Решение по дело №90/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 87/19.08.2013 година, постановено по гр.дело № 978/2013 година, К. районен съд признал за установено по отношение на „Д. Ф." Е., с ЕИК *, със седалище и адрес на управление Г., Б.Б., представляван от управителя А.Г., че „В." Е., с ЕИК *, със седалище и адрес на управление Г., ул.А. N *, бл.*., В., представляван от управителя В.В. И. има парично вземане от „Д. Ф." Е., с ЕИК * в размер на 4 060 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по Договор за изработка от 02.07.2012г. и в размер на 271.06 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата 4 060 лв. за периода от 28.08.2012г. до 22.04.2013г. включ., като отхвърлил иска за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата 4 060 лв. за периода от 13.07.2012г. до 27.08.2012г. включ. и за разликата над сумата 271.06 лв. до пълния му размер от 323.77 лв., за които суми е издадена Заповед N 313/23.04.2013г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. N 679/2013г. на РС-Кърджали. С решението съдът присъдил на „В.” Е., гр. А. разноски по делото в размер на 648.11 лв., а на „Д. Ф." Е., гр. К.– разноски в размер на 7.21 лева.

Въззивното производство е образувано по подадена въззивна жалба от „Д. Ф." Е., гр. К. с която решението на първоинстанционния съд се обжалва като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Твърди се в жалбата, че изводът на съда, че неодобряването на стоката от трето по делото лице било ирелевантно обстоятелство, е неправилен. В тази връзка, писмото от 03.09.2012г. доказвало твърдението, че експорта не е осъществен. Втърговския смисъл на това понятие се включвало продажба на местни стоки от дадена страна за чужбина. От доказателствата безспорно се установявало, че продажбата в чужбина не е осъществена. Според действителната договореност между страните по Договора за изработка от 02.07.2012г., в т.ч. и т.4 от същия, задължениетоза заплащане на договореното възнаграждение за изработка от страна на ответника, настъпвало едва след осъществяване на експорта на дамските блузи, в смисъл на тяхната продажба в чужбина. От друга страна, от съдържанието на писмото от 03.09.2013г. се установявало, че още преди тази дата, т.е. незабавно, ответникът, в качеството му на възложител е направил възражение за качеството на изработеното от страна на ищеца. Освен това, било налице неизпълнение на договора и от страна на ищеца, по отношение на договореното в т.13 от същия, а именно, че приемането на изработеното е следвало да се извърши с приемо - предавателен протокол. Такъв не бил съставен и по този начин ищецът подвел ответника, като му предал някаква стока, но без да е описано и установено каква точно, като вид, размер, модел, отвор на бие и т.н. По изложените съображения въззивникът моли съда да отмени обжалваното първоинстанционно решение, вместо което да реши делото по същество, като отхвърли предявените искове и присъди направените по делото разноски и пред двете съдебни инстанции. В съдебно заседание жалбодателят чрез представителя си по пълномощие поддържа въззивната жалба. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника за въззивната инстанция.

Ответното дружество „В.” Е.- гр. А. чрез представител по пълномощие оспорва въззивната жалба. Моли обжалваното решение като правилно да се потвърди. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

Въззивният съд, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл. 269 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок и от страна, която има правен интерес от обжалването, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна, а първоинстанционното решение е правилно. Същото следва да се потвърди при съответното препращане към мотивите на първоинстанционния съд съобразно чл. 272 от ГПК. Във връзка с доводите във въззивната жалба, следва да се посочи следното:

Предявен за разглеждане от първоинстанционния съд е иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 258 и сл. ЗЗД за признаване за установено по отношение на „Д. Ф.” Е., гр. К.- възложител по договор за изработка от 02.07.2012г., че дължи на изпълнителя „В.” ООД, гр. А.уговореното възнаграждение за приетата работа.

Установено по делото е, че съгласно посочения договор за изработка ищецът се задължил да ушие в срок до 13.07.2012г. 1400 бр. дамски блузи модел 3 018 срещу възнаграждение от 2.90 лв. на брой. На 13.07.2012 г. ищецът съставил фактура № * за изпълнената поръчка, на обща стойност 4 060 лева. Установено по делото е, че както фактурата, така и готовата продукция били предадени на възложителя. Последните две обстоятелства въззивният съд приема за доказани въз основа на представените по делото писма от 03.09.2012г. и 21.09.2012г. от възложителя до изпълнителя по договора, представляващи частни свидетелстващи документи и съдържащи извънсъдебно признание от възложителя на неизгодни факти, а именно получаване на фактурата на 20.09.2012г. и изпращане на стоката, предмет на договора в Холандия на 28.07.2012г., като последното означава, че преди изпращането й в чужбина, е била приета. По делото също така не е спорно, че страните не са съставили приемо-предавателен протокол. Несъставянето му обаче не може да се вмени като задължение на изпълнителя, тъй като съгласно чл. 13 от Договора, приемането /а не предаването/ следвало да се извърши с приемо-предавателен протокол. Именно с приемането на готовата продукция, съгласно чл. 264 ЗЗД, поръчващият трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, защото ако не направи такива, работата се счита приета. Ето защо не може да се приеме за основателен довода, че несъставяйки приемо-предавателен протокол, изпълнителят е заблудил поръчващия за качеството на изпълнение на възложената работа. Това не е така и предвид възможността съгласно чл.262 ЗЗД поръчващият да проверява изпълнението на договора във всяко време. Предвид обсъденото, очевидно поръчващият нито е следял за качеството на ушиването на дамските блузи, нито го е проверил при приемането им. В тази връзка не се твърди от възложителя, че недостатъците са били такива, щото да не са били могли да се открият при обикновения начин на приемане или са се появили по-късно.

При тези данни по делото се налагат следните изводи: доводите, че тъй като към момента на предявяване на иска и понастоящем възложителят не успял да продаде стоката в чужбина плащане на възнаграждение не се дължи; както и че задължението за плащане настъпвало едва след експорт на дамските блузи, в смисъл на продажбата им в чужбина, са неоснователни. Разпоредбата на чл. 4 от Договора, на която въззивникът се позовава в тази връзка, не предвижда плащане под условие /ако стоката бъде продадена от възложителя в чужбина/, а обвързва експорта /износа/ на стоката със срока на плащане на изработената стока – от 15 до 30 дни от датата на експорта. В случая, стоката е изпратена в чужбина на 28.07.2012г. и след изтичане на максималния 30- дневен срок за плащане, възнаграждението за извършената работа е станало изискуемо. В този смисъл цитираната разпоредба не може и не следва да бъде тълкувана разширително, в смисъл, задължението за плащане на ушитите дамски блузи да зависи от осъществяването или не на продажбата им от възложителя в чужбина. Такова постигнато съгласие между възложителя и изпълнителя в договора за изработка от 02.07.2012г., не е налице. До този извод съдът стига и въз основа на останалите разпоредби от договора, съгласно които плащането на възнаграждението е обвързано с констатиране на недостатъци и тяхната същественост, като в тази си част договорът изцяло възпроизвежда разпоредбите на чл. 265 и сл. от ЗЗД и не обвързва плащането на възнаграждението с настъпването на допълнително условие, каквото е продажбата на стоката в чужбина.

Ето защо предявеният иск е основателен и доказан. Като е достигнал до същите фактически и правни изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се потвърди.

При този изход на делото в полза на въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени направените за въззивната инстанция разноски в размер на 500 лв., представляващи адвокатско възнаграждение за тази инстанция. В тази връзка, направеното от процесуалния представител на въззивника възражение за прекомерност на договореното адвокатско възражение е неоснователно. В случая договореното между страните адвокатско възнаграждение не е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и не се налага неговото намаляване.

Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 87/19.08.2013г., постановено по гр.д. № 978/2013г. по описа на Кърджалийския районен съд.

ОСЪЖДА Д. Ф. Е., ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. К., бул. „Б. * да заплати на „В.” ООД, ЕИК *гр. А.о, ул. „А. № *, бл. „*., вх.* направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство в размер на 500 лева.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал.2, предл. първо ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.