РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД
ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И
Е
№ 884
гр. Пловдив, 29 май 2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ІІ отделение, ХVІІ
състав, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ПЕТРОВА
при секретаря Б.К. като разгледа докладваното от
председателя ТАТЯНА ПЕТРОВА
административно дело № 358 по описа
за 2020 год. на Пловдивския
административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
І. За характера на производството, жалбата и становищата на страните:
1. Производството по делото
е по реда на чл. 268 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.
2. Образувано е по жалба,
предявена от Т.Т.И., с ЕГН **********, с адрес ***,
чрез адвокат С.К. – Д., против Решение № 26/22.01.2020 г. на ЗА Директор на ТД
на НАП – Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата на И. срещу Разпореждане
изх. № С190016-137-0011175/16.12.2019 г., издадено от старши публичен
изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП - Пловдив.
В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на
обжалвания административен акт като се иска неговата отмяна и връщане на
преписката за отписване като погасено по давност на задължението на И. по
Наказателно постановление (НП) № К-0029783/14/21.02.2014 г., издадено от
Директора на Регионална дирекция (РД) за областите Пловдив, Смолян, Пазарджик,
Хасково, Кърджали и Стара Загора, със седалище Пловдив, при Комисия за защита
на потребителите (КЗП). Допълнителни съображения се излагат в писмени бележки
приложени по делото. Претендират се сторените в производството разноски.
3. Ответникът по жалбата -
Директорът на ТД на НАП гр. Пловдив, чрез процесуалния си представител, моли
съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата като неоснователна. Съображения
в тази насока са изложени в писмени бележки приложени по делото. Претендира се
присъждане на съответното юрисконсултско възнаграждение.
ІІ.
За допустимостта:
4. Отказът на
Публичния изпълнител при ТД на НАП гр. Пловдив, обективиран в Разпореждане за
отказ да се погаси публично вземане на държавата с изх. № С190016-137-0011175/16.12.2019
г. е обжалван в предвидения за това срок пред горестоящия в йерархията на
приходната администрация орган, който с решението си го е потвърдил. Така
постановеният от Директора на ТД на НАП гр. Пловдив резултат и подаването на
жалбата в рамките на предвидения за това преклузивен процесуален срок, налагат
извод за нейната процесуална ДОПУСТИМОСТ.
ІІІ. За фактите:
5. С Възражение вх. № С190016-000-0599088/15.11.2019 г. по описа на ТД на НАП Пловдив, жалбоподателката е поискала да бъде заличено поради изтекла погасителна давност
задължение - глоба в размер на 15000 лв., наложена с влязло в сила НП № К-0029783/14/21.02.2014
г., издадено от Директора на РД за областите Пловдив, Смолян, Пазарджик,
Хасково, Кърджали и Стара Загора, със седалище Пловдив, при КЗП.
По повод
депозираното заявление, публичният изпълнител при ТД на НАП Пловдив се е
произнесъл с Разпореждане изх. № С190016-137-0011175/16.12.2019 г., с което е
приел следното:
НП е влязло в
сила на 19.03.2014 г., от която датата започва да тече давностния срок по чл.
82, ал. 2 от ЗАНН. Задължението е предадени за събиране на 10.06.2014 г. Образувано
е изпълнително дело и е изпратено Разпореждане за присъединяване от 04.11.2014
г., връчено с писмо с обратна разписка, с което давността е прекъсната и е
започнал да тече нов двугодишен срок. С Постановление за налагане на
обезпечителни мерки (ПНОМ) изх. № С160016-022-0019876/24.08.2016 г. е наложена
възбрана на недвижим имот. С налагането на обезпечителните мерки давността
спира да тече и на основание чл. 171, ал. 2 от ДОПК към момента посоченото
задължение не подлежи на погасяване.
При това
положение, на основание чл. 226, ал. 1 от ДОПК е разпоредено следното: „По ИД № 16130003022/2013 г. не прекратявам
поради изтекла погасителна давност събирането“ на процесното вземане в
размер на 15000 лв. - глоба, наложено с цитираното по-горе НП. Казано с други
думи, напрактика е разпореден отказ за погасяване по
давност на публично вземане, установено с процесното НП.
6. Този резултат, каза се, е обжалван от И. пред Директора
на ТД на НАП гр. Пловдив, който с решението си е ОСТАВИЛ БЕЗ УВАЖЕНИЕ така
подадената жалба. За да постанови спорното решение горестоящият в йерархията
административен орган е приел следното от фактическа и правна страна:
Относно погасителната давност за
публични задължения за глоби и административни наказания се прилагат
разпоредбите за давността по ЗАНН. Съгласно чл. 82 ЗАНН давността започва да
тече от влизане в сила на акта, с който е наложено наказанието и се прекъсва с
всяко действие на надлежните органи, предприети спрямо наказания за изпълнение
на наказанието. След завършване на действието, с което е прекъсната давността,
започва да тече нова 2-годишна давност съгласно чл. 82, ал. 1, т. 2 ЗАНН.
Относно погасителната давност за задълженията за глоби следва да се поясни, че
в ЗАНН няма изрично описани действията, които спират давността и според чл. 82,
ал. 4 абсолютната 3-годишна давност за глобата не се прилага, когато за
събирането й в 2-годишния срок е образувано изпълнително производство, а в
новия двугодишен срок сме спрели давността и следва да прилагаме 10-годишната
абсолютна давност следвайки Тълкувателно решение № 2/04.12.2017 г. по тълк. дело № 3/2016 г.на ВАС. Действията предприети от
публичния изпълнител по прекъсване и спиране на давността на титула за глоба
са, както следва: Във връзка с постъпило писмо от КЗП - РД Пловдив с вх. № РД-13-2825/10.06.2014
г., в качеството си на публичен взискател, е
възложено на ТД на НАП Пловдив събирането на вземане, представляващо глоба в
размер на 15 000 лева от Т.Т.И., с изпълнителен титул
Наказателно постановление № К-0029783 от 21.02.2014 г., издадено от Директора
на РД – Пловдив при КЗП, влязло в сила на 19.03.2014 г., от която дата започва
да тече давностния срок. Към 10.06.2014 г. със Съобщение за доброволно
изпълнение на основание чл. 221 от ДОПК № 3022-000001/26.11.2013 г., връчено на
30.01.2014 г. е налично висящо изпълнително дело с № 3022/2013 г., което дерогира приложението на ЗАНН относно абсолютната 3-годишна
давност по този закон. С Разпореждане за присъединяване изх. № 3022/2013/000003/04.11.20.14
г., връчено на длъжника на 07.11.2014 г., е допуснато присъединяване в
производството по събиране на публични вземания по изп.д.
№ 3022/2013 г. на задължението за глоба от 15 000 лв. към РД - КЗП Пловдив,
с което действие, насочено към принудително събиране, е прекъснат давностния
срок и започва да тече нов двугодишен давностен срок по реда и условията на чл.
82, ал. 1 от ЗАНН, който би изтекъл на 7.11.2016 г. В този нов двугодишния срок
публичният изпълнител издава ПНОМ изх. № С160016-022-0019876 от 24.08.2016 г.,
с което налага възбрана върху недвижим имот на длъжника, която вписва в Агенция
по вписванията на 25.08.2016 г. На основание чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК с
налагането на обезпечителни мерки давностният срок е спрял да тече. Длъжникът
би могъл да се възползва единствено от абсолютната давност, която към настоящия
момент не е изтекла.
Предвид всичко изложено дотук се
налага изводът, че при преценка на искането за погасяване по давност
компетентният орган е взел предвид всички факти и обстоятелства, които са от
съществено значение за крайния извод. С оглед на горното, обжалваното
Разпореждане изх. № С190016-137-0011175 от 16.12.2019 г., издадено от С.Б.–
старши публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Пловдив е
правилно и законосъобразно.
Крайният извод на решаващия орган е,
че публичното вземане, установено с процесното НП не може да се счита погасено
по давност, поради което публичният изпълнител е постановил правилен и законосъобразен
акт.
ІV. За правото:
7.
В случая,
административното производство по постановяване на оспореното решение, е
осъществено по реда на чл. 267 от ДОПК от материално компетентен орган по смисъла на чл. 266, ал. 1 от ДОПК, и е завършило с
издаването на оспорения в настоящото производство акт по смисъла на чл. 267, ал. 1, т. 5 от ДОПК, който е
постановен в изискваната от закона форма.
Впрочем спор по тези обстоятелства и
по установените факти няма. Спорът по делото е правен, като противоположните
становища, поддържани от страните в настоящото производство, се отнасят до
правилното приложение на материалния закон и се концентрират най-общо във
въпроса налице ли е погасяване по давност на публичното задължение на
жалбоподателя, възникнало въз основа на влязло в сила наказателно постановление
НП № К-0029783/14/21.02.2014 г., издадено от Директора на РД за областите
Пловдив, Смолян, Пазарджик, Хасково, Кърджали и Стара Загора, със седалище
Пловдив, при КЗП.
8.
Както вече бе казано,
с процесното НП, влязло в сила на 19.03.2014 г., на жалбоподателката е наложена
глоба в размер на 15000 лв.
Вземанията по влезли в сила
наказателни постановления представляват публични държавни /общински/ вземания,
съгласно чл. 162, ал. 2, т. 7 от ДОПК. Съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК
публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано
от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. В чл. 172,
ал. 2 от ДОПК е предвидено, че давността се прекъсва с издаването на акта за
установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по
принудително изпълнение, като от прекъсването на давността започва да тече нова
давност /чл. 172, ал. 3 от ДОПК/. По
отношение на вземанията по влезли в сила наказателни постановления обаче, е
налице специална правна уредба, регламентираща давността за изпълнение на
наложените административни наказания, вкл. погасителния давностен срок и
началния момент, от който този срок започва да тече – чл. 82 от ЗАНН.
Съгласно чл. 82, ал. 1, б.
"а" от ЗАНН административното наказание не се изпълнява, ако са
изтекли две години, когато наложеното наказание е глоба. Нормата на чл. 82, ал.
2 от ЗАНН урежда началния момент, от който започва да тече давността за
изпълнение на административното наказание, включително и в случаите, когато тя
е прекъсната – давността започва да тече от влизане в сила на акта, с който е
наложено наказанието и се прекъсва с всяко действие на надлежните органи,
предприето спрямо наказания за изпълнение на наказанието, като след завършване
на действието, с което е прекъсната давността започва да тече нова давност.
Това означава, че след прекъсване на давността започва да тече нова двугодишна
давност и ако в този срок не се предприемат никакви изпълнителни действия,
наказанието "глоба" става неизпълнимо по принудителен ред. Този извод
е изцяло съобразен с мотивите на Тълкувателно решение № 2 от 12.04.2017 г. на
ВАС по т. д. № 3/2016 г., ОСС, I и II колегия на ВАС, което е задължително за
прилагане от административните органи и съдилищата. Съгласно ал. 3 от същата
разпоредба, независимо от спирането или прекъсването на давността,
административното наказание не се изпълнява, ако е изтекъл срок, който
надвишава с една втора срока по ал. 1. Също така ал. 4 от същата норма
установява, че разпоредбата на предходната алинея не се прилага по отношение на
глобата, когато за събирането й в срока по ал. 1 е образувано изпълнително
производство. Следва да се посочи, че нормата на ал. 4 на чл. 82 от ЗАНН
изключва приложението единствено и само на т. нар. "абсолютна погасителна
давност", предмет на регламентация на "предходната алинея" - ал.
3 на чл. 82 от ЗАНН. Тя по никакъв начин не обосновава извод, че при образувано
изпълнително производство в срока по ал. 1 на чл. 82 от ЗАНН от тази дата
насетне приложим е институтът на общата погасителна давност, уредена в чл. 171
от ДОПК. Напротив по аргумент от ал. 2 на чл. 82 от ЗАНН, чието приложение не е
изключено от разпоредбата на ал. 4, която е категорична, че не се прилага
единствено и само "предходната алинея", а не целият текст на чл. 82
от ЗАНН, от тази дата давността е прекъсната и започва да тече нова давност.
Безспорно се касае за сроковете по ал. 1 от чл. 82 от ЗАНН.
При прилагането на специалната
нормативна регламентация по чл. 82, ал. 1, б. "а" във вр. с ал. 2 от ЗАНН, следва извода, че по отношение на
публичното вземане за глоба по посоченото по-горе наказателно постановление,
погасителният давностен срок е започнал да тече от датата на влизането му в
сила, а именно от 19.06.2014 г. С връчване на Разпореждане за присъединяване
изх. № 3022/2013/000003/04.11.20.14 г., на 07.11.2014 г. (с което в
производството по събиране на публични вземания по изп.д.
№ 3022/2013 г., е присъединено и процесното вземане за глоба в размер на
15 000 лв.), давността
е прекъсната и от този момент е започнала да тече нов двугодишен давностен срок
по реда и условията на чл. 82, ал. 1 от ЗАНН, която е изтекла на 07.11.2016 г.
Не води до различен извод
обстоятелството, че на 24.08.2016 г. публичният изпълнител е издал ПНОМ изх. №
С160016-022-0019876 от 24.08.2016 г., доколкото последното е връчено на
жалбоподателката едва на 30.10.2019 г., т.е. след изтичане на предвидения в чл.
82, ал. 1, б. „а“ от ЗАНН двугодишен срок.
Все в тази насока следва да се добави, че давността като правен институт
е установен в полза на длъжника по парично вземане, респективно на владелеца по
вещноправни правоотношения. С изтичането на отнапред
установен срок в единия случай се погасява паричното задължение, а в другия
случай се поражда право на собственост върху вещ. Поради тази причина
действията, с които се прекъсва/спира давностния срок следва да бъдат насочени
пряко срещу длъжника, така щото той да е известен, че кредиторът иска
изпълнение на ликвидното и изискуемо парично задължение, т.е. длъжникът следва да
е уведомен, че кредиторът претендира упражняване правото си на вземане и
претендира длъжникът да изпълни корелативното си задължение за плащане.
Намерението, на кредитора да иска изпълнение на задължението, действията му във
връзка с това задължение, които не са насочени пряко към длъжника или пък действията
на кредитора по изпълнение на паричното вземане, за които длъжникът не е
уведомен, не могат да имат за пряка последица прекъсване/спиране на давностния
срок.
В доктрината и практиката няма съмнение, че погасителната давност е
юридическа факт от категорията на събитията, представляващ определен от закона
период от време. Според едно от основните теоретични разбирания, изтичането на
този период от време има за последица пораждането на субективно непритезателно право за длъжника да откаже изпълнение на
паричното си задължение, заявяването на което в съдебното производство например
е основание за съда да отхвърли претенцията за плащане като неоснователна, т.е.
то е установено в полза на длъжника.
Казано с други думи, налагането на процесните
обезпечителни мерки с цитираното по-горе ПНОМ прекъсва давността по ЗАНН от
момента на уведомяване на длъжника за предприетите мерки, а не от издаването на
обсъжданото постановление.
9. Крайният извод на съда
е, че жалбата се явява основателна. Това налага оспореният административен акт
да бъде отменен изцяло, ведно с Разпореждане с изх. № С190016-137-0011175/16.12.2019
г., издадено от С.Б., на длъжност публичен изпълнител в Дирекция “Събиране” при
ТД на НАП – Пловдив.
На основание чл. 160, ал. 3 от ДОПК делото следва да бъде
изпратено като преписка на публичния изпълнител при ТД на НАП гр. Пловдив за
ново произнасяне по Възражение вх. № С190016-000-0599088/15.11.2019 г. по описа на ТД на НАП Пловдив, подадено от Т.Т.И., при съблюдаване
на дадените с настоящо решения указания по тълкуването и прилагането на закон.
V. За разноските:
10. При посочения изход на
спора, на основание чл. 161, ал. 1, изр. 1 от ДОПК, на жалбоподателката се
дължат разноски, които се констатираха в размер на 10 лв. – заплатената
държавна такса в размер
С оглед изхода на
спора, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, ответникът по иска
дължи и следва да бъдат осъдени да заплати на пълномощника на жалбоподателката
възнаграждение за процесуалното представителство по настоящото дело в размер на
980 лв. В настоящия случай се касае за оспорване действия на публичен
изпълнител, които пряко и непосредствено засягат имуществената сфера на
жалбоподателката, което определя настоящия административноправен спор като
такъв с материален интерес. При това положение, размерът на адвокатското
възнаграждение (посочен по-горе) е определен съобразно правилата на чл. 8, ал.
1 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран,
на основание чл. 268 от ДОПК, Пловдивският административен съд, ХVІІ състав,
Р Е
Ш И
ОТМЕНЯ
Решение № 26/22.01.2020 г. на Директора на ТД на НАП –
Пловдив и Разпореждане с изх. № С190016-137-0011175/16.12.2019 г., издадено от С.Б.на
длъжност публичен изпълнител в Дирекция “Събиране” при ТД на НАП – Пловдив.
ВРЪЩА преписката на
публичния изпълнител при ТД на НАП гр. Пловдив, за ново произнасяне по Възражение вх. № С190016-000-0599088/15.11.2019 г. по описа на ТД на
НАП Пловдив, подадено от Т.Т.И., при съблюдаване
на дадените с настоящо решения указания по тълкуването и прилагането на закон.
ОСЪЖДА Национална агенция за приходите, да заплати на Т.Т.И.,
с ЕГН **********, с адрес ***, сторените по делото разноски в общ размер на 10
лв., представляващи заплатената държавна такса.
ОСЪЖДА Териториална дирекция на Национална агенция за приходите гр.
Пловдив, да заплати в полза на адвокат С.З.К. – Д., ЕГН **********, сумата в
размер на 980 лв. адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или
протестиране.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: