ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 144
гр. Бургас , 02.04.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
закрито заседание на втори април, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Пламена К. Георгиева
Върбанова
Детелина К. Димова
като разгледа докладваното от Детелина К. Димова Въззивно частно
гражданско дело № 20212100500367 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 274 и следващите от ГПК.
Постъпила е частна жалба от Д. И. П., ЕГН **********, чрез адв. Стефан Кенов, със
съдебен адрес: гр. Карнобат, ул. Тодор Каблешков № 8 против Определение №
262829/01.12.2020 г. постановено по гр.д. №7053/2020 г. по описа на БРС, с което
Бургаският районен съд е обявил, че не е компетентен да разгледа делото, образувано по
молба на Д. И. П., с правно основание в чл.127а, ал.2 от СК за даване на разрешение,
заместващо съгласието на бащата П. Г. П. за пътуване на детето на страните -А. П. П., род.
на 0*.0*.20** год. до страните от Европейския съюз, Сърбия, Турция и Северна Македония
за срок до 31.12.2025 год. и е прекратил производството по делото.
В частната жалба се сочи, че с прекратяването на делото е нарушен основен принцип,
на който се основава Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. на Съвета на Европа, а именно
гарантиране на свободното движение на хора. Не съществувала обективна възможност и
механизъм, по който германски съд да приложи разпоредбата на българския закон и в
частност чл. 127а СК. Намира, че посоченият регламент е неприложим за производство по
чл. 127а от СК. Нямало категорични данни, че към датата на образуваното исково
производство обичайното местопребиваване на детето е на територията на Германия, като
счита, че извод за това не следва да се прави само въз основа на адресната регистрация на
майката. Счита, че съдът не е съобразил, че от датата на раждане на детето е изминал кратък
период от време, както и че с оглед световната пандемия, пътуванията били ограничени.
Само трайното местопребиваване на детето в друга държава от ЕС определяла
международния елемент по спорове, свързани с родителските права съобразно посочения
1
регламент. Според чл. 118, ал. 2 ГПК, ако съдът прецени, че делото не му е подсъдно, той го
изпраща на надлежния съд, а в случая, производството било прекратено, което съставлявало
отказ от правосъдие. Прави се искане определението на БРС да бъде отменено, а делото да
бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия.
Въззиваемата страна П. Г. П. депозира писмен отговор, в който излага доводи за
неоснователност на частната жалба. Заявява, че още в исковата молба ищцата е заявила, че
към момента детето се намира в Германия, като счита, че този факт е безспорен по делото.
Поради това намира за правилен извода на БРС, че делото не попада в обхвата на
международната компетентност на българския съд. Излага съображения за недопустимост
на искането и поради липса на правен интерес, както и в частта, в която се иска
заместващото съгласие да бъде дадено за период след развода. Счита, че искането е и
неоснователно, като сочените пътувания са неограничен брой и без времеви ограничения, а
дестинациите – формулирани твърде общо.
Съдът по допустимостта на частната жалба намира, че същата е подадена против
подлежащ на обжалване съдебен акт, в съответния законоустановен срок и изхожда от
легитимирано лице, имащо право на жалба, поради което същата е допустима и подлежи на
разглеждане по същество. След преценка на процесуалните предпоставки за допустимост на
жалбата и събраните доказателства по делото във връзка с доводите на страните, прие за
установено следното:
Пред Районен съд – Бургас е предявен иск от Д. И. П. против П. Г. П., с правно
основание чл. 127А ал.2 от СК за даване на разрешение, заместващо съгласието на бащата -
ответник за пътуване на детето на страните А. П. П., род. на 0*.0*.20** год., в чужбина - до
страните от Европейския съюз, Сърбия, Турция и Северна Македония за срок до 31.12.2025
год. В исковата молба са изложени твърдения, че молителката, заедно с детето живеят в
Германия. Посочено е, че съгласието е необходимо, за да може майката с детето да се върнат
през лятото на 2021 г. в България и след края на ваканцията им тук да се върнат
безпрепятствено в дома им в Германия.
Ответникът П.П. депозира писмен отговор по чл. 131 ГПК, с който е направено
възражение за липса на компетентност на български съд да разгледа делото. Посочва, че
детето живее в Германия, и в този смисъл предявения иск попада в материално приложното
поле на Регламент /ЕО/№ 2201/2003г. на Съвета на Европа. Излага твърдения, че с ищцата
са заминали заедно за Германия през месец март, 2019 г., където нейните родители са се
установили от по – рано. Детето на страните се е родило в Германия на 0*.0*.20** г. , като
още от преди раждането техните взаимоотношения са се влошили. След като родителите на
ответника ги посетили в Германия, за да видят внучката си, отношенията между страните са
се обтегнали още повече и на 01.03.2020 г., П.П. се върнал в България. Не е съгласен детето
да остане да живее в Германия, но ищцата категорично отказвала да се върне в България. В
допълнение излага съображения за недопустимост на производството поради липса на
2
правен интерес, тъй като към настоящия момент ищцата разполагала с декларация –
съгласие за пътуване на детето, която била с валидност до 28.04.2021 г.. Освен това между
страните било висящо дело за прекратяване на брака, с решението по което съдът ще
определи въпросите за местоживеенето на детето, упражняването на родителските права и
личните отношения с другия родител. Моли за потвърждаване на определението на БРС.
Районният съд, за да постанови обжалваното определение, излага съображения, че не е
компетентен да се произнесе по така предявения иск по чл. 127а ал.2 от СК, тъй като същият
попада в обхвата на Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. Предвид нормата на чл. 8, т. 1 от раздел 2
на Регламент № 2201/2003г. на Съвета на ЕО е предоставена обща компетентност на
съдилищата на държава - членка по дела, свързани с родителската отговорност за детето, ако
детето има обичайно местопребиваване в тази държава - членка по времето, когато съдът е
сезиран. Тази обща компетентност по принцип можело да бъде пророгирана по силата на чл.
12, §3 от Регламента, но в настоящия случай не била налице втората изискуема
предпоставка, визирана в посочената норма, а именно компетентността на българския съд
да е призната и от двете страни, тъй като с отговора на исковата молба ответникът е заявил
изрично оспорване в този смисъл.
Бургаският окръжен съд, в настоящия съдебен състав, намира, че частната жалба е
неоснователна.
По отношение на първото оплакване, че с прекратяването на производството се
нарушавал принципа за гарантиране свободното движение на хора, както и че не
съществувал механизъм, по който германски съд да постанови заместващо съгласие на
бащата –български гражданин, съдът намира същото за неоснователно. В подкрепа на
твърдението си за липса на правен ред, по който да бъде дадено разрешение от германски
съд за пътуване на детето, страната не представя никакви доказателства. Наред с това не
сочи дали до момента е отправяла подобно искане, което да е било оставено например без
разглеждане по съображения за липса на правна процедура /механизъм/, по който искането
да бъде разгледано по същество или пък подобно искане да е оставено без уважение по
други съображения. Подобно хипотетично твърдение за липса на правен ред, по който
германски съд да издаде заместващо съгласие за пътуване на дете от родител, който е чужд
гражданин, не би могло да даде основание за дерогиране правилата за международна
подсъдност на споровете за родителска отговорност, доколкото последните са от значение за
допустимостта на производството. Следва да се посочи, че производството по чл. 127а, ал. 2
от СК има характер на съдебна администрация и същото може да бъде отново инициирано,
ако бъде установено, че компетентния съд в Германия е отказал да разгледа искането с
аргумент, че подобна процедура не е предвидена в националното законодателство на тази
държава. В допълнение и във връзка с това конкретно оплакване на молителката, съдът
извърши справка в публикуваните данни в официалния електронен сайт на европейската
съдебна мрежа /https://e-justice.europa.eu/, в раздел „законно отвеждане на дете в друга
държава“, съдържащи информация относно актуалните законодателните разрешения в
3
отделните държави – членки по въпросите относно начините, по които детето може да бъде
прехвърлено правомерно в друга държава, ако другият родител не даде съгласие затова,
както и относно правилата за временно прехвърляне / напр. ваканция, здравни грижи и др./ и
трайното прехвърляне, и констатира, че в Германия съществува правен ред, по който в
случай на разногласие между родителите по въпроса за извеждането на детето от страната
подлежи на разглеждане в съдебно производство, развиващо се по съответните процесуални
правила.
Съдът намира за неоснователно и второто възражение на жалбоподателката, според
което Регламент № 2201/2003г. на Съвета на ЕО е неприложим по отношение на спор с
правно основание чл. 127а от СК. Разрешение по този въпрос е дадено с Решение от
21 октомври 2015 година по дело C‑215/15, постановено по повод отправено преюдициално
запитване на ВКС. По поставения въпрос, Съдът на ЕС е отговорил, че искът на единия
родител съдът да замести липсващото съгласие на другия родител за пътуването на детето
им извън държавата членка по неговото пребиваване и за издаването на паспорт на името на
това дете попада в материалното приложно поле на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета
от 27 ноември 2003 година.
По оплакването, че по делото липсвали категорични данни, че към датата на
образуване на исковото производство, обичайното местопребиваване на детето е в
Германия, съдът намира следното. В практиката на СЕС (решение по дело С-523/2007) е
разяснено, че понятието „обичайно пребиваване” по смисъла на чл. 8, пар. 1 Регламент /ЕО/
№ 2201/2003 г. трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото,
което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда, като
следва да се вземат предвид различни критерии /продължителността, редовността,
условията и причините за престоя на територията на държава членка, причините за
преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и
условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални
отношения, поддържани от детето в посочената държава/. В решението се посочва, че
националната юрисдикция следва да установи обичайното пребиваване на детето при
отчитане на всички фактически обстоятелства, специфични за конкретния случай.
В настоящия случай, и двете страни по делото не спорят по факта, че детето от датата
на раждането си - 0*.0*.20** г. до датата на предявяване на исковата молба живее в
Германия заедно с ищцата. Същевременно, самата молителка, в исковата си молба, заявява,
че заместващото съгласие на ответника е необходимо, защото иска през следващото лято на
2021 г. да се върне в България с ******* си, за да се види с нейни родственици, и след края
на ваканцията да се върне безпрепятствено в дома им в Германия. Ответникът в своя
отговор посочва, че родителите на молителката са се установили в Германия, където
работят, както и че тя самата категорично е отказала да се върне в България. Така
изложените от страните твърдения, които същите не оспорват, дават основание да бъде
направен извод, че обичайното местопребиване на детето е в Германия, какъвто извод е
4
направил и Бургаският районен съд.
Не са налице, а и не се твърдят от ищцата, визираните изключения
по чл.9, 10 и 12 от Регламент № 2201/2203. В мотивите на обжалваното определение,
районният съд е обсъдил защо намира, че не е налице хипотезата на чл. 12 от регламента, и
по – конкретно липсата на втората предпоставка, изискваща признаване на компетентността
на българския съд и от двете страни. Настоящият състав намира за правилни изводите на
съда в тази насока, поради което ги споделя и счита, че следва да бъдат потвърдени.
Досежно следващото възражение, че след като било прекратено производството по
делото, същото не било препратено на надлежния съд по аргумент от чл. 118, ал. 2 от ГПК,
следва да се отбележи, че съдът, прекратяващ делото поради липса на международна
компетентност, няма задължение да указва на ищцовата страна кой е компетентният съд за
разглеждане на исковата молба, доколкото всеки съд сам решава дали е компетентен.
По изложените съображения обжалваното определение се явява законосъобразно и
подлежи на потвърждаване.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 262829/01.12.2020 г. постановено по гр.д.
№7053/2020 г. по описа на БРС, с което Бургаският районен съд е обявил, че не е
компетентен да разгледа делото, образувано по молба на Д. И. П., с правно основание в
чл.127а, ал.2 от СК за даване на разрешение, заместващо съгласието на бащата П. Г. П. за
пътуване на детето на страните -А. П. П., род. на 0*.0*.20** год. до страните от Европейския
съюз, Сърбия, Турция и Северна Македония за срок до 31.12.2025 год. и е прекратил
производството по делото.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 274, ал.
4 вр. чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5