Р Е Ш Е Н И Е
№……...../………..2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Варна, ШЕСТИ КАСАЦИОНЕН СЪСТАВ, в
публичното съдебно заседание на девети юли две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР КИПРОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВЕЛИНА ПОПОВА
МАРИЯНА БАХЧЕВАН
При участието на секретаря ГАЛИНА ВЛАДИМИРОВА и
прокурора СИЛВИЯН И. като разгледа докладваното от съдия ЕВЕЛИНА ПОПОВА кас. адм.
дело № 248 по описа на съда за две хиляди и двадесета година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на глава ХІІ от
Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 285, ал. 1, изречение
второ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.
Образувано е по касационна жалба на Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/, гр. София срещу Решение №
447/07.03.2019 г., постановено по адм. дело № 2837/2018 г. по описа на
Административен съд – Варна, в частта, с която ГДИН, гр. София е осъдена да
заплати на Й.А.И., ЕГН **********, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в
ОЗ – Варна, сумата от 1 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди /причинени болки и страдания, унижение и др./ вследствие на
противоправно бездействие на длъжностни лица от администрацията на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, изразяващо се в неосигуряване на нормална жилищна
свободна площ и санитарно-битови условия в Затвора – Варна, през периода
01.12.2014 г. – 09.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 09.06.2016 г. до окончателното й изплащане. По съображения, свързани
с нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по
смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, изразяващо се в неотчитане на обстоятелствата,
че не е осъществен съставът на чл. 284 от ЗИНЗС, както и че не е установено
нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, тъй като не са налице незаконосъобразни действия
или бездействия на служители на ГДИН и не са доказани претърпени от ищеца
неимуществени вреди, които да са в пряка и непосредствена причинна връзка с такива
действия и бездействия, се иска отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част и постановяване на ново от касационната инстанция по съществото
на спора, с което да се отхвърли изцяло исковата претенция. Претендира се и
присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ГДИН, гр. София.
Ответникът по касационната жалба – Й.А.И., в предявен чрез
особен представител писмен отговор на касационната жалба и в съдебно заседание,
оспорва същата като неоснователна и моли решението на Административен съд –
Варна да бъде оставено в сила.
Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава
заключение за основателност на касационната жалба.
След преценка на процесуалната допустимост и
основателност на касационната жалба, извършена в рамките на касационната
проверка по чл. 218 от АПК, във връзка с чл. 285, ал. 1, изречение второ от ЗИНЗС, съдът намери за установено следното от фактическа и правна страна:
По допустимостта на жалбата: Предявена е пред родово и
местно компетентния съд, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт,
съгласно изричната разпоредба на чл. 285, ал. 1, изречение второ от ЗИНЗС, от
процесуално легитимирано лице, съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК и в преклузивния
срок за упражняване на правото на жалба, визиран в чл. 211, ал. 1 от АПК.
Съобщение за изготвеното въззивно решение е получено редовно от касатора на
дата 15.03.2019 г. /л. 98 от адм. дело № 2837/2018 г. по описа на Административен
съд – Варна/, а касационната жалба е предявена в рамките на срока за обжалване
на решението на датата 26.03.2019 г. съгласно поставения върху нея печат на
Административен съд – Варна /л. 3 от адм. дело № 5825/2019 г. по описа на
Върховния административен съд на Република България/. Кумулативното наличие на
обсъдените положителни процесуални предпоставки обуславя извод за допустимост
на касационното производство.
Разгледана по естеството на изложените оплаквания и в
рамките на задължителната касационна проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК,
касационният състав намира жалбата за неоснователна.
Първоинстанционното производство пред Административен
съд – Варна, финализирано с постановяване на обжалваното решение, е инициирано
по искова молба на Й.А.И. срещу ГДИН, гр. София, с която е предявен иск с
правно основание чл. 3 във връзка с чл. 284 от ЗИНЗС, във връзка с чл. 3 от
Европейската конвенция за защита правата на човека /ЕКПЧ/, за обезщетение от
50 000 лв. за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в
силно негативно влияние върху психиката му /чувство на гняв, безсилие,
безнаказаност, незащитеност и безсъние/ вследствие на противоправното поведение
на администрацията на Затвора Варна да му осигури нормални битови условия и
медицинска грижа в периода 01.12.2014 г. – 09.06.2016 г., като се претендира и
присъждането на законна лихва върху главницата, считано от 01.12.2014 г. до
окончателното изплащане на сумата.
За да уважи частично исковата претенция, първоинстанционният
съдебен състав е приел, че в периода, за който се претендира, че са настъпили
вредите, ищецът Й.А.И. е бил настанен в различни спални помещения в Затвора –
Варна при липсата на достатъчно пространство и на постоянен достъп до санитарни
помещения, с което е бил подложен на нечовешко и унизително отношение,
представляващо нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС и на чл. 3 от ЕКПЧ. Счел е още, че поставянето
на И. в това състояние му е причинило твърдените в исковата молба неимуществени
вреди, които са в пряка и непосредствена причинна връзка с незаконосъобразното бездействие
на длъжностни лица от затворническата администрация да му осигурят нормални
битови условия за пребиваване, поради което е осъществен фактическият състав на
чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС за ангажиране на отговорността на държавата. При определянето
на размера на вредите, съдът е съобразил разпоредбата на чл. 52 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/,
естеството и степента на претърпените вредни последици и тяхното времетраене, като
е уважил частично исковата претенция за сумата от 1 500 лева, ведно със законната лихва от
09.06.2016г. до окончателното изплащане на главницата и е отхвърлил като
неоснователен иска в останалата му част /за разликата до пълния размер от 50 000
лева.
Така постановеното решение е правилно. Касационната
инстанция възприема изцяло констатациите на първостепенния съд от фактическа
страна и правните му изводи.
Правилна е преценката на Административен съд – Варна
за осъществяването на трите кумулативни предпоставки от фактическия състав на
чл. 284 ал. 1 от ЗИНЗС – 1/ акт, действие и/или бездействие на специализираните
органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от ЗИНЗС, 2/ настъпила
неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, и 3/ пряка и непосредствена
причинна връзка между незаконния акт, незаконосъобразното действие и/или
бездействие и вредоносния резултат.
В случая от събраните по делото писмени и гласни
доказателства е установено незаконосъобразно бездействие от страна на служителите
на ГД „Изпълнение на наказанията“ – Затвора Варна да осигурят на лишения от
свобода Й.А.И. условия на живот, съобразени с уважаването на човешкото му
достойнство, а именно: нормална жилищна обитаема площ и постоянен достъп до
санитарен възел и течаща вода. На основание чл. 284, ал. 3, изречение първо от ЗИНЗС решаващият състав на първоинстанционния съд е задължил ГДИН, гр. София да
предостави информация за броя на лицата, лишени от свобода, които са били
настанени в спалните помещения, в които е пребивавал И. през процесния период.
В представената от Началника на Затвора – Варна служебна справка изх. №
479/14/10.01.2019 г. се сочи, че през исковия период касационният ответник е
настаняван в различни спални помещения в Затвора – Варна съгласно изискванията
на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, като в Затвора не се съхраняват данни за броя на лишените
от свобода лица, с които е настаняван И.. Конкретна информация е предоставена
единствено за периода след 05.04.2018 г., който обаче е извън процесния по
исковата молба, в който се твърди, че са причинени вредите. При тези данни, с
основание първостепенният съд се е позовал на презумпцията по чл. 284, ал. 3,
изречение второ от ЗИНЗС, според която, в случай на неизпълнение от страна на
специализираните органи по изпълнение на наказанията на задължението за предоставяне
на поисканата информация от значение за правилното установяване на фактите по
делото съдът може да приеме за доказани съответните факти. Действително, това е
една правна възможност, а не задължение за съда, но в конкретния случай непредставянето на поисканата информация, разгледано
съвкупно със събраните по делото в с. з. на 13.02.2019 г. гласни доказателства,
според които в процесния период ищецът е настаняван в пренаселени спални помещения
в Затвора – Варна, като в малките килии с площ от 21 кв. м. са били настанявани
по 11 – 13 лишени от свобода лица, а в големите с площ от 42 кв. м. бройката им
е достигала до 35, обосновава приложението на презумпцията по чл. 284, ал. 3,
изречение второ от ЗИНЗС.
Принципно правилно е релевираното в касационната жалба
възражение, че към процесния период, за който се претендират вредите, в
българското законодателство не е имало изрична норма, регламентираща минималната
жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода, тъй като
разпоредбата на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС е в сила от 07.02.2017 година. Въпреки
това, предвид многобройната и константна практика на Европейския съд за правата
на човека /ЕСПЧ/ по тълкуване на нормите на Конвенцията за защита на правата на
човека и основните свободи /КЗПЧОС/, и в частност на чл. 3, който е идентичен с
чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС, голяма част от която е цитирана и в касираното решение, и
най-вече при съобразяването на пилотното решение от 27.01.2015 г. на ЕСПЧ по
делото „Н.и други срещу България“, следва да се приеме, че подобни изисквания,
каквито са въведени с нормата на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС /в сила от 07.02.2017
г./, са съществували и преди приемането й. В т. 166 от цитираното решение ЕСПЧ
приема, че: „Крайната липса на място в затворническа килия има голяма тежест
при оценката на това дали условията на задържане са в нарушение на чл. 3 от
Конвенцията. Докато общите доклади на КПИ не казват изрично какъв размер
жилищна площ за един лишен от свобода трябва да се смята за минимален стандарт
при настаняване в обща килия, то отделните национални доклади за извършените от
КПИ посещения и препоръките по тези доклади предполагат, че желателният
стандарт е четири квадратни метра жилищна площ на човек. Въпреки това, ако
затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ,
пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе само по себе
си, независимо от други фактори, до нарушение на чл. 3 от Конвенцията.“. В
конкретния случай от събраните по делото доказателства и при приложението на
презумпцията по чл. 284, ал. 3 изр. второ от ЗИНЗС е установено, че лишеният от
свобода И. не е имал дори абсолютния според ЕСПЧ минимум от три квадратни метра
жилищна площ.
От показанията на разпитаните в хода на
първоинстанционното съдебно производство свидетели, пребивавали в Затвора –
Варна заедно с ответника по касация, се установява и липсата на постоянен
достъп до санитарен възел и течаща вода през част от процесния период, което е
в разрез с императивната норма на чл. 20, ал. 3 от Правилника за прилагане на ЗИНЗС и също представлява нарушение на чл. 3 от ЗИЗНС. Твърдението в
касационната жалба, че предвид режима на изтърпяване на наказанието лишеният от
свобода И. е имал възможност през светлата част от денонощието да използва общ
санитарен възел и баня, не обосновава различен от горния извод. Според практиката
на ЕСПЧ по тълкуване на чл. 3 от КЗПЧОС, цитирана в касирания съдебен акт, възможността
за използване на тоалетна в уединение и в съответствие с основни санитарни и
хигиенни изисквания следва да е налице по всяко време, а не единствено през
определена част от денонощието. Актовете на ЕСПЧ, постановени във връзка с
приложението на КЗПЧОС са задължителни за българските съдилища, доколкото
същата е ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. и
е влязла в сила за Република България от 7 септември 1992 г., поради което е
действащо право.
Предвид горните фактически установявания на първата
съдебна инстанция, въз основа на които касационният съд изгражда преценката си за
прилагането на материалния закон /арг. от чл. 220 от АПК, във връзка с чл. 285,
ал. 1, изречение второ от ЗИНЗС/, правилно в касираното решение е приета за
доказана първата кумулативно изискуема предпоставка за ангажирането на
отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС – незаконосъобразно
бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат
на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС.
Доказването на извършено нарушение
на чл. 3 от ЗИНЗС от специализираните органи по изпълнение на наказанията обуславя
прилагането на презумпцията по чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, според която в тези
случаи настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на
противното. Същата не е оборена от касационния жалбоподател. Точно обратното - претърпените
от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в негативни преживявания, физически
и емоционален дискомфорт, довели до унижаване на човешкото му достойнство, се потвърждават
посредством събраните по делото гласни доказателства. Свидетелите З.и С.са
категорични в показанията си, че през тъмната част от денонощието касационният
ответник не е имал достъп до санитарните помещения, като е бил принуден да извършва
физиологичните си нужди в кофа в спалното помещение, където е настанен. Липсата
на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти, свързана с принуждаването
на лишения от свобода И. да се облекчава в кофи в същото помещение, където се
храни и спи, без преграда, пред очите на всички обитатели на килията, поради
ограничаване достъпа му до санитарен възел, са от такова естество, че да
предизвикват у всяко нормално психически здраво човешко същество твърдените от него
страдания, които обосновават и настъпила неимуществена вреда за него /в този
смисъл са Решение от 02.02.2006 г. на ЕСПЧ по делото на Й.срещу България; Решение
от 10.01.2012 г. на ЕСПЧ по делото на Ш.срещу България, Решение на ЕСПЧ по
делото „Н.и други срещу България“/. С оглед изложеното, съдът приема, че
поставянето на ответника по касация в описаните по-горе неблагоприятни
материални условия в Затвора – Варна за процесния период представлява
нечовешко, унизително отношение спрямо него по смисъла на чл. 3 ЕКПЧ и чл. 3 от ЗИНЗС, способно да породи у него стрес, емоционално и морално страдание, от
степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на наложеното наказание
„лишаване от свобода“, каквито той твърди, че е претърпял, както и риск за
здравето му. Конкретно за И. тези изводи се подкрепят от събраните гласни
доказателства, според които касационният ответник се е оплаквал, че не му е
добре, че не може да живее при тези условия, изпитвал е чувство на страх и
унижение, бил е унил, умислен и угрижен.
Предвид необорената в случая
презумпция на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, настъпилите в правната сфера на лишения
от свобода неимуществени вреди се явяват пряка и непосредствена последица от незаконосъобразното
бездействие на затворническата администрация да му осигури условия на живот,
съобразени с уважаването на човешкото му достойнство /нормална жилищна обитаема
площ и постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода/, поради което е
налице и третата кумулативна предпоставка по чл. 284, ал. 1 от ЗИЗНС, а оттам и
реализирането на правопораждащия фактически състав за ангажирането на
отговорността на държавата по същия член.
Размерът на обезщетението правилно е
определен от първоинстанционния съд съобразно нормата на чл. 52 от ЗЗД и след
извършена преценка относно естеството, степента и времевия период, през който
са претърпени вредните последици, като изложените от решаващия съдебен състав
мотиви са достатъчно изчерпателни и задълбочени и напълно се споделят от настоящата
касационна инстанция, поради което, по аргумент от разпоредбата на чл. 221, ал.
2, изречение второ от АПК, във връзка с чл. 285, ал. 1, изречение второ от ЗИНЗС, не е необходимо да бъдат преповтаряни.
Изложеното обуславя в съвкупността
си извод, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е правилно и
законосъобразно, не страда от визираните в касационната жалба пороци, като е
постановено при спазване на изискванията на процесуалния и материалния закон,
поради което следва да бъде оставено в сила.
При този изход на правния спор
претенцията на касационния жалбоподател за присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение се явява неоснователна. Ответникът по касация не
отправя искане за присъждане разноски по делото, поради което такива не му се
дължат.
Воден от изложеното
и на
основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, във връзка
с чл. 285, ал. 1, изречение второ от ЗИНЗС, съдът
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА в обжалваната му част решение №
447/07.03.2019 г., постановено по адм. дело № 2837/2018 г. на Административен
съд – Варна, с което ГДИН, гр. София е осъдена да заплати на Й.А.И., ЕГН **********,
изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в ОЗ – Варна, сумата от 1 500
/хиляда и петстотин/ лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди /причинени болки и страдания, унижение и др./ вследствие на
противоправно бездействие на длъжностни лица от администрацията на Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“, изразяващо се в неосигуряване на нормална
жилищна свободна площ и санитарно-битови условия в Затвора – Варна, през
периода 01.12.2014 г. – 09.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 09.06.2016 г. до окончателното й изплащане.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/