РЕШЕНИЕ
гр.София,
07.12.2018
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на осми
февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена
Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Велизар Костадинов
при
секретаря Анелия Груева и в присъствието на прокурора .................... като
разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 8 119 по описа за 2017
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение от 21.10.2016 г., постановено по гр.д.№ 60 295/2014 г. на СРС, 58
състав, е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.240 ЗЗД, че П.Г.Т., ЕГН ********** дължи на К.Г.Б., ЕГН **********, сумата 3 000,00
лева по договор за заем, сключен на 30.05.2011 г., заедно със законната лихва
от 05.08.2014 г.
Със същия съдебен акт на основание чл.78, ал.1 ГПК П.Г.Т.
е осъден да заплати на К.Г.Б. сумата 120,00 лева – държавна такса, сумата 100,00
лева – депозит за експертиза и сумата 10,00 лева – такса за удостоверения,
представляващи разноски в заповедното и исковото производство.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от
ответника П.Г. ***. Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон и е необосновано. Изложени са съображения за
неправилност на извода на първоинстанционния съд за липса на спор между
страните, че по договор за заем от 30.05.2011 г. К.Г.Б. е предоставил на П.Г.Т.
заем в размер на 3 000,00 лева за срок от шест месеца, тъй като срокът за
връщане на заетата сума не е сред отделените като безспорни между страните
обстоятелства с доклада по делото, поради което неправилен се явява изводът, че
към 13.07.2011 г. не е настъ-пил падежът на втория заем и същият не е бил
изискуем. Твърди се, че и по двата заема, дадени на жалбоподателя, не е бил
уговорен срок за връщането им, поради което и на основание чл. 240, ал.4 ЗЗД
изискуемостта им настъпва с изтичането на един месец от датата на поканата,
каквато обаче не се установява да е била отправена до ответника. Навеждат се доводи
за не-обоснованост на извода, че с платената на 13.07.2011 г. сума от 1 800,00
лева жалбоподателят е погасил частично задължението си по първия заем, тъй като
не е било съобразено представе-ното по делото банково извлечение за периода:
01.07.2011 г. – 31.07.2011 г., от което се устано-вява, че освен плащането на
сумата 1 800,00 лева на 13.07.2011 г., жалбоподателят е платил и сумата
700,00 лева на 15.07.2011 г., като сборът от двете в размер на 2 500,00
лева не кореспон-дира със задължението му по предходния заем в размер на 2 000,00
лева. Наред с изложеното се поддържа, че след като ищецът е предявил иск за
сумата 3 000,00 лева, дадена по втория заем между страните, от това
следва, че към датата на завеждане на иска първият заем в размер на 2 000,00
лева е бил погасен.
Моли съда да постанови решение,
с което да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск, като му
присъди направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца К.Г.Б., в който се
поддържа, че обжалваното решение е правилно. Реле-вират се твърдения, че на
07.06.2010 г. ищецът е превел по сметка на ответника сумата 2 000,00 лева
с основание – „по договор за заем“, видно от представено по делото платежно
нареждане от същата дата, извлечение от банкова сметка ***ъдеб-но-счетоводна
експертиза, като сметката на ответника е била заверена с посочената сума на
08.06.2011 г. Въпреки че ответникът не е върнал получената сума в уговорения
между страните срок, на 30.05.2011 г. ищецът му е предоставил нов заем в размер
на 3 000,00 лева, която сума ищецът е превел по банковата сметка на
ответника, като основанието, посочено в платежното нареждане, е било „по договор
за заем“, което обстоятелство не е било спорно между страните, в какъвто смисъл
е и докладът на съда по чл.146, ал.1, т.4 ГПК, както и че страните са постиг-нали
уговорка, че заемът се предоставя с цел ответникът да погаси част от свое
изискуемо задължение към „С.Ж.Е.“ АД по договор за банков кредит, обявен за
предсрочно изискуем, срещу задължение на ответника да върне заетата сума в срок
шест месеца. Отразено е и че уговорката за срока не е била поддържана от ищеца
в хода на първои-нстанционното производство, като той изрично е заявил, че
договорът следва да се счита за уго-ворен без срок, поради което не е
претендирал лихва за забава; че към 30.05.2011 г. ищецът – в качеството на
заемодател, е имал вземане към ответника в общ размер на 5 000,00 лева по
двата договора за заем; че на 13.07.2011 г. ответникът е наредил извършването
на паричен превод по сметка на ищеца на сумата 1 800,00 лева - с основание
„връщане на заем“, а на 15.07.2011 г. – на сумата 700,00 лева - с основание „връщане
на заем“, или общо: на сумата 2 500,00 лева, поради което към 15.07.2011
г. непогасената част от вземането на ищеца е възлизала на сумата 2 500,00
лева, като с оглед изявленията на ищеца в проведените на 04.11.2015 г. и
06.04.2016 г. открити съдебни заседания, горните обстоятелства са отделени като
ненуждаещи се от доказване съглас-но чл.146, ал.1, т.4 ГПК. Наведени са доводи
и че през м.07.2011 г. ответникът е върнал на ищеца изцяло предоставената сума
по първия заем и част от сумата по втория заем, като се поддържа, че правилно
първоинстанционният съд е приложил нормата на чл.76, ал.1 ЗЗД и е съобразил, че
извършеното плащане не е било достатъчно за погасяване на целия дълг, поради
което и с оглед липсата на изявление от страна на ответника задължението по кой
договор погасява, плащането е било отнесено към погасяване на
най-обременителното задължение, каквото в случая е това по първия заем, защото
е възникнало в по-ранен момент. Посочва се, че ответникът не поддържа във
въззивната си жалба доводите: че задължението му по договор за заем от
07.06.2010 г. в размер на 2 000,00 лева е било погасено чрез прихващане с
негово вземане към ищеца по договори за процесуално представителство от
17.06.2010 г. по изп.дело № 312/2010 г. на ЧСИ Д.; че задължението му по
договор за заем от 30.05.2011 г. в размер на 3 000,00 лева е било погасено
чрез прихващане с негово вземане към ищеца за възнаграж-дение за периода: 2011
г. – 2012 г., през който е работил като адвокат в кантората на ищеца и е извършвал
дейности по негово възлагане, които доводи, дори да се поддържаха, се опроверга-ват
от събраните по делото доказателства.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и
процесуално допустимо в обжалваната част, поради което следва да се обсъдят
релевираните доводи на жалбоподателя относно неговата правилност.
Първоинстанционният съд е
сезиран с иск с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.240, ал.1 ЗЗД.
В подадената искова молба
ищецът К.Г.Б. твърди, че на 30.05.2011 г. е предоставил на ответника П.Г.Т.
заем в размер на 3 000,00 лева, която сума му е превел по банков път по
сметка с IBAN ***, което се уста-новявало от представеното платежно нареждане
от същата дата и извлечение от банкова сметка ***, от която е бил извършен
преводът. Поддържа се, че заемът е предоставен с цел ответ-никът да погаси част
от свое изискуемо задължение към „С.Ж.Е.“ АД по договор за банков кредит,
обявен за предсрочно изискуем, както и че ответникът е поел задъл-жението да
върне заетата сума в срок 6 месеца, което последният не е изпълнил. Релевират
се доводи и че във връзка с подадено на 05.08.2014 г. заявление, за посочената
сума по договора за заем по ч.гр.д.№ 42 682/2014 г. по описа на СРС, II
ГО, 58 състав е издадена заповед за изпълне-ние на парично задължение по чл.410 ГПК на 11.08.2014 г., заедно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението до окончателното й изплащане, срещу която заповед в
срока по чл.414 ГПК ответникът е депозирал възражение. Заявено е искане съдът
да постанови решение, с което да установи съществуването на вземането на ищеца,
за което е постановена заповедта за изпълнение, както и да му се присъдят
сторените по делото разноски.
При условията на евентуалност –
в случай, че съдът приеме, че договорът за заем между страните е недействителен,
е инвокирано искане ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата
3 000,00 лева на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, като получена без правно
основание, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба до
окончателното й погасяване.
В подадения в срока по чл.131,
ал.1 ГПК писмен отговор ответникът П.Г. ***, оспорва предявения иск. Ответникът
не оспорва твърдението, че на 30.11. 2015 г. ищецът му е предоставил в заем
сумата 3 000,00 лева, като предаването на сумата е било извършено чрез
превеждането й по сметка на ответника в „ПИБ” АД. Излага съображения, че на
13.07.2011 г. е превел по банкова сметка ***,00 лева на основание „връщане на
заем“, с оглед на което е останала непогасена чрез плащане част от заема в
размер на 1 200,00 лева. Твърди, че в периода: 2011 г. – началото на 2012
г. е работел в кантората на ищеца, с когото са имали устна уговорка да му
помага в дейността му срещу заплащане на възнаграждение, вземането си за което,
пак по силата на устна уговорка с ищеца, е прихванал срещу непо-гасената чрез
плащане част от задължението си по договора за заем в размер на 1 200,00
лева. Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира присъждането на разноски.
В първото по делото открито
съдебно заседание, проведено пред СРС на 04.11.2015 г., във връзка с
направените с отговора на исковата молба възражения, ищецът е изразил
стано-вище, че ответникът му е върнал сумата 1 800,00 лева в изпълнение на
негово задължение за връщане на предходен паричен заем, като с молба с вх.№ 1021628/15.02.2016
г. и молба с вх.№ 1047165/25.03.2016 г. е посочил, че се касае за паричен заем
в размер на 2 000,00 лева, предос-тавен му на 07.06.2010 г.
С молба вх.№ 1064685/22.04.2016
г., във връзка със становището на ищеца по направе-ните с отговора на исковата
молба възражения, ответникът е релевирал твърдение, че задъл-жението му по
дадения заем в размер на 2 000,00 лева е било погасено чрез прихващане с
негово вземане към ищеца за възнаграждение, произтичащо от два договора за
правна защита и съдействие: договор от 17.06.2010 г. относно изп.дело № 61/2010
г. по описа на ЧСИ Г.Д. и договор от 17.06.2010 г. по изп.дело № 312/2010 г. по
описа на ЧСИ Г.Д., поради което извършените от него плащания на сумите 1 800,00
лева и 700,00 лева са за погасяване на про-цесния дълг, а не на задължение по
предходен заем, тъй като последното е било погасено чрез прихващане.
Със заявление вх.№
3139774/05.08.2014 г. К.Г.Б. е заявил пред СРС искане за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу П.Г.Т., ЕГН ********** за сумата 3 000,00
лева – главница по договор за паричен заем от 30.05.2011 г., заедно със
законната лихва от датата на подаване на заявление – 05.08.2014 г., както и
сумата 60,00 лева – разноски по делото.
На 11.08.2014 г. на К.Г.Б. е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу
посоченото лице за сумата 3 000 лева – главница по договор за паричен заем от
30.05.2011 г., заедно със законната лихва от 05.08.2014 г. до изп-лащане на
вземането, като на заявителя са присъдени и направените в това производство раз-носки
в размер на 60,00 лева.
На 06.10.2014 г. е депозирано
възражение от длъжника П.Г.Т. по чл.414 ГПК, в което същият е оспорил
дължимостта на вземането по заповедта. На 06.11.2014 г. ище-цът К.Г.Б. е
предявил пред СРС иск за установяване съществуването на вземането му по
издадената заповед.
Между страните не е спорно, в
какъвто смисъл е и докладът на СРС по чл.146, ал.1, т.4 ГПК, че на 30.05.2011
г. между същите е сключен договор за заем за потребление по чл.240, ал.1 ЗЗД,
по силата на което валидно правоотношение К.Г.Б. е предос-тавил в заем на П.Г.Т.
парична сума в размер на 3 000,00 лева, като пре-даването на сумата се
потвърждава и от ангажираните писмени доказателства: преводно нареждане от
30.05.2011 г., с което К.Г.Б. е наредил извършването на превод по сметка на П.Г.Т.
на тази парична сума с основание „предоставяне на заем“ и извлечение от банкова
сметка.
***ба обстоятелство, че заемът
е предоставен за срок от шест месеца, не е направено от страна на ответника, а в
производството пред СРС ище-цът не е ангажирал доказателства, с които при
условията на пълно и главно доказване да уста-нови това твърдение. Тъкмо
обратното в хода на първоинстанционното производство същият е заявил становище,
че вземането му е изискуемо от един по-късен момент – от 05.08.2014 г., което обстоятелство
също не е доказано в процеса, предвид което настоящата инстанция на-мира, че
между съконтрагентите по процесния реален договор не е налице уговорен срок за
връщане на заетата парична сума от 3 000,00 лева.
Спори се между страните по
въпроса: налице ли е погасяване на задължението на ответ-ника по договора за
заем, във връзка с което и двете страни са ангажирали доказателства.
От представеното преводно
нареждане от 07.06.2010 г., с което К.Г. Б.е наредил извършването на паричен
превод в размер на 2 000,00 лева по сметка на П.Г.Т. с IBAN *** „ОББ“ АД на
основание „по договор за заем“, и изслушаната по делото съдебно-счетоводна
експертиза, изготвена от вещото лице К.М./неоспорена в процеса/, съгласно която
банковата сметка на П.Г.Т. е била заверена с посочената сума на 08.06.2010 г.,
се установява, че преди предоставя-не на процесния заем в размер на 3 000,00
лева, на 08.06.2010 г. между страните по спора е бил сключен друг договор за
заем, въз основа на който К.Г.Б. е предоставил на П.Г.Т. в заем сумата 2 000,00
лева – факт, което е безспорен в процеса.
Прието е и заверено копие от договор
за правна защита и съдействие от 17.06.2010 г., по силата на който К.Г.Б.
възлага - в качеството на доверител, а П. Г.Т. приема - в качеството на
довереник, да осъществява процесуално представителство от името и за сметка на
доверителя по изп.дело № 61/2010 г. по описа на ЧСИ с рег.№ 854 на КЧСИ,
образувано срещу Д. Г. С.за изплащане на сумите 3 000,00 евро и 14 000,00
лева, предоставени по договори за заем, ведно със законната лихва върху тях и
извър-шените разноски – чл.1/1/, като доверителят се е задължил да заплати на
довереника възнаграж-дение в размер на 1 000,00 лева в брой в деня на
подписване на договора – чл.2.
Ответникът П.Т. е ангажирал и
договор за правна защита и съдействие от 17. 06.2010 г., въз основа на който като
доверител К.Г.Б. е възложил, а П.Г.Т. – като довереник, е приел да осъществява
процесуално представителство от името и за сметка на доверителя по изп.дело №
312/2010 г. по описа на ЧСИ с рег.№ 854 на КЧСИ, образувано срещу Д. Г. С.за
изплащане на сумата 7 000,00 лева по спогодба с нотариална заверка на
подписите от 04.12.2010 г., ведно със законната лихва върху тях и извършените
разноски – чл.1/1/, срещу задължението на като доверителя да заплати на
довереника възнаграждение в размер на 850,00 лева в брой в деня на подписване
на договора – чл.2.
Безспорно е между страните по
делото, че на 13.07.2011 г. П.Г.Т. е пре-вел по банкова сметка *** К.Г.Б.
парична сума в размер на 1 800,00 лева, а на 15.07.2011 г. – парична сума на
стойност: 700,00 лева, което се потвърждава от предста-веното извлечение от
разплащателна сметка на П.Г.Т. с IBAN ***. От визираното доказателство се
установява и че посоченото от наредителя основание за извършените операции е: „Връщане
на заем“.
Към момента на извършване на
плащанията – съответно на 13.07.2011 г. и 15.07.2011 г. жалбоподателят-ответник
е имал към ищеца две еднородни /парични/ задължения, произтича-щи от договори
за заем, поради което, съгласно разпоредбата на чл.76, ал.1 ЗЗД в качеството му
на длъжник, същият е можел да избере кое от тях да погаси, тъй като
изпълнението не е било достатъчно да погаси и двете. Ответникът не е заявил кое
от еднородните си задължения по-гасява, тъй като при извършване и на двата парични
превода е посочил като основание за пла-щането „връщане на заем“ – без друга
индивидуализация, а всички негови задължения произти-чат от договори за заем,
поради което следва да се приложат правилата на чл.76, ал.1 ЗЗД, съобразно
които, ако длъжникът не е заявил кое задължение погасява, се погасява най-обре-менителното
такова, а при няколко еднакво обременителни задължения – се погасява
най-старото. Обременителността на едно задължение е фактически въпрос, който
следва да се пре-ценява към момента на изпълнението. По-обременително е това
задължение, чието неизпълне-ние се отразява по-неблагоприятно върху имуществената
сфера на длъжника, като не винаги по-старото задължение се явява и
по-обременително. В случая задълженията на ответника са еднакво обременителни,
тъй като произтичат от договори за заем, по които не е установено да е
уговорена лихва, нито срок за връщането им, поради което и на основание чл.240,
ал.4 ЗЗД заемателят дължи връщане на заетите пари в течение на един месец от
поканата, каквато към датата на плащанията не е установено да е била отправена
по някой от двата договора. При две еднакво обременителни задължения се погасява по-старото,
каквото в случая е задължението по предоставения на 08.06.2010 г. заем в размер
на 2 000,00 лева, което е било погасено в пълния му размер с извършеното
на 13.07.2011 г. плащане на сумата 1 800,00 лева и с част от осъщест-веното
на 15.07.2011 г. плащане – до размера на сумата от 200,00 лева.
Неоснователно е наведеното възражение
на жалбоподателя-ответник, че към момента на извършване на процесните плащания
задължението за връщане на заетата на 08.06.2010 г. сума в размер на 2 000
лева е било погасено чрез осъществено извънсъдебно прихващане с вземания на същия
за неизплатено възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от
17.06. 2010 г. с предмет: осъществяване на процесуално представителство по изп.дело
№ 61/2010 г. на ЧСИ с рег.№ 854 на КЧСИ и договор за правна защита и съдействие
от 17.06.2010 г. с предмет: осъществяване на процесуално представителство по
изп.дело № 312/2010 г. на ЧСИ с рег.№ 854 на КЧСИ. Прихващането на насрещни
дългове е способ за погасяване на две насрещни задъл-жения до размера на
по-малкото от тях в резултат на извършено извън процеса едностранно
материалноправно изявление на един от двамата насрещни длъжници при наличието
на кумула-тивните предпоставки на нормите чл.103 ЗЗД и чл.104 ЗЗД. Съгласно
чл.104, ал.1 ЗЗД прихва-щането се извършва чрез изявление на едната страна,
отправено до другата, каквото в случая не се установява да е било отправено от П.Т.
до ищеца. Дори да беше налице извънсъ-дебно компенсационно изявление от страна
на ответника, то същото не би могло да произведе правопогасяващ ефект, тъй като
за да се породят правните последици на ефекта на погашението на двете насрещни
парични вземания до размера на по-малкото, е необходимо и двете вземания да
бъдат ликвидни – определени по основание и размер, и изискуеми, които
предпоставки в случая не са налице. Ликвидно е това вземане, което е безспорно
между страните или е уста-новено със сила на пресъдено нещо. Твърдяното вземане
на ответника е спорно, както по отно-шение на въпроса, че такова вземане
съществува, така и относно неговия размер, поради което липсва ликвидност на
същото.
При спазване на установените с
нормата на чл.76, ал.1 ЗЗД правила следва да се приеме, че с остатъка от
извършеното на 15.07.2011 г. плащане в размер на 500,00 лева е било частично
погасено задължението на длъжника за връщане на предоставения му на 30.05.2011
г. заем. Доказателства за погасяването на останалата част от това задължение на
стойност от 2 500,00 лева, осъществено въз основа на някой от предвидените
в нормативната уредба способи за това, не са ангажирани от страна на длъжника П.Т.
до приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство, предвид
което в полза на ищеца към настоящия момент съществува вземане спрямо
жалбоподателя-ответник в размер на 2 500,00 лева, представляваща
непогасена част от задължението му по договора за заем от 30.05.2011 г.
Неоснователно е възражението на
П.Т., релевирано с отговора на исковата молба, че част от задължението по
процесния заем – до размера на сумата 1 200,00 лева, е била погасена чрез
осъществено извънсъдебно прихващане с вземания на ответника за неизплатено
възнаграждение за възложена му от ищеца работа като адвокат в периода: 2011 г.
– 2012 г. Не се установява ответникът да е отправил до ищеца изявление за
прихващане съгласно нормата на чл.104, ал.1 ЗЗД, като в същото време – не са
изпълнени и изискванията на чл.103 ЗЗД, тъй като твърдяното вземане на
ответника е спорно.
Възражението за прихващане като
процесуално действие за защита срещу иск може да бъде придружено или с
твърдение за наличието на извършено материалноправно изявление за прихващане, осъществено
компенсаторното изявление извън процеса, както в случая, или с изявление с
такова съдържание, което се прави в хода на процеса /съдебно прихващане/. В
първата хипотеза следва да са налице кумулативно предпоставките на чл.103 ЗЗД и
чл.104 ЗЗД, а във втората – ликвидността на съответното вземане се установява в
спорното съдебно произ-водство /аргумент от разпоредбата на чл.104 ЗЗД/, като е
безспорно в доктрината и съдебната практика, че от ответника зависи чрез кой от
тези способи ще реализира защитата на правата си. В случая в срока за отговор
на исковата молба ответникът не е инвокирал възражение за съдебно прихващане, а
е навел възражение за настъпил компенсационен ефект на извънсъдеб-но
прихващане, което е неоснователно.
Тъй като крайните изводи на
двете инстанции съвпадат частично, обжалваното решение следва да бъде отменено
в частта, с която е признато за установено, че ищецът има вземане към ответника
по договор за заем от 30.05.2011 г. за сумата над 2 500,00 лева до
признатия от СРС размер от 3 000,00 лева, като следва да се постанови ново
решение, с което искът в посочената част – да се отхвърли.
С оглед изхода на спора
първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, с която
ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за заповедното и исковото
производство за сумата над 191,67 лева до 230,00 лева.
Ответникът в
първоинстанционното производство е заявил искане за присъждане на раз-носки по
същото, но доколкото не е ангажирал доказателства да е направил такива,
разноски не му се следват, тъй като на възстановяване по реда на чл.78, ал.1 –
ал.4 ГПК подлежат само реал-но извършените разходи по производството.
В останалата обжалвана част
решението е правилно и следва да бъде потвърено.
Предвид частичната
основателност на въззивната жалба на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя
П.Т. следва да се присъди сумата 10,00 лева, представляващи разноски за заплатена
държавна такса за въззивно обжалване, съобразно уважената част на жалбата.
Разноски за претендираното адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство във въззивното производство не се дължат на същия, тъй като не
са ангажирани доказателства та-кова да е било уговорено и реално заплатено.
Въззиваемата страна К.Б. е
заявил искане за присъждане на разноски за настоящото производство по реда на
чл.78, ал.3 ГПК, но доколкото не е представил доказа-телства да е извършил
такива, разноски не му се следват.
Поради несбъдване на
процесуалното условия, при което е заявен евентуалният иск, последният не
подлежи на разглеждане.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 21.10.2016 г.,
постановено по гр.д.№ 60 295/2014 г. по описа на СРС, ГО, 58 състав – в ЧАСТТА, с която е признато за
установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.240 ЗЗД, че П.Г.Т.,
ЕГН ********** дължи на К.Г.Б., ЕГН ********** разликата над сумата от 2 500,00 лева до сумата от 3 000,00 лева по договор за заем,
сключен на 30.05.2011 г., заедно със законната лихва от 05.08.2014 г. до
окончателното й изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение на парично
задълже-ние по чл.410 ГПК от 11.08.2014 г. по ч.гр.д.№ 42 682/2014 г. по
описа на СРС, II
ГО, 58 състав,
както и в ЧАСТТА, с която П.Г.Т.,
ЕГН ********** е осъден да заплати на К.Г.Б., ЕГН ********** на основание
чл.78, ал.1 ГПК разликата над сумата от 191,67 лева
до сумата 230,00 лева – разноски за заповедното и исковото производст-во, като вместо това ПОСТАНОВАВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от
К.Г.Б.,
ЕГН **********, с адрес: *** срещу П.Г.Т., ЕГН **********, с адрес: *** и адрес
за призоваване: гр.София, ул.„********– адв.Л.К., иск с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.240, ал.1 ЗЗД за признаване на установено, че П.Г.Т.,
ЕГН ********** дължи на К.Г.Б., ЕГН ********** разликата над сумата от 2 500,00 лева до сумата от 3 000,00 лева по договор за заем,
сключен на 30.05.2011 г., заедно със законната лихва върху същата, считано от
05.08.2014 г. до окончателното й изпла-щане, за която е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 11. 08.2014
г. по ч.гр.д.№ 42 682/2014 г. по описа на СРС, II ГО, 58 състав, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 21.10.2016 г.,
постановено по гр.д.№ 60 295/2014 г. на СРС, ГО, 58 състав в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА К.Г.Б., ЕГН **********, с адрес: ***
да ЗАПЛАТИ на П.Г.Т., ЕГН **********,
с адрес: *** и адрес за призоваване: гр. София, ул.„********– адв.Л.К., на
основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 10,00 /десет/ лева – разноски за въззивното производство.
Решението
не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.