РЕШЕНИЕ
№ 440
гр. Пловдив, 16.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Николай К. Стоянов
Иванка П. Гоцева
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско дело
№ 20255300500338 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „ТЕРМОПАК-77“ ООД, ЕИК
*********, чрез пълномощника адв. К., срещу решение № 4082/19.10.2024г.,
постановено по гр.д. № 13000/2023 г. по описа на РС -Пловдив, с което са отхвърлени
предявените от ТЕРМОПАК-77“ ООД, против С. М. В., ЕГН **********, искове за
признаване за установено в отношенията между страните, че С. М. В. дължи на
„ТЕРМОПАК-77“ ООД сумата от 16 500 лева (шестнадесет хиляди и петстотин лева) –
главница, представляваща обезщетение за лишаване на ищцовото дружество –
собственик от ползване на недвижим имот – етаж от сграда, находяща се в гр. ***,
който имот представлява поземлен имот с идентификатор 56784.508.586, с площ от
457 кв.м. по действащата КК и КР на гр. Пловдив, ведно със сграда с идентификатор
56784.508.586.1 с площ от 94 кв.м. – складова база с брой етажи 3, за периода от
30.06.2018 г. – 30.01.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
постъпване на заявлението в съда 09.06.2023 г. до окончателното й погасяване, за
които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
№ *** г. по ч.гр.д. № *** г. по описа на ПдРС, XVII гр.с.
Въззивната жалба е бланкетна и в нея не се сочат конкретни доводи за
нищожност, недопустимост или неправилност на обжалваното решение. Искането към
въззивния съд е обжалваното решение да бъдe отменено и вместо него да бъде
постановено на ново решение, с което исковата претенция на ищеца да бъде уважена
изцяло. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна С. М. В., подаден чрез пълномощника му адвокат Т., с който се
1
взема становище за нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на
първоинстанционното решение. Претендира разноски.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна
страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима. При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК настоящият състав на съда намери, че
същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно чл.269, изр. второ от ГПК
следва да бъде проверена правилността на решението по изложените във въззивната
жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми, като въззивният съд, като инстанция по същество, се
произнесе по съществуващия между страните правен спор.
По бланкетна въззивна жалба въззивният съд следва да се произнесе само по
валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или
неправилно приложение на императивни материалноправни норми, който извод следва
от разпоредбата на чл. 269 ГПК и дадените разяснения в т. 1 и т. 2 от Тълкувателно
решение № 1/9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които
въззивният съд проверява служебно решението само по отношение на приложението
на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в
обществен, а не личен интерес, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните по делото. Извън хипотезите на нищожност, недопустимост или
неправилност на решението поради неправилно приложение на императивни
материалноправни норми, при разглеждане на делото и постановяване на решението
си въззивният съд е ограничен от посочените във въззивната жалба конкретни пороци
на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на
жалбоподателя. Поради това се налага изводът, че и при бланкетна въззивна жалба, в
която жалбоподателят е направил довод за неправилност на решението, без да
конкретизира отделни оплаквания за неправилността на акта, въззивният съд дължи
произнасяне по съществото на делото, като формира собствени изводи по съществото
на материалноправния спор въз основа на установените от първоинстанционния съд
факти и обстоятелства, независимо дали потвърждава или отменя решението /арг. от
чл. 271, ал. 1 ГПК/. Предвид характеристиките на въззивното производство като
ограничен въззив, въззивната инстанция следва да постанови решението си при
съобразяване на фактите, установени по делото. При бланкетна въззивна жалба
дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според него
правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и доказателствен
материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма, т. е.
гарантиране на съответстващи на установените факти правни изводи /ограниченията в
2
обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна
по спора/. Това означава, че ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд не
може, без съответно оплакване, да проверява обосноваността на която да било
фактическа констатация на първоинстанционния съд, нито да проверява дали тя е
направена при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Въззивният съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от
първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или
съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на
събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и
новонастъпили факти. По подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени
конкретни и изрични пороци на обжалваното решение или на част от фактическите и
правни изводи, приети от първоинстанционния съд, и при липса на допуснато от
първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, е
недопустимо извършване на цялостна проверка на правилността на обжалваното
първоинстанционно решение от въззивния съд. /решение № 172 от 10.04.2017 г. на
ВКС по т. д. № 2312/2015 г., I ТО, ТК/.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правна квалификация чл.
422, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 59 ЗЗ,. предявени от ТЕРМОПАК-77“ ООД против С.
М. В..
Видно от приложеното ч. гр. д. №*** г. по описа на РС -Пловдив, в полза
ищеца ТЕРМОПАК-77“ ООД против ответника – С. М. В. – длъжник, е издадена
Заповед № *** г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за следните
суми: 16 500 лева – главница, представляваща парично обезщетение за ползване без
правно основание, за периода от 30.06.2018 г. – 30.01.2023 г., на недвижим имот –
собственост на дружеството –етаж от сграда в гр. ***, който имот представлява
поземлен имот с идентификатор 56784.508.586, с площ от 457 кв.м. по действащата КК
и КР на гр. Пловдив, ведно със сграда с идентификатор 56784.508.586.1 с площ от 94
кв.м. – складова база с брой етажи 3, ведно със законна лихва от 09.06.2023 г. В срока
по чл. 414 ГПК ответникът е възразил срещу заповедта. В предоставения на ищеца от
съда едномесечен срок за това е подадена искова молба.
Ето защо и, установителните искове по реда на чл. 422 ГПК са допустими, тъй
като са предявени в срок в резултат от своевременно депозирано възражение от
длъжника в заповедно производство, имащо за предмет същите вземания.
От фактическа страна от представените по делото писмени доказателства се
установява, че ищцовото дружество „Термопак-77“ ООД, е собственик на недвижими
имоти – дворно място и сграда – склад за полимерни материали и офиси, с
административен адрес: гр. ***, който склад представлява двуетажна с таванско
помещение монолитна сграда, като първият етаж на кота 0.00, се състои от склад,
санитарен възел и стълба за втория етаж; под нивото на складовото помещение на кота
-2.50 м. се намира складово помещение със санитарен възел с външен вход; вторият
етаж на кота +2.70 м., се състои от два офиса, канцеларии и санитарен възел; трети
етаж, на кота +5.60 м., представлява таванско помещение с тераса, която тераса е със
застроена площ от 16.33 кв.м. по архитектурен проект. Установява се, че в сградата -
на приземния етаж има магазин, склад и офиси, а на горните два етажа са условно
обособени две жилища, обзаведени за живеене. Ищцовото дружеството е било
3
регистрирано в търговския регистър, през 1999 г., като първоначални съдружници и
представляващи са били М. С. В. /баща на ответника/ - 250 дружествени дяла и Д. А.
П. – 250 дяла, впоследствие – на 14.11.2005 г., поради прехвърляне на дружествените
си дялове Д. П. е освободен, а съдружници са били М. С. В. – 495 дружествени дяла и
Й. Ж. В. /баба на ответника/ - 5 дружествени дяла, като управител е бил М. С. В.,
впоследствие – на 09.04.2013 г. съдружници са били М. С. В. – 495 дружествени дяла и
Ю. О. С. /В.а/ - 5 дружествени дяла. По делото се установява, че М. С. В. е починал на
*** г. и оставил за свои законни наследници: Ю. О. В. /преживяла съпруга/ и неговите
деца: Й. М. В. /дъщеря/ и С. М. В. /син/, които след неговата смърт, са сключили на
26.04.2017 г. Договор за доброволна делба на 495 дружествени дяла от „Термопак-77“
ООД, като С. М. В. е получил в дял и станал собственик на 250 дяла, а Ю. В. е
получила в дял и станала собственик на 245 дяла, като е сключен и Дружествен
договор на дружество „Термопак – 77“ ООД от 26.04.2017 г., от който е видно, че
съдружници в същото са: Ю. О. В. – 250 дяла и С. М. В. – 250 дяла, като управител е
Ю. О. В.. Ответникът С. М. В. е сключил на 02.08.2018 г. трудов договор с „Термопак-
77“ ООД, който договор е прекратен по взаимно съгласие на страните, считано от
30.01.2023 г., поради депозирана от С. М. В. молба от същата дата.
На основание чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от
доказване са приети следните факти обстоятелствата: че ответникът С. М. В. е живял
от 2013 г. до 31.01.2023 г. в жилище, находящо се на адрес: гр. ***, собственост на
ищцовото дружество.
От заключението на съдебно- техническата експертиза, което настоящият
съдебен състав кредитира изцяло като обективно, компетентно дадено и не оспорено
от страните, се установява, че общо среднопазарният наем на четири-стаен апартамент
в сграда с идентификатор 56784.508.586.1, с площ по нотариален акт 90 кв.м. в гр. ***,
за периода от 30.06.2018 г. – 30.01.2023 г., е 16 620 лева. Вещото лице след проверка в
Община Пловдив, Район „Северен“, не е установило наличие на строителна
документация, удостоверяваща преустройство на процесния имот – склад за
полимерни материали и офиси в жилище – апартамент; няма Разрешение за
преустройство и Удостоверение за въвеждане в експлоатация като обект с
предназначение като жилище и/или апартамент. Общо среднопазарният наем на офис
на втори етаж на кота +2.70 м., състоящ се от два офиса, канцеларии и санитарен възел
в сграда с идентификатор 56784.508.586.1, с площ по нотариален акт 90 кв.м. в гр. ***,
за периода от 30.06.2018 г. – 30.01.2023 г., е 16 128 лева.
По делото са разпитани свидетелите В. Н. К. и С. Й. С. /по искане на ищеца/,
както и на Р. Й. М. и Д. Д. В. /по искане на ответника/.
В разпоредбата на чл.59 от ЗЗД е установено задължение за всеки, който се е
обогатил без основание за сметка на другиго, да върне онова, с което се е обогатил, до
размер на обедняването. Задължението по чл.59 от ЗЗД произтича от един от
основните принципи на гражданското право – за недопустимост на неоснователното
обогатяване за чужда сметка, като правото на обеднелия по чл.59 от ЗЗД да получи
това, с което друг се е обогатил за негова сметка без основание, е субсидиарно и
възниква само тогава, когато няма друг иск, чрез който обеднелият може да се защити
– чл.59, ал.2 от ЗЗД. Фактическият състав, от който възниква право на вземане за
неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.59, ал.1 от ЗЗД, включва следните
кумулативни елементи-(юридически факти), а именно: ищецът да е собственик на
вещта, вещта да се ползва от ответника, липса на правно основание за ползване на
вещта, настъпило в резултат на ползването обедняване на ищеца и обогатяване на
4
ответника, да не е налице друг ред, по който обеднелият да защити правата си.
В задължителната и в трайно установената практика на ВС и ВКС (вж. ППВС
№ 1/1979 г., решение № 190/12.12.2017 г. по т. д. № 512/2017 г., I т. о., решение №
67/05.04.2016 г. по гр. д. № 4147/2015 г., IV г. о.; решение № 190/12.12.2017 г. по т. д. №
512/2017 г., I т. о., решение № 88/28.08.2017 г. по т. д. № 834/2016 г., II т. о., решение №
262/22.02.2013 г. по гр. д. № 1480/2011 г., III г. о., решение № 73/07.06.2017 г. по гр. д.
№ 3034/2016 г., III г. о. на ВКС и др., ), която се споделя и от настоящия съдебен
състав, се приема, че когато липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено
без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице,
обеднелият разполага с иска по чл. 59 ЗЗД. Изяснено е, че правилото на чл. 59 ЗЗД
намира приложение и в случаите, когато собственикът е лишен от ползването на имота
си, а друго лице го ползва без основание. В тези случаи обогатяването се изразява не
само в увеличение на имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства
за сметка на имуществото на друго лице. Връзката между обогатяването и
обедняването е винаги конкретна, подлежи на установяване във всеки отделен случай,
като следва да се изясни дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника
произтичат от един общ факт или от обща група факти (вж. в т. см. - т. 1 и т. 5 от
ППВС № 1/1979 г.). В тежест на ищеца по иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е да докаже както
своето обедняване, така и обогатяването на ответника, също и общите факти, от които
произтичат обедняването и обогатяването (връзката между тях).
Когато собственикът на една вещ е лишен от ползването й, той пропуска
ползи, но тези ползи се реализират от владелеца/държателя на вещта независимо от
това, по какъв начин той владее вещта - лично или чрез другиго и независимо от това,
по какъв начин той е предоставил държането на чуждата вещ - възмездно или
безвъзмездно.
Съдружник и управител на ищцовото дружество, което е собственик на
процесното жилище, е бил бащата на ответника - М. С. В. /от 03.05.1999 г. – до
неговата смърт – *** г./, а след неговата смърт и понастоящем съдружник в ищцовото
дружество с 250 дружествени дяла е ответникът С. М. В.. В процесното жилище още
от 2013 г. са живеели заедно ответникът, сестра му, баща му и съпругата на последния
– Ю. В. /настоящ управител на ищцовото дружество/. Около година след смъртта на
М. С. В., преживялата съпруга – Ю. В. е останала да живее в едното жилище в
сградата, собственост на ищцовото дружество, а ответникът С. М. В. в другото,
процесното жилище - до 30.01.2023 г., когато го е напуснал.
В разглеждания казус ответникът е ползвал процесното жилище със съгласието
на органния представител на ищцовото дружество – Ю. В., която е била съгласна
едното жилище да се ползва от нея, а другото – да се ползва от ответника. Това налага
извода, че през процесния период -30.06.2018 г. – 30.01.2023 г. в полза на ответника е
5
налице правно основание, което оправдава осъщественото от него ползване на
процесното жилище. Отношенията между собственика и ползвателя могат да са на
базата на заем за послужване, наем или др. и само, ако е уговорено заплащане на
парична сума от ползвателя, тогава и то на това договорно основание, собственикът
може да търси пари.
Предвид горното и с оглед неоснователността на въззивната жалба
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на правния спор жалбоподателя следва да бъдат осъдени да
заплати на въззиваемата страна направените във въззивното производство разноски.
Въззиваемата страна претендира 3600 лева- адвокатско възнаграждение. Основателно
се явява възражението на жалбоподателя за прекомерност на претендираните разноски
за адвокатско възнаграждение. При съобразяване на материалния интерес, вида на
спора и на поставените за разглеждани по същото правни и фактически въпроси, както
и на извършените от процесуалния представител на въззиваемия адвокат Т.
процесуални действия, с оглед Решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-
438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийския районен съд,
адвокатското възнаграждение следва да се редуцира до 1800 лева.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №4082 от 19.10.2024 г., постановено по гр.д.
№13000/2023 г. по описа на Районен съд- Пловдив.
ОСЪЖДА „ТЕРМОПАК-77“ ООД, ЕИК *********, да заплати на С. М. В.,
ЕГН **********, сумата от 1800 лева - разноски по делото.
Решението подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от
съобщаването, при наличие на предпоставките по чл. 280 от ГПК, пред Върховния
касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6