№ 554
гр. Стара Загора, 06.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, X-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Милена Костова Колева
при участието на секретаря Лазарина Ф. Лазарова
като разгледа докладваното от Милена Костова Колева Гражданско дело №
20215530103848 по описа за 2021 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД.
Ищецът М. Т. К. твърди в исковата си молба, че е страна по Договор за паричен заем
№ 5633197, подписан с ответното дружество „Вива Кредит“ ООД. Съгласно чл. 3 от
договора за паричен заем, ищцата трябвало да върне сумата по кредита в размер на 831,60
лева, при сума на получаване в размер на 700 лева, при ГПР 49.38%, годишен лихвен
процент 40.32 % и лихвен процент на ден 0,11 при срок на кредита от 44 седмици.
Съгласно чл.1, ал. 3 от договора, ищцата трябвало да заплати такса за експресно
разглеждане на документите за отпускане на паричен заем в размер на 385 лева. Наред с
това в чл.5, ал.2 от договора било предвидено и заплащането на неустойка в размер на
256,52 лева. По този начин общата сума, която ищцата следвало да заплати била в размер на
1473,12 лева.
Счита, че клаузата съдържаща се в чл.1, ал. 3 от Договор за паричен заем № 5633197,
сключен между ищцата и „Вива Кредит“ ООД, която предвиждала заплащането на такса за
експресно разглеждане на документите в размер на 385 лева и клаузата съдържаща се в чл.5,
ал.2 от Договор за паричен заем № 5633197, сключен между ищцата и „Вива Кредит“ ООД,
която предвиждала заплащането на неустойка в размер на 256,52 лева, били нищожни на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че били сключени при неспазване на нормите
на чл.10а, чл.11, чл.19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП,
съображенията и за това били следните:
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.З то, вр. от ЗЗД било налице именно, когато
1
се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била практика на ВКС /Решение
№ 4/2009г. по т.д.№ 395/2008г., Решение № 1270/2009г. по гр.д.№ 5093/2007г.,
определение№ 877 по т.д.№ 662/2012г. и др/. Такъв основен принцип бил добросъвестността
в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, бил да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от
ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип бил чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД
също намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на
ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се
правила от съда във всеки конкретен случай, за да се дадял отговор на въпроса дали
уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
предл.З от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3
от ЗЗД се достига до значителна не еквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на подзащитния ми с цел
извличане на собствена изгода на кредитора.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. Предвидените
клаузи в чл.1, ал. 3 и чл.5, ал.2 от Договор за паричен заем № 5633197 били и неравноправни
по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същите били необосновано високи.
В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на
договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от
Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г.
относно договорите за потребителски кредити. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал.
1 от ЗПК. С процесните клаузи предвиждащи заплащането на „такса за експресно
разглеждане на документи“ и „неустойка“ в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително възнаграждение в размер на над размера на отпуснатия кредит. По този
начин, клаузите предвиждащи заплащането на допълнителни услуги били неравноправни по
смисъла на чл.143,т.5 от ЗЗП, тъй като същите били необосновано високи. Основната цел на
така уговорената клауза била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за
сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително
с още % от предоставената главница. В същия смисъл и решение № 511 от 17.04.2018 г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 324/2018 г. Последователна била и практиката, че неустойка
която била уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни
функции , била нищожна, поради противоречие с добрите нрави: Решение № 107 от
25.06.2010г., на ВКС по т.д.№ 818/2009г., II т.о, Решение № 511 от 17.04.2018г., на Окръжен
съд Пловдив по в. гр.д.№
324/2018г.
2
С предвиждането за заплащане на „такса за експресно разглеждане на документи“ и
„неустойка“се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на
такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да били
включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита
изразявало общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/ , изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19,
ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по допълнителните
услуги се нарушавал изискването ГПР да не бъдел по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с
ПМС№426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на
императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен
принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулира допълнителна печалба към
договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорките за заплащане на
разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в
договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните
представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от
Закона за защита на потребителите.
С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които можело да се
основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143
и сл.ЗЗП.
В тази насока била последователната и непротиворечива практика на съдилищата в
страната: Решение № 353 от 31.01.2018 г. на PC- Пловдив по гр. д. № 8333/2017 г., Решение
№ 1445 от 07.06.2019 г. на PC- Бургас по гр. д. № 6370/2018 г., Решение № 373 от 14.11.2018
г. на PC- Габрово по гр. д. № 1114/2018 г., Решение № 1081 от 24.07.2019 г. на PC-
Пазарджик по гр. д. № 3618/2018 г., Решение № 1411 ог 15.04..2019 г. на PC- Пловдив по гр.
д. № 18339/2018 г., Решение № 425 от 04.05.2018 г. на PC- Шумен по гр. д. № 51/2018 г.,
Решение № 95 от 12.03.2020 г. на ОС- Пазарджик по в.гр. д. № 88/2020 г.
Същевременно - посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлявало
невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като
нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че клаузата за неустойка и такса
експресно разглеждане били неравноправни по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива
93/13/ЕО, /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Също така имало и нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското
3
законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО
неравноправни клаузи били договорни клаузи, които не били индивидуално договорени и
които въпреки изискванията за добросъвестност създавали в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В
Директива 93/13/ЕИО било регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена
клауза, която била съставена предварително и следователно потребителят нямал
възможност да влияе на нейното съдържание, каквито били клаузите за заплащане на „такса
за експресно разглеждане на документи“ и „неустойка“. В тази насока била и практиката на
Съда на Европейския съюз- Решение по дело С-618/10, Решение по дело С-415/11, и
цитираната в него практика.
Не на последно място, следвало да бъде посочено и още едно нарушение, а именно на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочила, че договорът трябвало да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит; като се посочвали взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин.
Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислявала по специална формула. Спазването на това изчисление, давало информация на
потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В
процесния договор била посочена само абсолютна стойност на ГПР.
Липсвало ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно били включени в него и как се формирал същият/.
Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да били инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В
случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. Следвало да се
има предвид, че ГПР била величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен
от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както било посочено и по-
горе, оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за
потребителя, настоящи или бъдещи, доколкотобила предвидена дължимост на „такса за
експресно разглеждане на документи“ и „неустойка“ От изложеното не можело да се
направи еднозначен извод, че разходите били включени при формиране на ГПР, нито че
4
същите били изключени. Ето защо, не било ясно по какъв начин бил формиран, неясни били
както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формирало годишното
оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него
финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпявали, следвало по
разбираем за потребителя начин да посочи какво точно било включено в тях. Именно и
поради това, Договор за паричен заем бил недействителен, а от там и недействителни били и
клаузите предвиждащи „такса за експресно разглеждане на документи“ и „неустойка“,
поради неспазване на изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
На следващо място, възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни
за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в разпоредбата на
чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допускал
кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК. Допълнителната услуга по чл.1 ал.З
от договора за паричен заем предвиждаща заплащането на „такса за експресно разглеждане
на документи“ в размер на 385 лева, като чрез същата се водило до заобикаляне на
ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК, установяващо лимит на годишния процент на
разходите и било в явно противоречие с чл.10а от ЗПК.
На последно място смята, че компетентен да разгледа настоящия спор, спрямо
разпоредбата на чл.113 от ГПК бил Районен съд Първомай. Следвало да се посочи, че в
своята трайна практика в последните години, ВКС налагало именно това тълкуване на чл.
113 от ГПК. Изключително много била практиката по дела, заведени срещу застрахователни
дружества, където Върховният съд приемал, че лицата по различни застраховки, били
потребители на застрахователна услуга и затова исковете срещу тези дружества можели да
бъдат предявени и по местожителството на ищеца.
Многобройни били делата и на потребителите на електрически ток, по заведени
отрицателни установителни искове срещу търговските дружества за недължима начислена
ел.енергия, включително и отрицателни установителни искове срещу колекторски фирми за
недължимост на задължения от страна на длъжниците. Всички тези искове били разгледани
от съдилищата по постоянното местоживеене на ищците, независимо, че ответниците имали
седалище в други населени места.
В този смисъл Определение № 257 от 6.04.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 194/2010 г., II
т. о., ТК, Определение № 4184 от 12.12. 2015 г. на ОС - Варна по в. ч. т. д. № 1767/2015 г.,
Определение № 4186 от 12.12. 2015 г. на ОС - Варна по в. ч. т. д. № 1801/2015 г.,
Определение № 105 от 12.01. 2017 г. на ОС - Варна по в. ч. т. д. № 1594/2016 г.,
Определение № 242 от 23.10. 2015 г. на ОС - Търговище по в. ч. т. д. № 127/2015 г.,
Определение от 20.05. 2010 г. на ОС - Търговище по в. ч. гр. д. № 144/2010 г., Определение
№ 166 от 7.07. 2015 г. на ОС - Търговище по в. ч. т. д. № 81/2015 г., Определение № 123 от
1.06. 2015 г. на ОС - Търговище по в. ч. т. д. № 71/2015 г.
Въз основа на гореизложеното, моли съда да приеме, че клаузата съдържаща се в чл.1,
ал.З от Договор за паричен заем № 5633197 сключен между ищцата и „Вива Кредит“ ООД,
5
която предвиждала заплащането на такса за експресно разглеждане на документите в размер
на 385 лева и клаузата съдържаща се в чл.5, ал.2 от Договор за паричен заем № 5633197,
сключен между ищцата и „Вива Кредит“ ООД, която предвиждала заплащането на
неустойка в размер на 256,52 лева, били нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22,
вр. с чл.10а, чл.11, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, чиято невалидност моли съда
да бъде прогласена.
Моли съда да им бъдат присъдени и направените в настоящото производство
разноски.
В законоустановения срок по делото е постъпил отговор от ответното дружество
„Вива Кредит“ ООД, в който считат, че искът е допустим, но неоснователен и поради това,
молят съда да го отхвърли изцяло. Подробни съображения излагат в писмения отговор.
Претендират разноски. Правят възражение за прекомерност на определеното
възнаграждение на адвоката на ищеца.
Съдът, като обсъди събраните по делото писмени доказателства, взе предвид
становищата и доводите на страните, намира за установено следното:
Страните не спорят, че са сключили договор за паричен заем „Standard
14” № 5633197/04.09.2020г. между кредитора „Вива Кредит” ООД и длъжника М. Т. К..
Според договора, в полза на ответника е предоставен кредит от 700 лева, който е следвало
да се върне на общо 22 месечни погасителни вноски. Всяка погасителна вноска е в размер на
55.30 лева, като в нея са включени част от дължимите главница, лихва и такса за експресно
разглеждане. Лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 40.32%.
Общият размер на всички плащания с включена такса за експресно разглеждане е 1 216.60
лева, която сума е сборът от общия размер на заемната сума и общите разходи по кредита.
ГПР е в размер на 49.38%. Уговорено е в договора, че за извършена допълнителна услуга по
експресно разглеждане на документи за отпускане на заема се дължи такса от 385.00 лева
/чл.1, ал.3/. Според чл.5, ал.1 заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на
сумата да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения, а именно: 1. поръчител-
физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не
по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е
навършило 21-годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален
стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на
1000 лева, през последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има
кредитна история със статус не по-лош от 401 “Редовен“, да не е поръчител по друг договор
за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател или
2. Банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото
задължение на заемателя, посочено в чл.3, ал.1, т.7, валидна 30 дни след падежа за плащане
по договора. Според чл.5, ал.2 страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на
6
задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал.1, заемателят дължи неустойка
в размер на 256.52 лева, като уговорката е тя да се разсрочи и да се заплаща на равни части
към всяка от погасителните вноски, като в този случай дължимата вноска е в размер на
66.96 лева, а общото задължение по договора става в размер на 1473.12 лева.
Процесният договор за кредит попада в приложното поле на потребителската защита,
тъй като заемателят е физическо лице по заема, който не е предназначен за търговска или
професионална дейност и е потребител на финансова услуга по см. на § 13, т. 12 от ДР на
ЗЗП и във връзка с т. нар."тълкувателна приложимост" на Директива 93/13/Е /в случая чл. 2,
т. "б"/, според която националният съдия трябва да тълкува вътрешното право в
съответствие с директивите дори те да нямат директен ефект . Договорите за заем
съставляват финансови услуги и клаузите ,които са договорени от страните подлежат на
проверка за валидност при твърдения за наличие на специален фактически състав по чл.143
от ЗЗП.
С разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, законодателят е обявил за неравноправна всяка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Клаузите следва да са уговорени индивидуално на основание чл.146 от ЗЗП.В
разпоредбата са посочени и различни хипотези за тези клаузи.
Изключение от горното правило ,отнасящо се до договорите ,с които се предоставят
финансови услуги ,какъвто е процесния случай ,се съдържа в чл.144,ал.2 от ЗЗП.Съгласно
чл.144,ал.2,т.1 от ЗЗП- доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие
на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент дължим от
потребителя или на потребителя,или стойността на всички разходи,свързани с финансовите
услуги при условие,че е поел задължение да уведоми за промяната другата страна по
договора в 7 дневен срок и другата страна по договора да има правото незабавно да
прекрати договора.Другото условие ,което е приложимо само при безсрочните договори е
поемането на задължение от търговеца в тридневен срок да информира потребителя за
промените и потребителя да има право да прекрати договора –чл.144,ал.2,т.2 от ЗЗП.
В конкретния случай не е налице изключението в закона при положение,че не е
уговорено между страните възможност за прекратяване на договора при промяна на
лихвените условия. Ето защо, следва да се пристъпи към общия принцип и посочените
хипотези за неравноправност. Съгласно чл.143, т.5 от ЗЗП, неравноправна е клаузата ,която
задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка, като съгласно чл.145, ал.1 от ЗЗП,
неравноправността се преценява към момента на сключването на договора при вземане
предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора или друг
договор, от който той зависи, а според чл.146, ал.1 от ЗЗП , неравноправните клаузи в
договора са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
Процесният договор попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да отговаря на
императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочва какво
следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1
от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече
нищожност на сключения договор. Съдът намира, че в случая има нарушение на т.9 и т.10 от
посочената разпоредба. В т.9 е записано, че договорът трябва да съдържа лихвения процент
7
по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти;
в т.10 е записано, че договорът следва да съдържа информация за годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
В случая в чл.5 от договора формално е уговорена неустойка за неизпълнение за
задължение на ответника, но съдът намира, че фактически се дължи не неустойка, а
договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така,
доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия,
които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което
е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на
насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави поръчител, който обаче трябва да
отговаря на множество изисквания – за възраст, за работа по безсрочен трудов договор, за
минимален стаж при работодателя, за сравнително висок осигурителен доход, да няма лоша
кредитна история, да не е поръчител или заемател по друг договор. Освен това следва този
поръчител да представи и надлежна бележка от своя работодател и то издадена също в
много кратък срок, а именно не по-рано от 3 дни от деня на представянето й. Налагането на
толкова къси срокове въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да
изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси
поръчител, още по-малко да намери такъв, който следва да отговаря и на всички посочени
условия. Някои от тези условия всъщност не са нужни на кредитора, като например да
представи бележка от работодателя, издадена не по-рано от 3 дни преди представянето й.
Неясно защо се иска и поръчителят да има поне 6 месеца стаж при сегашния си работодател.
Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не
и невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение,
то съдът намира, че тя също поставя трудно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за
снабдяване с банкова гаранция, в размер за цялото задължение, валидна 30 дни след падежа
за плащане по договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е едва 3 дни,
предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова
обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Налага се
извод, че и двете опции по чл.5 от договора всъщност не дават възможност на длъжника да
избегне плащането на неустойка, тъй като са много трудно изпълними. След като това е
така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Тя
затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на
равни части, заедно с всяка погасителна вноска.
При тези трудно изпълними условия, за да не възникне задължението за неустойка,
8
както и предвид размера й от 256.52 лева /при главница от 700 лева/ съдът счита, че
неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна
функции и се превръща само в средство обогатяването на кредитора. Ето защо, тя е
нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно
с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В конкретния случай фактически е уговорена допълнителна
договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора.
След като това е така, налага се извод, че договорът за заем противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК, според
който, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В договора трябва да се посочи
размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е
включена и неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за
кредитора. Следователно годишният лихвен процент няма да е 40.32%, както е записано, а
следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от 256.52 лева, формално
уговорено като неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният
годишен лихвен процент.
Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на
ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от 256.52 лева,
изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. По
този начин не става ясно също така дали ГПР не надвишава пет пъти размера на законна
лихва /чл.19, ал.4 ЗПК/.
Горните мотиви важат и за таксата за таксата за експресно разглеждане на заявката за
паричен заем, уговорена в размер на 385.00 лева. Такава такса не се дължи по силата на
чл.10а, ал.2 ЗПК, тъй като заемателят не следва да заплаща такси за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Експресното разглеждане на молбата за кредит е част от
усвояването на кредита, поради което такса за такъв вид разглеждане не се дължи. Налага се
извод, че тази такса е всъщност печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се
плаща периодично, поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР, като в случая това
законово изискване не е спазено.
По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
ЗПК, атакуваните клаузи на договора за заем следва да бъдат обявени за нищожни – чл.22
ЗПК.
Предвид гореизложеното, съдът счита, че исковете са основателни, поради което
следва да бъде прогласена нищожността на клаузите на чл.1 ал.3 и чл.5 ал.2 от договора за
заем.
Предвид основателността на исковата претенция и съгласно разпоредбата на чл.78,
ал.1 ГПК съдът следва да присъди в полза на ищеца направените разноски по делото, за
9
които са представени доказателства. Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата от 100 лева, представляваща заплатена държавна такса. Съдът намира за
неоснователно възражението на ответника за прекомерност на заплатеното от ищеца
възнаграждение за адвокат. В договора за правна помощ и съдействие ищцата и адвоката са
определили възнаграждение по чл.38 ал.1 от ЗА. Според чл.38 ал.2 от ЗА и съгласно чл.7
ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съдът счита, че ответникът следва да заплати на ищцата възнаграждение за
адвоката в размер на 300 лева.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на М. Т. К. с ЕГН **********, от ........., със
съдебен адрес: .........., чрез адвокат М.М. против „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.Джавахарлал Неру № 28,
бл.АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г представлявано от Свилен Петков Петков, че
клаузата съдържаща се в чл.1, ал.З от Договор за паричен заем № 5633197 сключен между
страните, която предвижда заплащането на такса за експресно разглеждане на документите в
размер на 385 лева и клаузата съдържаща се в чл.5, ал.2 от Договор за паричен заем №
5633197, сключен между страните, която предвижда заплащането на неустойка в размер на
256,52 лева, са нищожни.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.Джавахарлал Неру № 28, бл.АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис
73Г представлявано от Свилен Петков Петков да заплати на адвокат М.В. М., с ЕГН
**********, с адрес: .......... на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение
от 300 лева.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.Джавахарлал Неру № 28, бл.АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис
73Г да заплати на М. Т. К. с ЕГН **********, от ........., със съдебен адрес: .........., чрез
адвокат М.М. сумата от 100 лева, представляваща заплатена държавна такса.
Дължимите суми могат да бъдат заплатени по следната банкова сметка: IBAN:
BG86UNCR70001521514235, BIC:UNCRBGSF с титуляр М.В. М..
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд - Стара Загора.
10
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
11