№ 3581
гр. София, 02.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100503301 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 25.10.2021 год., постановено по гр.дело №23688/2021 год. по описа на
СРС, ГО, 150 с-в, е отхвърлен предявения от А. З. Н. срещу „Т.С.“ ЕАД иск с правно
основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника
следните суми: 3 265.46 лв. – главница за потребена, но незаплатена топлинна енергия за
периода от м.май 2014 год. до м.април 2016 год., 206.64 лв. – обезщетение за забава в размер
на законната лихва за периода от 15.09.2015 год. до 15.09.2016 год. и 420.96 лв. – съдебни
разноски, за която сума е издаден изпълнителен лист от 06.02.2017 год. по ч.гр.дело
№62906/2016 год. по описа на СРС, ГО, 144 с-в и въз основа на него е образувано
изпълнително дело №20177860400911 по описа на частен съдебен изпълнител М.М., поради
изтекла давност и ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 вр. с
ал. 8 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищцата А. З. Н.. Жалбоподателката поддържа, че неправилно СРС бил приел, че
вземането по влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК се приравнява на
вземане, установено със съдебно решение и по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД давността за
него е всякога 5 години, както и че извършените от ответника изпълнителни действия след
перемиране на изпълнителното дело прекъсвали започналата да тече погасителна давност,
независимо от това, че са осъществени в рамките на прекратено по силата на закона
изпълнително дело. В случая в действителност била налице влязла в сила заповед за
1
изпълнение, но тя имала единствено преклудиращ ефект и препятствала оспорването на
задълженията въз основа на обстоятелства и доказателства, които са били известни на
длъжника и с които същият бил разполагал или могъл да се снабди, до изтичане на срока за
възражение. Влизането в сила на заповедта за изпълнение, обаче, не създавало сила на
пресъдено нещо, както влязлото в сила съдебно решение. Този извод следвал от
граматическото и систематическо тълкуване на разпоредбата на чл. 424 ГПК, както и от
нормата на чл. 439 ГПК. Освен това правно необосновано било да се приеме, че успешно
проведеното заповедно производство можело да фингира редовен исков процес, съобразен с
основните начала на състезателност и равнопоставеност на страните. Не можело да бъде
споделено и становището, че перемпцията била без правно значение за давността и че
направеното искане за прилагане на способ за принудително изпълнение по перемирано
дело следвало да бъде изпълнено, т.е. то можело да бъде противопоставено на длъжника.
Това разбиране на държало сметка за основополагащите принципи на гражданския процес.
Не можело да приеме, че при направено искане за приложение на изпълнителен способ по
прекратено изпълнително дело, съдебният изпълнител трябвало да образува по искането
ново изпълнително дело. Следвало да се има предвид, че започването на принудително
изпълнение било уредено с изрични законови норми, които изисквали нарочно
волеизявление на взискателя, пред местно компетентния съдебен изпълнител, по изрично
предвидения ред, като искането за прилагане на изпълнителен способ не можело да бъде
приравнено на молба за започване на принудително изпълнение – арг. чл. 426 и чл. 427 ГПК
и чл. 11 и чл. 16 от Наредба № 4 от 06.02.2006 год. на Министерство на правосъдието за
служебния архив на частните съдебни изпълнители. Процесното изпълнително дело било
образувано на 27.03.2017 год., като след тази дата в продължение на две години не били
извършвани никакви валидни изпълнителни действия, поради което и на 27.03.2019 год.
изпълнителното дело се явявало прекратено по силата на закона чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. С
прекратяване на изпълнителното дело се погасявало правото да се искат и извършват
изпълнителни действия. Последващите изпълнителни действия, извършени след
прекратяване на изпълнителното дело, се явявали недопустими и не произвеждали правно
действие. Следвало да се имат предвид разясненията, дадени с Тълкувателно решение №
2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК. Приложимата в частност давност
била тригодишна, тъй като се касаело за периодични плащания, които били установени не с
влязло в сила решение, а въз основа на заповед за изпълнение. Следователно давността била
изтекла на 27.03.2020 год. Давността не била прекъсната с подаването на настоящата искова
молба. Да се приеме противното означавало, че с реализиране на защитата чрез оспорване на
вземането от страна на длъжника по изпълнителното дело се прекъсвала течащата в негова
полза погасителна давност. В този смисъл съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК процесните вземания
се явявали погасени по давност към датата на приключване на устните състезания. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – уважен. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено.
2
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено
следното:
Предявен е за разглеждане отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439,
ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по несъмнен начин по делото, че на 04.11.2016 год. „Т.С.“ ЕАД е подало
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу А. З. Н. за следните
суми: 3 265.46 лв. – главница за потребена, но незаплатена топлинна енергия за периода от
м.май 2014 год. до м.април 2016 год. и 206.64 лв. – обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 15.09.2015 год. до 15.09.2016 год., както и за направените
разноски. В тази връзка е било образувано ч.гр.дело №62906/2016 год. по описа на СРС,
ГО, 144 с-в, като на 11.11.2016 год. в полза на заявителя е била издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ищцата за претендираните суми, както и за направените
разноски по делото в размер на 420.96 лв. Заповедта за изпълнение е била надлежно връчена
на ищцата, но в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК същата не е подала възражение /обстоятелство,
което не е спорно по делото/, като на 06.02.2017 год. в полза на ответното дружество бил
издаден изпълнителен лист въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение.
Въз основа на издадения му изпълнителен лист кредиторът подал на 27.03.2017 год.
молба до частен съдебен изпълнител М.М., с рег.№786 на КЧСИ за образуване на
изпълнително производство. Такова било образувано под №20177860400911.
На 25.07.2019 год. взискателят подал молба до частния съдебен изпълнител, с която
поискал да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение /пенсия/ на длъжника,
както и да бъде насрочен опис на движими вещи, негова собственост.
Със запорно съобщение от 19.02.2020 год., получено от „Ю.Б.“ АД на 24.02.2020 год.,
бил наложен запор на банковите сметки на ищцата.
Ищцата основава отрицателния си установителен иск на тригодишна погасителна
давност, текла от последното валидно изпълнително действие по процесното изпълнително
дело, осъществено според нея на 27.03.2017 год., като се позовава и на настъпването на
перемпция /основание за прекратяване на изпълнителното производство по чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК/. Т.е. претенцията е основана на новонастъпили факти, което съответно обуславя
наличието на правен интерес за ищцата да претендира по исков ред установяване на
3
несъществуването на изпълняемото право.
Настоящият съдебен състав счита, че при осъществяването на принудително изпълнение
въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в
изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение по чл.
414, ал. 2 ГПК, в който случай съдът служебно издава изпълнителен лист. С влизането в
сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на
пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия
исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с
което се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на
вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години /а не три години, както счита
жалбоподателката/. Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се
приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. „а“
ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се
установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде
изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен
волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – виж
например Решение № 3 от 04.02.2022 год. на ВКС по гр.дело № 1722/2021 год., ІV г. о., ГК,
Решение № 100 от 20.06.2011 год. на ВКС по т. д. № 194/2010 год., II т. о., ТК, Решение №
131 от 23.06.2016 год. на ВКС по гр. д. №5140/2015 год., ІV г. о., ГК.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на
действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по
тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това
дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно
са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, в т.ч. налагане на запор. Ако в
хода на принудителното изпълнение длъжникът изрично признание вземането, признанието
прекъсва давността съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Взискателят има задължение със свои
действия да поддържа висящността на изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни
действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, включително като иска
повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни
способи. В изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да
избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато
взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две
години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по
право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен
4
характер. Поради това новата давност започва да тече не от датата на постановлението за
прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на
взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.
В Решение № 37 от 24.02.2021 год. на ВКС по гр.дело № 1747/2020 год., IV г. о., ГК, на
което се е позовал и СРС, както и в Решение № 127 от 12.07.2022 год. на ВКС по гр.дело №
2884/2021 год., III г. о., ГК, е прието, че в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015
год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК, не е разгледан въпросът при какви
условия и кога настъпва перемпцията. Перемпцията е без правно значение за давността.
Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение
както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с
различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение /но пред
съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не
може да я зачете/, а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена
нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я
зачете. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като
перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов
способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен
лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният
изпълнител трябва да образува новото искане в ново, отделно изпълнително дело, тъй като
старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от
това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не е образувал ново дело;
във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването
на ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора, нито ползва или вреди на
длъжника. То може да бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния
изпълнител, само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на
отделно дело и с това са нарушени канцеларските правила по водене на изпълнителните
дела.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да бъде посочено, че
действително при настъпване на основанието за прекратяване на изпълнителното дело по
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК съдебният изпълнител служебно вдига наложените запори и
възбрани, а всички други предприети изпълнителни действия за принудително събиране на
паричното притезание се обезсилват по право с изключение на тези по приключените
изпълнителни способи, от които трети лица са придобили права /например купувачите на
публичната продан/ и на редовността на плащанията, извършени от трети задължени лица.
Служебното задължение на съдебния изпълнител и обезсилването на предприетите
изпълнителни действия, като законни последици от перемпцията, не се съотнасят към
основание, предвидено в разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Перемпцията не изключва
правото на принудително изпълнение. Обратно, и след настъпването й правото на
принудително изпълнение може да съществува, но въпреки това чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
задължава съдебния изпълнител да я зачете. Следователно дори и изпълнителното дело да е
5
било перемирано, необразуването на новото искане в отделно дело няма значение за
прекъсването на давността. Образуването на изпълнителното дело не е предприемане на
принудително изпълнение, а действие, което следва предявяването на изпълнителния лист за
изпълнение /виж и Решение № 3 от 04.02.2022 год. на ВКС по гр.дело № 1722/2021 год., ІV
г. о./.
В контекста на изложеното настоящият съдебен състав приема, че в частност,
независимо от обстоятелството, че съдебният изпълнител не е постановил акт за
прекратяване на принудителното изпълнение поради настъпила „перемпция“, от събраните
по делото доказателства се установява, че посоченото изпълнително производство е било
прекратено по право – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, считано от 27.03.2019 год., тъй като
последното изпълнително действие е било извършено на 27.03.2017 год. Следователно
новата петгодишна давност е започнала да тече от 27.03.2017 год., като същата е била
отново прекъсната на 25.07.2019 год., когато взискателят е поискал прилагането на
посочени в молба от посочената дата изпълнителни способи, както и на 24.02.2020 год.,
когато е бил наложен запор върху банковите сметки на ищцата. От посочената дата до
момента /до приключването на съдебното дирене в настоящата инстанция/ не е изтекъл
изискуемия срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, поради което и процесните вземания не са погасени
по давност. В този смисъл релевираната претенция се явява неоснователна и подлежи на
отхвърляне, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 25.10.2021 год., постановено по гр.дело №23688/2021
год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6