Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София,20.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ-В въззивен състав, в публично съдебно заседание,
състояло се на двадесет и трети февруари
през две хиляди
двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЮЛИАНА ШУЛЕВА като разгледа
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 4040 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК /въззивно
обжалване/.
С решение № 301645 от 14.12.2019 г. по гр.д.№ 18729 по описа
за 2015 г. СРС,59-ти състав: ОТХВЪРЛЯ предявените от „Б.Г.“ ЕООД срещу „Д.2.“
ЕООД и К.С.Ч., иск по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за сумата в размер на 17 117, 40
лева /седемнадесет хиляди сто и седемнадесет лева и четиридесет стотинки/ -
дължима неустойка по чл. 9 от договора за 607 кг. неизкупено количество кафе на
цена 28, 20 лева за килограм, и за сумата в размер на 2 400 /две хиляди и
четиристотин/ лева като дължима неустойка по чл. 14 от договора, и иск по чл.
86, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на законната лихва върху процесните суми,
считано от предявяването на исковата молба до окончателното й изплащане, като
НЕОСНОВАТЕЛНИ И НЕДОКАЗАНИ.
Решението е поправено по реда на чл.247 ГПК с
решение № 132405 от 25.06.2020 г. като вместо „Б.Г.“ ЕООД е посочено, че следва
да се чете : „Б.“ АД; допусната е поправка и относно ЕИК на дружеството.
Постъпила е въззивна
жалба от „Б.“ АД, ищец пред СРС.
Решението се обжалва
изцяло.
Излага се доводи за
неправилност и необоснованост на така постановеното решение. Неправилно СРС бил
приел, че искът е неоснователен срещу физическото лице К.С.Ч. поради неспазена
форма на договора за поръчителство. Сочи, че изводите на СРС противоречали на
твърденията на ищеца, както и на събраните по делото писмени доказателства.
Сочи, че никъде от ищеца не се твърдяло, че ответника Ч. е сключвал договор за
поръчителство. В случая с подписването на договора Ч. бил встъпил като
солидарен длъжник. Последното се установявало от чл.15 на договора, който бил
ясен и разбираем. Уговорката била по чл.121 и следв ЗЗД, а не по чл.138 ЗЗД
както бил приел СРС. Неправилно СРС бил приел, че Ч. бил подписал договора само
веднъж – като управител на ответното дружество. Видно било, че подписите били
два. СРС не бил съобразил и обвързващата материална доказателствена сила на
нот.удостоверяване на подписите на Ч.. Видно от поставения печат на нотариуса
завреката на подписите била „лично като солидарен длъжник и като управител на „Д.2.“
ЕООД ползвател“. Счита, че този документ представлявал официален такъв по
смисъла на чл.179, ал.1 ГПК. Същият не било оспорен от Ч., нито съдът бил
открил производство по оспорването му. Неправилно СРС бил достигнал до извода,
че неустойката по чл.9 от договора е нищожна поради противоречие с добрите
нрави. Този извод бил в противоречие с трайната и задължителнасъдебна практика
на ВКС. В случая неустойката била напълно валидна и съответстваща на присъщите
й функции- обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Сочи, че СРС не бил отчел
комплексния характер на престацията на ищеца. Сочи, че движимите вещи по чл.1
на договора не били предоставени за ползване изобщо, а във връзка и за
обслужване на основното правоотношение по продажбата на кафе. Тези движими вещи
не били предоставени безвъзмездно въобще, а с оглед на поетото насрещно
задължение да се закупи съответното количество кафе и да се плати цената му.
Това означавало, че уговорената в чл.9 неустойка обезщетява не само пропуснатия
от ищеца приход в размер на стойността на нереализираната част от договореното
минимално количество от 612 кг кафе, но и на посочени пропуснати ползи във
връзка с експлоатацията на вещите-лично или чрез трето лице. Освен това СРС
разглеждал действителността на неустойката в разрез с критериите на ТР №1/15.06.2009
г. по тъл.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, както и с приетото в решение № 112 от
02.12.2013 г. на ВКС по т.д.№ 426 по описа за 2012 г. на ТК, Второ ТО. В случая
било налице почти пълно неизпълнение, тъй като ответника бил закупил само 5 кг
кафе. Наред с това клаузата на чл.9 била сключена с общо съгласие на страните.
Следвало да се вземе предвид и, че се касае до двустранна търговска сделка. По
отношение на приетото относно клаузата за неустойка в чл.14 от договора СРС се
задоволил само да препрати към мотивите си относно неустойката по чл.9 от
договора. Това било неправилно защото неустойката по чл.14 от договора
обезпечавала друго неизпълнение от страна на ответника- да рекламира. За
изпълнението на това задължение, ищецът бил заплатил 100 % от договореното
възнаграждение на ползвателя /ответник/. Затова последният дължал връщане на
полученото възнаграждение като неустойка за неизпълнение на възложената му
реклама. Налагал се извод, че претенциите му са доказани и като такива
основателни.
В хода на производството
се позовава на решение № 39/15.10.2020 г. по т.д.№ 799 по описа за 2019 г. на
ВКС, Първо ТО за което се твърди, че било постановено по идентичен казус.
Иска се обжалваното
решение да бъде отменено и вместо това постановено друго с което исковете да
бъдат уважени. Претендират се разноски.
По въззивната жалба е
постъпил отговор от ответниците пре СРС-„Д.2.“ ЕООД и К.С.Ч.. Излагат се
доводи за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така
постановеното от СРС, решение. Правилни били изводите на СРС и същите се
подкрепяли от съдържанието на събраните по делото писмени доказателства.
Ответникът Ч. не бил поел задължение да отговаря като солидарен длъжник.
Относно приетото от СРС, че претенциите за неустойка за нищожни поради
противоречие с добрите нрави, сочи че решението е съобразено с указанията по ТР
№1/15.06.2009 г. по тъл.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Претендират се разноски.
По допустимостта на
въззивната жалба:
За обжалваното решение
въззивниците са били уведомени на 21.01.2020 г. Въззивната жалба е
подадена на 24.01.2021 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от
обжалване.
Следователно въззивната
жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че на първо
място, следва да се изясни въпроса относно положението на ответника К.Ч.
като физическо лице, доколкото същия в подадения писмен отговор по чл. 131
от ГПК оспорвал да има качеството на солидарен длъжник по договора, като
изрично заявявал, че не е подписвал договора с намерението да обезпечава дълга
на първия ответник посредством своето поръчителство, без да оспорва обаче
документа по реда на чл. 193 от ГПК, доколкото не се твърдяло положените
подписи в него да не са негови. Видно от договора, след неговото съдържание били
налице три определени места за подписите - за ищеца, за ползвателя и за
солидарния длъжник. Безспорен факт било , че има положен подпис само на мястото
за подпис "за ползвателя", като били изписани и имената К.С.Ч.,
а на мястото за подпис на солидарен длъжник не бил положен подпис. Съдът е счел,
че от това неминуемо следва извода, че у втория ответник не е била формирана
воля да поема като солидарен длъжник задължения на първия ответник, поради
което и не бил подписал договора на определното място за това, като по негови
твърдения изразил своята позиция пред представителите на ищцовото дружество.
Налице бил твърдян договор за поръчителство, а съгласно чл. 138 от ЗЗД с
договора за поръчителство поръчителят се задължавал спрямо кредитора на друго
лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение, като това трябвало да
стане в писмена форма. Не било налице изискване за нотариална заверка на подписите,
поради което и твърденията на ищеца, че след като нотариуса била заверила
подписа на Ч. като представител на фирмата и едновременно като солидарен
длъжник, то от това следвало, че той е поел задължението по договора, били напълно лишени от опора в закона. Съдът е
счел, че ответника К.С.Ч. не е страна по договора от 24.03.2014 г. в качеството
си на физическо лице, поради което и не следвало да бъде отговорен за
задълженията на първия ответник, поради което иска следвало да бъде отхвърлен
изцяло.
Относно претенциите по
чл.92 ЗЗД срещу „Д.2.“ ЕООД СРС е изложил следните мотиви:
Съгласно чл. 9 от договора, в случай на
прекратяването му по причина, за която отговаря ползвателя, включително
посочените в т. 3 и т. 4 на чл. 8 хипотези, той дължал неустойка за
неизпълнение в определяем размер - стойността на цялото неизкупено минимално
количество стоки по чл. 4, т. 9, изчислено за целия срок на договора, като
неустойката била дължима в 7-дневен срок от прекратяване на договора, т.е. до
05.03.2015 г. Съгласно ТР № 1/15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК, на
ВКС съдът бил длъжен да следи служебно за недействителността на договора поради
нарушаване на добрите нрави и без да е релевирано възражение от страната.
Неустоечна клауза била нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато
излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Такива
били разясненията дадени в т. 3 на ТР №1/15.06.2010г. по ТД №1/2009г. на ВКС,
ОСТК, съгласно които: „Нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции“. Неустойката по чл. 9 от Договора се претендирала в размер
на 17 117, 40 лева, като преценена от гледна точка на справедливостта и
добросъвестността в гражданските и търговски правоотношения, същата била в
разрез с присъщите й по закон функции, тъй като не била съобразена нито с
естеството на обезпеченото задължение, нито с възможните вреди от неизпълнение.
Така уговорената неустойка щяла да доведе до несправедливия правен резултат,
ищеца да получи имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би
получил, ако договорът не е прекратен, като същевременно нямало да предостави и
един килограм от кафето, чиято стойност се търси. Подобен резултат бил несъвместим
с добрите нрави, защото създавал условия за неоснователно обогатяване на
доставчика на стоката, като нарушавал принципа за справедливост и сочел на
извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции. На практика
тази клауза обезсмисляла възможността ползвателя да се откаже от договора, тъй като така или иначе ще трябвало да
заплати стойността на договореното количество кафе, независимо дали го е купил
или не. Същите съображения касаели и неустойката съгласно чл.14 от
договора по силата на която, ползвателят
получил от ищеца сумата от 2 400 лева, представляваща авансово плащане на
възнаграждението, уговорено между страните за извършване на възложената с чл.
13 рекламна дейност, като същата била платена на 01.04.2014 г. по банковата
сметка на първия ответник, за което той издал на ищеца фактура, което не се
спорело между страните и се установявало и от приложените по делото писмени
доказателства.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Настоящата инстанция приема, че обжалваното
решение е постановено във валиден и допустим процес.
По доводите във
въззивната жалба:
В исковата молба ищецът
твърди, че на 24.03.2014 г. сключил с ответника „Д.2.“ ЕООД като
ползувател, договор с нот.заверка на подписите, по силата на който срещу
предоставените за безвъзмездно ползване вещи описани в чл. 1, ответника – „Д.2.“
ЕООД се задължил да ги ползва при описаните в чл. 4 условия. Твърди се пълно
неизпълнение на поетото с чл. 4, т. 9 от договора задължение на ответника „Д.2.“
ЕООД да изкупува ежемесечно, еднократно или на части, минималните количества
стоки от ищеца – кафе „Спетема делиция бар”. За период от 24.03.2014 г. до 30.11.2014
г. ответникът закупил само 5 кг кафе.
Поради това и на основание чл. 8, т. 3 от договора ищецът упражнил правото си на едностранно
прекратяване на договора без предизвестие по причини, за които ползвателят
отговаря, уведомлението за което било изпратено чрез нот.покана, която била
връчена на 26.02.2015 г. Съгласно чл.9
от договора в случай на прекратяването му по причина, за която отговаря
ползвателя, вкл., посочените в т.3 и т.4 на чл.8 хипотези, ответникът
/ползувател/ дължал неустойка за неизпълнение в определяем размер- стойността
на цялото неизкупено минимално количество стоки по чл.4,т.9, изчислено за целия
срок на договора. Тъй като в случая не било изкупено договореното кафе 607 кг,
то неустойката възлизала на 17 117,40 лв. По силата на чл.9 неустойката
била дължима в 7-дневен срок от прекратяването на договора, т.е. до 05.03.2015
г. Сочи, че съгласно чл.14 от договора ответника бил получил сумата в размер на
2 400 лв.- авансово плащане на възнаграждението, уговорено между страните за
извършване на възложената с чл.13 рекламна дейност. Сумата била платена на 01.04.2014
г. по банков път.; за получаването й ползувателят бил издал на ищеца фактура № …17/06.08.2014
г. При предсрочно прекратяване на договора с оглед уговореното ответника дължал
връщане на полученото възнаграждение, като неустойка за неизпълнение. Тази
неустойка също била дължима до 05.03.2015 г. В чл.15 била уговорена солидарна
отговорност на физическото лице К.С.Ч.. Нито един от ответниците не изплатил
договорените и дължими неустойки.
Отговор по исковата молба е подаден
само от ответника К.С.Ч., който е оспорил пасивната си легитимация като е
посочил, че е подписал процесния договор като представител на „Д.2.“ ЕООД, а не
като физическо лице. Твърди, че представителите на
ищцовото дружество го карали да подпише и като солидарен длъжник, но той
отказал и подписал договора скамо като представител на дружеството. По същество
са изложени възражения за прекомерност на неустойката; същата не отговаряла на
добрите нрави и морал.
Относно качеството на
ответника К.С.Ч. по процесния договор:
Основателен е довода на въззивника, че изводите на СРС относно качеството
на К.С.Ч. по процесния договор не съотвестват на събраните по делото писмени
доказателства.
Видно от титулната част на
договора К.С.Ч. е посочен изрично като страна по този договор /под т.3/ и то в
качеството му на СОЛИДАРЕН ДЛЪЖНИК на ПОЛЗВАТЕЛЯ, както е подчертано.
Съгласно чл. 15 от Договора, физическото лице К.С.Ч. е встъпило като солидарен съдлъжник на ползвателя "Д.2." ЕООД за всички поети от ЮЛ задължения към ищеца, включително за
връщане на получените вещи и за заплащане на дължимите неустойки и обезщетения,
ако има такива. След като физическото лице К.С.Ч. е встъпил като съдлъжник в задълженията на ползвателя по договора, то на основание чл. 101 ЗЗД отговаря солидарно с него.
Противно на приетото от
СРС, видно от последната страница на договора /л.8 по делото пред СРС/ налице
са подписи както „за ползвателя“, така и за „солидарен длъжник“. Като по
отношение на солидарния длъжник К.С.Ч. се е подписал и след това ръкописно е
изписал името си. Видно от съдържанието на отговора по исковата молба, подписът
не е бил оспорен като автентичен, нито СРС е откривал производство по чл.193 ГПК.
При това положение
изводите на СРС, че претенциите на ищеца спрямо ответника К.С.Ч. като физическо
лице са неоснователни само на това основание /че не бил страна по договора/ са
неправилни. В случая не става въпрос за поръчителство по чл.138 ЗЗД, а за
солидарна отговорност по чл.121 ЗЗД.
По въпроса уговорените неустойки противоречат ли на добрите нрави:
Действително, съгласно т.
4 на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. ОСТК на ВКС,
уговорката за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави /чл. 26,
ал. 1 ЗЗД/ във всички случаи, когато неустойката е уговорена от страните извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; Преценката за
нищожност се извършва към момента на сключване на договора в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване
и на примерно посочени от ОСТК критерии.
Добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно значение, нарушаването
на които има същата правна последица като противоречието със закона - нищожност
на договора.
Съгласно константната съдебна практика при
разрешаване на спор за заплащане на неустойка съдът дължи самостоятелна
преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните
са се позовали на нищожността й. Предвидените в процесуалния закон преклузии за
заявяване на обстоятелства и възражения от значение за изхода на делото не се
разпростират върху нищожността като отрицателен юридически факт, доколкото тя
препятства възникването на вземането за неустойка и съставлява пречка за
присъждане на търсената с иска по чл. 92 ЗЗД такава (в този смисъл решение
№ 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. по описа на ВКС, II т. о. и решение
№ 247 от 11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. по описа на ВКС, ІІ т. о.).
Относно неустойката по чл.9:
Предвидената неустойка при прекратяване
/разваляне/ за заплащане на стойността на цялото неизкупено количество кафе до
края на срока на договора /чл. 9/ не обезщетява вредите от развалянето на договора, а замества неполучената
от кредитора насрещна престация - неполучената продажна цена на цялото/част от
предварително определеното количество стока.
Въззивната инстанция приема, че така уговорената клауза за
неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Това е така, тъй като
клаузата за неустойка излиза извън присъщите функции на неустойката -
обезпечителна, обезщетителна, санкционна. Присъждането на неустойка в пълния
размер на продажната цена на цялото количество стока е несъвместимо с
развалянето на договора. В случая под формата на неустойка ищецът получава в
пълен размер дължимата от ползвателя престация, като същевременно задържа
собствената си насрещна такава (съответното количество стока). На практика чрез
неустойката по чл. 10 от процесния договор ищецът постига резултата на реалното
изпълнение, без да предостави дължимата от него насрещна престация в пълния
уговорен обем.
Освен това така уговорена клауза на чл.9 поставя кредитора в положение
по-благоприятно от това, в което той би бил при реално изпълнение на договора,
поради което очевидно се касае за клауза, която би довела до неоснователно
обогатяване, а не до обезщетяване на вреди от неизпълнение. Това е така, тъй
като, ако ответниците бяха изпълнили задълженията си и бяха закупили
уговорените количества кафе, то ползата за ищеца от изпълнението на договора би
била в размер на реализираната печалба, представляваща разликата между
получената от ответниците цена на кафето и разходите на ищеца за производството/доставката
му. Уговорената неустойка дава право на кредитора да задържи неизкупеното от
ответниците количество кафе, респективно да реализира същото на пазара на други
клиенти, като покрие разходите си и получи съответна печалба и на следващо
място едновременно с това да получи като неустойка повторно цялата стойност
кафето без да прави разходи, каквато полза иначе ищецът не би могъл да
реализира при каквито и да било пазарни условия.
След като съдът приема, че клаузата на
чл. 9 от договора между страните е недействителна поради противоречие с добрите
нрави, същата не поражда права и задължения, виж в този смисъл решение № 123/17.11.2010 г. по
търг. дело № 698/2009 г II T. O. на ВКС.
При това положение крайните
изводи на двете инстанции относно противоречието на договорената неустойка по
чл.9 с добрите нрави съвпадат; решението на СРС в тази му част като
правилно ще следва да бъде потвърдено.
Относно неустойката по
чл.14 от договора за сумата от 2 400 лв.:
Не се спори по делото, а и
от събраните доказателства се установява, че ищеца е заплатил на ответника /ползувател/
сумата в размер на 2 400 лв., представляваща авансово плащане за извършване на
рекламни услуги.
От страна на ответниците
не са въведени възражения за изпълнение на договора, респ. за връщане на сумата
в размер на 2 400 лв., при което настоящата инстанция намира, че са налице
санкционните последици за връщане на тази сума, уговорена като размер на
неустойката по чл.14 от договора. Клаузата е ясна и разбираема с оглед размера на неустойката
и предпоставките при които се дължи, а именно неизпълнение на задължението за
реклама за целия уговорен срок, за който е платено възнаграждението и то по
вина на ответниците, чието неизпълнение е довело до предсрочното му
прекратяване/разваляне/. В случая не се касае за хипотеза, в която неустойката не
обезщетява вреди, а преследва друга цел. В този смисъл неустойката не надхвърля присъщите на неустойката
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Следва да се вземе предвид
и, че предвидената неустойка не е за забавено изпълнение, а е компесаторна-
поради неизпълнение от страна на ответното дружество /ползвател/.
Ето защо въззивната
инстанция не намира основание да обяви за нищожна така уговорената неустойка,
респ. – за прекомерност.
Съгласно чл. 92, ал. 2 ЗЗД, ако неустойката е
прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, или ако задължението е
изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния размер.
Следва да уточним, че преценката
за прекомерност на неустойката се извършва към момента на неизпълнението на
договора.
Съгласно правилото
на чл.154, ал.1 ГПК, претендиращата неустойка страна следва да докаже, че
между страните е постигнато съгласие, че при неизпълнение на договорно
задължение се дължи неустойка в определен размер. Когато насрещната страна
въвежда възражение, че уговорената неустойка е прекомерна тя следва
да установи обстоятелствата, на които основава възражението си - следва да
установи, че действителните вреди, претърпени от неизпълнението са значително
по-малки от очакваните, виж в този смисъл постановените по реда на чл. 290 ГПК,
поради което и задължителна съдебна практика: решение № 288/14.07.2011г. по
гр.д. № 771/2010г. на ВКС, ІV ГО, решение № 104/13.03.2012г. по гр.д. №
1745/2010г. на ВКС, ІV ГО. При всяко положение размерът на неустойката
не трябва да се редуцира до размера на вредите, тъй като при приравняване на
неустойката до размера на доказаните вреди би се игнорирала наказателната
функция на неустойката, а би се обезсмислило и съществуването на самата
неустойка, доколкото вредите могат да бъдат реализирани и по общия исков ред и
без клауза за неустойка.
Налага се извод, че решението
на СРС в частта, в която предявеният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД
за сумата от 2 400 лв. е отхвърлен, е неправилно. Затова и в тази му част
обжалваното решение ще следва да бъде отменено и вместо това постановено друго
с което искът по чл.92 ЗЗД вр. с клаузата за неустойка в чл.14 от договора от
24.03.2014 г., ще бъде уважен кто ответниците ще бъдат осъдени при условията на
солидарност да заплатят на ищеца сумата в размер на 2400 лв.
Главницата следва да бъде присъдена ведно със законната лихва, считано
от предявяването на исковата молба -06.04.2015 г. до окончателното изплащане на
сумата в размер на 2 400 лв.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора
обжалваното решение се явява неправилно и в частта за разноските.Същите се
следва да бъдат присъдени, съответно:
На ищеца:
При съобразяване с частта
в която претенцията на ищеца беше уважена и направените разноски, нему
се следват такива в размер на 252,63 лв.
Съдът определя разноските съобразно списъка по чл.80 ГПК, представен пред
СРС, а не този пред въззивната инстанция.
На ответниците:
Не се присъждат защото такива не се претендират, а и не са направени.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски
се следват за иска по чл.92 ЗЗД във връзка с клаузата по чл.14 от договора.
Разноски се претендират в общ размер на 1890,35
лв. или съобразно изхода на спора - в размер на 236,30 лв.
Въззиваемите
претендират разноски и такива им се следват за частта в която обжалваното
решение беше прието за правилно. Всеки един от въззиваемите претендира разноски
в размер на по 1 450 лв. за адв.възнаграждение.
По възражението по
чл.78, ал.5 ГПК:
Същото е основателно:
Съобразно чл.7, ал.2,т.4 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на
адв.възнаграждения минималния размер на адв.възнаграждение възлиза на 1043,52
лв.
Или разноски на всеки един от въззимаемите се
следва в размер на 1043,52 лв.
Водим от горното,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 301645 от 14.12.2019 г. по гр.д.№ 18729 по описа
за 2015 г. на СРС,59-ти състав, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение №
132405 от 25.06.2020 г., в частта в която се: ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Б.“
АД, ЕИК********, съдебен адрес: ***, офис 3-адв. А.С., срещу
„Д.2.“ ЕООД, ЕИК********със седалище и адрес на управление:*** и К.С.Ч.,
ЕГН **********,***, иск по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, за сумата в размер на 2 400
/две хиляди и четиристотин/ лева като дължима неустойка по чл. 14 от
договора от 24.03.2014 г., и иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на
законната лихва, считано от предявяването на исковата молба -06.04.2015 г. до
окончателното изплащане на тази сума
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Д.2.“ ЕООД, ЕИК********със седалище и адрес на
управление:*** и К.С.Ч., ЕГН **********,***, солидарно да заплатят на „Б.“
АД, ЕИК********, съдебен адрес: ***, офис 3-адв. А.С., по иска по чл. 92,
ал. 1 от ЗЗД, сумата в размер на 2 400 /две хиляди и четиристотин/
лева като дължима неустойка по чл. 14 от договора от 24.03.2014 г., ведно със законната лихва, считано от
предявяването на исковата молба -06.04.2015 г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 301645 от 14.12.2019 г. по
гр.д.№ 18729 по описа за 2015 г. на СРС,59-ти състав, поправено по реда на
чл.247 ГПК с решение № 132405 от 25.06.2020 г., в частта в която се:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Б.“ АД
срещу „Д.2.“ ЕООД и К.С.Ч., иск
по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за сумата в размер на 17 117, 40 лева
/седемнадесет хиляди сто и седемнадесет лева и четиридесет стотинки/ - дължима
неустойка по чл. 9 от договора от 24.03.2014 г. за 607 кг. неизкупено
количество кафе на цена 28, 20 лева за килограм и иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
за заплащане на законната лихва, считано от предявяването на исковата молба
-06.04.2015 г. до окончателното й изплащане на тази сума.
ОСЪЖДА „Д.2.“ ЕООД, ЕИК********със
седалище и адрес на управление:*** и К.С.Ч., ЕГН **********,***, солидарно
да заплатят на „Б.“ АД, ЕИК********, съдебен адрес: ***, офис 3-адв. А.С., сумата
в размер на 252,63 лв., представляваща разноски пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА „Д.2.“ ЕООД,
ЕИК********със седалище и адрес на управление:*** и К.С.Ч., ЕГН **********,***,
солидарно да заплатят на „Б.“ АД, ЕИК********, съдебен адрес: ***, офис
3-адв. А.С., сумата в размер на в размер на 236,30 лв. - разноски пред
въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Б.“ АД, ЕИК********, съдебен
адрес: ***, офис 3-адв. А.С., да заплати на „Д.2.“ ЕООД, ЕИК********със
седалище и адрес на управление:***, сумата в размер на 1043,52 лв.
- разноски за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Б.“ АД, ЕИК********, съдебен
адрес: ***, офис 3-адв. А.С., да заплати на К.С.Ч., ЕГН **********,***, сумата
в размер на 1043,52 лв.- разноски за процесуално представителство
пред въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС в
1-месечен срок от връчването му на страните в частта по иска по чл.92, ал.1 ЗЗД
за сумата в размер на 17 117, 40 лева при условията на чл.280, ал.1 и ал.2, ГПК; в останалата част
решението е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: