РЕШЕНИЕ
№ 18
гр. Пазарджик, 16.01.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
ПАЗАРДЖИК, Граждански състав, в публичното заседание на единадесети януари две хиляди
и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:КРАСИМИР НЕНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ:БОРИСЛАВ ИЛИЕВ
МАГДАЛЕНА ТАТАРЕВА
при
секретаря Константина Рядкова, като разгледа докладваното от мл. съдия Татарева
в.гр.дело № 832 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 271 от 18.10.2016 г.,
постановено по гр.д. № 146/2016 г. на Районен съд – Велинград е осъдена
прокуратурата на Република България да заплати на А.М. сумата в размер на 2000
лева обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на
престъпление по чл. 234, ал. 1 НК ведно със законната лихва, както и сумата в
размер на 500 лв. – имуществени вреди претърпени от същото незаконно обвинение
изразяващи се в направени разноски за осъществяване на защитата по
наказателното производство ведно със законната лихва върху тази сума. Искът за
неимуществените вреди е отхвърлен над уважения размер от 2000 лв. до предявения
размер от 8000 лв. Прокуратурата е осъдена да заплати и сторените по делото
разноски.
Срещу решението е подадена въззивна жалба
от Прокуратурата на Република България, с която се обжалва решението, в частта
с която са уважени предявените искове. Излагат се доводи за неправилност на
постановеното решение поради противоречие с материалния и процесуални закон
както и необоснованост. Посочено е, че претендираните вреди са недоказани по
основание и размер. Излагат се доводи, че от мотивите на съда не става ясно
защо е приет за справедлив посоченият размер. Излагат се, че неправилно е
уважен искът за имуществените вреди, тъй като отговорността за разноски следва
да се реализира в производството, в което са направени. Моли се за отмяна на
решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което изцяло да се
отхвърлят предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
писмен отговор от А.М., в който се излагат доводи за неоснователност на
подадената жалба и правилност на постановеното решение в обжалваната част.
Навеждат се доводи, че безспорно ищецът е изживял негативни емоции, които са в
пряка и непосредствена връзка с повдигнатото незаконно обвинение, поради което
искът се явява основателен и доказан. Моли се за потвърждаване на съдебно
решение в обжалваната част.
В срока за отговор е подадена и насрещна
въззивна жалба по чл. 263, ал. 2 ГПК, срещу първоинстанционното решение в
частта, с която е отхвърлен искът за неимуществени вреди над размера от 2000
лв. до предявения размер от 8000 лв. ведно със законната лихва. Излагат се
доводи, че първоинстанционният съд е извършил неправилна преценка във връзка с
приложението на чл. 52 ЗЗД. Посочва се, че съдът не е съобразил, че обвинението
е повдигнато за тежко престъпление. Моли се за отмяна на решението в
обжалваната част и постановяване на ново, с което да се уважи изцяло
предявеният иск за имуществени вреди. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 3 ГПК не е постъпил
отговор по насрещната въззивна жалба.
Жалбите са подадени в срок, от процесуално
легитимирани лица, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са допустими,
разгледани по същество частично основателна се явява въззивната жалба подадена
от Прокуратурата на Република България.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Предявени са кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу
Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за причинени
неимуществени и
имуществени вреди от незаконно обвинение.
Основателността
на исковете се обуславя от наличието на следните
материалноправни предпоставки: 1) незаконно наказателно преследване срещу
ищеца; 2) претърпени от него неимуществени/неимуществени вреди;
3) причинно-следствена връзка между наказателното преследване и претърпените
вреди. Вината не е елемент от фактическия състав на иска, тъй като
отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, е обективна. Тези
правнорелевантни факти следва да бъдат установени при условията на пълно и
главно доказване от ищеца.
Страните не спорят
относно обстоятелството, а и то се установява от писмените доказателства по
делото, че на 17.07.2014 г. А.С.М. е привлечен като обвиняем за извършено
престъпление по чл. 234, ал. 1 НК, за това, че на 16.07.2014г. на ГКПП „
Капитан Андреево: общ. Свиленград, обл. Хасково в държал в личния си багаж,
акцизни стоки без бандерол, когато такъв се е изисквал съгласно закона, а
именно 670 броя кутии цигари, на обща стойност 3015,00 лв.
Производството по наказателното дело пред районния
съд е приключило с Присъда № 31 от 10.10.2014 г. постановено по НОХД №
599/2014г. на Районен съд – Свиленград подсъдимият е признат за невиновен и е
оправдан по така повдигнатото обвинение. С окончателно Решение № 5 от
06.01.2015 г. постановено по ВНОХД № 638/2014 г. по описа на Окръжен съд –
Хасково оправдателната присъда е потвърдена, като е прието, че извършеното
деяние е административно нарушение.
Спорно между страните (с оглед доводите във въззивните жалби, по които въззивната
инстанция дължи произнасяне) е обстоятелството дали прокуратурата не следва да се освободи от
отговорност на основание чл. 5, ал. 1 или ал. 2 ЗОДОВ, както и дали районният
съд е извършил правилна преценка на фактите по делото и е приложил
законосъобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.
По първия спорен въпрос, настоящата съдебна
инстанция приема, че не са налице хипотезите на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗОДОВ, тъй
като константната съдебна практика на Върховния касационен съд приема, че съпричиняване по смисъла на чл. 5,
ал. 2 ЗОДОВ е налице в случаите, когато пострадалият недобросъвестно
се е набедил в извършване на престъпление - когато лично се е явил пред
органите на досъдебното производство и е направил неистински признания за
авторство на престъплението или въвеждането
на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени
обстоятелства, да се забави или опорочи разследването на престъпление (така в Решение № 244 от 25.07.2013 г. на ВКС по гр.
д. № 1205/2012 г., IV г. о., ГК, ВКС). Т.е. пострадалия виновно е допринесъл за увреждането, а настъпилият вредоносен резултат е в
причинно-следствена връзка с поведението на пострадалия. когато
пострадалият с действията си по време на наказателното преследване
недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно
обвинение или, за да се забави или опорочи разследването на
престъпление. Твърдения и доказателства за подобно поведение в случая няма. Ето защо настоящият съдебен
състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗОДОВ и
прокуратурата не следва да бъде освободена от отговорност или обезщетението да
бъде намалено поради съпричиняване.
По
втория спорен въпрос, относно размера на присъденото обезщетение и правилното
приложение на чл. 52 ЗЗД настоящият съдебен състав намира следното.
За настъпилите в резултат от незаконното обвинение
негативни преживявания за ищеца е разпитан като свидетел по делото Н.М., живееща на
семейни начала с ищеца. От
показанията на същата се установява, че ищецът е изпитвал притеснения при явяването му в откритите съдебни заседания,
както и че в резултат на незаконното обвинение се е затворил в себе си и
общувал с по-малко хора.
Въззивният съд дава вяра на показанията на разпорания свидетел, доколкото същата има преки впечатления от ищеца, тъй като общуват
ежедневно с него, освен
това показанията й са детайлни
и последователни. Съдът не дава вяра на показанията на свидетеля само в
частта, в която твърди, че заради незаконното обвинение е прекратен трудовия
договор на ищеца, това е така тъй като в исковата молба не са наведени такива
доводи, поради което настоящата съдебна инстанция счита, че не при определяне
размера на справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД не следва да взима
предвид посочения факт.
От свидетелските показания с категоричност може да се
направи извод и за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното
обвинение и преживените от ищеца негативни
емоции. Неприятните психически преживявания на ищеца свидетелят свързва конкретно с образуваното срещу него
наказателно производство.
Въпреки че по настоящото дело
са налице категорични доказателства за претърпените от ищеца неимуществени
вреди, следва да се има предвид, че в трайната си практика касационната
инстанция приема за нормално наказателното преследване да се е отразило
негативно на психиката и личния живот на ищеца. Фактът на незаконното обвинение
е достатъчен да индицира, че ищецът е претърпял вреди, рефлектиращи върху
неговата чест и достойнство, тъй като безспорно за периода на наказателното
преследване ищецът има отрицателни изживявания от незаконното обвинение – то
ограничава възможността му да води обичайния си начин на живот и му се отразява
емоционално негативно. Не е в
тежест на пострадалия да доказва отделните си негативни изживявания. Наличието
им се презумира от повдигане на незаконното обвинение и през целия период на
висящност на наказателното производство. Доказани ли са увреждащите действия и
бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи
неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице
съгласно чл. 162 ГПК.
При тези
данни въззивният съд намира, че е осъществен фактическият състав на незаконно
обвинение и за държавата възниква задължение да обезщети пострадалото лице за
причинените му неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на
моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която
засегнатите блага са имали за своя притежател. Справедливостта
по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните
обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на
увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност
и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение.
С оглед спецификата на фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, критерий за преценка е също периодът,
през който е продължило наказателното преследване, характерът на престъплението
по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това
последици. Принципът на справедливост изисква
в най-пълна степен обезщетяване на моралните вреди на увреденото лице от
вредоносното действие.
В конкретния случай следва да се отчете
видът на получените от ищеца увреждания, които са типичните за незаконно
обвинение. Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че досъдебното
производство е образувано срещу ищеца за престъпление по чл. 234, ал. 1 НК, като предвиденото наказание е лишаване от
свобода от една до шест години и глоба,
което престъпление е тежко по см. на чл.93, т.7 НК. От друга страна следва да
се отчете и сравнително краткият период на наказателното преследване – по- малко от шест месеца( около пет месеца и двадесет и един дни), като спрямо ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение- „подписка“. С оглед тези обстоятелства обезщетение за претърпените от ищеца
неимуществени вреди в размер на 1000 лв. се
явява обосновано и справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Същото се дължи ведно
със законната лихва върху главницата от момента, в който вредоносните действия
се признават окончателно за незаконни, в случая от 06.01.2015г., до подаване на исковата молба-
15.02.2016 г. съобразно петитумът на исковата молба, което обезщетение следва
по правилата на чл. 162 ГПК да бъде определено в размер на 112,96 лв.
Относно предявения иск за имуществени вреди в размер на 500 лв. –
представляващи направени разходи за заплатен адвокатски хонорар за
осъществяване на процесуална защита и правно съдействие по НОХД № 325/2015 г.
по описа на Апелативен съд- Пловдив-доводите изложени от прокуратурата са
относно неоснователност на иска, доколкото отговорността за разноски следва да
се реализира в производството, в което са направени. Настоящият съдебен състав
приема следното: отговорността
за съдебни разноски в гражданския процес е гражданско облигационно
правоотношение, произтичащо от процесуалния закон и уредено в него. В рамките
на съдебното производство по гражданско дело, страната, в чиято полза съдът е
решил делото, разполага с правото да претендира от насрещната страна
направените в хода на процеса съдебни разноски - чл. 78 ГПК. Наказателно процесуалният кодекс също урежда отговорността за разноски в наказателното
производство, които съдът определя по реда на чл. 301, т. 12 НПК, респ. чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК.
Съгласно чл. 187, ал. 1 НПК, разноските по наказателното производство се посрещат
от сумите, предвидени в бюджета на съответното учреждение; размерът им се
определя от съда или органа на досъдебното производство - чл. 188; съдът решава въпроса за разноските с присъдата или с
определение - чл. 189, ал. 1; когато подсъдимият бъде признат за виновен, съдът го
осъжда да заплати разноските по делото, включително адвокатското
възнаграждение и другите разноски за служебно назначения защитник, както и разноските,
направени от частния обвинител и гражданския ищец, ако са направили такова
искане - чл. 189, ал. 3, а съгласно чл. 190, ал. 1 НПК - когато подсъдимият бъде признат за невинен или
наказателното производство бъде прекратено, разноските по дела от общ характер
остават за сметка на държавата, т. е. за сметка на държавата остават
извършените разноски от бюджета на съда или на съответния орган на досъдебното
производство, без да се урежда въпросът за разноските, извършени от подсъдимия.
Липсващата процесуална възможност да се упражни претенцията за разноски в
наказателния процес обуславя извод, че разходваните средства в хода на
наказателното преследване, приключило с оправдателна присъда или прекратено в
хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, се явяват за лицето, подложено на
неоправдана наказателна репресия имуществена вреда, за която държавата дължи
обезщетение на основание чл. 4 ЗОДОВ. По
делото е безспорно установено, че ищецът А.С.М. е
бил признат за невинен в извършване на престъпление по ял. 234, ал. 1 НК с влязла в сила присъда, установено е също така по
безсъмнен начин и че ищецът е направил съдебни разноски общо в размер на 500 лева, съставляващи изплатени в хода на наказателното производство адвокатски възнаграждения на адвокат
Г. по договор за правна защита и съдействие.
С оглед изложените мотиви относно обхвата на вредите по чл. 4 ЗОДОВ, формирания от първоинстанционният съд изводи, че изплатеното възнаграждение съставляват претърпяна от ищеца вреда, явяваща се
последица от осъщественото спрямо него наказателно преследване, която подлежи
на репариране на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗОДОВ е правилно,
съобразено със закона и доказателствата по делото.
Предвид изложеното обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта, с която е уважен искът за претърпени неимуществени
вреди изразяващи се в безпокойство и тревоги причинени от незаконно обвинение над
сумата от 1000 лв. до 2000 лв., както и за присъдената законна лихва над сумата
от 112,96 лв. до 225,89 лв., като за тези суми исковете следва да бъдат
отхвърлени, а в останалата обжалвана част решението следва да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно.
Предвид изхода на спора по настоящото дело и доколкото
частично е уважена въззивната жалба подадена от първоначалните ответниците по
спора следва да се измени размерът на разноските присъдените от
първоинстанционния съд (така и Определение № 172 от 13.09.2017г. по ч.гр.д.№3284/2017 на I гр.о. ВКС). Производството
пред Районен съд- Велинград е образувано по искова молба подадена от А.М., с
която са предявени обективно кумулативно съединени искове, от които е уважена
само част. Съгласно правилата на чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъде присъдена сумата в размер на 370,58лв. представляваща разноски
направени пред първоинстанционният съд съразмерно с уважената част от исковете,
доколкото същите са своевременно поискани, като са представени доказателства,
че са реално сторени.
Досежно разноските пред
въззивното производство и доколкото частично основателна се явява единствено
въззивната жалба подадена от Прокуратурата на Република България на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски се дължат именно на тази страна, но няма данни по делото такива да са
сторени, нито е направено искане за присъждането им
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска
до 5000 лв. за граждански дела не подлежат на касационно обжалване.
Разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК предвижда, че цената на исковете за
парични вземания е търсената сума, като меродавна е цената на всеки иск
поотделно, а не техният сбор. В конкретния случай с исковата молба са предявени
два обективно кумулативно съединени иска, като цената на единият от тях – за
претендираното обезщетение за неимуществени вреди е над законоустановения
минимум предвиден в ГПК. Ето защо в тази част (относно този иск) решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
съобщаването му на страните при условията на чл. 280 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Окръжен
съд – Пазарджик, въззивен граждански състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 271 от 18.10.2016 г., постановено по гр.д. №
146/2016 г. на Районен съд – Велинград, изменено в частта за разноските с Определение 419 от
06.06.2017г., постановено по делото, в частта, с която е уважен
предявеният от А.С.М. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпени имуществени вреди изразяващи
се в притеснение и тревоги в резултат на незаконно обвинение за размера над
1000 лв. до 2000 лв., както и за сумата над 112,96 лв. до 225,89 лв. –
представляваща обезщетени за забава за периода от 06.01.2015г., до подаване на исковата молба- 15.02.2016 г., както и в частта за разноските като вместо това:
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от А.С.М. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди изразяващи
се в притеснение и тревоги в резултат на незаконно обвинение за размера над
1000 лв. до 2000 лв., както и за сумата над 112,96 лв. до 225,89 лв. –
представляваща обезщетени за забава за периода от 06.01.2015г. до подаване на исковата молба- 15.02.2016г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 271 от 18.10.2016 г., постановено
по гр.д. № 146/2016 г. на Районен съд – Велинград в останалата част.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Прокуратурата на Република България, със седалище и адрес на
управление в гр. София на ул. “Витоша” № 2 да
заплати на А.С.М., с ЕГН********** и постоянен адрес:*** сумата в размер на 370,58 лв.
представляваща разноски направени в първоинстанционното производство.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280 ГПК в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: