Р Е Ш Е Н И Е
№
261761 17.06.2021 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД-
ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XV- ти състав, в публично съдебно заседание
на двадесет и седми май две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при
участието на секретаря: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 14516 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Н.Р.Н., чрез адв. **** срещу „Вива
Кредит” ООД, с която са предявени обективно съединени искове с
правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК,
с който се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем
„******” № ****** от ******г., сключен между страните и при условията на
евентуалност иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр.
ал. 4, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена
недействителността на клаузите, обективирани в чл. 1, ал. 3, чл. 5, ал. 1 и ал.
2, вр. чл. 3, т. 8 от Договора, сключен между страните.
Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за паричен
заем „******” № ****** от ******г, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата парична
сума в размер от 600лв. Поддържа се, че клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договора
възлага в тежест на потребителя да заплати възнаграждение на кредитора, което е
свързано с присъща за него дейност. Изтъква се, че ответникът по занятие
предоставя кредитно финансиране, поради което разглеждането на документи за
отпускане на паричен заем е част от неговите задължения. Сочи се и че чл. 5, ал.
1 и ал. 2 от Договора предвиждат задължение за длъжника, в тридневен срок от
усвояването на сумата по договора да предостави обезпечение измежду следните:
поръчител физическо лице, което следва да отговаря на множество, кумулативно
установени изисквания или безусловна банкова гаранция в размер на цялото
задължение по договора за кредит. Изтъква се, че посочената клауза е
неравноправна и води до цялостна недействителност на процесния договор.
Поддържа се, че неустойката при непредоставянето на обезпечение в тридневен
срок от сключването на договора, представлява скрито възнаграждение за
кредитора. Сочи се и че потребителят не е известен как непредоставянето на
обезпечението ще се отрази на годишния процент на разходите по кредита.
Поддържа се, че предвид това е налице драстично разминаване между посочения в
договора ГПР и действителният му размер. Изтъква се, че ако сумата за неустойка
бе включена в ГПР, размерът му би бил доста над 50 % и по този начин би се
нарушила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се, че това води до
нищожността на клаузите на чл. 1, ал. 3, чл. 5, ал. 1 и ал. 2,
вр. чл. 3, т. 8 от Договора. Предвид
гореизложеното се предявяват процесните искове при условията на евентуалност.
Претендират се и разноски.
В срока по чл.
131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Вива Кредит” ООД, със становище за
неоснователност на предявените искове. Поддържа се, че в договора ясно и
недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати
длъжникът, както и годишният процент на разходите. Изтъква се, че в конкретния
случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира
вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника.
Поддържа се, че неустойката при
непредоставяне на обезпечение не следва да се включва при формиране на
ГПР по договора, доколкото тя касае последващо неизпълнение на договорно
задължение и не е ясно към момента на сключването му дали изобщо ще се
дължи. В тази връзка, акцентира се върху
обстоятелството, че ако длъжникът бе изпълнил задължението си за осигуряване на
обезпечение, то не би възникнала и дължимостта на вземането на неустойка. Моли
се, така предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
Между страните не се спори, а и от
приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между тях е
възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем ****** № ****** от ******г., по силата на който на ищцата е
предоставена сума в размер от 600 лв. /л. 21- 24/. Отразеният в договора годишен
фиксиран лихвен процент е 40, 32%, годишният процент на разходите е 49. 38%, а
задължението следва да се погаси на 22 вноски. Съобразно чл. 1, ал. 3 от Договора,
за предоставена услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят
дължи на кредитора такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен
заем в размер от 330 лв.
Липсва спор между страните и че клаузата
на чл. 5, ал. 1, т. 1 от сключения договор установява задължение за заемателя,
в тридневен срок от усвояване на финансовия ресурс да предостави на кредитора едно
от следните обезпечения: 1) физическо лице- поръчител, което да отговаря на следните,
кумулативно поставени изисквания: да представи бележка от работодателя си, издадена
не по- рано от 3 дни от деня от представяне и да отговаря на следните изисквания-
да е навършило 21 годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор; да има
минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход
в размер на 1000лв.; през последните 5 години да няма кредитна история в Централен
кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус не по- лош от
„редовен“; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор
за паричен заем в качеството си на заемател или 2) банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение на заемателя, посочено в чл. 3, ал. 1, т. 7 от
договора ( сума в общ размер от 1042, 80 лв.). При неизпълнение в срок на посоченото
задължение, длъжникът се е задължил да заплати на кредитора неустойка в размер от
220 лв., която кредиторът е разсрочил в чл. 5, ал. 2 от Договора и която се добавя
към всяка анюитетна вноска.
По силата на сключения договор за потребителски
кредит, на длъжника Н. е предаден погасителен план, както и копие от условията,
приложими към кредиторното правоотношение.
От приетото по делото заключение по изготвената
съдебно – счетоводна експертиза / л. 75- 78/, което вещото лице защити в ОСЗ,
проведено на 27.05.2021г./ л. 89- 90/ се изяснява, че в ГПР по процесния договор
са включени единствено разходите за договорна лихва. Посочено е, че с неустойката
при непредоставяне на обезпечение и с таксата за експресно разглеждане на искането
за отпускане на кредит, същият се оскъпява с 404, 0343 %.
Съдът кредитира заключението на вещото лице
в цялост, доколкото същото е обективно обосновано и съответно на останалия, приобщен
по делото доказателствен материал.
По
правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от
фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Вива Кредит"
ООД като заемодател и ищцата Н.Р.Н. е възникнало правоотношение по повод
предоставянето на паричен заем в размер от 600лв. Заемодателят е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика
и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т.
20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
В процесния случай,
твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с
чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са
неразривно свързани с клаузата на чл. 5, ал. 1 от Договора. Посочената разпоредба
от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните
обезпечения: физическо лице- поръчител ( което следва да отговаря на горепосочените
кумулативно поставени изисквания ) или банкова гаранция в размер от 1042, 80 лв.
(изискването е банковата гаранция да е в размера на общо дължимата по договора сума,
която е посочена в чл. 3, ал. 1, т. 7 от договора ). Прочитът на съдържанието
на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за
паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито
възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като
неустойка). Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за
потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер
( 600лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се
счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова
гаранция в размер от 1042, 80лв. (за което съответната банкова институция ще
изисква също заплащане) или физическо лице- поръчител, което да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към него ( така, както са
отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от
него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му
е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво
илюстрирани и от факта, че самият кредитор в чл. 5, ал. 2 от Договора, изначално
разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането
на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази
връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването
за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че
вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора
и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите..
Съгласно чл. 22 ЗПК, във
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен,
ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен
в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 38 %, но от съдържанието на договора
не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин
е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките,
при които става изискуема разписаната в чл. 5, ал. 2 от Договора „неустойка”,
то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при
формирането на ГПР.
Същото се отнася и до
разписаната в чл. 1, ал. 3 от Договора такса за експресно разглеждане на документи
за отпускане на кредит в размер от 330 лв. Ответното дружество предоставя кредитно
финансиране по занятие, като тази му дейност е неразривно свързана с разглеждането
на документите (заявката), подадена от всеки потенциален клиент. Съобразно изричната
норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изложеното
и след като ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се
явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът
не следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите ( без оглед
на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране ). Още повече, че изискваната
от ответника такса по чл. 1, ал. 3 от Договора в размер от 330 лв. представлява пряк разход по кредита и
следва да бъде включен при формирането на годишния процент на разходите ( чл.
11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК )
Впрочем, съобразно
заключението на вещото лице, ако „неустойката” и „таксата за експресно
разглеждане на документи“ бъдат включени в ГПР, размерът му нараства с 404,
0343%. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на
потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания
финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе
известно ( чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би
сключил договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума
в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с
чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено
на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.
19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата
на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично,
и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено
съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, ал. 1, т. 7 от Договора като
обща сума за заплащане от потребителя е посочена 1042, 80 лв. В тази величина
обаче, не е включена дължимата по чл. 5, ал. 2 от Договора „неустойка” в размер
от 220 лв. Чрез прибавянето на последната, общата сума, която следва да заплати
потребителят възлиза на 1262, 80 лв., което е повече от два пъти над размера на получения в заем финансов ресурс.
Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима
сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.
С оглед приетите по-горе постановки и
доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между
действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва
да се приеме, че договор за паричен заем ****** № ****** от ******г. е
нищожен на основание чл. 22
ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Макар и встрани от спора по делото, съдът счита за
нужно да изтъкне, че съгласно чл. 23 ЗПК,
когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
По
предявения евентуален иск.
Доколкото се уважава предявеният главен
иск, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие, обуславящо необходимост
от разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК, с който
се претендира да бъде прогласена недействителността на клаузите, обективирани в
чл. 1, ал. 3, чл. 5, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 3, т. 8 от Договора, сключен между страните
По
отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Предвид
това, то следва да бъде определено възнаграждение за процесуално
представителство от един адв. в размер на 318, 40 лева по чл. 38 ЗАдв. вр. чл.
7, ал. 2, т. 1 Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като
посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на адв. *****. Ищцовата
страна е сторила разноски за държавна такса в размер от 50 лв. и за депозит за
изготвянето на ССчЕ в размер от 100 лв., които следва да й бъдат заплатени от
ответника.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПРОГЛАСЯВА
на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК нищожността на Договор за
паричен заем ****** №
******
от ******г.,
сключен между Н.Р.Н., ЕГН ********** като заемател и „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********
като заемодател, поради това, че посоченият в договора годишен процент на
разходите не съответства на действителния годишен процент на разходите и не са
посочени компонентите и допусканията, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по договора.
ОСЪЖДА
„Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, ДА
ЗАПЛАТИ на адв. *******, със съдебен адрес:***, в качеството й на
пълномощник на ищцата Н.Р.Н., ЕГН **********, сума в размер на 318, 40 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставено на страната безплатно представителство в настоящото
производство за един адв., определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона
за адвокатурата.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Вива Кредит”
ООД, ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ на Н.Р.Н.,
ЕГН ********** сума в размер на 150 лв., представляваща сторени
разноски в рамките на настоящото производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/ Николай
Голчев
Вярно
с оригинала!
КЯ