№ 2402
гр. София, 19.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20221100513199 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение №8617 от 27.07.2022 г., постановено по гр. дело № 33710 от
2021 г. по описа на Софийския районен съд, 40 състав, е признато за
установено по предявени по реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове от „БНП П.П.Ф.
С.А. Париж“ чрез „БНП П.П.Ф. Клон България“ – КЧТ по отношение на А.
Х., че на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 86 ЗЗД дължи
сумата от 1 114,20 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит № CREX-14269063 от 05.12.2016 г., ведно със законната лихва от
датата на заявлението по чл. 410 ГПК – 30.10.2020 г. до окончателното
погасяване на вземането, сумата от 126,21 лв., представляваща
възнаградителна лихва върху главницата за периода от 20.11.2017 г. до
20.11.2018 г. и сумата от 160,20 лв., представляваща мораторна лихва за
забава върху главницата за периода от 30.10.2017 г. до 16.10.2020 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. 410 ГПК
по ч. гр. дело №52896 от 2020 г. по описа на СРС, 40 състав, като искът за
главница е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен
размер от 1 301,39 лв.; искът за възнаградителна лихва за разликата над
уважения размер до пълния предявен размер от 342,70 лв. и искът за
мораторна лихва за забава за разликата над уважения размер до пълния
предявен размер от 445,33 лв. за периода от 20.04.2017 г. до 10. 10.2017 г.
Срещу решението в уважителната част е постъпила въззивна жалба от
1
ответника А. Х. с оплаквания за неправилност и необоснованост. В жалбата
се излагат доводи за липса на валидно облигационно правоотношение между
ищцовото дружество и ответника. При условията на евентуалност се твърди
нищожност на процесния договор за потребителски кредит поради
противоречие с добрите нрави и нарушение на императивни разпоредби на
ЗПК, тъй като в договора липсвало каквото и да е условие за прилагане на
лихвен процент от 26,76%, липсвало размер на възнаградителната лихва,
информация за съотношението й с главницата, както и че размерът на ГПР е
бил посочен само като процент от 30,31%, без да са посочени компонентите и
каква е стойността им. Поддържа се, че процесният договор не отговаря и на
изискванията на чл.11,ал.1,т.12 ЗПК, съгласно който погасителният план
следва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска. Заявява се, че
договорът не отговаря и на условията по чл. 10 ЗПК, тъй като текстът на
самия договор и условията към него са с шрифт по-малък от 12. По
изложените съображения се поддържа, че договорът е недействителен по
смисъла на чл. 22 от ЗПК, поради което потребителят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита. Излагат се доводи, че неправилно
първоинстанционният съд е приложил петгодишната давност, а не
тригодишната, тъй като се касаело за периодични плащания, като срокът
следвало да се брои от датата на всяка вноска. Прави се оплакване и относно
ненадлежно обявена предсрочна изискуемост, която не била взета предвид от
първоинстанционния съд при постановяване на обжалвания акт. Предвид
изложените съображения се иска отмяна на решението в обжалваните части и
постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени в
цялост.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, с
който същата се оспорва като неоснователна и се моли въззивния съд да я
остави без уважение. Заявява се, че договорът отговаря на изискванията на
ЗПК, като са спазени изискванията за размера на възнаградителната лихва
(т.10), за погасителен план и шрифт размер 12. По отношение на оплакването
за липса на приложени ОУ се заявява, че наличието на такива не е
задължително. Излага се становище, че при липса на надлежно обявена
предсрочна изискуемост, на кредитора се дължат вноските с настъпил падеж
и последиците от тяхното неизпълнение в срок. Предвид изложеното се иска
отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна и потвърждаване на
решението в обжалваните части.
Депозирана е и частна жалба срещу определението на
първоинстанционния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е
оставено без уважение искането на ответника за изменение на решението в
частта за разноските. В същата се поддържа, че разноски за юрисконсултско
възнаграждение за заповедното производство не се дължат, а за исковото
размерът следва да бъде намален като прекомерен. Излагат се съображения,
че не следва да бъдат възложени в тежест на ответника разноските за
назначена съдебна експертиза. Иска се отмяна на обжалваното определение и
ревизиране на първоинстанционното решение и в частта за разноските.
В срок е постъпил отговор на частната жалба, с който същата се
2
оспорва като неоснователна и се моли да бъде оставена без уважение. Заявява
се, че когато юридическо лице се представлява от юрисконсулт, същото има
право на разноски, без необходимост от доказване на конкретния размер.
Оспорва се и твърдението на частния жалбоподател, че не следва да понася
разноските за назначената съдебна експертиза, тъй като същата е била
назначена с цел изясняване на фактите и обстоятелствата по делото. По
изложените съображения се моли частната жалба да бъде оставена без
уважение и постановеното определение да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. В конкретния случай
постановеното по делото решение е валидно и допустимо, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по
релевираните в жалбата доводи.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове, предявени по реда на чл. 422
ГПК, за признаване за установено по отношение на ответника А. Х., че на
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.9, вр. чл. 11, вр. чл. 33 ЗПК и чл. 86
ЗЗД дължи на "БНП П.П.Ф. С.А." Париж Франция чрез "БНП П.П.Ф. С.А."
клон България" КЧТ сумата от 1 301,39 лв. - главница по договор за кредит от
05.12.2016 г. възнаградителна лихва в размер на 342,70 лв. за периода от
20.03.2017 г. до 20.11.2018 г. и иск за мораторна лихва за забава в размер на
445,33 лв. за периода от 20.04.2017 г. до 16.10.2020 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. 410 ГПК по ч.
гр. дело №52896 от 2020 г. по описа на СРС, 40 състав.
Предвид обстоятелството, че на ответника е предоставен кредит за
закупуване на стоки, който не е предназначен за извършване на търговска или
професионална дейност, същият имат качеството на потребител по смисъла
на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Същевременно ищецът е търговец по смисъла на § 13,
т. 2 ДР на ЗЗП. С оглед на това към спорното правоотношение намират
приложение както нормите на действащото българско законодателство,
кодифицирано в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и специалния Закон
за потребителските кредити /ЗПК/ с действащи редакции към датата на
3
сключване на потребителския кредит - 05.12.2016 г., така и правото на
Европейския съюз - Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски
кредити и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съгласно §1,т.11 от ПЗР към ЗПК, "Свързан договор за кредит" е
договорът за потребителски кредит, при който: а) кредитът се използва
изключително за финансиране на договор за доставка на стоки или за
предоставяне на услуги, б) от търговска гледна точка двата договора
представляват едно цяло, което означава, че продавачът на стоката или
доставчикът на услугата финансира предоставянето на кредита или в случай
че кредитът се финансира от трета страна, кредиторът използва услугите на
продавача на стоката или на доставчика на услугата за сключването или за
подготовката на договора за кредит, или че договорът за кредит посочва
конкретни стоки или услуги, доставката на които ще се финансира чрез
потребителския кредит.
Независимо, че процесният договор е наименуван като такъв за
револвиращ кредит и издаване на кредитна карта, съдържанието му разкрива
характер на договор за потребителски кредит, с който е финансирана
продажба на стоки по смисъла на чл. 27 ЗПК, който на общо основание се
регулира от разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/. По
силата на договора ищцовото дружество в качеството си на кредитор се е
задължило да отпусне на ответника паричен кредит за закупуване на стока на
стойност 1 249 лв. – смартфон „Самсунг“ – 1 бр., а потребителят от своя
страна се е задължил да върне сумата от 1 878,96 лв. при спазване на
условията на договора на двадесет и две равни месечни вноски.
С депозирания по делото писмен отговор на исковата молба
своевременно е релевирано възражение за недействителност на сключения с
ищеца договор за потребителски кредит, а съгласно тълкуването, дадено с ТР
№1/2022 г., постановено по т. дело № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС, съдът е
длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни
сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на
правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна,
когато нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства. Що се отнася до правата на потребителите за съда е налице и
императивна процесуалноправна норма, задължаваща го да извърши
служебна преценка за неравноправност на клаузите в потребителските
договори - чл. 7, ал. 3 ГПК.
Съгласно чл. 9 ЗПК, това е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
4
тяхното предоставяне. Формата за действителност на договора за
потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал. 1 ЗПК – на хартиен или друг
траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по един за всяка
от страните по договора. В настоящия случай съдът намира, че процесният
договор отговаря на тези изисквания.
Неоснователно е оплакването на въззивника, че по делото не е
установено наличието на облигационно правоотношение между страните. Въз
основа на събраните писмени доказателства въззивният съд намира за
установено по делото по несъмнен начин, че между страните е бил сключен
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 27, вр. чл. 9 от ЗПК.
Видно от заключението по ССчЕ сумата по договора в размер на 1 249 лв. е
усвоена от кредитоискателя чрез плащане, извършено от „БНП П.П.Ф.“ ЕАД
в полза на „Технополис България“ ЕАД на 09.12.2016 г., откъдето е закупена
стоката, чиято покупка е финансирана с процесния кредит.
Основателно е обаче възражението на въззивника, че
първоинстанционният съд не се е произнесъл по всички възражения на
ответника за недействителност на процесния договор за потребителски
кредит, за които същият е длъжен да следи и служебно.
В чл.22 ЗПК като основание за недействителност на договора за
потребителски кредит е предвидено нарушението на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК,
съгласно който договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Разпоредбата е в съответствие с чл. 19 от Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити. Предвид целта за защита на
потребителите от неравноправни клаузи в договора за кредит и за да бъдат
потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на
подписания договор при сключването му националното и европейското право
поставят като изискване кредитополучателят да разполага с всички данни,
които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му /в този
смисъл решение от 9 юли 2015 г. по дело C-348/14 Bucura/. Изисква се
договорът за кредит да се изготви в писмена форма и в него да се посочи
ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В
член 1а от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008 година се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член
4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли "в момента, в
който кредитният договор е сключен". Така това информиране на
потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент,
изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение
за правата на потребителя.(в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г.
по дело C-76/10 Pohotovos/.
Въззивният съд намира, че в настоящия случай не е спазено това
5
законово изискване. В процесния договор са посочени единствено абсолютни
стойности на годишния лихвения процент и на годишния процент на
разходите. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по
кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посочения в договора ГПР от 30,31%. Съобразно разпоредите на ЗПК, ГПР по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В посочения процент следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В този
смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз в решение по дело C-
448/17, EOS KSI Slovensko. В процесния договор за кредит, липсва яснота
досежно посочените обстоятелства. Неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на
заема, поради което следва да се приеме, че е налице хипотезата на чл.22 ЗПК
вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.
Този начин на оповестяване на разходите не е съответен и на
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена
за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да
му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на
това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този
смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка.
Предвид обстоятелството, че договорът за потребителски кредит е
недействителен на основание чл.22, вр. чл. 10,ал.1,т.10 ЗПК, без значение за
изхода на спора се явяват останалите релевирани оплаквания от въззивника,
поради което същите не следва да се обсъждат по същество.
С цел предотвратяване на нелоялно практики и злоупотреба с
икономически по-силното положение на кредитните институции,
законодателят е предвидил най-тежката санкция като последица от
неспазване на императивните норми на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, а именно
недействителност на сключения договор, в който случай, съгласно чл. 23
ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Когато тази недействителност е
установена в производството по чл.422 ГПК, какъвто е настоящият случай,
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е
6
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски
кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на
сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да
се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание
чл.55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя,
предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК. В този смисъл
Решение № 50174/26.10.2022 по дело № 3855/2021 г. на ВКС IV г.о., ВКС.
В случая е налице съдебно признание на факти по смисъла на чл.
146,ал.1,т.3 от ГПК от страна на ищеца, че ответникът е погасил три вноски,
равняващи се на сумата от 234,87 лв., съгласно назначената и изслушана по
делото ССчЕ, която следва да се приспадне от стойността на подлежащата на
връщане сума. Съдът, при съобразяване на разпоредбата на чл. 162 ГПК,
намира, че чистата стойност, дължима и непогасена от ответника на
основание чл. 23 ЗПК, е в размер на 1 014,13 лв.
Срещу дължимата сума своевременно е релевирано възражение за
погасителна давност, като в тази част настоящата въззивна инстанция споделя
мотивите на първоинстанционния съд, че е приложима петгодишната
погасителна давност по чл. 110,ал. 1 ЗЗД, която тече от датата на всяка
вноска, като в случая не се касае за периодични плащания /в този смисъл
Решение № 45 от 17.06.2020 год. По т. дело N 237 по описа за 2019 г., II TK на
ВКС и Решение № 161 от 08.02.2016 г. по т. дело № 1153 по описа за 2014 г. II
TK на ВКС/.
Тъй като е налице частично разминаване на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, обжалваното първоинстанционно решение следва да се
отмени в частта, в която е признато за установено по отношение на ответника
А. Х., че дължи на ищцовото дружество сумата от 100,07 лв. /разликата от
1 014,13 до уважения размер от 1 114,20 лв./ главница по договора за кредит,
както и в частта, в която са уважени исковете за заплащане на
възнаградителна лихва в размер на 126,21 лв. и мораторна лихва в размер на
160,62 лв. В останалата обжалвана част решението следва да се потвърди на
основание чл. 272 ГПК.
С молба вх. №39554/05.04.2024 г. съдът е уведомен, че „БНП П.П.Ф.
Клон България“ – КЧТ е заличен от Търговския регистър. В конкретния
случай заявлението за издаване на заповед за изпълнение и исковата молба са
подадени от търговското дружество, действащо чрез регистрирания по реда
на чл. 17а ТЗ клон. Видно от представените с исковата молба доказателства
дружеството "БНП Париба Пърсънък Файненс“ С.А. е вписано в търговския и
фирмен регистър на гр. Париж, действащо под правноорганизационната
форма на акционерно дружество. Клонът е обособена част от дейността на
7
търговеца извън населеното място, където се намира неговото седалище, част
е от предприятието на търговеца, който чрез него извършва търговска
дейност, като правата и задълженията възникват за търговеца, тъй като
клонът не е субект на правото. Чрез регистриране на клон по чл.17а ТЗ,
чуждестранните ЮЛ осъществяват дейност и на територията на Република
България и в тази връзка юридическото лице – ищец "БНП П.П.Ф.." С.А.,
упражнява дейност в Република България чрез "БНП П.П.Ф." С.А. - клон
България, чрез който е предявил иска. При закриване на клона на ЮЛ
единствено отпада специалната предпоставка за подсъдност на исковете,
предвидена в чл. 20 ТЗ. В настоящия случай местната подсъдност е
стабилизирана на основание чл. 120 ГПК. По изложените съображения
производството следва да продължи и решението да се постанови срещу
търговското дружество, инициирало производството, а именно „БНП П.П.Ф.
С.А. Париж“. Само за пълнота следва да се посочи, че не са налице
предпоставките на чл. 227 ГПК за конституиране на „Юробанк България“
ЕАД, тъй като от молбата се установява, че се касае за прехвърляне на
търговско предприятие по смисъла на чл. 15 ТЗ, което е основание за
материално правоприемство по смисъла на чл. 226 ГПК, а не за процесуално
правоприемство, настъпило в хода на процеса, по смисъла на чл. 227 ГПК.
Съгласно чл. 226, ал. 1 ГПК, ако в течение на производството спорното право
бъде прехвърлено върху другиго, делото следва своя ход между
първоначалните страни, като постановеното решение във всички случаи
съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя.
По частната жалба:
Предвид изхода от спора, първоинстанционното решение следва да се
ревизира и в частта за разноските, поради което подадената частна жалба
срещу определението на съда, постановено по реда на чл. 248 ГПК, следва да
бъде оставена без разглеждане, поради липса на правен интерес за страната.
По разноските за производството:
На основание чл. 78,ал.1 ГПК ищецът има право на разноски в размер
на 490,35 лв. за заповедното и първоинстанционното производство, съобразно
уважената част от иска. Следователно решението следва да се отмени и в
частта, в която в полза на ищеца са присъдени разноски в размер на 215,09
лв. /разликата над основателния размер от 275,26 лв. до присъдения размер от
490,35 лв./.
Предвид частичната основателност на въззивната жалба, в полза на
въззиваемия следва да се присъдят разноски, съобразно отхвърлената част.
Въззиваемият претендира разноски в размер на 300 лв., от които 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение и 200 лв. за възнаграждение за особен
представител. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на въззиваемия следва
да се присъдят разноски в общ размер на 242,14 лв.
Така мотивиран, съдът
8
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №8617 от 27.07.2022 г., постановено по гр. дело №
33710 от 2021 г. по описа на Софийския районен съд, 40 състав в частта, в
която е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК по искове с правна
квалификация по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.9, вр. чл. 86 ЗЗД , че
ответникът А. Х. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. София, кв. „*******“, бл.
******* дължи на ищеца „БНП П.П.Ф. С.А. Париж“ сумата от 100,07 лв.
главница по договора за кредит № CREX-14269063 от 05.12.2016 г., ведно със
законната лихва от датата на заявлението по чл. 410 ГПК – 30.10.2020 г. до
окончателното погасяване на вземането, както и в частта, в която са уважени
исковете за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 126,21 лв., за
вноски, падежирали в периода от 20.11.2017 г. до 20.11.2018 г., и сумата от
160,20 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за
периода от 30.10.2017 г. до 16.10.2020 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по ч. 410 ГПК по ч. гр. дело №52896 от
2020 г. по описа на СРС, 40 състав, включително и в частта, в която в полза на
ищеца са присъдени разноски в размер на 215,09 лв.
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „БНП П.П.Ф. С.А. Париж“, рег.№
*******, със седалище и адрес на управление: Република Франция, гр. Париж,
бул. „******* представлявано от Л.Д., по реда на чл. 422 ГПК обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове за признаване за
установено по отношение на ответника А. Х. Х., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, кв. „*******“, бл. *******, че на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл.9, вр. чл. 27, вр. чл. 86 ЗЗД дължи на ищеца сумата от 100,07 лв. главница
по договора за кредит № CREX-14269063 от 05.12.2016 г., ведно със
законната лихва от датата на заявлението по чл. 410 ГПК – 30.10.2020 г. до
окончателното погасяване на вземането, сумата от 126,21 лв. –
възнаградителна лихва за вноски, падежирали в периода от 20.11.2017 г. до
20.11.2018 г., и сумата от 160,20 лв., представляваща мораторна лихва за
забава върху главницата за периода от 30.10.2017 г. до 16.10.2020 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. 410 ГПК
по ч. гр. дело №52896 от 2020 г. по описа на СРС, 40 състав.
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕТО В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА
ЧАСТ.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК А. Х. Х., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, кв. „*******“, бл. ******* да заплати на „БНП П.П.Ф. С.А.
Париж“, рег.№ *******, със седалище и адрес на управление: Република
Франция, гр. Париж, бул. „******* представлявано от Л.Д. сумата от 242,14
лв. – разноски за въззивното производство.
Препис от решението да се връчи на въззиваемия „БНП П.П.Ф. С.А.
Париж“, рег.№ *******, на адрес: Република Франция, гр. Париж, бул.
„******* по реда на Регламент (ЕО) № 1393/2007 на Европейския парламент
9
и Съвета от 13 ноември 2007 година относно връчване в държавите-членки на
съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10