№ 701
гр. Казанлък, 19.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:КЕТИ М. КОСЕВА
при участието на секретаря ГАЛИНА М. ГИЛЕВА
като разгледа докладваното от КЕТИ М. КОСЕВА Гражданско дело №
20255510101395 по описа за 2025 година
Предявени са иск за обявяване нищожност на договор с правно осн.
чл.26, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.22 от ЗПК и осъдителен иск за връщане на
получено без основание с пр. осн. чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.
Ищецът С. А. Б. ЕГН ********** моли съда да признае за установено по
отношение на ответника “София Комерс Кредит Груп” АД с ЕИК: *********,
че договор за потребителски микрокредит от разС.ие от дата 11.01.2023 г. е
нищожен на основание чл.26 ал.1 ЗЗД - като нарушаващ закона, морала и
добрите нрави, във връзка с чл.23 от ЗПК както и на основание чл.55 ал.1 пр.1
от ЗЗД да осъди “София Комерс Кредит Груп” АД да му заплати сумата в
размер на 194 (сто деветдесет и четири) лева, представляваща надвнесена
главница.
Претендира да бъде осъдено „София Комерс Кредит Груп” АД да му
възстанови направените от него разноски за платената държавна такса в
размер на 236.98 лева, както и таксата за нейното заплащане в размер на 4.51
лева или общо 241.49 лева.
Твърди, че на 11.01.2023 г. в качеството си на кредитополучател сключил
със „София Комерс Кредит Груп“ АД договор за потребителски микрокредит
от разС.ие, чрез средствата за комуникация от разС.ие (уеб сайт на
1
дружеството) в размер на 2000 (две хиляди) лева със следните условия:
§1. Кредиторът предоставя на Потребителя потребителски микрокредит
от разС.ие в размер на 2000 лева, за срок от 18 месеца, при 45,6% фиксирана
годишна лихва, 0.1249% лихва на ден и годишен процент на разходите
56.45%, като общата сума за погасяване е в размер на 2797.74 лева.
§3. Потребителят се задължава да върне на кредитора предоставения
потребителски кредит от разС.ие в общ размер на 2000 лева, на 18 равни
месечни вноски всяка в размер на 155.43 лева, дължими на всяко 11-то число
на съответния месец, подробно описани в погасителен план в §19.
§4. В тридневен срок от сключване на настоящия договор за
потребителски микрокредит от разС.ие, потребителят се задължава да осигури
на кредитора едно от следите обезпечения на договора за потребителски
микрокредит от разС.ие: а) поръчителство на едно физическо лице, което да
представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на
трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 90% от стойността на
отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1,5 минимални работни заплати; или б)
поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка
от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в
размер надвишаващ 50% от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък
от 1,5 минимални заплати.
§7. В случай че независимо от изразеното от потребителя преди
отпускане на кредита съгласие за предоставяне на обезпечение, потребителят
не представи в срок някое от обезпеченията по §6 от договора и не упражни
правото си на отказ от договора, страните приемат, че за кредитора настъпват
вреди от намаляване на кредитоспособността на потребителя, свързани с
предприемане от кредитора на нарочни мерки за регулиране на финансовия
риск, и затова страните се съгласяват, че потребителят заплаща на кредитора
обезщетителна неустойка в размер на 1876.68 лева, платима на 18 равни части
в размер на 104.26 лева, на падежите по §3 по-горе заедно със съответната
погасителна вноска.
Общият размер на месечните плащания на всеки съответен падеж по
договора е в размер на 259.69 лева, главница, лихва и неустойка, платими на
11 –то число на месеца от 11.02.2023 год. до 11.07.2024 г. вкл.
Видно от представеният му Стандартен европейски формуляр за
2
предоставяне на информация за потребителските кредити, представляващ
Приложение №2 към чл.5, ал.2 от Закона за потребителския кредит основните
характеристики на кредита са: Общата сума, която следва да заплати заедно с
лихвите и разходите, които могат да възникнат във връзка с кредита - 2797.74
лева. Приложимо за съответния вид кредит изискване е обезпечението, което
следва да предостави по договора за кредит: а) поръчителство на едно
физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател,
доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ
90% от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1,5 минимални
работни заплати; или б) Поръчителство на две физически лица, които да
представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на
трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 50% от стойността на
отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1,5 минимални работни заплати.
Разходи по кредита: 1. Фиксиран лихвеният процент по кредита -45.6%
годишно. 2. Годишен процент на разходите (ГПР) - 56.45%.
Кредит от 2000 лева със срок от 18 месеца се погасява на 18 равни
месечни вноски, всяка в размер на 155.43 лв. Лихва за целия период в размер
на 797.74 лв. - включена в месечните вноски. Общата сума за връщане е
2797.74 лв.
В случай, че кредитополучателят не представи в срок обезпеченията по
договора и не упражни правото си на отказ от договора, кредитополучателят
заплаща на кредитора обезщетителна неустойка в размер на 1876.68 лева,
платима на части, на уговорените падежи - по 104.26 лева, заедно със
съответната погасителна вноска.
Всички разходи свързани с изпълнение на задълженията по договора,
като банкови комисионни и такси за платежни системи,са изцяло за сметка на
кредитополучателя и стойността им се определя по тарифата на доставчика на
конкретната услуга.
Твърди, че кредитът е потребителски по смисъла на чл.19 ал.1 от ЗПК и
за него важат правилата за действителност на договор за кредит залегнали в
ЗПК, в глава трета, в който са уредени изискванията за форма и съдържание на
договора и във връзка с чл.22 от ЗПК.
Налице е нарушение по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Посоченият ГПР по
кредита в размер на 56.45% е неточен и заблуждаващ потребителя, тъй-като в
3
§ 6 от договора заемополучателят се задължава в срок от 3 дни от сключването
му да предостави обезпечение-поръчителство, а в § 7 от договора се
предвижда, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение заемателят дължи обезпечителна неустойка в размер на 1876.68
лева платима на 18 равни части, с което месечната вноска нараства със 104.26
лева. Въпросната “неустойка” не представлява неустойка по смисъла на
закона, тъй като няма присъщите на неустойката обезщетителна,
обезпечителна или санкционна функции. Същата се дължи при неизпълнение
на акцесорно задължение, като плащането й е разсрочено заедно с
погасителните вноски.
Съгласно чл.71 от Закона за задълженията и договорите: “Изпълнение на
срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато
длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил
дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.”
Т.е. непредоставянето на обещани обезпечения, когато страните са имали
реално очакване/намерение такива да се дадат-дава основание да се иска
незабавно цялото задължение. В случая обаче кредитора променя последиците
от липса на обезпечение и вместо да го санкционира с предсрочна
изискуемост, той начислява неустойка и удобно за него разсрочва
заплащането й заедно с погасителните вноски по кредита. Това е категорична
индикация, че нито една от страните по договор не е имала реално намерение
по договора да се предоставя обезпечение, нито да се ползват правата на
кредитора при непредоставянето на обезпечение. Следва да се отчита общата
воля на страните, че обезщетение няма да се предоставя, а ще се заплати
допълнителна сума некоректно наречена “неустойка”.
За намерението на страните може да се съди и при други обстоятелства.
Ако кредиторът наистина държи да получи обезщетението той би могъл да
отложи даването на кредит до получаването на обезпечението, каквато е
обичайната практика при предоставянето на обезпечени кредити. Следва да се
приеме, че волята на страните не е била да се предостави обезпечение, а да се
заплати така наречената “неустойка”, която в случая има чисто
възнаградителна функция, но заблуждаващо е наречена “неустойка” за да се
оправдае изключването й от годишният процент на разходите. Дори и
хипотетично да се приеме, че страните са допускали възможността исканите
4
обезпечения да се предоставят и тогава “неустойката “ да не се дължи, то това
плащане отново не е неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнение на
“задължението” да се предостави обезщетение, не са типичните последици от
договорно неизпълнение, които законът предвижда (предсрочна изискуемост
по чл.71 от Закона за задълженията и договорите, което е вид преустановяване
на действието на договора), а на против договорът продължава да се
изпълнява по първоначално заложения погасителен план, но при по-висока
цена, замаскирана като неустойка.
Следва да се счита, че договорената неустойка представлява
възнаграждение дължимо под условие ( ако не се предостави обезпечение ) и
затова размерът й следва да бъде включен в годишния процент на разходите ),
съгласно нормата на чл.19 ал.1 от ЗПК, която дава легална дефиниция на
понятието ГПР. Невключването на неустойката в посочения в потребителския
договор размер на ГПР води до това, че има разлика между посочения и
действително прилагания в потребителския договор размер на ГПР, което по
същество е равнозначно на непосочване на ГПР по кредита, което е нарушение
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
“Неустойката” от 1876.68 лв. при кредит 2000 лева, който трябва да се
върне за 18 месеца дава 104,26 лева допълнително оскъпяване на месец.
Същата е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално
при формирането на ГПР. С включването й в ГПР размерът на същия нараства
в пъти. Всичко това поставя потребителя в неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита. Налице е директно противоречие с чл.3, §1 и
чл.4 от Директива 93/13 на ЕИО. Бланкетното посочване единствено на
крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК. Целта на чл.19, ал.1 от ЗПК е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи информиран икономически обоснован избор дали да го сключи.
За да е спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, е необходимо в
договора да бъде посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
5
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,които длъжникът ще направи
и които са отчетени при формиране на ГПР.
Въпросната “неустойка” се явява разход по кредита, който следва да
бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР
(индикатор за общото оскъпяване на кредита) - чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК,
който съобразно правилото на чл.19, ал.4 от ЗПК не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, а клаузи в договор надвишаващи определените по ал.4 са нищожни
- чл.19, ал. 5 от ЗПК.
В тази връзка предвидените неустойки в договор за потребителски
микрокредит от разС.ие от 11.01.2023 г. за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, които да се кумулират към месечните
погасителни вноски, водят до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката на
практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява
сигурна неследваща се печалба за заемодателя. Нарушена е нормата на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, която възпроизвежда текста на чл.10(2) на Директива
208/48/ЕО, поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради
непосочени допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства,
каквито не са изрично разписани в нормата. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на
годишният процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за
сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл.22 от ЗПК. Предвид изложеното, договорът към момента на
подписването от страна на кредитополучателя е нямал задължителното си
съдържание по чл.11 от ЗПК, тъй като не е съдържал основни договорки. Ето
защо договорът за потребителски микрокредит от разС.ие от 11.01.2023 г.
следва да се счита за недействителен на основание чл.26 от ЗЗД във връзка с
чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
6
Твърди, че договорът за потребителски мирокредит от разС.ие от
11.01.2023 г. е предсрочно изпълнен на дата 30.01.2023 г., като по него са
извършени следните плащания: на дата 30.01.2023 г. - сума 2194 лв., № на
платежен документ 20230130029982106659, Банка ДСК. С това плащане е
изплатил сума надвишаваща, заемната такава със 194 (сто деветдесет и четири
) лева.
Ответникът “София Комерс Кредит Груп” АД с ЕИК *********,
представлявано от изпълнителния директор А.Д.С. оспорва изцяло
твърденията на ищеца за нищожността на договор за потребителски
микрокредит от 11.01.2023 г.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли като
неоснователни предявените от С. А. Б. срещу “София Комерс Кредит Груп“
АД искове. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, моли съда да осъди С. А. Б. да
заплати на “София Комерс Кредит Груп“ АД всички разноски, сторени от
дружеството във връзка с настоящото исково производство като претендира
да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.
Заявява, че договорът напълно съответства на повелителната норма на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, въвеждаща изисквания каква минимална информация
за потребителя задължително трябва да съдържа. Невключването на разхода за
заплащане на неустойката в годишния процент на разходите не заобикаля
забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК, защото тя, наречена така, е по начало вземане
с определеност на обезщетение за имуществени вреди и то без да е
необходимо да се доказват, предвидено да се дължи при неизпълнение на
задължението на ищеца да осигури обезпечението по §7 от договора. Подобен
вид разход правилото на чл.19, ал.3, т.2 от ЗПК изрично указва, че не е елемент
от ГПР, като при това особено съществено е обстоятелството, че не уточнява,
че в приложното му поле попадат само разходи, свързани с неизпълнение на
„основни“ задължения, а не и на „акцесорни“.
Поради липсата на разграничение между тях в закона, недопустимо е да
се прави такова от ищеца и да се „стеснява“ приложното поле на нормата
съобразно доводите в исковата молба.
Хипотетично, ако този вид разход е следвало да се включи в обхвата на
7
ГПК при изчисляването му, невключването му не води до недействителност
на целия договор, а до нищожност на самата клауза, щом именно с добавянето
й би се надвишил максимално допустимия му размер от 5 пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и валута - извод,
произтичащ от тълкувателния прочит на специалните правила на чл.19, ал.5 и
ал.6 от ЗПК, както и от прочита на чл.22 от същия закон в който текст сред
всички изчерпателно изредени нарушения на норми, не попада тази на чл.19,
ал. 4 от ЗПК.
Твърди, че щом е допустимо договаряне между кредитора и
кредитополучателя вторият да предостави на първия обезпечение за
изпълнение на поетите по договора задължения (чл. 71 от ЗЗД) и такова
договаряне не само не е забранено от ЗПК, а е допустимо (чл.23, чл.11, ал.1,
т.18 от ЗПК), правно логически е очевидно, че е допустимо и уговаряне на
неустойка за непредоставяне на обещаното обезпечение, тъй като правилото
на чл.92, ал.1 от ЗЗД дава свобода за прилагане при всякакъв вид
неизпълнение на договорно задължение.
Вземането изрично е предвидено да изпълнява функцията на неустойка,
която според модела на обезпечението не би могло да има друго
обезщетително покритие, освен риска от вреди във вид на допълнителни
разходи, свързани със събирането на всички дължими суми, които биха могли
да настъпят, тогава когато потребителят не изпълни задължението си да го
осигури и предостави.
Съществуването на вземането за неустойка трябва да се прецени на
собствено основание, т.е. отделно от клаузата за възнаградителната лихва. И
това е така, поради изричното им разграничение в договора по вид и
предназначение, което не позволява тяхното „обединение“. По този начин би
се стигнало до опасни прецеденти на обезсмисляне на външното, облечено в
изискуемата писмена форма изявление на волята, заради субективни
схващания по логически предположения за несъответствие с „истинското й“/
вътрешно/ съдържание и би се стигнало до подкопаване на всякаква правна
сигурност.
Накърняване на добрите нрави ще има, когато уговорката дотолкова
влиза в непримирим конфликт с трайно установените, възприети в обществото
неписани морални норми на поведение, призвани да бъдат осъзнато средство
8
и потребност за запазване на обективно достигнатото ценностно ниво на
цивилизация на определен етап от развитието му, без които било немислимо
запазването му, защото то почива на добродетелна, почтена и порядъчна
нравственост, на която би трябвало да се гради правото като регулатор на
отношенията, че буди от етична, просветна и вътрешно естествена у всеки
нормален, цивилизован човек, гледна точка, възмущение, накърняване на
чувството за справедливост, непоносимост и в крайна сметка - духовно/
морално/ осъждане с пълно отрицание, понеже е „непочтена“, „непорядъчна“
изява на „лоша“ нравственост. Разбира се обяснението на явлението
„накърняване на добрите нрави“ е трудно, понеже, освен че е неделимо от
субективизма, самият закон не посочва какво е „правното“ съдържание на
това абстрактно понятие.
Неустойката има за цел обезпечаване на вреди, които могат да
възникнат като допълнителни разходи при събиране на неизпълнение на
необезпечените кредитни парични вземания за главница и лихва и няма
никакъв конфликт с ограничението на чл.33, ал.2 от ЗПК отнасящо се до
максимално допустимия размер на правото на мораторна лихва при
неизпълнение на паричните задължения по договора за потребителски кредит.
Ищецът е имал право на избор на свободния финансов пазар на
кредитиране и в тази връзка е сключил и други договори за потребителски
кредит, съдържащи еднаква по фактически състав клауза за неустойка, като е
придобил изчерпателна информираност за задълженията му към ответника
при всяко възможно развитие на правоотношението им, т.е. бил е наясно при
какви условия и последици на неизпълнение се сключва договора,
включително и за предоставеното му право и да се откаже от него в 14 -дневен
срок от сключването му, щом е преценил, че няма възможност в предвидения
3- дневен срок да осигури обезпечение чрез поръчител в изпълнение на
поетото за това задължение.
Следва да се посочи, че в ЗПК изчерпателно са предвидени основанията
за недействителност на договора за потребителски кредит и същите не могат
да бъдат заменяни с други и да се тълкуват разширително, а именно, че при
неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е недействителен като
цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира това, а
именно чл.19, ал.4 ЗПК.
9
Твърди, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК - посочен е
ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на ГПР.
Договора за кредит отговаря на нормативно установените изисквания за
необходимо съдържание и не следва да намери приложение разпоредбата на
чл.22 ЗПК. Да се отрича валидността на целия договор и в частност на
клаузата за неустойка би било чужда на истинското правно мислене проява
/чл.5 от ГПК/ и в тази връзка исковете следва да се отхвърлят като
неоснователни.
От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в
съвкупност съдът намира за установено следното:
Безспорно в отношенията между страните е, че страните по делото С. А.
Б. ЕГН ********** и “София Комерс Кредит Груп” АД с ЕИК: ********* са
сключили на 11.01.2023 г. договор за потребителски микрокредит от разС.ие.
Видно от съдържанието на договора страните са уговорили дружеството да
отпусне на ищеца кредит в размер на 2000 лева със срок от 18 месеца за
погасява на кредита - 18 равни месечни вноски, всяка в размер на 155.43 лв., в
които вноски е включена лихва за целия период в размер на 797.74 лв. от
уговорения 45.6% годишно фиксиран лихвен процент. Общата сума за
връщане е посочена като 2797.74 лв. при ГПР по кредита в размер на 56.45%.
Под условия – ако кредитополучателят не представи в срок от 3 дни от
сключването на договора обезпеченията посочени в § 6 от договора и не
упражни правото си на отказ от договора, той заплаща на кредитора
обезщетителна неустойка в размер на 1876.68 лева, платима на части, на
уговорените падежи - по 104.26 лева, заедно със съответната погасителна
вноска заедно с всички разходи свързани с изпълнение на задълженията по
договора, като банкови комисионни и такси за платежни системи, по цени
определени по тарифата на доставчика на конкретната услуга. Обезпечението
приложимо за конкретния потребителски микрокредит от разС.ие е или
предоставяне на поръчителство на едно физическо лице, което да представи
служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото
възнаграждение в размер надвишаващ 90% от стойността на отпуснатия
кредит, но не по-нисък от 1,5 минимални работни заплати, или поръчителство
на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател,
10
доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ
50% от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1,5 минимални
работни заплати.
Законната лихва е равна на основния лихвен процент на Българската
народна банка за периода на забава, увеличен с 10 процентни пункта.
На основание чл. 35 от Закона за Българската народна банка БНБ е
обявила, че считано от 1 януари 2023 г. и към 11.01.2023 година, основният
лихвен процент (проста годишна лихва) е в размер на 1.42 на сто.
Годишният процент на разходите, на основание чл.19, ал.4 от Закона за
потребителския кредит, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, т.е не може да
бъде по-голям от 57,10 % към датата на сключване на договора за кредит –
11.01.2023 год.
Представен е неоспорен от ответника платежен документ за извършено
от ищеца в полза на ответника на 30.01.2023 година плащане сумата 2194 лв. с
основание „погасяване на заем“.
От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави
следните изводи:
Исковете са основателни и доказани и следва да бъдат уважени.
Договор за потребителски микрокредит от разС.ие от дата 11.01.2023 г. е
нищожен на основание чл.26 ал.1 ЗЗД - като заобикалящ закона и накърняващ
добрите нрави, във връзка с чл.21 и чл.22 от ЗПК. На основание чл.55 ал.1 пр.1
от ЗЗД, във връзка с чл.23 от ЗПК“София Комерс Кредит Груп” АД искът да се
възстанови на ищеца сумата в размер на 194 лева, представляваща недължимо
платена главница е основателен.
Когато разглежда дело с предмет потребителски кредит, съдът следва да
извърши служебно, като част от служебното начало в процеса, което е
визирано в чл. 7, ал. 3 ГПК като първо да провери дали договорът отговаря на
изискванията за форма и съдържание. Доколкото формата и съдържанието на
договора предмет на спора са формално спазени, съдът следва да провери
налице ли е нищожна клауза по чл. 26 ЗЗД, като проверката обхваща само
11
клаузите, които обуславят изхода на делото.
Налице е нищожна клауза в договора – клаузата посочваща размера на
ГПР по кредита. Действителния ГПР надхвърля допустимия от закона размер
по чл.19 от ЗПК.
„Годишен процент на разходите“ означава общите разходи по кредита за
потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и
когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф
Директива 2008/48. Нарушение на закона е, ако ГПР е посочен като процент,
но не са посочени основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване.
ГПР в сключения между страните договор е неправилно посочен. В него
не са включени разходите по §6 от договора при непредставяне на
обезпечение. Разходите по §6 от договора - при непредставяне на обезпечение
не представляват неустойка за неизпълнение на главното по договора
задължение. Предвид съдържанието на клаузата, съдът намира същата за
неравноправна по смисъла на чл.143, ал.2, т.3 от ЗЗП, защото неустойката
само формално е обвързана с неизпълнение на задължение за представяне на
обезпечение до три дни след сключване на заема, а се начислява преди
усвояването на същия /при подписване на договора/ и реално не е обвързана с
обезпечаване изпълнението на главното задължение.
Възраженията на ответника, че страните са допускали реално
представяне на обезпечение са неоснователни и не кореспондират със
събраните по делото доказателства. Ответникът не твърди и не представя
доказателства, че съществува потребител по подобен договор, който е
представил описаното в договора обезпечение и по този начин не се е
достигнало до изпълнение на клаузата на §6.
Уговорената неустойка няма характера на неустойка тъй като не е
свързана с претъпени вреди от неизпълнение на главното задължение на
кредитополучателя - невръщане на заетата сума, а е за друго наложено от
кредитора изискване, свързано с непарично задължение - обезпечаване на
обезпечението на изпълнението.
Липсата на обезпечение не представлява вреда, а е фактор свързан с
кредитния риск. За това непредставянето на обезпечение не може да се
санкционира с неустойка.
12
Посочен в размер по-нисък от действителния по договор ГПР
представлява заблуждаваща търговска практика.
Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е
свързано пряко с претърпените от неизпълнението на главното задължение
вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си
функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Съгласно т.3 от ТР №1/15.06.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС, ОСТК
клаузата на §6 от договора е нищожна, поради накърняване на добрите нрави,
поради обстоятелството, че уговорката за неустойка, излиза извън присъщите
на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Недействителността на неустоечната клауза сама по себе си не влече
след себе си нищожност на целия договор за кредит, ако договорът би бил
сключен и без предвидена неустойката за непредоставяне на обезпечение.
Доколкото обаче липсват доказателства, че това е възможно, а така също и
поради това, че вземането по §6 от договор за потребителски кредит от
разС.ие от 11.01.2023 година съставлява непозволено от закона оскъпяване на
заема, т.е. вземане, с което се цели да се заобиколи закона – въведената по чл.
19, ал.4 от ЗПК забрана да се надвишава допустимия от закона размер на ГПР,
съдът констатирайки наличие на нищожни клаузи, които не могат да бъдат
премахнати от основния предмет на договора, тъй като са част от основния
предмет на същия, намира че липсва императивно или диспозитивно правило,
с които тези клаузи могат да бъдат заменени, поради което следва да обяви
целия договор за нищожен.
Съдът е длъжен да прилага служебно правилата за изчислението на ГПР
и за недействителността на договора.
Неправилното изчисляване и посочване на ГПР в договора сключен
между страните има за цел и резултат заобикаляне изискванията на закона,
което е самостоятелно основание за недействителност на целия договор.
Неправилното изчисление на ГПР и въвеждането на разход като „неустойка за
непредставяне на обезпечение“ имат за цел да се заобиколи изискването на чл.
19, ал. 4 ЗПК и да се получи от кредитора неследваща му се облага, поради
което така формулираните клаузи за размера на ГПР и за неустойката са
нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Целта на Директива 2008/48 е да има единен съпоставим прозрачен
13
пазар на кредитите, защото по този начин потребителят ще може да сравни
предлаганите му продукти адекватно. При посочен грешен размер на ГПР, се
влияе върху преценката на потребителя, което е условие, за да се приложи
най-тежката санкция спрямо кредитора. Целта на уредбата на ГПР е чрез
императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и
посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните
продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя.
Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
на осн. чл.23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Директивата няма за цел да въвежда право на потребителя да не плаща и
да превръща търговеца в абсолютен заложник на процесуалните правила по
начин, че да не може да получи дори пари, които очевидно е дал и си иска
обратно. Кредит, освободен от такси и лихви, не значи дарение. Смисълът на
санкцията е да има възпиращ ефект, но и да се възстанови реалното
равновесие между страните, а не да се създава ново неравновесие и то
посредством съдебен акт.
Разноските на ищеца възлизат на претендираните от него 241,49 лв., от
които 236,98 лв. държавна такса за образуване на дело и 4,51 лв. такса за
банков превод на държавната такса.
Възраженията на ответника, че цената на предявения иск е 2797,74 лв., а
реално дължимата държавна такса е в размер на 111,90 лв. е неоснователно.
Исковете са два – установителен и осъдителен. Цената на установителния иск
съгласно чл.69 ГПК е формирана от съдържанието на договора и възлиза на
4674,42 лв., от които 2000 лв. главница +797.74 лв. + 1876.68 лв. „неустойка“.
Искането на ответника да му бъде присъдено юрискосултско
възнаграждение е неоснователно. Право на такова възнаграждение имат
организациите представлявани в съдебното производство от юрисконсулт, а в
настоящото производство липсват данни ответникът да е представляван от
юрисконсулт.
Ответникът следва да заплати на ищеца направените от разноски в
размер на 241,49 лв.
14
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за НИЩОЖЕН сключеният между С. А. Б. ЕГН **********
с адрес: гр. ***** и “София Комерс Кредит Груп” АД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. *****, представлявано от
изпълнителния директор А.Д.С. договор за потребителски микрокредит от
разС.ие от дата 11.01.2023 г. основание чл.26 ал.1 ЗЗД - като нарушаващ закона
и добрите нрави, във връзка с чл.22 от ЗПК.
ОСЪЖДА “София Комерс Кредит Груп” АД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. *****, представлявано от
изпълнителния директор А.Д.С. да заплати на С. А. Б. ЕГН ********** с
адрес: гр. ***** сумата:
194 лв. (сто деветдесет и четири) лева, представляваща
недължимо платена главница по договор за потребителски микрокредит от
разС.ие от дата 11.01.2023 г., в едно със законната лихва върху тази сума
считано от 27.05.2025 година и до изплащане на вземането.
241,49 лв., представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му
пред ОКРЪЖЕН СЪД - Стара Загора.
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
15