№ 3934
гр. София, 21.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20221100504630 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №96 от 06.01.2022 г., постановено по гр. дело № 37362/2021
г. Софийският районен съд е признал за установено по иск по чл. 79, ал. 1 от
ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД, предявени по реда на чл. 422 ГПК, че П.
Ф. Ц. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 858,08 лв., представляваща главница за
незаплатена топлинна енергия за периода от 01.10.2017 г. до 30.04.2019 г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното
изплащане; сумата от 137,11 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за периода от 15.09.2018 г. до 26.11.2020 г.; сумата от 28,03 лв.,
главница за услуга по дялово разпределение за периода от 01.12.2017 г. до
30.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане, за които суми е била издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 11.01.2021 г. по ч. гр. дело № 61512/2020 г.,
като е отхвърлил иска за главница за топлинна енергия за сумата над
уважения размер от 858,08 лв. до пълния претендиран размер от 898,32 лв. за
периода от 01.05.2017 г. до 30.09.2017 г. ведно със законната лихва за този
период; иска за лихва за забава над сумата от 137,11 лв. до претендирания
размер от 146,53 лв.; иска за услуга дялово разпределение за разликата над
уважения размер от 28,03 лв. до пълния претендиран размер от 29,64 лв. за
1
периода от 01.11.2017 г. до 30.11.2017 г, ведно със законната лихва за този
период., както и иска за сумата от 6,21 лв., представляваща обезщетение за
забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.12.2017 г.
до 26.11.2020 г.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от П. Ф. Ц., с която се
обжалва решението в частта, в която е било признато за установено, че дължи
на ищеца сумата от 858,08 лв., представляваща главница за незаплатена
топлинна енергия за периода от 01.10.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със
законната лихва; сумата от 137,11 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за периода от 15.09.2018 г. до 26.11.2020 г. и сумата от 28,03 лв.,
представляваща главница за услуга по дялово разпределение за периода от
01.12.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва.
Въззивницата поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е
приложил института на погасителната давност, като за периода от 01.05.2017
г. до 30.04.2018 г. са били признати за дължими и суми, които са погасени по
давност. Оспорва наличието на облигационна връзка с ищцовото дружество,
като се позова на липсата на молба – декларация за откриване на партида при
ищцовото дружество. Заявява, че съдът неправилно е уважил предявените
искове за лихва за забава, доколкото ищецът не е представил доказателства за
датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството и не е установил, че
длъжникът е изпаднал в забава за заплащане на процесните суми.
Въззивницата оспорва дължимостта и на сумите за услуга дялово
разпределение, като счита, че ищецът не е представил доказателства нито за
основанието, нито за размера им. Предвид изложеното моли съда да отмени
решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли
изцяло предявените искове.
В срока по чл. 263 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД и от третото лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа страна следното:
Районният съд е бил сезиран с положителни установителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и
чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че е депозирал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с вх. № 23071991 срещу
ответницата П. Ф. Ц. за сумата от 898,32 лв., представляваща главница за
периода от м. май 2017 г. до м. април 2019 г.; сумата от 146,56 лв. лихва за
периода от 15.09.2018 г. до 26.11.20202 г.; сумата от 29,64 лв. – главница за
услуга по дялово разпределение за периода от м. ноември 2017 г. до м. април
2019 г. и лихва за забава за периода от 31.12.2017 г. до 26.11.2020 г. в размер
на 6,21 лв., за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 61512/2020 г. по описа на
2
Софийския районен съд, 39-ти състав. Постъпило е възражение по чл. 414
ГПК от длъжника на 12.02.2021 г., с оглед на което ищецът е подал искова
молба по реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК. Твърди, че ответницата е клиент на
дружеството, в качеството си на собственик по смисъла на чл. 164 от ЗЕ на
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ‚Стрелбище“, р-н ****
инсталация **********/аб. № 128558. Твърди, че съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ
продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното
предприятие се осъществява при публично известни Общи условия /ОУ/ за
продажба на топлинна енергия от "Т.С." ЕАД на потребители за битови
нужди в гр. София, които се изготвят от дружеството и се одобряват от ДКЕР
към Министерски съвет, с които се регламентират търговските отношения
между потребителите на топлинна енергия и дружеството; правата и
задълженията на двете страни; редът за измерване, отчитане, разпределение и
заплащане на топлинната енергия; отговорностите при изпълнение на
задълженията и др. Ответницата не е упражнила правата си по чл.150, ал.3 ЗЕ
и спрямо нея са влезли в сила Общите условия, одобрени с Решение от 2016 г.
на ДКЕВР, публикувани във в-к Монитор, в сила от 10.07.2016 г. Посочва, че
в чл. 31, ал. 1 от ОУ е определен редът и срокът, по които купувачите на
топлинна енергия са длъжни да заплатят месечните дължими суми, който
срок е 45 дни от датата на публикуването им на интернат страницата на
дружеството, с изтичането на който клиентите се считат в забава и на
основание чл. 86 от ЗЗД се начислява лихва за забава. Заявявал е, че през
процесния период ответницата е използвала доставената топлинна енергия и
към датата на предявяване на исковата молба не е погасила задълженията си.
На следващо място сочи, че сградата, в която се намира имотът на
ответницата, е сключила договор за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия с „Т.с.“ ЕООД в изпълнение на
разпоредбата на чл. 138б от ЗЕ, което е изготвило прогнозни месечни вноски,
а след края на отчетния период изравнителни сметки на база реален отчет на
уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбите на Наредба
№ 16-334 от 2007 г. Моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответницата, че дължи претендираните суми, за
които е издадена заповед за изпълнение.
В срока по чл. 131 ГПК с отговора на исковата молба ответницата
изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявените
искове по основание и размер и е направила възражение за погасителна
давност. Излага доводи, че давността за претендираните вземания е
тригодишна и е започнала да тече още към датата на възникването им,
независимо от датата на издадените по-късно фактури. Оспорва качеството си
на собственик, ползвател или носител на друго вещно право върху имота,
както и наличието на облигационна връзка с ищеца. Заявява, че в тежест на
ищеца е да докаже освен правото на собственост или друго вещно право
върху имота и обстоятелството, че това лице, в качеството си на потребител
по смисъла на Закона за защита на потребителите реално е поръчал
3
консумацията на претендираното количество топлинна енергия. На следващо
място, посочва, че ищецът не е ангажирал доказателства за датата на
публикуване на процесните суми в сайта на дружеството или по друг начин,
респективно не е установил изпадането в забава на ответницата за този
период. На тези основания счита, че неоснователни са исковете за вземане за
лихва за забава. Оспорва и дължимостта на претенцията за услуга дялово
разпределение, за установяването на които смята, че не са представени
никакви доказателства. С оглед неоснователността на главния иск, смята, че е
неоснователен и акцесорния за мораторната лихва. Моли съда да отхвърли
предявените искове.
На 08.12.2020 г. „Т.С.“ ЕАД е подало заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК., по което е била издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. дело № 61512/2020 г. От представения по делото
нотариален акт № 168 от 13 декември 1993 г. е видно, че ответницата П. Ф. е
придобила собствеността върху недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к.
„Стрелбище“, ул. „****., а с нотариален акт № 125 от 10 декември 1997,
обективиращ договор за дарение между нея и дъщеря й Б.Б., е запазила
пожизнено право да ползва имота. С удостоверение от 03.06.2014 г. е
установена идентичността между имота по нотариалните актове и процесния
недвижим имот. От представените писмени доказателства се установява
също, че с протокол, към който е приложен списък на етажните собственици,
общото събрание на етажните собственици на сградата, в която се намира
процесния апартамент, е взело решение да се сключи договор за дялово
разпределение на топлинната енергия с дружеството „Т.с.“ ЕООД, с оглед на
което е сключен договор № 1369/19.06.2002 г. Представен е договор № 144 от
29.07.2015 г. между „Т.С.“ ЕАД и „Т.с.“ ЕООД за услуга дялово
разпределение и индивидуални справки за използване на топлинна енергия за
процесния период, формуляри за отчет на уредите за дялово разпределение,
от които се установява количеството и стойността на доставена топлинна
енергия за процесния период.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението а по допустимостта му - в
обжалваната част. Решението е валидно и допустимо в обжалваната част. В
частта, в която исковете са уважени, първоинстанционното решение е влязло
в сила поради необжалването му. Предмет на въззивната проверка е
първоинстанционното решение в осъдителната му част.
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове
с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД,
предявени по реда на чл. 422 ГПК, за плащане на стойността на доставена
топлинна енергия за битови нужди за имот в сграда - етажна собственост, за
4
възнаграждение за дялово разпределение и обезщетение за забава за плащане
на същите. За да се уважат главните искове по делото, следва да се установи,
че за процесния период между ищеца и ответниците е съществувало валидно
правоотношение, по силата на което ищецът се е задължил да доставя
топлинна енергия срещу задължение на ответницата да заплати стойността й,
както и че ищецът е изпълнил точно своите задължения и е доставил
конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за същото, както и че е
носител на вземане за възнаграждение за дялово разпределение на енергията,
по отношение на което ответницата е възникнало задължение за заплащане.
За да бъдат уважени предявените акцесорни искове за присъждане на
обезщетение за забава, ищецът следва да установи при условията на пълно и
главно доказване дължимостта на главниците и изпадане в забава от страна на
длъжника. В тежест на ответницата е да докаже, че претендираните суми са
погасени по давност, при условията на евентуалност – че са платени.
Съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови
нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично
известни ОУ, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
комисията. Съгласно §1, т. 2а „битов клиент" е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни
сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа се извършва въз
основа на писмен договор със собствениците или титулярите на вещното
право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които имат
качеството на клиенти на топлинна енергия за битови нужди по чл. 153, ал. 1
ЗЕ. В това си качество те дължат цената на доставената топлинна енергия.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по делото от
представените писмени доказателства се установява наличието на
облигационна връзка между ищцовото дружество и ответницата, която макар
и да е прехвърлила процесния имот с безвъзмезден договор за дарение на
дъщеря си, е запазила пожизнено право на ползване върху същия.
Следователно същата е запазила качеството си на битов клиент в изяснения
по-горе смисъл и дължи заплащане на цената на доставената топлинна
енергия. В този смисъл са и постановките на Тълкувателно решение № 2/2018
г., постановено по тълкувателно дело № 2 по описа за 2017 г. на Общото
събрание на Гражданска колегия на ВКС.
Неоснователно се явява и възражението на ответницата, че се касае за
хипотеза на „непоискана услуга“ по смисъла на Закона за защита на
потребителите. Съгласно действащата нормативна уредба не се изисква
съгласие на всички етажни собственици, а присъединяването на сградата към
топлопреносната мрежа става въз основа на решение на общото събрание на
етажната собственост при сключен писмен договор между производител и
потребител (чл.138 ал.1 ЗЕ), а прекратяване на топлоснабдяването е уредено
като възможно само при постигнато съгласие между всички собственици и
5
титуляри на вещно право на ползване в сградата (чл.153 ал.2 ЗЕ). Отделният
етажен собственик може да прекрати топлоподаването към отоплителните
тела в имотите си, но остава потребител на топлинната енергия, отдадена от
сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата
(чл.153 ал.6 ЗЕ). Непоискана е тази доставка, при която доставчикът
предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да
е изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че
непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за
потребителя задължение за плащане (чл.62 ал.2 ЗЗП). С тълкувателно
решение № 2 от 2017 г. по тълкувателно дело № 2 по описа за 2016 г. на
Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС е прието, че това
законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на
отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл.133 ал.2 ЗЕ (в
редакция след измененията ДВ бр.30/ 2006 г.) изисква решение на общото
събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към
топлопреносната мрежа.
По делото е обявено за безспорно обстоятелството, а и се установява от
събраните по делото доказателства, че ищцовото дружество е доставило
топлинна енергия до процесния имот на стойност 898,32 лв. за периода от
01.05.2017 г. до 30.04.2019 г., както и услуга дялово разпределение в размер
на 29,64 лв. Паричното вземане срещу доставяне на топлинна енергия е
срочно задължение, чиято изискуемост настъпва, съгласно чл. 33 от ОУ в 45-
дневен срок от изтичане на периода, за който се отнася, без да е необходимо
отправяне на покана. Предвид изложеното доказана се явява и претенцията на
ищцовото дружество за заплащане на обезщетение за забава в размер на
законната лихва с правно основание чл. 86 ЗЗД в размер на 146,53 лв. Това
обаче не се отнася за паричното задължение, дължимо срещу услуга дялово
разпределение, което не е уговорено като срочно и неговата изискуемост на
основание чл. 84, ал. 2 ЗЗД настъпва след отправена покана. По делото не се
твърди и не се сочат доказателства за отправена и получена покана за
плащане на дата, предхождаща датата на подаване на исковата молба, поради
което претенцията за лихва върху главницата за услуга дялово разпределение
в размер на 6,21 лв. за периода от 31.12.2017 г. до 26.11.2020 г. се явява
неоснователна.
Предвид доказаността на исковите претенции на ищеца, следва да бъде
разгледано своевременно направеното възражението на ответника за
погасителна давност. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 3/2012 г. по т.д.
№ 3/11 г. на ОСГТК на ВКС, задълженията на потребителите на
предоставяните от топлофикационните дружества стоки и услуги се
характеризира с изпълнение на повтарящи се парични задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ
факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми
без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви,
6
поради което същите се погасяват с изтичането на 3-годишен давностен срок
по чл.111, б. "в" ЗЗД, както и лихвите за забава. А съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД,
давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В
конкретния случай, предвид срочния характер на вземанията за главница за
доставена топлинна енергия, същите стават изискуеми с настъпване на
уговорения между страните срок по чл. 33 от ОУ, а именно –в 45-дневен срок
от изтичане на периода, за който се отнасят задълженията. Съгласно чл. 116.
б.“б“, предл. 1 от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иска. В случая
това е датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК – 08.12.2020 г. С оглед на така изложеното, настоящият състав намира,
че погасени по давност се явяват част от претендираните периодични
вземания, а именно за периода от м май 2017 г. до м. септември 2017 г. в
размер на 40,24 лв. Предвид изложеното неоснователен се явява искът за
главница за доставена топлинна енергия за сумата от 858,08 лв. до пълния
предявен размер от 898,32 лв. По отношение на главницата за услуга дялово
разпределение, давността започва да тече от датата, на която вземането е
възникнало. Следователно погасени по давност се явяват претенциите за
периода от 01.11.2017 г. до 30.11.2017 г, на стойност 1,61 лв. Искът за
разликата от 28,03 лв. до пълния предявен размер от 29,64 лв. се явява
неоснователен.
Съгласно чл. 119, ал. 1 от ЗЗД, с погасяването на главното вземане се
погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, поради което
неоснователен се явява акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД за обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху погасените вноски за доставена
топлинна енергия. При така изложеното следва да бъде отхвърлен искът по
чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва,
изчислено върху главницата за топлинна енергия за сумата над 137,11 лв. до
пълния предявен размер от 146,53 лв., равняваща се на 9, 42 лв., както и
изцяло искът за обезщетение за забавено плащане, начислена върху главница
за услуга дялово разпределение в размер на 6,21 лв.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите
на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваната част следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
Страните са направили своевременно искане за присъждане на
разноски. В конкретния случай настоящият съдебен състав намира, че
разноски на въззиваемата страна не следва да се присъждат, предвид
обстоятелството, че по делото не е депозиран отговор на въззивната жалба и е
подадена единствено бланкетна молба преди датата на откритото съдебно
заседание.
Така мотивиран, СЪДЪТ
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №96 от 06.01.2022 г., постановено по гр.
дело № 37362/2021г. по описа на Софийския районен съд, 39-ти състав в
обжалваната част.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач
„Т.с.“ ЕООД, ЕИК ****, конституирано с определение по реда на чл. 220
ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8