№ 3512
гр. София, 29.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Нели С. Маринова
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100507156 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 3906 от 27.04.2022 г., постановено по гр. д. № 52738 по описа за
2021 г. на СРС, 145 състав, са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“
ЕАД, ЕИК *******, срещу Е. С. М. положителни установителни искове за признаване
за установено съществуването на вземания на ищеца по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 59
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД към ответника за следните суми: 436 лева – главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2017 г.
до м.12.2018 г. за топлоснабден обект, находящ се в гр. София, ул. „******* с абонатен
№ 380359, и 132,08 лева – мораторна лихва, начислена върху главницата и текла в
периода 31.07.2018 г. – 20.04.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК от по ч.гр.д. № 23154 по описа за 2021 г. на
Софийския районен съд, 145 състав.
С оглед изхода от спора първоинстанционният съд разпределил и отговорността
за разноски между страните по правилата, установени в нормата на чл. 78 от ГПК,
осъждайки ищеца „Топлофикация София“ ЕАД да заплати на основание чл. 78, ал. 3
ГПК на ответника Е. С. М. сумата от 300 лева – разноски, сторени в хода на
първоинстанционното производство за адвокатско възнаграждение.
Недоволен от постановеното решение останал ищецът в производството,
предвид което депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт. В жалбата се излагат
1
оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението, тъй като
неправилно първият съд приел, че ответникът не се явява задължено лице за заплащане
на исковите суми за предоставена топлинна енергия за стопански нужди. От
доказателствата по делото се установявало, че ответникът е собственик на имота, като
между него и ищцовото дружество не е сключен договор за продажба на топлинна
енергия, въпреки отправената покана, поради което и именно ответникът се е обогатил
за сметка на ищеца с процесните суми. Обяснява, че между страните има сключен
договор за срок от 1 година /от 12.05.2010 г. до 12.05.2011 г./, като насетне нов договор
между тях не е подписван. Поддържа, че след изтичането на срока на гореспоменатия
писмен договор, ищецът неведнъж е отправял покани за сключване на последващо
съглашение, но до реално сключване на контракт така и не се е стигнало. С оглед
дадените аргументи, е заявено искане за отмяна на постановеното решение и за
уважаване на предявените искове. Претендира разноски, в това число за
юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна Е. С. М., чрез своя надлежно упълномощен до
окончателното приключване на делото процесуален представител – адв. К. С. от САК,
се възползва от правото си да подаде отговор на въззивната жалба в срока и по реда на
чл. 263, ал. 1 ГПК, с доводи за неоснователност на същата и с молба за оставянето й
без уважение. Първоинстанционният съд е анализирал правилно, законосъобразно и
мотивирано ангажираните по делото доказателства, достигайки до правдивия извод, че
в действителност съществува облигационна връзка между страните по делото, предвид
което и искът по чл. 59 ЗЗД не следва да се уважава. Претендира разноски за
адвокатски хонорар за настоящата инстанция.
Третото лице помагач на страната на въззивника – ищец „Техем Сървисис“ ООД
не заявява становища по жалбата.
Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД, и с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми,
както и несъответствия на дейността на съда с правилата на процесуалния закон, които
да налагат отмяна на съдебното решение само на това основание. Във връзка с
2
доводите на страните, релевирани във въззивното производство, настоящият състав на
съда намира, че дължи собствен анализ на формираната в хода на съдебното дирене
пред СРС доказателствена съвкупност, както и излагането на свои мотиви по
приложението на закона и основателността на заявените от ищеца претенции.
По същество въззивният съд намира, че решението на СРС е правилно и следва
да бъде потвърдено, като съображенията за това са следните:
С оглед правната квалификация на предявените искове правилно районният съд
е разпределил доказателствената тежест между страните по спора.
При иск с правна квалификация по чл. 59 ЗЗД спорното материално право се
обуславя от кумулативната даденост на следните предпоставки: 1) наличие на
обогатяване у ответника и обедняване на ищеца, 2) общ правопораждащ факт,
причиняващ едновременно обогатяването и обедняването, 3) липса на основание
(конкретен юридически факт) за едновременното настъпване на обедняването и
обогатяването и 4) правен интерес от предявяването на иска, обусловен от липса на
възможност за защита с друг иск. В конкретния случай посочените предпоставки водят
до извода, че в тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 59,
ал. 1 ЗЗД е да докаже, че е доставил топлинна енергия в твърдените количества и на
посочената стойност, с което ответникът се е обогатил, спестявайки дължимата за
същите цена. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже, че е погасил задължението си към ищеца.
Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство и
продажба на топлинна енергия за заявения в исковата молба период, се регулират със
Закона за енергетиката. Нормата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ регламентира, че продажбата
на топлинна енергия за стопански нужди се извършва на основата на писмени договори
при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и клиенти на
топлинна енергия за небитови нужди. Съгласно §1, т. 33а (изм. ДВ, бр. 66/26.07.2013
г.) от ДР на ЗЕ, "небитов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.
От така цитираните разпоредби следва изводът, че за да са налице отношения на
покупко-продажба на топлоенергия за небитови (или т.нар. „стопански“) нужди е
необходимо да се сключи писмен договор, който да обвързва страните и да
регламентира правата и задълженията им по правоотношението за продажба на
топлинна енергия, какъвто в случая не се твърди да е сключен между страните за
процесния период.
Имуществените облаги имат материално естество и те са оценими в пари.
Изразяват се в увеличаване на актива на имуществото на обогатения, в намаляване на
неговите пасиви или спестяване на обогатения на някои разходи, които той иначе е
3
трябвало да понесе. В последната хипотеза спестяването на разходи води до
обогатяване, в случай че разходите са били необходими и ответникът по иска с правно
основание чл. 59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество, без да
съществуват изгледи за тяхното връщане. В този смисъл са разясненията, дадени с
решение № 587/01.11.2010 г. по гр. д. № 941/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по
реда на чл. 290 ГПК. В настоящия случай се твърди, че ответникът е спестили разходи
за доставената и ползвана топлинна енергия за процесния имот, на който е собственик.
Ето защо въззивният съд следва да даде отговор на въпроса основателни ли са
предявените искове, с оглед събраните в първоинстанционното производство
доказателства.
Установено е по делото от приетото от първостепенния съд писмено
доказателство: нотариален акт за продажба на недвижим имот № 57, том 1-ви, рег. №
3881, дело № 45 от 2010 г., вписан в Агенцията по вписванията с вх. рег. № 15630 от
23.04.2010 г., че ответникът е станал собственик на следния недвижим имот, а именно -
Магазин № 11 /единадесет/, находящ се в гр. София, общ. Столична, район Триадица,
жилищен комплекс „Стрелбище“, на ул. „*******, блок ******* на партерния етаж на
сградата.
От страна на ищеца е представен и договор № 4937 от 29.07.2003 г., съгласно
който етажна собственост с адрес гр. София, ул. „*******, блок ******* „Стрелбище“
и „Техем Сървисис“ ЕООД сключват контракт дружеството да извършва дяловото
разпределение на топлинна енергия в сградата.
Приложено по делото е и заявление, депозирано от Е. С. А.а, с адресат
ищцовото дружество топлопреносител, изготвено на 12.05.2010 г. и заведено под №
1049/12.05.2010 г. във фирмата разпределител.
С отговора на исковата молба ответникът е възразил, че е налице основание за
извършеното разместване на имуществени блага, а именно сключен между страните
договор за продажба на топлинна енергия.
С доклада по делото съдът е указал на ищеца, че следва да докаже, при това
пълно и главно обедняването си – количеството и цената на доставяната през исковия
период топлинна енергия, обогатяването на ответника – че последният е консумирал
тази енергия и използвал посочената услуга, както и наличието на пряка връзка между
обогатяването и обедняването.
Нормата на § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ (отм., бр.54 на ДВ от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.) определя като потребител на енергия или природен газ за стопански
нужди всяко физическо или юридическо лице, което купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация,
горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за стопански нужди,
както и лица на издръжка на държавния или общинския бюджет.
4
Нормата на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ (нова ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.), определя като „небитов клиент“ клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация,
горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.
Съгласно чл. 149 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия се извършва на
основата на писмени договори при общи условия, сключени между лицата,
лимитативно изброени в чл. 149, ал. 1, т. 1-6 от ЗЕ, а именно: производител и
топлопреносното предприятие; производител и пряко присъединени клиенти на
топлинна енергия за небитови нужди; топлопреносно предприятие и клиенти на
топлинна енергия за небитови нужди; топлопреносно предприятие и асоциации на
клиентите на топлинна енергия в сграда - етажна собственост; топлопреносно
предприятие и доставчик на топлинна енергия; доставчик на топлинна енергия и
клиентите в сграда - етажна собственост.
Според разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и
са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.
Като е взел предвид обстоятелството, че от представените по делото писмени
доказателства се установява фактът на съществуваща между страните валидна
облигационна връзка по повод предоставянето на топлинна енергия за „небитови
нужди“: и то не само във времето от 12.05.2010 г. до 12.05.2011 г., с оглед заявено от
страна на потребителя нарочно желание тази връзка да продължи, предвид изготвеното
именно на 12.05.2011 г. заявление от страна на ответника за сключване на договор
съгласно Общите условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди от
„Топлофикация София“ ЕАД на потребители в град София, за процесния топлоснабден
имот, правилно първият съд е отхвърлил претенциите, като недоказани.
Въззивният състав на съда намира оплакванията на въззивника за допуснати от
първия съд процесуални нарушения и превратно интерпретиране на събраните в хода
на съдебното дирене доказателства за неоснователни. С въззивната жалба ищецът
оспорва правилността на извода на районния съд, че ответникът не дължи на ищеца
исковите суми в качеството си на потребител на топлинна енергия за стопански нужди.
В този смисъл инвокира нарочни възражения, че страните не са подписали нарочен
договор помежду си касателно процесния период, поради което и исковете с правно
основание чл. 59 от ЗЗД следва да се уважат.
Според възприетото в т. 1 от ТР № 2 от 17.05.2018 г. по т.д. № 2/2017 г. на ОСГК
на ВКС трети лица, ползващи имота по силата на договорно правоотношение, са
5
носители на задължението за заплащане на доставената топлинна енергия за битови
нужди към топлопреносното предприятие, но само когато между тези трети лица и
топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за същия имот, през времетраенето на които ползвателят е клиент на
топлинна енергия за битови нужди и дължи цената и на топлопреносното предприятие.
Установява се от представените по делото писмени доказателства, че ищецът и
ответникът са били формално обвързани за срок от една календарна година – от 12 май
2010 година до 12 май 2011 година. Ищецът обаче нито твърди, а още по-малко
установява след 2011 г. да е прекъснал подаването на топлинна енергия до обекта. Ето
защо и въззивният съд, споделяйки тезата на първоинстанционния съд, счита, че
адресираното до „Топлофикация София“ ЕАД заявление от 12.05.2011 г.,
представляващо своего рода предложение за сключване на договор за доставка на
топлинна енергия по смисъла на чл. 13 от ЗЗД, е породило правния си ефект и
облигационната връзка между тях е продължила да съществува, макар и същата да не
била нарочно обективирана.
Следва да се обърне внимание, че исковете са предявени от ищеца по реда на чл.
59 ЗЗД именно с твърдения, че ответникът не е потребител поради липсата на сключен
договор с последния и с оглед липсата на такова качество. СРС е постановил, че
отхвърля иска поради наличие на облигационно правооотношение, породено от
договор за доставка на топлинна енергия за стопански нужди между страните, с което
се явява неизпълнена от страна на ищеца доказателствена му тежест да установи по
делото, че именно ответникът е лицето, ползвало имота през периода без наличие на
договор, с оглед което именно ползване без основание ищецът твърди да са е обогатил
за негова сметка.
Нещо повече, самият ищец в хода на процеса, в това число и пред въззивната
съдебна инстанция, признава, че предложението за сключване на договор за доставка
на топлинна енергия по смисъла на чл. 13 от ЗЗД е прието от „Топлофикация София“
ЕАД и същия е сключен за срок от една година. В светлината на чл. 175 от ГПК
въззивният съд преценява този факт с оглед на останалите обстоятелства по делото,
индикиращ признание на ищеца, че страните са обвързани помежду си от валидна
облигация. Възражението на ищеца, че всъщност договорът бил ограничен за срок от
една година е неоснователно, понеже, на първо място, в самото предложение по чл. 13
от ЗЗД /заявлението от 12.05.2011 г./ не е разписано договорната връзка да е срочна
такава, още по-малко е посочен срок в размер на една година, в рамките на който само
страните ще са обвързани от този контракт.
На второ място, никъде в материалния закон не е установено, че договорите,
сключени между дружеството топлопреносител и потребителя за „небитови нужди“, са
със законоустановен срок на действие, още по-малко, че този срок е точно една година.
6
Последно, ако дружеството – ищец действително считаше, че отношенията му с
ответника са преустановени от 12.05.2012 г., то непонятно е за въззивния съд защо
същият е продължил да престира по един договор, с който вече не следва да се счита
обвързан, доставяйки топлинна енергия до процесния обект следващите 5 години.
Въззивният също възприема извода на първоинстанционната инстанция, че доколкото
след 12.05.2011 г., а и след 12.05.2012 г. ищецът е продължил да доставя топлинна
енергия до процесния недвижим имот – магазин, като това обстоятелство е безспорно
установено по делото, то на основание чл. 293, ал. 3 от ТЗ не може да се изведе
различно освен че ищецът не е оспорил действителността на сделката. Напротив,
продължил е да се възприема като валидно обвързан по силата на съществуващ
контракт между него и Е. С. М. за доставка на топлинна енергия за „стопански нужди“
до магазин, находящ се в гр. София, ул. „*******, *******
Тук е мястото да се посочи, че макар във въззивната жалба да се съдържат
изрични твърдения, че ищецът многократно отправял предложения до ответника за
сключване на договор, но последният не приемал нито едно от тях, то доказателства за
тези твърдения не са ангажирани нито пред СРС, нито пред СГС, поради което и в
приложение на правилата за доказателствената тежест, ищецът следва да понесе
неблагоприятните последици от неустановяване на наведените твърдения.
Правилно според въззивния съд СРС е приел, че правото на собственост,
притежавано от ответника по силата на договора за покупко-продажба, обективиран в
нотариален акт от 2010 г., не е достатъчно, за да обуслови извод за основателност на
предявената претенция по чл. 59 ЗЗД.
Ето защо всички оплаквания, направени с жалбата, са неоснователни, с оглед
което същата следва да се остави без уважение. При липсата на други доводи,
релевирани от въззивника, обжалваното първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено на основание чл. 271 от ГПК.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението на
първоинстанционния съд следва да се потвърди и в частта за разноските, а
неоснователността на въззивната жалба обуславя правото на въззиваемия да
претендират присъждането на разноски за производството на основание чл. 78, ал. 3
вр. с чл. 273 от ГПК.
В качеството си на въззиваем ответникът е депозирал, чрез процесуалния си
представител, отговор на въззивната жалба, подадена от ищеца, и макар да не е
представляван в проведеното пред въззивния съд едно открито съдебно заседание, в
защита на страната по делото е депозирана писмена защита.
7
В светлината на т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на
ВКС и доколкото по делото е приложен договор за правна защита и съдействие от
22.06.2022 г. с уговорен размер на възнаграждението от 300 лева, платени при
подписване на договора, въззивният съд приема, че по делото са налице доказателства,
установяващи реални разноски в размер на горепосочената сума, която следва да бъде
възложена в тежест на ищеца.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3906 от 27.04.2022 г., постановено по гр. д. №
52738 по описа за 2021 г. на СРС, 145 състав.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, да заплати на основание
чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 от ГПК, на Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул.
*******, сумата от 300 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в
настоящото производство.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Техем
Сървисис“ ЕООД на страната на въззивника „Топлофикация София“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. от чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8