Решение по дело №1481/2024 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 118, ал. 3, във вр. с ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалба на Ю. С. Ю., чрез адв. В. Ч., против Решение № 1012-26-442-1 от 11.12.2024 г. на Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Хасково (ТП на НОИ – Хасково), с което е отхвърлена жалбата му срещу Разпореждане № 261-00-3625-3/20.11.2024 г. на Ръководител на Осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково.

В жалба са развити доводи за неправилност на оспорения административен акт поради противоречие с материалния закон. В тази връзка се поддържа, че Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност и Регламент (ЕО) № 987/2009 за неговото прилагане се прилагали директно и били с приоритет пред националното законодателство. При наличието на изключението от общото правило, а именно чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. – завръщане на жалбоподателя на територията на Република България като безработно лице и декларирано намерение да търси работа и да се установи трайно тук, центърът на интересите му бил в България, а това определяло и мястото на обичайното му местопребиваване по смисъла на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. Поради това компетентна институция да отпусне обезщетението за безработица бил НОИ, респ. ТП на НОИ – Хасково.

Предвид изложеното се иска да се отмени оспореното решение на Директора на ТП на НОИ – Хасково и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на на Осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково, като се върне преписката на длъжностното лице по „Пенсионно осигуряване“ в ТП на НОИ - Хасково за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя с указание за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ). Претендират се и направените по делото разноски.

Ответникът по жалбата - Директор на ТП на НОИ-Хасково, чрез процесуалния представител – старши юрисконсулт Д. С., я оспорва като неоснователна, поради което се иска жалбата да бъде отхвърлена.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във вр. с 144 АПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Ю. С. Ю. e подал до Директор на ТП на НОИ – Хасково заявление с вх. № 261-00-3625/14.10.2024 г. за отпускане на ПОБ, в което е посочил, че е упражнявал трудова дейност в [държава] за периода от 01.03.2020 г. до 30.09.2024 г., като е приложил и документи за това.

В хода на административното производство жалбоподателят е представил и писмена декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Чрез Електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС от ТП на НОИ – Хасково е изискана информация по случая, а с Разпореждане № 261-00-3625-1/16.10.2024 г. Ръководителят на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Хасково, на основание чл. 54г, ал. 4, т. 1 КСО, във вр. с чл. 54, ал. 1 т. 5 АПК, е спрял производството по отпускане на ПОБ, образувано по заявлението на жалбоподателя с мотиви: събиране на доказателства за осигурителен стаж и/или осигурителен доход, придобит при прилагане на разпоредбите на международен договор, по който Република България е страна, или на европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност, удостоверяване на причината за прекратяване и държавата на пребиваване.

По преписката са налични Структуриран електронен документ (СЕД) U017, издаден от компетентната осигурителна институция на [държава], в който са удостоверени осигурителни периоди на жалбоподателя в [държава] от 04.03.2020 г. до 30.09.2024 г., както и СЕД Н006, удостоверяващ пребиваването на лицето в периода на последна заетост в [държава].

С Разпореждане № 261-00-3625-2/14.11.2024 г. Ръководителят на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Хасково, на основание чл. 55 АПК, е възобновил производството по заявлението на жалбоподателя.

С Разпореждане № 261-00-3625-3/20.11.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Хасково, на основание чл. 54ж, ал. 1 и във вр. с член 11, параграф 3, буква „а“ и член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) 883/2004, е отказано отпускане на ПОБ по чл. 54а КСО на жалбоподателя.

Разпореждането е получено лично от Ю. С. Ю. на 26.11.2024 г., а с жалба вх. № 1012-26-442/09.12.2024 г. го е оспорил по административен ред.

С Решение № 1012-26-442-1 от 11.12.2024 г. Директорът на ТП на НОИ – Хасково е отхвърлил жалбата му. След като е позовал на приложимите в случая разпоредби на Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност и на Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004, тълкуванията, направени от Съда на ЕС в Определение по дело С-30/22, както и на представените СЕД U017 и СЕД Н006, административният орган е приел, че в периода на последната заетост на жалбоподателя в [държава] това е била и държавата по пребиваване, като той е живял там за период от време, през който е осъществявал трудовата си дейност. Със завръщането си в Република България след месец септември 2024 г. жалбоподателят променил своето обичайно пребиваване, но приложимите регламенти обвързвали държавата по пребиваване именно с периода на последната заетост. Не е прието, че той попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) №883/2004, туй като по време на последната си трудова заетост е пребивавал в [държава], а не в държава-членка, различна от компетентната държава, поради което не можело да се приеме, че завръщайки се в Република България, жалбоподателят се е завърнал в държавата си по пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си след приключване на заетостта, като се е завърнал в държавата си по произход, но не и по пребиваване. Потвърдил е крайния извод на оспореното разпореждане, че в случая държавата по пребиваване съвпада с държавата по последна заетост на жалбоподателя и Република България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

По делото няма данни кога това решението е било получено от оспорващия, а жалбата му срещу него е подадена чрез административния орган на 20.04.2024 г.

В хода на съдебното производство от жалбоподателя се ангажираха писмени доказателства – удостоверение № 23/07.03.2025 г., свидетелство за основно образование рег. № 223/27.05.2003 г., удостоверение за раждане № 1327/16.12.2013 г., както и гласни такива чрез разпит на свидетелите К. С. Л. – съжителства на съпружески начала с жалбоподателя, и А. И. Ю. – негова майка. От техните показания се установява, че от 2020 г. в продължение на 4 г. и 7 м. Ю. С. Ю. е работил в [държава] с цел осигуряване на средства за семейството, а то останало в България. Изпращал им редовно пари, по време на отпуските се връщал, като нямали намерение да се местят в чужбина.

Съдът счита, че следва да се кредитират показанията на разпитаните свидетели, естествено преценени съгласно изискванията на чл. 172 ГПК, доколкото са логични и последователни, в резултат на непосредствени и лични възприятия, кореспондират на събраните по делото писмени доказателства и не се опровергават от други такива.

При така установената фактическа обстановка и като извърши на основание чл. 168, ал. 1 АПК проверка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК, съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е подадена от надлежнo легитимирано лице, имащо правен интерес от оспорването, в законоустановения срок за това и срещу годен за обжалване административен акт, поради което е процесуално допустима. На следващо място, тя е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 150 и чл. 151 АПК.

Разгледана по същество, жалбата се явява основателна поради следните съображения:

По делото няма спор, а и с оглед разпоредбата на чл. 117, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 2, б. "б" КСО следва, че обжалваният административен акт е издаден от материално и териториално компетентен орган.

Същият е обективиран в законоустановената писмена форма и съдържа всички реквизити, които са предвидени за спазване при издаването му.

На следващо място не се твърди, а и при извършената служебна проверка не се установява той да противоречи на целта на закона, или при издаването му да е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствени правила.

Според настоящия съдебен състав оспореното решение, както и потвърденото с него разпореждане, обаче са в несъответствие с материалния закон.

На първо място правилно е прието от административния орган, че Република България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.н. Разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Правилно е и разбирането му, че регламентът се прилага пряко, т.е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност, и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Вярно е и че по отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004 г. Според параграф 1 от с.з. лице, което е безработно частично или през различни периоди и което, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е живяло в държава-членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата-членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава-членка, както ако е пребивавало в тази държава-членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава-членка. В параграф 2 на чл. 65 от Регламента е предвидено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено. Съгласно чл. 11, параграф 3, б. “в“ от Регламента - спрямо лице, получаващо обезщетения за безработица в съответствие с чл. 65 съгласно законодателството на държавата-членка по пребиваване, следва да се прилага законодателството на тази държава-членка. Определение за компетентната институция, която следва да отпусне и предостави обезщетението за безработица, се съдържа в чл. 1, буква р) от Регламент № 883/2004, като това е институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата членка, в която се намира институцията. На следващо място правилно е посочено в оспорения акт, че легалното определение на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, § 3, буква "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 и това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Последното се определя с оглед центъра на интересите на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти – продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в това число постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, семейното положение и роднинските връзки на лицето и други примерно изброени в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Съгласно § 2 на чл. 11 от същия регламент, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което намерение произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. Тук е уместно да се отбележи и че в чл. 1, букви "й" и "к" от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между понятията "пребиваване" и "престой". Тези определения са необходими, за да се установи коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки. Въз основа на правилото за само едно приложимо законодателство (чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004) се налага извод, че по смисъла на регламентите всяко лице може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигуряване, отпускани по местожителство. Правото на постоянно пребиваване по смисъла на чл. 16, § 1 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, не се покрива с дефиницията на "пребиваване" по смисъла на чл. 1, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004. Постоянното пребиваване по смисъла на Директивата, възникващо за граждани на Съюза, които са пребивавали законно в приемащата държава-членка в продължение на непрекъснат срок от пет години, цели да обезпечи сродните права и еднаквите възможности на гражданите на съюза и на гражданите на приемащата държава, но разпоредбите на Директивата не засягат законовите, подзаконовите или административните разпоредби, определени от държава членка, които биха били по-благоприятни за лицата (чл. 37), тоест получените права въз основа на нормите на директивата, респективно на нормите от националните законодателства, с които е транспонирана, не би следвало да засягат по-благоприятните права, произтичащи от националните норми. По аргумент на по-силното основание и приоритета на Регламента на ЕС пред вътрешните норми, разпоредбите на Директивата не би следвало да засягат правата, които гражданите на ЕС биха имало по силата на регламент на ЕС, какъвто е Регламент (ЕО) № 883/2004.

При това положение съдът счита, че противно на приетото в обжалваното решение, не може единствено и само по съображения, основани на продължителността на полагане на труд по трудово правоотношение в друга държава-членка, да се прави извод относно това дали лицето трайно и постоянно се е установило в държавата членка, на територията на която лицето работи. Това е така, тъй като центърът на жизнените интереси не може да се определя по презумпция от продължителността на периодите на полагане на зависим труд в друга държава членка, нито съществувалата в друга държава членка трудовоправна връзка и нейната продължителност следва да се разглеждат като приоритетен критерий при определянето на центъра на интересите. При преценката следва да се изхожда от причините, обусловили промяната на пребиваване от една държава членка в друга и намерението (решението) на лицето за установяване в съответната държава, които следва да бъдат изведени от обективни факти. За това решение се съди по обективните проявления от поведението на лицето, което е упражнило правото си на свободно движение - дали това право е реализирано само с оглед осигуряване на трудови доходи, но без преместване на дом, семейство и със запазване на социалните контакти или обратно - касае се за реализирано решение за промяна на мястото на живеене от една държава членка в друга.

Във връзка се конкретния случай следва да се съобрази следното:

Няма спор между страните, а и се установява по делото, че жалбоподателят е български гражданин, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. За времето от 04.03.2020 г. до 30.09.2024 г. той е пребивавал в [държава], което е било свързано с трудовата му заетост в тази държава, като няма данни да е притежавал там движимо и/или недвижимо имущество, нито да е имал формирано решение за установяване в [държава]. Същият не е бил пограничен работник и към датата на депозиране на заявлението за отпускане и изплащане на обезщетение за безработица е напълно безработно лице. Установи се от събраните гласни доказателства и че семейството му се намира в България, като през годините на работа в [държава] винаги е поддържал контакти с тях. В представената декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е посочил адрес в България и с [държава] го свързва само работата. Нито в административната преписка, нито в хода на настоящото съдебно производство са ангажирани някакви доказателства, които да установяват пребиваване или връзки (социални, икономически и др.) на Ю. С. Ю. с [държава] след приключване на трудовата дейност на територията на тази държава членка. След прекратяване на трудовото си правоотношение не се е регистрирал (т. е. не се е поставил на разположение) в службите по заетостта там, а се е регистрирал в Република България, където се е завърнал.

При тези установявания по делото се налага извод, че действително жалбоподателят има намерение трайно да се установи в България, която страна вече се явява и центърът на жизнените му интереси. Съответно прилагайки реда на чл. 11, § 1 и § 2 от Регламента по прилагане, следва да се приеме, че в случая мястото на обичайно пребиваване на оспорващия е в Република България. В този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Ето защо и приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, а именно - законодателството на Република България, респ. НОИ чрез ТП в [населено място], с оглед заявения постоянен адрес, се явява компетентната институция, която да се произнесе по заявлението за отпускане на поисканото парично обезщетение по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

Като е отказал да разгледа по същество заявлението на жалбоподателя за отпускане на обезщетение със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС, след като е доказано наличието на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава членка на ЕС и на намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, съответно има подадена декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, административният орган неправилно е тълкувал и приложил закона. В този смисъл е и трайната практика на настоящата инстанция, изразена в Решение № 1194 от 19.03.2024 г. по адм. д. № 1333/2023 г., Решение № 4809 от 18.11.2024 г. по адм. д. № 735/2024 г., Решение № 1270 от 14.02.2025 г. по адм. д. № 1121/2024 г., Решение № 1385 от 18.02.2025 г. по адм. д. № 1160/2024 г., Решение № 2317 от 12.03.2025 г. по адм. д. № 1018/2024 г. и др., всички по описа на Административен съд – Хасково, която и този съдебен състав споделя.

По изложените съображения жалбата на Ю. С. Ю. се явява основателна, респ. обжалваното от нея решение и потвърденото с него разпореждане са незаконосъобразни, поради което следва да бъдат отменени.

Доколкото естеството на акта не позволява решаването на въпроса по същество, преписката следва да бъде изпратена на съответния компетентен административен орган за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя за отпускане на ПОБ при съобразяване с дадените в мотивите на настоящото решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

С оглед изхода на спора и че жалбоподателката е направила изрично искане за разноски, на основание чл. 143, ал. 1 АПК, единствено в полза на същата следва да се присъдят такива в общ размер на 710,00 лева, от които 10,00 лева за внесена държавна такса и 700,00 лева за платено възнаграждение за един адвокат по представения Договор за правна защита и съдействие.

Мотивиран от горното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2 АПК, съдът

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Решение № 1012-26-442-1 от 11.12.2024 г. на Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Хасково (ТП на НОИ – Хасково), с което е отхвърлена жалбата на Ю. С. Ю., чрез адв. В. Ч., срещу Разпореждане № 261-00-3625-3/20.11.2024 г. на Ръководител на Осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково.

ИЗПРАЩА преписката на Ръководителя на Осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково за ново произнасяне по заявление с вх. № 261-00-3625/14.10.2024 г. от Ю. С. Ю., [ЕГН], адрес: [населено място], [жк], вх. *, ет. *, ап. *, съобразно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Националният осигурителен институт със седалище [населено място] да заплати на Ю. С. Ю., [ЕГН], адрес: [населено място], [жк], вх. *, ет. *, ап. *, сумата от 710,00 лева, представляваща направени разноски по делото.

Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 119, във вр. с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ КСО.