№ 117
гр. София, 09.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Яна Огн. Лалова
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100505062 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищцата Е. И. А.-Т. срещу решение от 12.01.2024 г., постановено по гр. дело №
9312/2021 г. по описа на СРС, 28 състав, с което е отхвърлен предявеният срещу Етажните
собственици в сграда на адрес: гр. София, ж.к. „Възраждане“, бул. „****, представлявани от
управителя на ЕС М.К.К., положителен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК,
вр. с чл. 79 ЗС за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата е
собственик на самостоятелен обект с идентификатор № 68134.205.6.12.30, находящ се на
адрес: гр. София, ж.к. „Възраждане“, бул. „****, ет. 1, с площ от 15,61 кв. м., въз основа на
изтекла придобивна давност в периода от 1991 г. до 2021 г. по владение, започнало от баща й
И.А.И., с ЕГН **********, и продължено от ищцата.
Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение
поради нарушение на материалния закон и необоснованост с твърдения, че в продължение
на 30 години наследодателят на въззивницата е владял имота необезпокоявано и етажните
собственици не са имали достъп до него, поради което същият е придобит по давност.
Въззивницата поддържа, че намерението за своене е било манифестирано на ответниците,
като всички разходи за поддържане на имота са били извършвани от баща й, който го е
1
считал за изцяло свой. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и
уважаване на предявения иск.
Въззиваемите Етажните собственици в сграда на адрес: гр. София, ж.к. „Възраждане“, бул.
„****, представлявани от управителя на ЕС М.К.К., са подали отговор на въззивната жалба,
с който оспорват същата. Считат, че решението на СРС е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, поради
следните съображения:
Предмет на предявения положителен установителен иск за собственост е претендираното от
Е. И. А.-Т. вещно право върху процесния обект, което тя твърди да е придобила по силата на
давностно владение, осъществявано от нейния баща за период от м. януари 1991 г. до
смъртта му на 20.11.2020 г., респ. от нея след смъртта на своя наследодател до предявяване
на иска по настоящото производство. За основателността на предявения иск в тежест на
ищцата е да установи правото си на собственост върху имота, придобито на наведеното
придобивно основание – давност, като докаже, че нейният наследодател, респ. тя, са
упражнявали в продължение на 10 години (в периода 1991 г. – 2021 г.) непрекъснато,
спокойно и явно фактическа власт върху имота с намерение да го своят.
Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично
или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която
лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни
признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта, и субективен –
намерението да се държи вещта като своя, като според оборимата законова презумпция на
чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.
Цитираната законова презумпция размества доказателствената тежест, така че страната,
която я оспорва, трябва да я обори. При преценката дали е установено владение, следва да се
2
вземат предвид характеристиките на владението, които са изрично посочени в чл. 2 от
Закона за давността (отм.), като същото следва да е непрекъснато (да не е загубено за повече
от 6 месеца съгласно чл. 81 от ЗС), спокойно (да не е установено по насилствен начин), явно
(да не е установено по скрит начин), несъмнително и с намерение да се държи вещта като
своя.
Между страните не се спори, а и от приетите по делото писмени доказателства се
установява, че ищцата, заедно с брат й С.И.А., е наследник по закон на И.А.И., починал на
22.11.2020 г., който считано от 01.02.1991 г. до смъртта си е бил наемател в процесното
помещение, находящо се на приземния етаж на сградата, което представлява обща част по
предназначение и което по решение на ОС на ЕС е било използвано като обущарска
работилница. По делото са представени договори за наем от 31.01.1991 г. за срок от една
година, от 25.03.1992 г. за срок от пет години, както и от 22.04.1997 г. за срок от пет години,
по силата на които етажните собственици на блока („домсъвета“, упълномощен от
собствениците с решение на общото събрание на ЕС) са предоставили на наследодателя на
ищцата ползването на обекта за определен срок и срещу задължение за плащане на месечна
наемна цена. От приетите ревизионни протоколи на ЕС и протоколи от общи събрания на
ЕС е видно, че през целия период на съществувалите наемни правоотношения наемателят е
заплащал уговорената наемна цена – като парична сума и в натура, като е почиствал входа
на блока.
След изтичане на срока по последния писмен договор за наем – 22.04.2002 г., не са налице
данни за подписан нов договор между страните, но видно от представените многобройни
квитанции, издавани от ЕС в периода м. февруари 2017 г. - м. януари 2021 г. с посочено
основание „наем ателие“, както и от приложеното копие на касовата книга на „Домсъвета“
на бул. „****, И.А.И. е продължил да плаща наемна цена за помещението през всичките
години от 2002 г. до смъртта си през 2020 г. Следователно, несъмнено е, че ползването на
имота от наемателя е продължило със знанието и без противопоставянето на наемодателя,
поради което наемното правоотношение се е превърнало в безсрочно на основание чл. 236,
ал. 1 ЗЗД. Този извод се потвърждава от събраните гласни доказателства чрез разпит на
свидетелите К.К.М. и Л.С.М., които са категорични, че повече от 20 години „чичо И.“ е
ползвал помещението под наем като ателие за обувки и е плащал наем на блока в пари и в
натура, като е чистил входа.
От изложеното е видно, че през целия период от близо 30 години наследодателят на ищцата
е осъществявал фактическа власт върху помещението на облигационно основание – сключен
с етажните собственици възмезден договор за наем, който изключва своенето на вещта за
себе си. Когато фактическата власт върху един недвижим имот се осъществява въз основа на
облигационно правоотношение, с поето задължение за връщане на вещта, то тази
фактическа власт не следва да се квалифицира като владение, а като държане, тъй като
липсва субективният елемент на владението като фактически състав, т.е. държателят не
владее вещта като своя. В този смисъл - Решение № 118 от 21.05.2013 г. на ВКС по гр. д. №
1535/2013 г., II г. о. и др.
3
Когато държането на един недвижим имот е поето със задължението да се върне на
насрещната страна по облигационното правоотношение, давностният срок на придобивната
давност ще започне да тече тогава, когато държателят започне да осъществява владение
върху вещта, но подобно своене не се доказва в настоящия исков процес, доколкото от
началото на установеното държане през 1991 г. до смъртта си през 2020 г. И.А.И. редовно и
без прекъсване е плащал дължимите месечни наемни цени. Следователно, в нито един
момент наемателят не е демонстрирал промяна в намерението, с което осъществява
фактическа власт върху наетия обект, като през цялото време е упражнявал държането от
името на лицето, на което е плащал наемна цена за ползването – наемодателите. Този извод
не се опровергава от представените от ищцата разписки за платени разходи за топлинна
енергия за имота и фактури, от които е видно, че партидите за електрическа и топлинна
енергия в обекта са били открити на името на И. И., доколкото задължението за плащане на
консумативните разходи е на лицето, което реално упражнява фактическата власт –
наемателят, по арг. от чл. 232, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, т.е. погасяването на тези парични
задължения за вещта не представлява индиция за своенето й.
Твърдяното от ищцата владение върху имота не се установява и от събраните по делото
гласни доказателства. Доведените от ищцовата страна свидетели Л.П.Т. и П.Л.П. твърдят, че
от 1991 г. И. И. сам се е грижил за помещението и етажните собственици не са имали достъп
до него, но това обстоятелство кореспондира с установения факт на съществувало наемно
правоотношение между страните, при което обичайно ползването се осъществява
единствено от наемателя, на когото наемодателят е предал всички ключове от имота.
Същевременно, свидетелката Петкова, внучка на И.А.И., заявява, че през всичките години
дядо й е изявявал желание да купи помещението от етажната собственост, но ЕС го е
възпрепятствала, включително след смъртта му, когато на общо събрание на 05.01.2021 г.
майка й (ищцата Е. И. А.-Т.) е заявила, че иска да купи имота. Свидетелят Т. потвърждава, че
И. И. е имал намерение да купи имота и е извършвал проверки в общината чия собственост
е помещението, но не е установил вписан собственик. От изложеното е видно, че както
приживе И. И., така и след смъртта му неговата наследница Е. А. – Т.а не са се считали за
собственици на имота, след като са искали да го купят от ЕС, а това опровергава напълно
ищцовите твърдения за осъществено своене на вещта и придобиването й посредством
давностно владение.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал
настоящият въззивен състав намира, че по делото не се доказва субективният елемент на
владението, осъществявано от наследодателя на ищцата през периода 1991 г. – 2020 г.,
поради което последният не е придобил имота по давност, респ. същият не е преминал в
патримониума на ищцата като негов наследник и предявеният положителен установителен
иск за собственост се явява неоснователен. Като е достигнал до идентични правни изводи,
първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде
потвърдено. В диспозитива на въззивното решение следва да бъде конкретизирана
индивидуализацията на имота, доколкото по делото се установява, че в хода на процеса е
4
извършено изменение на кадастралната карта и кадастрални регистри на гр. София, район
Възраждане, и процесното помещение е премахнато като самостоятелен обект в сградата с
идентификатор 68134.305.6.12.30, т.е. същото представлява обща част по предназначение –
помещение за общо ползване за битови нужди от етажните собственици, находящо на адрес:
гр. София, бул. „****, ет. 1, с бивш идентификатор 68134.305.6.12.30 по изменените КККР
на гр. София.
При този изход на спора въззиваемата страна има право на направените разноски във
въззивното производство, но предвид липсата на доказателства такива да са били направени,
съдът не дължи присъждането им.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20112990/12.01.2024 г., постановено по гр.д. № 9312/2021 г.
по описа на СРС, 28 състав, е което е отхвърлен предявеният от Е. И. А. – Т.А, ЕГН
**********, срещу ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ в сграда на адрес: гр. София, ж.к.
„Възраждане“, бул. „****, представлявани от управителя на ЕС М.К.К., положителен
установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК, вр. с чл. 79 ЗС за признаване за
установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на помещение за общо
ползване за битови нужди от етажните собственици, с бивш идентификатор №
68134.205.6.12.30 по изменените кадастрална карта и кадастрални регистри на гр. София,
район „Възраждане“, находящо се на адрес: гр. София, ж.к. „Възраждане“, бул. „****, ет. 1, с
площ от 15,61 кв. м., въз основа на изтекла придобивна давност в периода от 1991 г. до 2021
г. по владение, започнало от баща й И.А.И., с ЕГН **********, и продължено от ищцата.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5