№ 589
гр. Варна, 30.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V А СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
седми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Мирела Огн. Кацарска
Членове:Весела Гълъбова
мл.с. Виляна Н. Михалева
при участието на секретаря Петя П. П.
като разгледа докладваното от мл.с. Виляна Н. Михалева Въззивно
гражданско дело № 20243100500517 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е въз основа на въззивнa жалба, подадена от Е. М. М., чрез
адв. Г., и въззивна жалба, подадена от Н. П. Ц., чрез адв. Д., двете жалби
срещу Решение №260049/26.05.2023 г., поправено с Решение
№260083/24.11.2023 г. и допълнено с Решение №260002/05.01.2024 г.,
постановено по гр. д. №6598/2020 г. по описа на РС – Варна, както и частна
жалба, подадена от Е. М. М., чрез адв. Г., срещу Определение
№260240/12.07.2023 г., с което е оставена без уважение молба за изменение
на Решение №260049/26.05.2023 г. в частта за разноските по реда на чл. 248
ГПК.
Въззивната жалба, подадена от Е. М. М., чрез адв. Г., е срещу
горепосоченото решение в частите, с които са отхвърлени предявените от
него насрещни искове с правно основание чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД да бъде
осъдена Н. П. Ц. да преустанови действията си, с които му пречи да ползва
имота си и да премахне поставената от нея преградна врата, както и да му
заплати обезщетение в общ размер на 180,32 лв. за лишаване от ползване на
имот с идентификатор №10135.3515.1751.1.3, за периода от 03.06.2020 г. до
27.08.2020 г., ведно със законната лихва от 27.08.2020 г. до окончателното
изплащане на сумата.
Въззивната жалба, подадена от Н. П. Ц., чрез адв. Д., е срещу
горепосоченото решение в частта, с която е отхвърлен предявения от нея
срещу Е. М. М. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК да бъде прието за
1
установено в отношенията между страните, че тя е собственик на недвижим
имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор
№10135.3515.1751.1.3 по КК и КР, одобрени със Заповед № РД-18-64 от
16.05.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК - Варна, изменена със
Заповед №186478 от 19.08.2015 г. на Началника на СГКК - Варна, с
административен адрес гр. Варна, улица „В.Х." №32А, етаж 1 и с
предназначение на жилище, апартамент, с площ по документ за собственост –
55,03 кв. м, въз основа на договор за покупко-продажба, обективиран в
Нотариален акт №66, том 150, акт №14469/11.09.2019 г., вх. рег.
№23852/11.09.2019 г., двойно вх. рег. №23652/11.09.2019 г. по описа на СВп
към РС - Варна.
Във въззивната жалба, подадена от Е. М. М., чрез адв. Г., са изложени
съображения за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на
решението в обжалваните части. Жалбоподателят поддържа, че в атакуваното
решение не са обсъдени протокол за въвод във владение от 08.01.2020 г.
въпреки приобщаването му към доказателствените материали, както и
наведените от него правоизключващи възражения, основани на нищожност на
отделни части от доброволна делба от 1997 г., отнесени към предмета на
сделката в нот. акт за покупка на насрещната страна по иска. Поддържа, че
обстоятелството дали процесният имот представлява търпим обект не се
отразява на факта, че тези процесни обслужващи части са негова собственост
и той има право да ги ползва съобразно тяхното предназначение. Сочи, че за
да бъде ангажирана отговорността на Ц. по чл. 59 ЗЗД не било необходимо тя
фактически да ползва имота. Посочва, че по делото не било спорно, че
преградната врата е заключена и той няма ключ от нея. Така той бил лишен
от възможността да ползва вещта пълноценно, поради което за него било
налице обедняване. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е
оставил без уважение своевременно направеното от него възражение, че от
сделката от 02.08.2007 г. до завеждане на исковата молба от Ц. е изтекла в
негова ползва 10-годишна придобивна давност върху имота, както и
възражението срещу твърдението на Ц., че в нейна полза е изтекла давността.
Поддържа, че е налице противоречие в мотивите на обжалваното решение,
тъй като след като е установил неоснователност на претенцията на Ц. и е
отхвърлил искът по чл. 124 ГПК, първоинстанционният съд е кредитирал
договора за доброволна делба от 15.12.1997 г. като действителен и
законосъобразаен с невъзможния според приетата тройна СТЕ предмет –
процесния избен етаж. Районният съд не обсъдил и представените от третото
лице – помагач писмени документи, които опровергавали твърденията на Ц.
за спокойно владение на избения етаж. Не ставал ясен изводът на
първоинстанционния съд, че незаконосъобразно към дял I е бил прибавен и
вписан и избеният етаж. Поддържа, че предмет на иска по чл. 109 ЗС не било
правото на собственост върху засегнатия му имот. Посочва, че снимковият
материал към първата експертиза отразявал наличието на преграждаща
преградна врата, възпрепятстваща подхода към избения етаж към момента на
огледа, а в констативно-съобразителната част от заключението било
удостоверено, че вратата е заключена. Поддържа, че и към настоящия момент
не ползва процесната част от имота си, защото е заключена от ищеца. По
изложените съображения отправя искане за отмяна на първоинстанционното
2
решение в обжалваните от него части и постановяване на друго решение, с
което предявените насрещни искове да бъдат уважени. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемия Н. П. Ц.,
чрез адв. Д., с който жалбата се оспорва като неоснователна. Навежда доводи,
с които обосновава правилност и законосъобразност на решението в
обжалваните му от М. части. Отправя искане за потвърждаване на решението
в тези части. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от третото лице –
помагач на страната на Е. М. М. – ЧСИ С. К. - Д., с рег. №718 КЧСИ, район
на действие: ОС – Варна.
Във въззивната жалба, подадена от Н. П. Ц., чрез адв. Д., са изложени
съображения за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на
решението в обжалваната част. Жалбоподателят поддържа, че изводът на
първоинстанционния съд, че не е станал собственик на процесния имот,
защото последният не бил самостоятелен обект, противоречал на закона, на
събраните писмени доказателства и на посоченото от вещите лица по време
на изслушването им в о. с. з. Процесният имот отговарял на изискванията на
чл. 40 ЗУТ, т. 30, §5 от ДР на ЗУТ и Наредба №7/22.12.2003 г. за правила и
нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени
зони, а според вещите лица имотът отговарял и на изискванията за ателие.
Счита, че с неприемането за разглеждане на заявения в условията на
евентуалност иск за признаване на право на собственост въз основа на
фактическо владение върху имота е допуснато процесуално нарушение.
Твърди, че първоинстанционният съд вместо да обсъди пълно и адекватно
събраните по делото доказателства и направените от страните възражения,
основал изводите си на косвени доказателства, които се опровергавали от
останалите доказателства по делото. Липсвал доклад, в който правилно да е
разпределена доказателствената тежест между страните и подлежащите на
доказване факти и обстоятелства. По изложените съображения отправя
искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната от нея част
и постановяване на друго решение, с което предявеният от нея иск да бъде
уважен. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 3 ГПК е постъпил отговор от Е. М. М., чрез адв.
Г., с който жалбата се оспорва като неоснователна. Навежда доводи, с които
обосновава правилност и законосъобразност на решението в обжалваните му
от Ц. части. Отправя искане за потвърждаване на решението в тези части.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от третото лице –
помагач на страната на Е. М. М. – ЧСИ С. К. - Д., с рег. №718 КЧСИ, район
на действие: ОС – Варна, чрез адв. Б., с който жалбата се оспорва като
неоснователна. Навежда доводи, с които обосновава правилност и
законосъобразност на решението в обжалваните му от Ц. части. Отправя
искане за потвърждаване на решението в тези части.
В частната жалба, подадена от Е. М. М., чрез адв. Г., са изложени
съображения за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното
определение. Жалбоподателят поддържа, че в о. с. з. не бил запознат нито със
списъка по чл. 80 ГПК на насрещната страна, нито с приложения към него
3
абонаментен договор, и не му била дадена възможност за становище по тях,
затова възражението му за прекомерност на разноските на Ц. не било
преклудирано. Сочи, че направеното от процесуалния представител на
третото лице – помагач възражение за прекомерност на разноските на Ц. не
било обсъдено в първоинстанционното решение. Излага, че още на 18.01.2021
г. депозирал молба, в която посочил, че материалният интерес, съотв.
държавната такса, са неправилно определени, което оказвало влияние и върху
размера на адвокатското възнаграждение. Поддържа, че при изчисляване на
минималния размер на последното следвало да се вземе предвид актуалната
към датата на завеждане на исковата молба в съда редакция на чл. 7, ал. 2
НМРАВ. Твърди, че първоинстанционният съд служебно присъдил сума за
платена държавна такса, надхвърляща претендираната от ищцата със списъка
по чл. 80 ГПК. Сочи, че макар да не е страна по абонаментния договор, има
право да го оспори, доколкото касае спора за разноските и води до
имущественото му утежняване. По изложените съображения отправя искане
за отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго, с което да
бъде уважено искането му за намаляване на присъдените в полза на
насрещната страна разноски до минимума.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемия Н. П. Ц.,
чрез адв. Д., с който жалбата се оспорва като неоснователна. Навежда доводи,
с които обосновава правилност и законосъобразност на определението и
отправя искане за потвърждаването му.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от третото лице –
помагач на страната на Е. М. М. – ЧСИ С. К. - Д., с рег. №718 КЧСИ, район на
действие: ОС – Варна.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Производството пред РС – Варна е образувано въз основа на искова
молба, подадена от Н. П. Ц., ЕГН **********, чрез адв. Д., с която е предявен
иск срещу Е. М. М., ЕГН **********, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК
да бъде прието за установено в отношенията между страните, че тя е
собственик на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с
идентификатор 10135.3515.1751.1.3 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-
64/16.05.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК - Варна, изменена със
Заповед №18-6478/19.08.2015 г. на Началника на СГКК - Варна, с адм. адрес:
гр. Варна, ул. „В.Х." №32А, ет. -1 /минус първи/, с предназначение: жилище,
апартамент, с площ по документ за собственост: 55,03 кв. м, въз основа на
договор за покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт №30, том II, рег.
№5278, дело №212/2019 г. по описа на нотариус Катя Паунова с рег. №382, с
район на действие: РС – Варна, вписан с вх. рег. №23852/11.09.2019 г., двойно
вх. рег. №23652/11.09.2019 г. под акт №150, том LXVI, дело
№14469/11.09.2019 г., по описа на СВп към РС - Варна.
Приети за съвместно разглеждане са насрещни искове, предявени от Е.
М. М., ЕГН **********, чрез адв. Г., с правно основание чл. 109 ЗС и чл. 59
ЗЗД да бъде осъдена Н. П. Ц. да преустанови действията си, с които му пречи
да ползва собствения си самостоятелен обект с идентификатор
10135.3515.1751.1.3 по КККР и да премахне поставената от нея преградна
врата към обекта, както и да му заплати обезщетение в общ размер на 180,32
4
лв. за лишаване от ползване на имот с идентификатор №10135.3515.1751.1.3,
за периода от 03.06.2020 г. до 26.08.2020 г., вкл., ведно със законната лихва от
27.08.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба ищцата Н. П. Ц. излага, че е собственик на недвижим
имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор
10135.3515.1751.1.3 по силата на договор за покупко-продажба от 11.09.2019
г., сключен с майка й М. С. Д., която го била придобила по силата на договор
за доброволна делба от 22.12.1997 г. С договора за доброволна делба М. Д.
придобила право на собственост върху дял втори от делбения имот, който дял
включвал тавански етаж и избен етаж, състоящ се от стълбище, избен
коридор, тоалет, баня и три изби, ведно с прилежащите ½ ид. ч. от дворното
място, в което била построена сграда, находяща се на ул. „В.Х.“ №32А, гр.
Варна, Р.С.Д. придобил право на собственост върху дял първи, включващ
първи етаж от жилищната сграда и гараж, ведно с другата ½ ид. ч. от
дворното място, а Н.Р. Д. си запазила право на ползване върху дял първи.
Съсобствеността между тримата съделители била възникнала, след като през
1997 г. Н.Р. Д., призната през 1963 г. за собственик на целия имот, дарила на
двете си деца – М. Д. и Р.Д., по ½ ид. ч. от дворното място. Предназначението
на избения етаж било променено, за което било съставено Удостоверение за
търпимост от 16.07.2015 г. Поддържа, че имот с ид. 10135.3515.1751.1.3 бил
идентичен с описания в договора за доброволна делба избен етаж. Излага, че
през 2005 г. Р.Д. учредил върху придобития от него дял ипотека. През 2006 г.
ипотекираният имот бил възложен на Х. Д. Т., но с поправка на
постановлението за възлагане съдебният изпълнител възложил на купувача и
целия неипотекиран избен етаж, собственост на М. Д., като прилежаща част.
На 02.08.2017 г. Х. Т. продала възложения й имот, заедно с избения етаж, на
Д.Н.Д., за погасяване на чиито задължения през 2020 г. бил извършен
публичен търг. С постановление за възлагане от 2020 г. на Е. М. М. бил
възложен първи етаж от жилищната сграда, заедно с целия избен етаж,
състоящ се от избен коридор, три избени помещения и тоалет, ½ ид. ч. от
стълбищна клетка, както и ½ ид. ч. от дворно място, но същият не бил
собственост на длъжника Д.Д. или на който и да е от неговите праводатели и
не бил прилежаща част към първия етаж на сградата, затова възлагането не
пораждало вещнотранслативен ефект.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника Е. М. М., чрез
адв. Г., с който оспорва предявения иск като неоснователен, и са предявени
насрещни искове. Излага, че по силата на възлагане от 22.11.2019 г. придобил
право на собственост върху първи етаж от сграда, находяща се на ул. „В.Х.“
№32А, заедно с целия избен етаж. Поддържа, че до 16.07.2015 г., когато било
издадено удостоверение за търпимост, избеният етаж бил несамостоятелно
обслужващо помещение в сградата и бил прилежаща част към първия
жилищен етаж. Сочи, че през 1999 г. М. Д. продала своя собствен тавански
етаж, но не се разпоредила с избения етаж, който бил негоден за
самостоятелно разпореждане обект. Излага, че на 23.07.2020 г. залепил
уведомление на поставена от насрещната страна на 03.06.2020 г. преградна
врата в началото на избения коридор към избените помещения, с което
поискал заплащане на наемна цена, считано от датата на поставяне на вратата
поради ползването от нея. На 31.07.2020 г. уведомлението било изпратено по
5
Телепоща до адреса на ищцата. Оспорва като нищожно удостоверението за
търпимост поради неспазване на изискванията на чл. 16 ЗУТ и липсата на
съгласие на собствениците. Оспорва извършването на строеж без
необходимите строителни книжа с цел преустройство на избения етаж в
жилище в периода от 1998 г. – 1999 г.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника по насрещните
искове Н. П. Ц., чрез адв. Д.. Оспорва предявения негаторен иск като
недопустим, доколкото бил налице спор между страните по делото за правото
на собственост, евентуално като неоснователен, защото насрещният ищец не
бил собственик на избения етаж. Оспорва предявения иск за обезщетение за
лишаване от ползване като неоснователен, като посочва себе си за собственик
на имота и твърди, че разместване на блага не било налице.
Постъпил е отговор и от третото лице – помагач ЧСИ С. Д. на страната
на ответника Е. М. М., с който главният иск се оспорва като недопустим,
евентуално неоснователен. Поддържа, че до издаване на удостоверението
за търпимост избеният етаж не е представлявал самостоятелен обект на право
на собственост, респ. не би могъл да бъде годен обект на делба. Същият
обслужвал таванския етаж и щом през 1999 г. М. Д. се разпоредила с
притежавания от нея таван, то тя се разпоредила и с избеното помещение.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото по вътрешно
убеждение и въз основа на приложимия закон и съобразявайки
становището на страните, в предметните предели на жалбата, съдът
приема за установено следното от фактическа страна:
На 21.10.1963 г. Н.Р. Д. е призната за собственик на къща, състояща се от
входно антре, две стаи и клозет и дворно място с площ от 119 кв. м,
съставляващо парцел XI-169 в кв. 828 по плана на гр. Варна при граници:
парцели VIII–171, X–165a, XII–171 и улица, с представения по делото
нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по наследство
№109, том VI, дело №2261/1963 г. по описа на нотариус при Варненски
народен съд.
На 15.12.1997 г. Н.Р. Д. е дарила на децата си М. С. Д. и Р.С.Д. по ¼ ид. ч.
от къща, находяща се в гр. Варна, ул. „В.Х.“ №32-А, състояща се от избен
етаж, първи и тавански етаж, ведно с дворното място, където е построена
сградата, цялото с площ от 119 кв. м, представляващо имот пл. №169,
влизащо в парцел XI-169 в кв. 828 по плана на 16 микрорайон на града, като
дарителката си запазва правото на ползване върху имота до края на живота си,
за което е съставен представения по делото нотариален акт за дарение на
недвижим имот №194, том LXXXV, дело №22545/1997 г. по описа на
нотариус Стойчева при ВРС.
С договор за доброволна делба от 15.12.1997 г., оформен в писмена
форма с нотариална заверка на подписите от 22.12.1997 г., съделителите
Р.С.Д., М. С. Д. и Н.Р. Д. са уговорили, че Р.С.Д. става собственик и получава
дял I, състоящ се от първи жилищен етаж – ½ ид. ч. от стълбищна клетка,
входно антре, кухненски бокс, столова, спалня, тоалет и гараж, заедно с ½ ид.
ч. от дворното място, цялото с пространство от 119 кв. м, образуващо парцел
XI-169, кв. 828 по плана на 16 микрорайон на гр. Варна; М. С. Д. става
собственик и получава дял II, представляващ тавански етаж – ½ ид. ч. от
6
стълбищната клетка, входно антре, дневна, кухненски бокс /ниша/, спалня,
тоалет, баня, изолационно антре, избен етаж – стълбище за избата, избен
коридор, тоалет, баня, три изби и ½ ид. ч. от дворното място, цялото с
пространство от 119 кв. м, образуващо парцел XI-169, кв. 828 по плана на 16
микрорайон на гр. Варна; Н.Р. Д. си запазва правото на ползване върху дял I
до края на живота си. Представени са приложените към договора скици на
първия етаж и на гаража, изготвени от вещо лице.
На 02.12.1999 г. М. С. Д. продава на Ц.Щ.Щ. тавански етаж - ½ ид. част
от стълбищна клетка, входно антре, дневна, кухненски бокс /ниша/, спалня,
тоалет, баня, и ½ част от дяла си от дворното място, находящ се в гр. Варна,
ул. „В.Х.“ №32-А, за което е съставен нотариален акт №26, том II, рег.
№6835, дело №1754/1999 г. по описа на нотариус Борис Василев с рег. №124.
На 14.07.2003 г. Ц.Щ.Щ. продава на В.Ц.Д. жилище, разположено на
таванския етаж, и ½ ид. ч. от дворното място, за което е съставен нотариален
акт №83, том I, рег. №711, дело №45/2003 г. по описа на нотариус Катя
Паунова с рег. №382.
Видно от удостоверение за търпимост №32/16.07.2015 г., издадено от гл.
архитект на Район Младост, Община Варна, строеж „Промяна
предназначение на полуподземен (избен) етаж в жилище“ със ЗП 55,03 кв. м,
находящ се в сграда с идентификатор 10135.3515.1751.1 в парцел XI- 169, кв.
828 по предходен РП на 16 микрорайон на гр. Варна, с адм. адрес ул. „В.Х.“
№32А, за който няма строителни книжа, е допустим по разпоредбите, които
са действали по време на извършването му (1998 г. - 1999 г.) и е търпим
строеж по см. на §127, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на ЗУТ /обн. ДВ бр.
82/26.10.2012 г./.
На 11.09.2019 г. М. С. Д. продава на Н. П. Ц. ¼ ид. ч. от 119 кв. м ид. ч. от
ПИ с идентификатор 10135.3515.1751 по КККР на гр. Варна, с адм. адрес: ул.
„В.Х.“ №32 – 32а, целия с площ по скица от 302 кв. м, номер по предходен
план: 169, 170, кв. 828, парцел XI, ведно с жилище в имота с идентификатор
10135.3515.1751.1.3 с площ от 55,03 кв. м, за което е съставен представения
по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №30, том
II, рег. №5278, дело №212/2019 г. по описа на нотариус Катя Паунова с рег.
№382.
На 25.10.2005 г. Р.С.Д. е учредил в полза на Р.Д.Т. първа по ред
договорна ипотека върху своя собствен недвижим имот, представляващ първи
жилищен етаж на жилищна сграда, построена в гр. Варна, ул. „В.Х.“ №32-А,
както и ½ ид. ч. от дворното място, върху което е построена сградата,
находящо се на същия адм. адрес, представляващо по акт за собственост
парцел XI-169, а по скица УПИ XI-169-170, попадащ в кв. 828 по плана на 16
микрорайон на гр. Варна, с площ на цялото от 119 кв. м, за което е съставен
представения по делото нотариален акт за учредяване на договорна ипотека
№196, том IV, рег. №7614, дело №736/2005 г. по описа на нотариус Светлана
Димова с рег. №363.
С влязло в законна сила на 06.06.2007 г. постановления за възлагане на
недвижим имот от 29.05.2007 г. по описа на ЧСИ Любомир Мавров с рег.
№714, вписано на 06.06.2007 г., том X, №141, вх. рег. №15280, е допусната
поправка във влязло в законна сила на 27.03.2007 г. постановление за
7
възлагане на недвижим имот от 20.03.2007 г., вписано на 30.03.2007 г., том
VI, №272, вх. рег. №7898, с което е допусната поправка в постановление за
възлагане на недвижим имот, вписано на 17.10.2006 г., том XVI, №61, вх. рег.
№27159, като е постановено да се чете, че върху Х. Д. Т. е възложен първи
етаж от жилищна сграда в гр. Варна, ул. „В.Х.“ №32-А, състоящ се от входно
антре, кухненски бокс, столова, спалня, тоалет и гараж, целия избен етаж,
състоящ се от избен коридор, три избени помещения и тоалет, ½ ид. ч. от
стълбищна клетка, както и ½ ид. ч. от дворното място, върху което е
построена сградата, находящо се на същия адм. адрес, представляващо по акт
за собственост парцел XI-169, а по скица УПИ XI-169-170, попадащ в кв. 828
по плана на 16 микрорайон на гр. Варна, с площ на цялото от 119 кв. м.
По делото е приобщено съгласие за заличаване на законна ипотека от
Р.Д.Т., с нотариална заверка на подписа от 05.04.2007 г., в което се съдържа
описания на ипотекирани имот, идентично с това в договора за учредяване на
доброволна ипотека от 25.10.2005 г.
На 02.08.2007 г. Х. Д. Т. продава на Д.Н.Т. недвижим имот,
представляващ първи жилищен етаж на жилищна сграда, построена в гр.
Варна, ул. „В.Х.“ №32-А, и целия избен етаж, гараж, както и ½ ид. част от
дворното място, цялото с площ от 119 кв. м, за което е съставен представения
по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №80, том
VI, рег. №8464, дело №1058/2007 г. по описана нотариус Огнян Шарабански с
рег. №147.
На 07.10.2008 г. Д.Н.Т. е учредил в полза на „Уникредит Булбанк“ АД
договорна ипотека върху недвижим имот, представляващ първи жилищен
етаж на жилищна сграда, построена в гр. Варна, ул. „В.Х.“ №32-А, и целия
избен етаж, гараж, както и 59,50 кв. м ид. част от поземления имот с ид.
10135.3515.1751, целия с площ от 302 кв. м, за което е съставен представения
по делото нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №182, том III,
рег. №5118, дело №551/2008 г. по описа на нотариус Полина М.а с рег. №478.
С влязло в законна сила на 11.12.2019 г. постановление за възлагане на
недвижим имот от 22.11.2019 г. по описа на ЧСИ С. К. - Д. с рег. №718,
поправено с постановление от 17.09.2020 г., е възложен върху Е. М. М.
самостоятелен обект в сграда с ид. 10135.3515.1751.1.1, представляващ
жилище, находящо се на първи етаж от сградата, с прилежащи части: целия
избен етаж, както и самостоятелен обект в сграда с ид. 10135.3515.1751.1.3,
както и сграда с ид. 10135.3515.1751.2, с предназначение: гараж, ведно с 59,50
кв. м ид. част от поземления имот с ид. 10135.3515.1751, целия с площ от 302
кв. м.
На 08.01.2020 г. Е. М. е въведен във фактическо владение на продадения
му на публична продан недвижим имот, видно от приобщения по делото
Протокол за принудително отнемане на недвижим имот от същата дата.
В хода на настоящото производство е прието за безспорно и ненуждаещо
се от доказване, че преди образуване на първоинстанционното производство
Н. Ц. е поставила врата към приземния етаж, като Е. М. няма достъп до него.
По делото е представено уведомление от 23.07.2020 г., с което Е. М.
отправя покана до Н. Ц. да му заплаща месечен наем за ползване на
собствените му прилежащи части от недвижим имот, представляващ първи
8
етаж от жилищна сграда, находяща се в гр. Варна, ул. „В.Х.“ №32-А, състоящ
се от входно антре, кухненски бокс, избен коридор, три избени помещения и
тоалет, считано от 03.06.2020 г. в размер на 350 лв., платими до 20-то число
на текущия месец, както и законна лихва върху всяка просрочена наемна
вноска.
Поканата е изпратена чрез Телепоща на 23.07.2020 ч. до М. С. Д. поради
незнание на адреса на дъщеря й. Пратката е върната като непотърсена.
На 31.07.2020 г. поканата е изпратена чрез Телепоща от адв. Г. до Н. Ц.,
но отново е върната като непотърсена.
От приетoто по делото заключение по съдебно-техническа експертиза,
изготвено от вещото лице инж. С.К., което съдът кредитира като обективно и
компетентно, се установява, че имотът, поставен в дял II с Договор за
доброволна делба от 15.12.1997 г., представляващ избен етаж, състоящ се от:
стълбище за избата, избен коридор, тоалет, баня, три изби, ½ от стълбищната
клетка, находящ се в сграда, построена в дворно място с площ 119 кв.м с пл.
№169, кв. 828, образуващо парцел XI-169, кв. 828 по плана на 16 микрорайон
е идентичен с имота, описан в Постановление за възлагане на недвижим имот
от 22.11.2019 г. като прилежащ към жилище на първи етаж с идентификатор
10135.3515.1751.1.1 - целия избен етаж, състоящ се от: избен коридор, три
изби, баня и тоалет, находящ се в сграда в поземлен имот с идентификатор
10135.3515.1751, както и с описания в нотариален акт №30/11.09.2019 г. за
покупко-продажба на недвижим имот: жилище с идентификатор
10135.3515.1751.1.3 с площ 55,03 кв. м. Процесният имот е отразен в КК със
Заповед №18-6478/19.08.2015 г. на Н-к на СГКК - Варна като жилище с
идентификатор 10135.3515.1751.1.3. Самостоятелният обект жилище-
апартамент на сутеренно ниво е попълнен съгласно проект за изменение на
КК и КР за сграда с идентификатор 10135.3515.1751.1, като проектът съдържа
нот. акт №26/02.12.1999 г., договор за доброволна делба от 15.12.1997 г. и
удостоверение за търпимост №32/16.07.2015 г. Възложеният на Е. М. имот е
отразен с идентификатор 10135.3515.1751.1.1 в КК на р-н „ Младост" с
одобряването на КК със Заповед № РД-18-64/16.05.2008 г. на ИД на АК. В
Служба ТСУ при Кметство р-н „Младост“ не е установен архитектурен
проект, съгласно който е издаден Позволителен билет №80/12.12.1963 г. за
построяване на едноетажна жилищна сграда. Построената сграда се състои от
надземен етаж и два допълнителни етажа – полуподземен избен етаж и
тавански етаж. Видно от описанието на помещенията в избения етаж в
доброволна делба от 1997 г. е, че избеният етаж не е бил предвиден с
построяването на жилищната сграда като самостоятелен обект в сграда, а като
част от жилището, свързано с жилищните помещения чрез стълбищна клетка.
В избеният етаж са разположени складовите помещения – три изби и
обслужващи помещения – баня и тоалетна, които са част от помещенията на
цялото жилище. Достъпът до избения етаж на построената сграда се
осъществява от стълбищната клетка на сградата с вътрешно стълбище на
избения етаж. За извършената доброволна делба от 1997 г. не е установен
одобрен архитектурен проект от специализирана за това общинска
администрация. Преустройството на избения етаж в жилищен е извършено
без одобрен архитектурен проект и без разрешение за смяна на
предназначение. За жилищната сграда не е наличен инвестиционен проект.
9
Такъв няма и за преустройството на избения етаж. Достъпът до обекта,
състоящ се от дневен тракт, спалня, баня, тоалетна, килер, коридор и
вътрешно стълбище, се осъществява от стълбищната клетка, която е обща за
сградата. Самостоятелният обект с обособените му помещения отговаря на
изискванията на чл. 110 ЗУТ за жилище.
По делото са приети заключение по повторна съдебно-техническа
експертиза, изготвено от вещото лице инж. Т.О., и заключение по тройна
съдебно-техническа експертиза, изготвено от вещите лица арх. В. С., инж. П.
М. и инж. Ж. Б.. Двете заключения съдът кредитира като обективни и
компетентни, доколкото не си противоречат.
От приетите по делото заключения по повторна и по тройна СТЕ се
установява, че съгласно архитектурния проект на жилищната сграда в ПИ с
адм. адрес гр. Варна, ул. „В.Х.“ №32А от 1962 г., презаверен за направени
промени на 13.12.1963 г., сградата е проектирана като едноетажна със
сутерен. Първоначално е било предвидено подходът към избения етаж да се
осъществява чрез вътрешно стълбище от жилищния етаж и самостоятелно
външно стълбище под стълбищната площадка за партера. С направените
промени са отпаднали вътрешното стълбище от жилищния етаж, както и
външното стълбище за партера и съответно външното стълбище от двора за
избения етаж, и се е развило едно стълбище в сградата, като едното рамо води
към избения етаж, а другото - към жилищния етаж. Входът за сградата е един
- и за избения, и за жилищния етаж. Подходът към избения етаж е без врата.
Към момента на огледите на входа на сградата е монтирана плъзгаща врата с
размери 156/200 см, а на входа към избения етаж на стълбищната площадка е
монтирана алуминиева врата с размери 85/185 см. В избения етаж съгласно
проекта са разположени избени /складови/ помещения, обслужващи
жилището. Към момента на изграждане на сградата жилището е едно (с
идентификатор 10135.3515.1751.1.1). Таванският етаж е възникнал на по-
късен етап. Спрямо основания проект от 1962 г. и 1963 г. в избения етаж,
преди 15.12.1997 г. са изградени баня и тоалетна. Съгласно архитектурния
проект светлата височина на избения етаж следва да е 2,45 м. Вещите лица са
направили замервания, според които тя е различна в отделните помещения и е
в диапазона 2,02-2,07 м според инж. Т.О., а според вещите лица арх. В. С.,
инж. П. М. и инж. Ж. Б. - 2,05-2,06 м в интервала за жилищните помещения,
като в спалнята, дневната и килера няма настилка. Таванът на помещенията е
на 1,05 м над котата на прилежащия тротоар. Според инж. Т.О. светеността в
спалнята е 0,072, докато 1/7 от площта на спалнята е 0,143, а осветеността в
дневната е 0,094, докато 1/6 от площта на дневната е 0,167. Според вещите
лица арх. В. С., инж. П. М. и инж. Ж. Б. осветеността на дневната и кухнята е
с 30% под изискуемата, а на спалнята – с 47,3% под изискването. За банята,
както и за кухненския бокс, не е изградена вентилационна система. Въпреки
че притежава необходимите помещения за жилище съгласно изискванията на
ЗУТ и Наредба №7/2003 г. процесният имот с идентификатор
10135.3515.1751.1.3, не отговаря на строително-техническите и санитарно-
хигиенните правила и норми за жилище, действащи към настоящия момент.
От приетото по делото заключение по повторна съдебно-техническа
експертиза, изготвено от вещото лице инж. Т.О., се установява още, че в
преписката по попълване на самостоятелен обект в сградата с ид.
10
10135.3515.1751.1.3 се съдържат документите от издаването на удостоверение
за търпимост №32/16.07.2015 г. Вещото лице не е открило в преписките,
съхраняващи се в служба „Архив“ на р-н Младост, Община Варна, и в АГКК
– Варна, нотариално заверени декларации – съгласие за преустройства в
избения етаж.
От приетото по делото заключение по тройна съдебно-техническа
експертиза, изготвено от вещите лица арх. В. С., инж. П. М. и инж. Ж. Б., се
установява още, че според архитектурния проект на сградата при
изграждането й и според скицата, приложена към доброволната делба от
15.12.1997 г., избеният етаж не е самостоятелен обект, като избените
помещения служат за общо ползване. Формално избеният етаж отговаря на
изискванията за самостоятелен обект по ЗУТ и ЗКИР. Обособяването на СОС
10135.3515.1751.1.3 е станало със Заповед за изменение на КККР №18-6478-
19.08.2015/19.08.2015 г. на Началник на СГКК – Варна. Избените помещения
са разположени в полуподземен етаж на сградата. Помещението за дневна-
кухня не отговаря на изискванията за най-малките допустими светли площи в
жилищата, защото площта на помещението е 17,02 кв. м, а се изискват 15 кв.
м за дневна и 4,5 кв. м за кухня. Липсва комин за отопление в помещението
за дневна-кухня. Липсва предверие към жилището. Жилището не отговаря на
строително-техническите правила и норми за осигуряване на безопасност при
пожар, защото измерената на място широчина на коридора при стълбището е
72 см при установен минимум от 90 см, а стълбищна площадка при входа
липсва. Избеният етаж, нанесен в КККР като самостоятелен обект с ид.
10135.3515.1751.1.3, не отговаря на строително-техническите и санитарно-
хигиенните и противопожарните правила и норми за жилище, действали в
периода 1997 - 1999 г. Извършеното преустройство на избените помещения в
жилище не отговаря на нормативните изисквания и е в разрез със закона.
От приетото в хода на настоящото производство заключение по
допълнителна тройна съдебно-техническа експертиза, изготвено от вещите
лица арх. В. С., инж. П. М. и инж. Ж. Б., което съдът кредитира като
обективно, пълно и компетентно, се установява, че към 1997 г. избеният етаж
не отговаря на изискванията за ателие, защото е полуподземен етаж. Към
датата на изготвяне на заключението - 24.04.2024 г., избеният етаж би
отговарял на изискванията за ателие за стопански и обслужващи дейности,
ако с допълнителна преграда на входната площадка бъде осигурен
самостоятелен вход към избените помещения.
От приетото по делото заключение по съдебно-оценителна експертиза,
изготвено от вещото лице инж. М.А., което съдът кредитира, като обективно,
пълно и компетентно, се установява, че обект с идентификатор 10135.
3515.1751.1.3 е избен етаж на жилищната сграда, състоящ се от три
помещения, баня и тоалет. При използване на метод за определяне на средна
месечна цена вещото лице е определило наемна цена за жилището за периода
от 03.06.2020 г. до 27.08.2020 г. в размер на 180,32 лв. или от по 65 лв.
месечно съобразно застроената площ на етажа от 51,20 кв. м.
Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка съдът
формира следните правни изводи:
Предявеният положителен установителен иск намира правното си
11
основание в разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК.
Предявените насрещни осъдителни искове намират правното си
основание в разпоредбите на чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД.
Исковете са процесуално допустими, тъй като за всеки от ищците е
налице правен интерес от търсената посредством всеки от предявените
искове защита. Доколкото принадлежността на правото на собственост върху
процесната вещ ще се установи при разглеждане и решаване на спора по
първоначалния иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, а искът по чл. 109
ЗС е насрещен и въпросът за собствеността върху вещта вече ще бъде
разрешен, то негаторният иск е допустим.
Безспорно е между страните, че въззиваемата се легитимира като
собственик на самостоятелен обект в сграда с ид. 10135.3515.1751.1.3 с
представения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот от 11.09.2019 г.
Липсва спор също така, а и се установява от представеното по делото
постановление от 22.11.2019 г. на ЧСИ с рег. №718, поправено с
постановление от 17.09.2020 г., че самостоятелен обект в сграда с ид.
10135.3515.1751.1.3 е възложен на въззивника на 13.05.2023 г. като
прилежаща част към жилище с ид. 10135.3515.1751.1.1, представляваща избен
етаж.
По исковата претенция с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК:
Спорно е дали договорът за покупко-продажба е породил
вещнопрехвърлителен ефект.
Договорът за покупко-продажба поражда вещнопрехвърлителен ефект,
когато продавачът М. Д. е титуляр на правото на собственост върху обект с
ид. 10135.3515.1751.1.3. Праводателят на въззиваемата се легитимира като
собственик на имота с договор за доброволна делба, сключен на 22.12.1997 г.
между Р.Д., М. Д. и Недялка Д. в писмена форма с нотариална заверка на
подписите им. Страните по договора са постигнали съгласие в дела на М. Д.
да бъде поставен избен етаж, състоящ се стълбище за избата, избен коридор,
тоалет, баня и три изби. От приетите по делото заключения по съдебно-
технически експертизи се установява идентичност между самостоятелен
обект в сграда с ид. 10135.3515.1751.1.3 и избения етаж, предмет на делбата.
Според експертните заключения по повторната и по тройната СТЕ,
обосновани с предвиденото в архитектурния проект на сградата, в която се
намира спорната вещ, при изграждането си сградата се състои от първи етаж
и сутерен, в който са разположени избени /складови/ помещения,
обслужващи жилището на първия етаж, а по-късно е построен таванския етаж
въз основа на позволителен билет от 1963 г. Избеният етаж не отговаря на
изискванията за жилище, установени в действащите към момента на
изграждането на жилищната сграда Строителни правила и норми за
изграждане населени места (обн. ДВ, бр. 75/18.09.1959 г., отм. ДВ, бр.
69/02.09.1977 г.), издадени въз основа на чл. 52, ал. 1 ЗПИНМ. Съгласно чл.
39 от действалата след промяната на тези строителни правила и норми
Наредба №5 за правила и норми по териториално и селищно устройство (обн.,
ДВ, бр. 69/02.09.1977 г. и бр. 70/06.09.1977 г., отм., бр. 48 от 26.05.1995 г., в
12
сила от 26.07.1995 г.) складови помещения са: помещенията за зимнина, за
отоплителни материали и др. Те се разполагат извън очертанията на самото
жилище - в избата, в тавана или на самия етаж, в близост до
комуникационния възел. Така и според чл. 36, ал. 1 от Наредба №5/1977 г.
складови помещения има към жилището, т. е. те не са част от жилището.
Отклонения не са налице и при съблюдаване на правилата на Наредба
№5/17.05.1995 г. за правила и норми по териториално и селищно устройство
(обн. ДВ, бр. 48/26.05.1995 г., в сила от 26.07.1995 г., отм., бр. 51/5.06.2001 г.,
в сила от 5.06.2001 г.). Следователно до доброволната делба през 1997 г.
процесният избен етаж има несамостоятелно значение и представлява реална
част от сградата, принадлежаща към самостоятелните обекти, изградени в нея
– първи и тавански етаж.
Въз основа на договора за делба възниква етажна собственост, тъй като
първия етаж от сградата е поставен в дял на Р.Д., а таванския етаж – на М. Д..
С учредяване на етажната собственост избеният етаж придобива статут на
обща част. Той служи за общо ползване на етажните собственици предвид
спомагателната му жилищата в сградата функция. Към датата на сключване
на договора за доброволна делба спорният избен етаж не притежава
характеристиките на самостоятелен обект, което се установява от
заключенията по съдебно-техническите експертизи. Според същите към този
момент избеният етаж не отговаря на строително-техническите и санитарно-
хигиенните правила и норми за жилище, установени в Наредба №5/17.05.1995
г. за правила и норми по териториално и селищно устройство (обн. ДВ, бр.
48/26.05.1995 г., в сила от 26.07.1995 г., отм., бр. 51/5.06.2001 г., в сила от
5.06.2001 г.), както и на изискванията за ателие. От извършените от вещите
лица замервания се установява, че избеният етаж не отговаря на изискванията
на чл. 93а от Наредба №5/1995 г., тъй като не притежава необходимите светли
площи в дневната, кухнята и спалнята. Не отговаря на изискванията на чл. 99,
ал. 1 от Наредба №5/1995 г., защото светлата височина на жилищните
помещения е под изискуемите, дори при съобразяване на допустимото
отклонение от 10%. От извършените от вещите лица огледи се установява, че
не отговаря на изискванията на чл. 96 от Наредба №5/1995 г. поради липса на
комини в дневната и кухнята, както и на чл. 101, ал. 1 от Наредба №5/1995 г.
поради липса на предверие към жилището. От експертните заключения се
установява още, че спорният етаж е полуподземен, а преустройство на
полуподземен етаж в жилище или ателие не се допуска по аргумент от чл. 45,
ал. 1, т. 1 и 3 от Наредба №5/1995 г., според които в етажите и подпокривното
пространство на жилищните сгради могат да се изграждат жилища, а ателиета
- в етажите и подпокривното пространство. Избеният етаж частично отговаря
на изискванията за жилище, доколкото формално разполага с предвидените в
чл. 93, ал. 2 от Наредба №5/1995 г. помещения. Това обаче е недостатъчно, за
да се определи като самостоятелен обект на вещни права. Освен това по
делото не са ангажирани доказателства към датата на сключване на договора
за доброволна делба процесният полуподземен етаж да е преустроен за
използване за задоволяване на жилищни нужди или за индивидуална
творческа дейност.
Поради изложеното, както се посочи, към 22.12.1997 г. спорният избен
етаж е обща част по смисъла на чл. 38 ЗС. Тъй като не представлява
13
конструктивен елемент на сградата, без който сградата като архитектурно
единство не би съществувала, той е обща част по предназначение. В този
смисъл е и приетото в т. 3 от ТР №34/15.08.1983 г. по гр. д. №11/1983 г. по
описа на ОСГК на ВС, от която може да се извод, че когато избеният етаж -
обща част от сградата, който има нужната височина, пространство, обем, до
който има нормален достъп от стълба и от което могат при спазване
съответните законни изисквания да се изградят отделни обекти или сервизни
помещения към обектите в горните етажи, е обща част по предназначение.
При учредяване на етажната собственост, както и по-късно, съделителите
биха могли да изразят воля за промяна на предназначението на такава обща
част, като последната премине в самостоятелна собственост на някой от
притежателите на самостоятелен обект в сградата. В случая с договора за
доброволна делба избеният етаж е поставен в дял на М. Д., който включва и
тавански етаж. При преминаване на избения етаж в самостоятелна
собственост на М. Д. обаче първият етаж на сградата би загубил складовото
си помещение, доколкото в него няма друго такова, което е видно от
съдържанието на самия договор, според който първият етаж се състои от ½
ид. ч. от стълбищна клетка, входно антре, кухненски бокс, столова, спалня,
тоалет и гараж. С клаузата за поставяне на избения етаж в дял, различен от
този на първия етаж, се нарушава изискването на чл. 93, ал. 3 от Наредба
№5/1995 г. всяко жилище да има най-малко едно складово помещение във
или извън жилището. Вследствие на несъответствието между уговорената
между съделителите клауза, която би довела до оставане на един от
самостоятелните обекти в сградата без складово помещение, и правната
норма, съдът намира, че уговорката е нищожна поради противоречие на
закона, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. I ЗЗД. Тъй като недействителността на тази
клауза се установява при приложение на императивна правна норма и
порокът следва пряко от съдържанието на сделката, според ТР №1/27.04.2022
г. по тълк. д. №1/2020 г. по описа на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се
произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на
отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без
да е направено възражение от заинтересованата страна в срок. Доколкото
нищожността на уговорката не оказва влияние върху останалите съдържащи
се в договора уговорки, те са действителни и пораждат целените от страните
правни последици.
С договора за доброволна делба съделителите прекратяват
съществувалата до този момент помежду им съсобственост по отношение на
самостоятелните обекти в жилищната сграда – първи и тавански етаж.
Независимо дали изрично е уговорено и дали е коректно посочено, тези два
етажа се поделят между Р.Д. и М. Д. заедно със съответните идеални части от
всички общи части в етажната собственост, включително и от дворното място
и избения етаж. Дяловете на отделните собственици в общите части се
определят по правилото на чл. 40 ЗС и са съразмерни на съотношението
между стойностите на отделните помещения, които те притежават, изчислени
при учредяването на етажната собственост. Всеки от притежателите на
самостоятелен обект в етажната собственост получава по ½ ид. ч. от общите
части, т. е. прилежаща към всеки етаж е по ½ ид. ч. от процесния избен етаж.
С оглед гореизложеното, съдебният състав намира, че по силата на
14
договор за доброволна делба от 22.12.1997 г. Р.Д. придобива право на
собственост върху първи жилищен етаж и гараж, заедно с ½ ид. ч. от избен
етаж – стълбище за избата, избен коридор, тоалет, баня, три изби, ½ ид. ч. от
дворното място, М. С. Д. придобива право на собственост върху тавански
етаж, ½ ид. ч. от избен етаж – стълбище за избата, избен коридор, тоалет,
баня, три изби, и ½ ид. ч. от дворното място, и Н.Р. Д. си запазва правото на
ползване върху дела на Р.Д. до края на живота си.
Страните по делото не спорят относно последвалите прехвърляния на
първия етаж (възлагане от 27.03.2007 г. с поправка от 06.06.2007 г., договор за
покупко-продажба от 02.08.2007 г., възлагане от 11.12.2019 г.) и на таванския
етаж (договор за покупко-продажба от 02.12.1999 г.), а и същите се
установяват от събраните по делото писмени доказателства. При всяко от тях
съответната главна вещ е прехвърляна заедно с ½ ид. ч. от общите части, сред
които и спорния избен етаж, като е без значение дали в съставените актове
изобщо не е посочено, че се прехвърля избен етаж, или е посочено, че се
прехвърля целия избен етаж. При всички случаи, в които правото на
собственост върху първия, респ. таванския, етаж в сградата е преминало от
патримониума на едно лице в този на друго, то е следвано от ½ ид. ч. от
избения етаж.
Няма основание да се приеме, че към настоящия момент избеният етаж е
преустроен в жилище или ателие и представлява самостоятелен обект на
вещни права. Същият е обща част, принадлежаща както към първия, така и
към таванския етаж.
Не са ангажирани годни доказателства, че през периода 1998 г. – 1999 г. е
извършено преустройство на избения етаж в жилище. Напротив. Към
настоящия момент същият все още не притежава характеристиките на
жилище или на друг самостоятелен обект, което се установява от
заключенията по съдебно-техническите експертизи. Според същите избеният
етаж продължава да не отговаря на строително-техническите, санитарно-
хигиенните и противопожарните правила и норми за жилище, установени в
Наредба №7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните
видове територии и устройствени зони (обн. ДВ. бр. 3/13.01.2004 г.), както и
на изискванията за ателие. От извършените от вещите лица замервания се
установява, че избеният етаж не отговаря на изискванията на чл. 72, ал. 3 от
Наредба №7/2003 г., защото светлата височина на жилищните помещения е
под изискуемите, дори при съобразяване на допустимото отклонение от 10%.
От извършените от вещите лица огледи се установява, че не отговаря на
изискванията на чл. 112, ал. 1 от Наредба №7/2003 г. поради липса на комини
в помещението за дневна-кухня, както и на чл. 117, ал. 1 от Наредба №7/2003
г. поради липса на предверие към жилището. Не са спазени и изискванията на
чл. 41 и 42 от Наредба №Iз-1971 от 29.10.2009 г. за строително-технически
правила и норми за осигуряване на безопасност при пожар (обн. ДВ. бр.
96/04.12.2009 г.) по отношение на ширината на коридорите, стълбищното
рамо и площадка, доколкото широчината на коридора при стълбището е под
изискуемите 90 см, а стълбищна площадка при входа липсва. От експертните
заключения се установява още, че спорният етаж е полуподземен, а
преустройство на полуподземен етаж в жилище не се допуска по аргумент от
чл. 38, ал. 1 ЗУТ, според който в надземните етажи на жилищна сграда освен
15
жилища могат да се изграждат и ателиета и кабинети за индивидуална
творческа дейност, а в първия етаж, в полуподземния етаж или в подземния
етаж - гаражи или места за паркиране, по изключение трафопостове, както и
други обекти и съоръжения на техническата инфраструктура при
съблюдаване на санитарно-хигиенните, противопожарните и другите
технически изисквания и на нормите за безопасност. Избеният етаж частично
отговаря на изискванията за жилище, доколкото формално разполага с
предвидените в чл. 93, ал. 2 от Наредба №7/2003 г. помещения. Това обаче е
недостатъчно, за да се определи като самостоятелен обект на вещни права.
Освен това по делото не са ангажирани доказателства към настоящия момент
процесният полуподземен етаж да е преустроен за използване за задоволяване
на жилищни нужди или за индивидуална творческа дейност.
Тъй като на 02.12.1999 г. М. Д. се е разпоредила с притежавания от нея
тавански етаж, заедно с прилежаващата към него ½ ид. ч. от избения етаж, в
полза на Ц.Щ.Щ., към 11.09.2019 г. М. Д. не е титуляр на правото на
собственост върху обект с ид. 10135.3515.1751.1.3. Вследствие на което
договорът за покупко-продажба от 11.09.2019 г. не поражда
вещнотранслативен ефект и въззиваемата не придобива право на собственост.
Предвид установеното по делото прехвърляне от страна на праводателя
на въззиваемата през 1999 г., ирелевантно за спора е обстоятелството, че по-
късно - с издаване на удостоверение за търпимост №32/16.07.2015 г. е
прието, че строеж, за който не са издадени строителни книжа, е търпим
строеж по см. на §127, ал. 1 ПРЗ към ЗИД на ЗУТ, доколкото предмет на
делото е установяване правото на собственост на въззиваемата върху
спорната вещ.
С оглед гореизложеното и при преценка на събраните доказателства,
поотделно и в съвкупност, съдът намира, че Ц. не е собственик на избен етаж
с ид. 10135.3515.1751.1.3 на твърдяното от нея договорно основание, поради
което предявеният положителен установителен иск с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК е неоснователен.
Страната не се е позовала своевременно на придобиване на процесния
имот по давност. В исковата молба са наведени фактически твърдения за
придобиване на право на собственост върху избения етаж по силата на
договор за покупко-продажба, като липсват изрични твърдения за
осъществено давностно владение. Позоваване на изтекла в полза на ищцата
придобивна давност е сторено след обявяване на проекта за доклад за
окончателен, поради което към момента на въвеждането на това
допълнително основание за придобиване на право на собственост е настъпила
процесуалната преклузия за уточняване на фактическите твърдения на
страните.
По исковата претенция с правно основание чл. 109 ЗС:
Както се посочи по-горе, по силата на договора за доброволна делба от
22.12.1997 г. съделителят Р.Д. е придобил право на собственост върху първи
етаж от жилищна сграда, находяща се на ул. „В.Х.“ №32А, ведно с ½ ид. ч. от
прилежащия му избен етаж. Същите са възложени с влязлото в сила
постановление за възлагане на въззивника. Възлагането е деривативен
придобивен способ, поради което въззивникът като правоприемник на
16
съделителя Р.Д. е титуляр на правото на собственост на самостоятелен обект с
ид. 10135.3515.1751.1.1 в етажната собственост, както и на ½ ид. от общите
части, сред които избения етаж с ид. 10135.3515.1751.1.3.
Възражението на М. за изтекла в негова полза придобивна давност е
несвоевременно заявено – в първо о. с. з. от 13.10.2021 г., тъй като
процесуалната преклузия за въвеждането му в процеса, уредена в чл. 133, вр.
чл. 131 ГПК, настъпва с изтичане на срока за отговор на исковата молба. В
този смисъл и т. 4 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. по описа на
ВКС, ОСГТК.
В хода на въззивното производство е прието за безспорно и ненуждаещо
се от доказване, че на входа на приземния етаж на стълбищната площадка от
въззиваемата е поставена алуминиева врата, което се установява от приетите
по делото заключения по СТЕ и СОЕ, както и че ключ от същата притежава
само въззиваемата. Несъмнено поставената врата препятства достъпа на
въззивника до процесния етаж и създава пречки за упражняване на правото
му на собственост върху вещта в пълен обем. Налице е въздействие, засягащо
неоснователно обекта, принадлежащ на въззивника, но не и на въззиваемата,
което накърнява правата на въззивника като собственик на общата част. След
като само въззиваемата разполага с ключ от заключената врата, негаторният
иск за премахване на тази врата е основателен. Търсената с искането за
премахване на вратата него защита съответства на нарушението и
конкретното неправомерно състояние, ограничаващо правата на въззивника.
Наличието на алуминиева врата би смутило упражняването на собствеността,
тъй като би ограничило възможността за преминаване от стълбищната
площадка към избените помещения напълно свободно, а не през врата,
каквито ограничения въззивника не е длъжен да търпи.
По исковата претенция с правно основание чл. 59 ЗЗД:
Като собственик на ½ ид. ч. от спорната вещ въззивникът има право да
ползва вещта като част от правомощията, включени в абсолютното му вещно
право на собственост. Прието е за безспорно, че въззиваемата е поставила
алуминиева врата на входа. От приобщените по делото телепощи от
23.07.2020 г. и 31.07.2020 г., както и предвид липсата на изрично оспорване от
страната, следва да се приеме, че това се е случило на 03.06.2020 г. Липсва
спор, че оттогава достъп до вещта има само въззиваемата. С препятстване на
достъпа въззиваемата е лишила въззивника от възможността да извлича ползи
от собствената му вещ, респ. се е обогатила неоснователно за негова сметка,
поради което материалноправните предпоставки на чл. 59 ЗЗД са налице.
Дължимото от въззиваемата обезщетение за ползването на избения етаж се
равнява на половината от средния пазарен наем за претендирания период от
03.06.2020 г. до 26.08.2020 г., вкл., който според заключението на СОЕ
възлиза на сума в размер на 90,16 лв., поради което искът по чл. 59 ЗЗД е
основателен за тази сума, а за горницата до претендираната сума в размер на
180,32 лв. е недоказан.
С оглед гореизложеното, исковата претенция с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена, а поради
съвпадане решаващите изводи на двете съдебни инстанции решението на
първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено в тази част.
17
Исковата претенция с правно основание чл. 109 ЗС е основателна и като
такава следва да бъде уважена, а решението на първоинстанционния съд
следва да бъде отменено в тази част.
Исковата претенция с правно основание чл. 59 ЗЗД е частично
основателна - за сума в размер на 90,16 лв., и следва да бъде уважена за тази
сума, а решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в тази
част. За горницата до 180,32 лв. претенцията е неоснователна и като такава
следва да бъде отхвърлена, а поради съвпадане решаващите изводи на двете
съдебни инстанции решението на първоинстанционния съд следва да бъде
потвърдено в тази част.
Предвид горното, първоинстанционното решение следва да бъде
отменено и в частта за разноските, като отговорността за същите бъде
разпределена с настоящия съдебен акт. Ето защо нарочно произнасяне по
частна жалба, подадена от Е. М. М., чрез адв. Г., срещу Определение
№260240/12.07.2023 г., с което е оставена без уважение молба за изменение
на Решение №260049/26.05.2023 г. в частта за разноските по реда на чл. 248
ГПК, съдът не дължи.
С оглед изхода на спора и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК на въззивника се
дължат сторените в първоинстанционното и във въззивното производство
съдебно-деловодни разноски съобразно отхвърления първоначален иск с
правно основание чл. 124,ал. 1 ГПК и уважената част от насрещните исковете
с правно основание чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД.
Представени са списъци по чл. 80 ГПК за направени разноски за
първоинстанционното производство в размер на 487,25 лв. за адвокатско
възнаграждение за защита по иска по чл. 124 ГПК, 74,67 лв. за държавна
такса за иска по чл. 109 ЗС, 50 лв. за държавна такса за иска по чл. 59 ЗЗД,
150 лв. за депозит на вещо лице по СТЕ, 300 лв. за адвокатско възнаграждение
за иска по чл. 109 ЗС, 362 лв. за адвокатско възнаграждение за иска по чл. 59
ЗЗД, 200 лв. за депозит на вещо лице по СОЕ, 400 лв. за депозит на вещо лице
по СТЕ, 300 лв. за депозит на вещо лице по повторна СТЕ, както и
доказателства за извършването им. Т. е. сторените във връзка с иска по чл.
124 ГПК разноски са в общ размер на 1187,25 лв. (487,25 + 700), по чл. 109 ЗС
– 524,67 лв. (74,67 + 150 + 300), по чл. 59 ЗЗД – 612 лв. (50 + 362 + 200).
Съобразно отхвърления първоначален иск и уважената част от насрещните
исковете в тежест на въззиваемата следва да бъде възложена сума в общ
размер на 2017, 92 лв. (1187,25 + 524,67 + 306).
По делото не е представен списък по чл. 80 ГПК за направени разноски
за въззивното производство, но на страната се дължат разноските, за чието
извършване са представени доказателства. Представен е договор за правна
защита и съдействие, видно от който е уговорено възнаграждение по чл. 190
ЗС в размер на 1000 лв. и по чл. 59 ЗЗД в размер на 500 лв., като сума в
размер на 700 лв. е платена в брой на 11.06.2023 г., а остатъкът е платим до
25.06.2023 г. Представена е разписка за доплатено възнаграждение, от която е
видно, че на 23.06.2023 г. остатъкът от 800 лв. е изплатен в брой. Пред
настоящата инстанция е обективирано искане за определяне и присъждане на
адвокатско възнаграждение за един адвокат на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл.
38, ал. 2, вр. чл. 36, ал. 1 ЗА. По делото е депозирано заявление от адв. Г.,
18
според което въззивникът е заплатил единствено положения адвокатски труд
по изготвянето и депозирането на въззивна жалба, но не и за отговор на
въззивната жалба на насрещната страна и последващи уточнения, като
отказва бъдещо заплащане на процесуални действия. Предвид направеното
заявлението, съдът приема, че искането за присъждане на адвокатско
възнаграждение за предоставяне на безплатна адвокатска помощ и съдействие
на материално затруднено лице касае положения труд за изготвяне и
депозиране на отговор на жалба и последващи уточнения. Доколкото по
делото не е представен договор, с който въззивникът и адв. Г. да са
постигнали съгласие, че адвокатът ще предостави безплатна адвокатска
помощ и съдействие, не са налице предпоставките за определяне и
присъждане в ползва на адв. Г. на възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА. С
оглед горното съдът намира, че в тежест на въззиваемата следва да бъдат
възложени съобразно отхвърления първоначален иск и уважената част от
насрещните исковете само сторените от въззивника разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение, които възлизат на 1250 лв.
Вследствие на горното, в полза на въззивника следва да бъдат присъдени
разноски в общ размер на 3267,92 лв.
С оглед изхода на спора и на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемата се
дължат сторените в първоинстанционното и във въззивното производство
съдебно-деловодни разноски съобразно отхвърлената част от насрещните
искове.
Представен е списък по чл. 80 ГПК за направени разноски за
първоинстанционното производство в размер на 2800 лв. за адвокатско
възнаграждение, 900 лв. за депозит на вещи лица по тройна СТЕ и 203 лв. за
държавна такса, както и доказателства за извършването им. Представен е
договор за абонаментно правно обслужване от 17.10.2022 г., видно от който
адв. Д. се задължава да предоставя юридическа помощ и процесуално
представителство на ищцата по всички въпроси, свързани с делото, както и да
окаже необходимата помощ чрез всички необходими правни и фактически
действия пред съда срещу възнаграждение в размер на 2800 лв., платено
изцяло в брой. Тъй като в договора за абонаментно правно обслужване не са
посочени конкретно уговорените и заплатени размери на адвокатските
възнаграждения по всеки от искове, за които е предоставяна правна помощ и
съдействие, следва да се приеме, че възнаграждението по трите иска е
уговорено и заплатено поравно, т. е. по 933,33 лв.
Насрещната страна е изложила съображения за неоснователност на
претенцията на въззиваемата за заплатено адвокатско възнаграждение.
Възраженията й са неоснователни. Представеният договор за абонаментно
правно обслужване формално е подписан от въззиваемата. Оспорване на
истинността на документа по съображения, че положеният за абоната подпис
не принадлежи на въззиваемата, може да се предприеме само от нея,
независимо дали правните последици на договора рефлектират в правната
сфера на въззивника. Видно от съдържанието на договора, с него е уговорено
предоставяне на юридическа помощ и процесуално представителство във
връзка с конкретното дело срещу вече заплатено възнаграждение от 2800 лв.,
а не срещу дължимо всеки месец възнаграждение. Вследствие на изложеното,
съдът приема, че адвокатско възнаграждение е заплатено.
19
Възражение за прекомерност на възнаграждението е релевирано
несвоевременно от насрещната страна – след приключване на последното
заседание пред първоинстанционния съд. Процесуалният представител на
ответника заявява, че в проведеното на 26.04.2023 г. открито съдебно
заседание не е пледирал по съществото на делото, вниманието му е било
насочено към бележките му, а не към адв. Д., която тогава предала книжа с
искане за присъждане на съдебно-деловодни разноски. Видно от изготвения
протокол адв. Д. е представила списък по чл. 80 ГПК с искане за приемането
му. След нея същото е сторила и адв. Г.. Съдът е приел и приложил
представените списъци и е дал ход на устните състезания, като първа е
пледирала адв. Д.. Предвид удостовереното от протокола относно действията,
извършени от съда, страните и участниците в процеса, както и поредността, в
която те са настъпили, настоящият съдебен състав приема, че адв. Г. е
разполагала с възможност да се осведоми и евентуално да възрази срещу
предявените от ищцата разноски. Дори да бе съществувала сочената от
процесуалния представител на ответника пречка да направи възражение за
прекомерност в срок, тази пречка е субективна и не е извинителна. Дали със
списъка е запозната подпомагащата страна е без значение.
Възражението за прекомерност, релевирано от подпомагащата страна, е
недопустимо. Доколкото отговорността за разноски се разпределя между
главните страни, правната сфера на третото лице – помагач не се засяга. За
подпомагащата страна липсва правен интерес от възражението. Чужди права
третото лице – помагач не може да упражнява.
С оглед изложеното и съобразно отхвърлената част от насрещните искове
в тежест на въззивника следва да бъде възложена сума в общ размер на
466,67 лв. (933,33 ÷ 2 ).
Представен е списък по чл. 80 ГПК за направени разноски за въззивното
производство в размер на 900 лв. за депозит за вещите лица по СТЕ, 169,39
лв. за държавна такса и 3000 лв. за адвокатско възнаграждение, както и
доказателства за извършването им. Тъй като в договора за правна помощ и
съдействие не са посочени конкретно уговорените и заплатени размери на
адвокатските възнаграждения по всеки от искове, следва да се приеме, че
възнаграждението по трите иска е уговорено и заплатено поравно, т. е. по
1000 лв. Съобразно отхвърлената част от насрещните искове в тежест на
въззивника следва да бъде възложена сума в общ размер на 500 лв. (1000 ÷ 2).
Вследствие на горното, в полза на въззиваемата следва да бъдат
присъдени разноски в общ размер на 966,67 лв.
Съдът констатира допуснати в Решение №260049/26.05.2023 г.,
поправено с Решение №260083/24.11.2023 г. и допълнено с Решение
№260002/05.01.2024 г., постановено по гр. д. №6598/2020 г. по описа на РС –
Варна, очевидни фактически грешки, изразяващи се в грешно посочване на
нотариален акт, в който е обективирано твърдяното придобивно основание -
договор за покупко-продажба, както и на етажа, на който се намира обекта, а
именно: вместо правилното „Нотариален акт №30, том II, рег. №5278, дело
№212/2019 г. по описа на нотариус Катя Паунова с рег. №382, с район на
действие: РС – Варна, вписан с вх. рег. №23852/11.09.2019 г., двойно вх. рег.
№23652/11.09.2019 г., акт №150, том LXVI, дело №14469/11.09.2019 г., по
20
описа на СВп към РС - Варна“ е изписано погрешно „Нотариален акт №66,
том 150, акт номер 14469 от 11.09.2019 г., номер от входящ регистър №23852
от 11.09.2019 г., двойно входящ регистър №23652 от 11.09.2019 г. по описа на
СВп към ВРС“, и вместо правилното „с адм. адрес: гр. Варна, ул. „В.Х."
№32А, ет. -1“ е изписано погрешно: „с адм. адрес: гр. Варна, ул. „В.Х."
№32А, етаж 1“. Същите след връщане на делото в РС – Варна следва да бъдат
отстранени по реда на чл. 247 ГПК.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №260049/26.05.2023 г., поправено с Решение
№260083/24.11.2023 г. и допълнено с Решение №260002/05.01.2024 г.,
постановено по гр. д. №6598/2020 г. по описа на РС – Варна, както следва:
- в частта, с която е отхвърлен предявения от Е. М. М., ЕГН **********,
срещу Н. П. Ц., ЕГН **********, насрещен иск с правно основание чл. 109 ЗС
да бъде осъдена Н. П. Ц. да преустанови действията си, с които му пречи да
ползва имота си и да премахне поставената от нея преградна врата;
- в частта, с която е отхвърлен предявения от Е. М. М., ЕГН **********,
срещу Н. П. Ц., ЕГН **********, насрещен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД
да бъде осъдена Н. П. Ц. да му заплати обезщетение за разликата над 90,16 лв.
до претендираните 180,32 лв. за лишаване от ползване на ½ ид. ч. от избен
етаж с идентификатор №10135.3515.1751.1.3, за периода от 03.06.2020 г. до
26.08.2020 г., вкл., ведно със законната лихва от 27.08.2020 г. до
окончателното изплащане на сумата;
- в частта за разноските,
КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Н. П. Ц., ЕГН **********, да преустанови действията си, с
които пречи на Е. М. М., ЕГН **********, да ползва ½ ид. ч. от избен етаж с
идентификатор 10135.3515.1751.1.3 по КККР на гр. Варна, одобрени със
Заповед № РД-18-64/16.05.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК -
Варна, изменена със Заповед №18-6478/19.08.2015 г. на Началника на СГКК -
Варна, с адм. адрес: гр. Варна, ул. „В.Х." №32А, ет. -1 /минус първи/, с площ:
55,03 кв. м, находящ се в сграда с идентификатор 10135.3515.1751.1,
изградена в ПИ с 10135.3515.1751 на КККР на гр. Варна, с граници на ПИ:
имоти с идентификатори 10135.3515.1941, 10135.3515.1099, 10135.3515.1091,
10135.3515.1094, 10135.3515.1096 по КККР на гр. Варна, като премахне
поставената към етажа на стълбищната площадка алуминиева врата с размери
85/185 см, на осн. чл. 109 ЗС.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. М. М., ЕГН **********, срещу Н. П. Ц.,
ЕГН **********, насрещен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД да бъде
осъдена Н. П. Ц. да му заплати обезщетение за разликата над 90,16 лв. до
претендираните 180,32 лв. за лишаване от ползване на ½ ид. ч. от избен етаж
с идентификатор 10135.3515.1751.1.3 по КККР на гр. Варна, за периода от
03.06.2020 г. до 26.08.2020 г., вкл., ведно със законната лихва от 27.08.2020 г.
до окончателното изплащане на сумата.
21
ОСЪЖДА Н. П. Ц., ЕГН **********, да заплати на Е. М. М., ЕГН
**********, сума в размер на 3267,92 лв. /три хиляди двеста шестдесет и
седем лева и деветдесет и две стотинки/, представляваща сторените в
първоинстанционното и във въззивното производство съдебно - деловодни
разноски съобразно отхвърления първоначален иск и уважената част от
насрещните исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Е. М. М., ЕГН **********, да заплати на Н. П. Ц., ЕГН
**********, сума в размер на 966,67 лв. /деветстотин шестдесет и шест лева и
шестдесет и седем стотинки/, представляваща сторените в
първоинстанционното и във въззивното производство съдебно - деловодни
разноски съобразно отхвърлената част от насрещните искове, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260049/26.05.2023 г., поправено с Решение
№260083/24.11.2023 г. и допълнено с Решение №260002/05.01.2024 г.,
постановено по гр. д. №6598/2020 г. по описа на РС – Варна, както следва:
- в частта, с която е отхвърлен предявения от Н. П. Ц., ЕГН **********,
срещу Е. М. М., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК
да бъде прието за установено в отношенията между страните, че Н. П. Ц. е
собственик на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с
идентификатор 10135.3515.1751.1.3 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-
64/16.05.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК - Варна, изменена със
Заповед №18-6478/19.08.2015 г. на Началника на СГКК - Варна, с адм. адрес:
гр. Варна, ул. „В.Х." №32А, ет. -1 /минус първи/, с площ: 55,03 кв. м, въз
основа на договор за покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт №30,
том II, рег. №5278, дело №212/2019 г. по описа на нотариус Катя Паунова с
рег. №382, с район на действие: РС – Варна, вписан с вх. рег.
№23852/11.09.2019 г., двойно вх. рег. №23652/11.09.2019 г. под акт №150, том
LXVI, дело №14469/11.09.2019 г., по описа на СВп към РС – Варна;
- в частта, с която е отхвърлен предявения от Е. М. М., ЕГН **********,
срещу Н. П. Ц., ЕГН **********, насрещен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД
да бъде осъдена Н. П. Ц. да му заплати обезщетение в общ размер на 90,16 лв.
за лишаване от ползване на ½ ид. ч. от избен етаж с идентификатор
10135.3515.1751.1.3, за периода от 03.06.2020 г. до 26.08.2020 г., вкл., ведно
със законната лихва от 27.08.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.
Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на Е. М.
М., ЕГН **********: ЧСИ С. К. - Д., с рег. №718 КЧСИ, район на действие:
ОС – Варна.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен
касационен съд при наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
22
1._______________________
2._______________________
23