РЕШЕНИЕ
№ 151
гр. Павликени, 15.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАВЛИКЕНИ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:КАТИНА МИНЕВА
при участието на секретаря Боряна Николова
като разгледа докладваното от КАТИНА МИНЕВА Гражданско дело №
20254140100277 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на К. К. Л., чрез
пълномощник – адвокат Д. Д. Г. – АК- Л. против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД.
Процесуалният представител на ищеца развива съображения, че между страните е
сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от 05.08.2024 г., по
силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца сума в размер на 400.00
лева, лихвен процент 25.41 %, при ГПР 49.03 %, с общо дължима сума 433.88 лева,
при 4 броя погасителни вноски. Посочва, че в чл. 5 от процесния договор е
предвидено обезпечава чрез поръчителство предоставено от М. Bank в полза на
ответника. Сочи, че едновременно със сключването на договора за заем ищецът е
сключил и договор за поръчителство с посочено от кредитора дружество, а именно М.
Bank, за което дължи допълнително възнаграждение в размер на 192.00 лева.
Изложени са твърдения, че общо дължимата сума не е посочената в процесния
договор, а сума в размер на 625.88 лева. Твърди се в исковата молба, че ищецът е
заплатила сума в размер на 483.00 лева на ответното дружество, като намира, че
сумата от 83.00 лева е платена при изначална липса на основание, предвид нормата на
чл. 23 ЗПК. Твърди се недействителност на процесния договор, тъй като условие за
сключване на договор за поръчителство с точно определено от ответника дружество е
задължително условие за отпускането на заема, а възнагражденито по договора за
1
поръчителство е разход по кредита, без това да е отразено в ГПР. Изложени са
твърдения, че разпоредбата на чл. 5 от процесния договор предвижда изискване за
получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за
потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то, тъй като
е формулирано по начин, който да придаде вид, че съвсем друго лице поема
задължение да е гарант на кредитополучателя пред кредитора и че този гарант
предоставя някаква реална услуга, срещу която следва да му се плати възнаграждение,
но според ищеца по този начин се заплаща възнаградителна лихва на кредитора, на
която е придаден вид, че представлява възнаграждение за гаранция. Твърди се в
исковата молба, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е пряко
свързано с договора за паричен заем и представлява разход по него, тъй като
икономическата тежест се понася от потребителя, който го заплаща наред с другите
парични задължение по договора за потребителски кредит. Посочва, че
възнаграждението представлява пряк разход, свързан с кредита, тъй като се дължи,
независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана при евентуално неизпълнение
или не е, като същевременно непредставянето на обезпечението по договора за заем
твърди, че води до претърпяването на вреди или увеличаването на разходите за
кредитора, като намира, че възнаграждението води до неравенство на правата на
страните. Навежда доводи, че възнаграждението за гаранта представлява
допълнително възнаграждение за кредитора под формата на скрита възнаградителна
лихва, уговорено в противоречие с принципите за справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че след справка в
ТР по партидата на ответника е установил, че едноличен собственик на капитала на
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД е именно дружеството „поръчител“ - М.. Твърди, че
дължимото възнаграждение за предоставената гаранция е разсрочено на 4 вноски,
съвпадащи с падежа на вноските по договора за заем, дължими заедно с погасителните
вноски за главница и лихва по договора за заем, като по този начин сочи, че ГПР,
нараства значително с размера на възнаграждението и посоченият в договора ГПР в
размер 49.03% е абстракно посочено в някакъв размер, който формално отговаря на
законовите изисквания, но в него не са включени всички разходи, а именно таксата
възнаграждение за гарант, като твърди, че умишлено не е включен в изчисляването на
ГПР, което сочи да е основание за недействителност на процесния договор за заем.
Посочва, че при сключване на договора е допуснато нарушение на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като макар в договора да е посочен общия размер на
задължението на потребителя, не е налице яснота относно размерът на отделните
задължения, от които е формиран, тъй като не се установява каква е общата стойност
на задълженията след включване на установеното в договора за предоставяне на
гаранция възнаграждение за поръчител.Твърди се, че договорът е недействителен на
основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е посочен
2
действителния годишен процент на разходите, а посочването на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща
търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, която
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Направено е искане да бъде постановено решение, с което да бъде прогласен за
недействителен процесния договор за предоставяне на потребителски кредит на
основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във връзка с чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Ищецът отправя искане за осъждане на ответника да му заплати
сумата в размер на 83.00 лева, представляваща недължимо платена сума, която сочи,
че е платил без правно основание, като част от общо платената сума в размер на 483.00
лева. Твърди, че с оглед пряката свързаност на възнаграждението за гарант с договора
за кредит и обусловеност на одобряването на кредита от представянето на договора за
поръчителство, то предвид недействителността на договора за кредит, договорът за
поръчителство се явява лишен от основание, с оглед обезпечителния му характер на
задълженията на длъжника, като намира, че плащането на възнаграждението по
гаранцията подлежи на връщане от ответника, защото за него е липсвало основание.
Претендира да бъдат присъдени направените от ищеца разноски по делото.
Препис от исковата молба е връчен редовно на ответника, който в срока по чл.
131, ал. 1 ГПК, чрез процесуалния си представител, е депозирал отговор на същата, с
който оспорва исковете като неоснователни. Не оспорва сключването на договора за
кредит. Оспорва твърденията на ищеца относно недействителността на процесния
договор за кредит. Посочва, че предоставянето на поръчителство от М. Банк (М.) не е
въведено като условие за сключване на договора за кредит, доколкото при
кандидатстване за отпускането му и за обезпечаване на задълженията си по кредита
кредитополучателят може да избере да сключи договор за гаранция с гарант,
предложен от кредитора или да посочи избран от него поръчител. Излага се, че
сключването на договор за гаранция не е задължително условие за сключване на
договора за кредит и не увеличава възможността на кредитополучателя за отпускане
на кредита в желания от него размер. Изтъква се, че ищецът сам е посочил М. Банк
(М.) като поръчител и след получаване на преддоговорната информация, в т. ч.
проекти на договорите за кредит и за гаранция, е изпратил потвърдителен СМС
относно желанието си да сключи договора за кредит при посочените условия.
Поддържа се, че договорът за гаранция представлява самостоятелно облигационно
правоотношение, по което "Фератум България" ЕООД не е страна, поради което се
оспорват като недопустими претенциите, насочени срещу него с искане за
прогласяване недействителността на този договор. С отговора на исковата молба
ответникът оспорва с действията си да е въвел в заблуждение ищеца относно
възможността за избор на поръчител и относно дължимите суми, поради което не е
3
налице твърдяната от ищцовата страна заблуждаваща търговска практика. Оспорва
като неоснователни твърденията в исковата молба относно целта на договора за
гаранция и по-конкретно, че сключването му е насочено към начисляване на
допълнителни разходи по кредита. Оспорва възнаграждението по договора за гаранция
да подлежи на включване в ГПР, доколкото последното не представлява задължително
условие за сключване на договора за кредит. Сочи се, че ищецът има правото да се
откаже от сключения договор в срок от 14 дни, като в случая не е упражнил това свое
право. С тези доводи ответното дружество "Фератум България" ЕООД отправя искане
за отхвърляне на предявените искове. Претендира присъждане на разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и представените по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните не е спорно, че между ищеца К. К. Л., в качеството на
кредитополучател и ответното дружество "Фератум България" ЕООД, в качеството на
кредитор, е сключен договор за потребителски кредит № *** от 05.08.2024 г., по
силата на който на ищеца е предоставен кредит в размер на паричната сума от 400.00
лева, както и наличието на включена в съдържанието му клауза на чл. 5, предвиждаща
задължение за кредитополучателя за представяне на обезпечение по договора чрез
поръчителство от трето лице, поради което съдът с докладът си по делото е отделил
тези обстоятелства като ненуждаещи се от доказване.
От ангажираните по делото писмени доказателства се установява, че по силата
на договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от 05.08.2024 г. ответното
дружество е предоставило на ищеца сумата от 400.00 лева, при ГПР 49.03 %, като
същата е следвало да възстанови на заемателя сумата от 433.88 лева, включваща
главница- 400.00 лева и 33.88 лева възнаградителна лихва на 4 вноски, с първа вноска
– 04.09.2024 г. и крайна падежна дата 03.12.2024 г. Установява се, че вписаният в
договора лихвен процент е 25.41 %, като общият разход по кредита е 33.88 лева и
включва сумата по чл. 3б (лихвата в размер на 33.88 лева). Договорът е обезпечен с
договор за поръчителство, сключен с М. Bank, което е изрично договорено в клаузата
на чл. 5 от договора за кредит, като е посочено, че уговорката за обезпечението не
може да се отменя нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило
обезпечението. Предвидена е и възможност кредитополучателя да посочи сам както
физическо, така и юридическо лице за поръчител, но които следва да бъдат одобрени
от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит.
По делото е представен и стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити. Съгласно преддоговорна информация-
„Стандартен европейски формуляр“ част 2, т. 8 по отношение на договора за кредит
изрично е посочено, че се изисква обезпечение под формата на договор за
предоставяне на поръчителство/гаранция. В част 3, т. 1 е посочено, че ГЛП по кредита
4
е фиксиран и е в размер на 25.41 %, съответно в т. 2 е посочено, че ГПР е 49.03 %, а в
част 3, т. 4. 3 (всеки друг разход свързан договора за кредит) е посочено, че ако
кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от
кредитора, очакваните разходи за кредитополучателя ще бъдат в размер на 192.00 лева,
която сума не влиза в общия разход по кредита. Договорът за гарант (поръчителство) е
допълнителна възмездна услуга, предоставяна от лице различно от кредитора.
Посочено е, че тази услуга не е задължително условие за предоставяне на кредита.
От удостоверение за наличие на задължение е видно, че към дата 10.10.2024 г.
ищецът има „активен“ кредит отпуснат от ответното дружество с номер ***, с общо
дължима сума в размер на 312.88 лева, от която 238.96 лева размер на усвоения кредит,
10.33 лева лихва по кредита и 63.95 лева такса за банкова гаранция.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
За основателността на предявения главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. първо ЗЗД, във връзка с чл. 22 ЗПК, във връзка с чл.11, т. 10 ЗПК в тежест на
ищеца е да докаже в условията на пълно и главно доказване сключването между
страните на процесния договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от
05.08.2024 г., неговото конкретно съдържание – права и задължения на страните,
наличието на клауза, предвиждаща задължение за кредитополучателя да обезпечи
изпълнението на задълженията си по договора за кредит с поръчителство от трето за
процеса лице- М. Bank, чрез сключване на договор за гаранция, респ. начисляване на
такса/възнаграждение в тежест на кредитополучателя в сочения размер на основание
тази договорна клауза. Сочените от ищеца основания за нищожност на процесния
договор и на съответните клаузи, наличието на противоречие на сключения между
страните договор за кредит със закона, респективно - накърняване на добрите нрави.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже
възраженията си срещу предявения иск, да установи действителността на процесния
договор и на конкретно оспорената договорна клауза, чрез установяване наличието на
основните съществени елементи от съдържанието на договора съгласно чл. 11 ЗПК, в
частност конкретно и ясно посочен ГПР по договора, както и, че оспорената клауза не
поражда задължение за насрещната договаряща страна, поради неизпълнение на
договора да заплати необосновано високо обезщетение и индивидуалното му
уговаряне.
От ангажираните по делото писмени доказателства, беше доказано, че страните
са обвързани от договор за потребителски кредит, който несъмнено е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция
– търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
5
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора
за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за предоставяне на потребителски
кредит № *** от 05.08.2024 г. е по правната си същност договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на
правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и
забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Процесният договор е сключен по реда на ЗЕДЕУУ.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл.
10, ал. 1 ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако документът е на хартиен или друг
траен носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в два екземпляра по
един за всяка от страните по договора. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗПК "траен
носител" е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява, адресирана
до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от
време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация. ЗПК допуска
сключването на договор за потребителски кредит от разстояние - по правилата на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) – арг. от чл. 5, ал.
9 и ал. 13 ЗПК, какъвто е и настоящият. Договорът за потребителски кредит отговаря
на определението за финансова услуга по § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР. Съгласно § 1, т. 2
от ДР на ЗПФУР "средство за комуникация от разстояние" е всяко средство, което
може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя. При сключване
на потребителски договор за кредит от разстояние доставчикът на услугата следва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2
на чл. 5 ЗПК. Съгласно чл. 3 ЗЕДЕУУ писмената форма на документ е спазена, ако е
съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронното
изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа
несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при
условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за
установяване на авторството му.
В случая, по делото е представен в писмен вид договора, сключен между
6
страните, като възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му. Представеният по делото препис, заверен от страната, е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и за съдържанието
му (арг. от чл. 184, ал. 1 ГПК). Преписът има значението на носител, обективиращ
частни, подписани от страните, документи, които съгласно чл. 180 ГПК се ползват с
формална доказателствена сила за авторството им.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е
посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, "Общ разход по кредита
за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия (т. 1); "Обща сума, дължима от потребителя" е сборът
от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя (т. 2).
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Според чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед на установените факти съдът приема, че между страните е сключен
договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от 05.08.2024 г. с посочени в
исковата молба параметри, в това число и наличието на клаузата по чл. 5 от договора.
Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
7
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното
право на Р. България именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C
686/19 СЕС отново разяснява, че "общи разходи по кредита за потребителя" означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които
са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни
премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за
услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия, а "обща сума, дължима от потребителя" означава сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед
разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по
смисъла на чл. 3, б. "ж" от Директивата и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, ГПР представлява
общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19,
параграф 2.
В конкретния случай, в процесния договор в ГПР не е включено
допълнителното плащане по договора за гаранция (поръчителство), разходите по който
съгласно представения СЕФ възлизат на 192.00 лева, което обстоятелство не е спорно
между страните. С включването на тази сума в ГПР, а тя според настоящия съдебен
състав несъмнено следва да бъде включена в него, тъй като е разход във връзка с
предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, същият ще надхвърли
значително така определения в процесния договор – 49.03 % и в СЕФ размер на ГПР.
В тази връзка следва да се посочи, че заемодателят и поръчителят са свързани лица.
Необходимо е да се отбележи, че съдът намира, че т. нар. „избор на гарант“ преди
сключване на договора, осъществяван от заемополучателя при кандидатстване за
кредит, съгласно ОУ и СЕФ на ответното дружество, е фиктивен и на практика не
може да се осъществи при кандидатстване по интернет, а предвид характера на
кредита - бърз кредит, ако потребителят избере поръчителство от трето физическо
лице или юридическо лице, а не предложеното от кредитора свързано с него лице – М.
Bank, кредитът може да не бъде незабавно одобрен или въобще да не бъде одобрен.
Принципната възможност за избор на физическо лице или друго предложено от
заемателя юридическо лице, вместо предложеното юридическо лице от ответното
дружество, е ограничена от оценката и одобрението на кредитодателя в процедура,
поради което на практика за потребителя не е осигурена реална алтернатива.
Възможността за ползване на професионален поръчител се явява обременителна, тъй
като неизменно е свързана с допълнителни разходи, а изборът е ограничен от факта, че
гарантът е предварително посочен от кредитора, видно от чл. 5 от договора, в тази
8
връзка съдът взема предвид и конкретно посоченият в СЕФ, предоставен на ищеца
преди сключване на договора, разход за заемопоучателя при избор на гарант, посочен
от заемодателя- ответното дружество.
Наред с горното и с оглед установените данни за свързаност на кредитодателя с
гаранта, с оглед информацията съдържаща се в ТР (имащи един и същ собственик на
капитала М. СЕ, М.) води до единствен извод, че с предвиждане на „избор“ за
сключване на възмездно поръчителство с одобрено от заемодателя дружество–
поръчител не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на кредита с кумулиране
на скрито възнаграждение под формата на „възнаграждение“ за поръчител, свързан с
кредитора.
При изложените съображения за този съдебен състав липсват каквито и да било
съмнения, че сключването на договор за поръчителство е условие за сключването на
договора за заем и усвояването му. Въз основа на всичко изложено, съдът намира, че
дължимото възнаграждение за поръчителство следва да бъде включено като разход по
кредита при изчисляването на ГПР, както и да бъде отразено при посочване на общата
сума, дължима от потребителя. В случая това не е сторено, като видно от
информацията, посочена в чл. 3 от договора общата сума, дължима от заемателя е в
размер на 433.88 лева и се състои от размера на заемната сума- 400.00 лева и размера
на възнаградителната лихва- 33.88 лева за целия срок на договора и е изчислена към
момента на неговото сключване, следователно в нея не е включено възнаграждението
по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и при посочване размера на
годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на чл. 4 от договора, а при
допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по договора за предоставяне
на поръчителство при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и съобразено с
размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР многократно надвишава размера,
посочен в договора. Възнаграждението по договора за поръчителство е в размер на
192.00 лева, т. е. равнява се на 48 % от предоставената в заем сума. Въз основа на
гореизложеното съдът приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното
поръчителство представлява разход по договора за кредит, водещ до увеличаването на
общия размер на дълга, който разход следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите- в този смисъл са и дадените тълкувания в
задължителното за прилагане Решение от 13.03.2025 г. на СЕС по дело C-337/23.
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит
не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен
действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
9
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен по смисъл на чл. 22 ЗПК, поради което доводите на ответника в
обратен смисъл се явяват изцяло неоснователни.
В допълнение съдът намира, че следва да посочи, че доколкото в случая
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на трето
лице - гарант, различно от кредитодателя, което обаче е пряко свързано с договора за
кредит и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, е следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР. По този начин е
заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, който в случая не
следва да надхвърля 67.65 %, доколкото основният лихвен процент към датата на
сключване на процесния договор за кредит е 3.53 %.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за предоставяне на
потребителски кредит № *** от 05.08.2024 г. е изцяло недействителен. Предвид
посоченото предявеният главен установителен иск е основателен.
Доколкото съдът намери, че процесният договор е недействителен, то с оглед
разпоредбата на чл. 23 ЗПК кредитополучателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита. В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 55, ал.1,
предл. първо ЗЗД, в условията на пълно и главно доказване, е да установи, че е
заплатила на ответника сумата от 83.00 лева по гаранционната сделка. В тежест на
ответника е да установи наличието на основание за задържане на платената сума, респ.
съществуването на основание за това плащане. Видно от доказателства по делото
такива за заплащане на каквито е да било суми от ищеца по процесния договор
липсват. Единствено е приложено към исковата молба удостоверение за наличие на
задължение, издадено от ответното дружество, видно от което се установява, че
ищецът има „активен“ кредит отпуснат от ответното дружество с номер ***, с общо
дължима сума в размер на 312.88 лева, от която 238.96 лева размер на усвоения кредит,
10.33 лева лихва по кредита и 63.95 лева такса за банкова гаранция към дата
10.10.2024 г. Липсват доказателства за направени от ищеца плащания по процесния
договор. С доклада по делото съдът изрично е указал на ищеца, че не сочи
доказателства, касателно твърденията си за заплащане на претендираната сума в
размер на 83.00 лева по гранационната сделка. Действително, ако от доказателствата
10
по делото се установяваха твърденията на ищеца, че е заплатила сума в размер на
483.00 лева, то разликата над 400.00 лева- чистата стойност на процесния кредит, е
платена при изначална липса на основание и подлежи на връщане. Поради изложените
съображения този съдебен състав намира искът за неоснователен и недоказан, поради
което следва да бъде отхвърлен.
С оглед изхода на спора разноски се дължат и на двете страни.
По установителния иск право на разноски има ищеца, с оглед нормата на чл. 78,
ал. 1 ГПК. На същата следва да бъдат присъдени сторените разноски за заплатена
държавна такса в размер на 50.00 лева. В настоящото производство на ищеца е оказана
безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗА от адвокат Д. Г.-
АК- Л., претендиращ сума в размер на 480.00 лева с ДДС, за установителния иск,
съгласно приложения списък по чл. 80 ГПК. Присъждането на адвокатското
възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА е в дискрецията на съда с оглед
осъществената безплатна правна помощ (в този смисъл определение №
2922/11.11.2024 г. по ч. т. д. № 2150/2024 г. на ВКС, 1, т. о., определение №
4221/21.12.2023 г. по гр. дело № 72/2023 г. на ВКС и др.) и следва да е в справедлив и
обоснован размер. При определяне на размера на дължимото адвокатско
възнаграждение съдът съобразява фактическата и правна сложност на делото,
действително извършената работа от адвоката, отчете обстоятелството, че
производството е приключило в едно съдебно заседание без изслушване на свидетели
или експертиза, като в проведеното съдебно заседание ищецът не е бил представляван,
като е депозирано писмено становище, както и че делото не се отличава с правна или
фактическа сложност, т. е. касае се за дело с обичайната за този вид сложност и по
което е налице изобилна съдебна практика. Ето защо в полза на процесуалния
представител на ищеца следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 360.00
лева с ДДС, платимо от ответника.
С оглед изхода на делото по осъдителния иск и предвид разпоредбата на чл. 78,
ал. 3 ГПК право на разноски по този иск има ответното дружество, което претендира
такива. С оглед на това следва да бъдат присъдени разноски в размер на 100.00 лева за
юрисконсултско възнаграждение, тъй като ответникът е представляван от
юрисконсулт, поради което на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПрП, във
вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПрП му се следва юрисконсултско възнаграждение в размер на
100.00 лева.
Мотивиран от изложеното, Районен съд П., IV-ти състав
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен от К. К. Л., с ЕГН ********** и с
11
адрес гр. П., бул. ***, общ. П., обл. ВТ срещу „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ж.к. ***, бул. ***, офис ***, че
договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от 05.08.2024 г., сключен
между „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *** и К. К. Л., с ЕГН **********, е
недействителен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във връзка с чл. 22 ЗПК,
във връзка с чл. 11, т. 10 ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. К. Л., с ЕГН ********** и с адрес гр. П., бул.
***, общ. П., обл. ВТ срещу „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр. С., ж.к. ***, бул. ***, офис ***, иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 23 ЗПК, във вр. с чл. 22 ЗПК за
сумата от 83.00 лева (осемдесет и три лева), представляваща недължимо платена
сума по договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от 05.08.2024 г.,
сключен между „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *** и К. К. Л., с ЕГН
**********, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр. С., ж.к. ***, бул. ***, офис ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да
заплати на К. К. Л., с ЕГН ********** и с адрес гр. П., бул. ***, общ. П., обл. ВТ
сумата от 50.00 лева (петдесет лева)– разноски по делото за заплатена държавна
такса.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр. С., ж.к. ***, бул. ***, офис ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във
вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗА, да заплати на адвокат Д. Г.- АК- Л., с личен номер
***, със служебен адрес гр. Т., ул. ***, офис *** сумата от 360.00 лева (триста и
шейсет лева), с ДДС– възнаграждение за процесуално представителство на ищеца К.
К. Л., с ЕГН ********** по гр. д. № 277 по описа за 2025 г. на Районен съд П..
ОСЪЖДА К. К. Л., с ЕГН ********** и с адрес гр. П., бул. ***, общ. П., обл.
ВТ, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ж.к. ***, бул. ***, офис ***
сумата от 100.00 лева (сто лева)– разноски по делото за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Велико Търново в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Районен съд – Павликени: _______________________
12