относно наличието на облигационно правоотношение между страните
на 11.12.2020 г. В. П. е сключила договор за потребителски кредит № **** със
„С.К.“ ООД. Страните се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на
800 лева, видът на вноската била месечна, броят на погасителните вноски – 37,
размерът на месечния лихвен процент не бил посочен. В чл. 6.1 от Договорът
било посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно
от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, които да отговарят
на определени от кредитора условия. В чл. 8 страните договорили, че в случай
на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена
неустойка в размер на 658,73 лв. По делото е назначена и изслушана съдебно
- счетоводна експертиза вх. № 7925 / 04.06.2024г. Общата сума, която В. И. П.
е заплатила на ответното дружество по Договор за паричен заем № ****,
включително и чрез рефинансиране на заема е 1180,52 лева. Заплатената от П.
неустойка е в размер на 299,24 лв. Установено е, че действителният размер на
ГПР е в размер на 205,9061%.
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от
ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, под евентуалност чл. 26, ал. 1,
пр. 3 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че
чл.8 - неустоечната клауза от сключения между тях договор за потребителски
кредит № **** е нищожна. По предявения установителен иск, в тежест на
ищеца е да докаже сключването на процесния договор за заем между
страните, както и твърденията си процесната разпоредба накърнява добрите
нрави и заобикаля закона, а в доказателствена тежест на ответника е да
установи спазването на изискванията за валидност на клаузата.
Предявен е и обективно кумулативно съединен осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. В тежест на ищеца е да докаже
плащането на процесната сума, а в тежест на ответника – да докаже наличието
на валидно правно основание за извършеното плащане.
Съдът намира, че клаузите по чл.6, т.1, по чл.6 т.2 и чл. 8 от договора
за потребителски кредит са неравноправни, защото изискването за
предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция,
съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри. Уговорена по този начин неустойката обезпечава не
пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане
на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи
независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и
лихва съобразно уговорения погасителен план.
Съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер
притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от това
8
неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена
като размер от погасителните вноски), което се отклонява от обезпечителната
и обезщетителната си функция, което противоречи на принципа на
добросъвестността. С оглед обстоятелството, че същата е включена наред с
основното задължение по погасителния план също води до извод, че не цели
обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в ГПР, с
което на самостоятелно основание заобикаля закона с оглед чл. 19, ал. 4 ЗПК
вр. пар. 1 ДР ЗПК. Съгласно чл. 19 ЗПК - ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите,
които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на
възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги
заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК - ГПК да не е по-висок от пет
пъти размера на законната лихва.
С невключването на скритото възнаграждение се постига
заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС. Уговорката има
неравноправен характер, от което следва неравноправен характер на договора
относно цената на отпуснатия кредит. При включване на това скрито
възнаграждение, размерът на ГПР нараства и по размер нарушава чл. 19, ал. 4
ЗПК, следователно с оглед чл. 19, ал. 5 ЗПК, предвиждащ, че клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т. е. договорът за кредит
следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова, ако
съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на
потребителя, неговите преки и косвени разходи. Ето защо в случая е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на
разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
По гореизложените съображения, настоящият съд приема клаузата за
начислена неустойка за недействителна, поради което същата не поражда
права и задължения за страните. Ето защо, претендираната сума в размер на
299,24 лв., заплатени от ищцата за погасяване на задължения по процесния
договор, е недължимо платена - престирана при начална липса на основание.
С оглед гореизложеното, предявените установителен и осъдителен иск
са основателни и доказани. Върху сумата се дължи и законна лихва, считано
от датата на подаване на исковата молба в съда – 26.02.2024 г. до
окончателното изплащане.
С оглед на гореизложеното исковете като основателни следва да се
уважат.
По разноските: С право на такива разполага ищецът, който е бил
9
представляван по реда на чл. 38 ЗАдв., поради което в полза на Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ: *********, ****, следва да се
присъди адв. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Според чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът (осъществил безплатна адвокатска помощ и съдействие) има право
на адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в
наредбата по чл. 36, ал. 2 НМРАВ. В такива случаи съдът осъжда другата
страна да заплати възнаграждението на съответния адвокат. Предметът на
спора, с който е сезиран съдът не е сложен, релевантните факти не са
многобройни, а дори стандартни, доколкото и този адвокат е процесуален
представител на множество ищци с еднотипни дела - искове на потребител
срещу дружества за бързо кредитиране, поради което следва да бъде
присъденото адв. възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС (с оглед данните
за регистрация по ДДС).
Съдът намира, че представянето на договора за правна защита и
съдействие, в който изрично е вписано, че правната защита се оказва от
адвоката на клиента безплатно, както и основанието за това – доверителят е
материално затруднено лице, е достатъчно, за да се приеме, че е налице
сочената хипотеза по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, като изрично доказване, че лицето,
на което е предоставена правната защита е материално затруднено, не е
необходимо. Наличието на основанията по чл. 38, ал. 1 ЗА не може да бъде
обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски. Този извод
следва недвусмислено от самия закон - чл. 38, ал. ал. 1 и ал. 2 ЗА, където са
посочени изчерпателно предпоставките за присъждане на адвокатско
възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, а именно: да е
оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по
чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗА и в съответното производство насрещната страна да е
осъдена за разноски. Изпълнението на посочените две условия задължава съда
да определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна
помощ адвокат в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал.
2 ЗА, като осъди другата страна да го заплати. Поради липсата на други
предвидени в закона изисквания за присъждане на адвокатско възнаграждение
по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, напълно неоснователно е становището на
ответника, че при направено оспорване от насрещната страна, съдът е длъжен
да извърши проверка дали посоченото в договора за правна защита и
съдействие основание за оказване на безплатна адвокатска помощ
действително е налице. В този смисъл е и константната практика на ВКС,
обективирана в множество съдебни акта (напр. определение № 682 от
18.10.2012 г. по ч. гр. д. № 598/2012 г. на III г. о., определение № 708 от
05.11.2015 г. по ч. гр. д. № 4891/2015 г. на IV г. о., определение № 257 по ч. т.
д. № 226/2018 г. на II т. о. и др. Определение № 337 от 18.10.2018 г. на ВКС по
т. д. № 2221/2017 г., II т. о., Определение № 27 от 14.02.2020 г. на ВКС по гр.
д. № 4735/2019 г., II г. о., Определение № 395 от 9.07.2018 г. на ВКС по т. д. №
1314/2018 г., II т. о. и др.).
10
Нещо повече, по делото не са представени годни доказателства,
опровергаващи наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Преценката дали е оказана правна помощ на материално затруднени лица се
прави към момента на сключване на договора за оказване на помощта.
Неоснователни са и доводите, че ищцата не е била материално
затруднено лице, защото към момента на попълнила искането за кредит, в
което е посочила: месечни приходи от 2200 лв. до 3095 лв.; живее в собствено
жилище. Това обстоятелство не би могло да има значение, защото преценката
дали е оказана правна помощ на материално затруднени лица се прави към
момента на сключване на договора за оказване на помощта. Затова недоказани
са твърденията на молителя- ответник, че към момента на сключване на
договора за оказване на безплатна правна помощ ищцата не е била материално
затруднено лице, а доколкото ответникът носи отговорността за разноските в
производство, същият следва да бъде осъден да заплати дължимото
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.
Ищецът е претендирал разноски и при този изход от спора по
правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК такива следва да бъдат присъдени съобразно
изхода от спора в размер на 100 лв. за заплатена държавна такса и 300 лв. за
експертиза.
С оглед изхода на делото, КРС
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявения от В. И. П., ЕГН **********,
с адрес: ****, чрез пълномощника Еднолично адвокатско дружество Д. М.“,
представлявано от адв. Д. М. от САК, с адрес: **** срещу „С.К.“ ООД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от
Н.П.П., че клаузата по чл.8 – неустоечна клауза от сключения между тях
договор за потребителски кредит № **** / 11.12.2020 г. е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: ****, представлявано от Н.П.П. ДА ЗАПЛАТИ на В. И. П., ЕГН
**********, с адрес: ****, чрез пълномощника Еднолично адвокатско
дружество Д. М.“, представлявано от адв. Д. М. от САК, с адрес: ****, на
основание чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД сумата от 299,24 лева, представляваща
платена без основание неустойка по чл. 8 от договор за потребителски кредит
№ ****/11.12.2020 г., ведно със законната лихва считано от 26.02.2024 г. до
окончателното изплащане на вземането.
Сумата може да бъде заплатена по банкова сметка на ищеца: IBAN ****;
BIC: ****.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „С.К.“ ООД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от
11
Н.П.П. да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ:
*********, ****, разноски по делото за адвокатско възнаграждение в размер
на 480 лв.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „С.К.“ ООД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от
Н.П.П. да заплати на В. И. П., ЕГН **********, с адрес: ****, разноски от 400
лв., от които 100 лв. заплатена държавна такса и 300 лв. възнаграждение на
вещо лице.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред ОС – Стара
Загора в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
12