Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 15.03.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV „В“ въззивен състав, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година в
състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА
ВЕЛИЗАР
КОСТАДИНОВ
при секретаря М.Д.А, като разгледа докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ гр. дело № 7932 по описа
за 2017 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.№
5054640 от 10.04.2017 г. на ответника К.Н.К. срещу Решение № 50083 от
28.02.2017 г. по гр.д. № 44247 по описа за 2010 г. на СРС, II
ГО, 53 състав, в частта,
с която по предявен иск с правно
основание чл.34 от ЗС от Р.О.А. срещу К.Н.К. е допусната делба на недвижим
имот, находящ се в гр.София и представляващ жилищна сграда – югоизточен близнак с идентификатор № 68134.1893.479.5,
разположена в поземлен имот с идентификатор № 68134.1893.479 по КККР, одобрени
със заповед № РД – 18 – 69/14.12.2010 г. на ИД на АГКК, на два етажа, със
застроена площ от 60.36 кв.м. на първи етаж, 66.50 кв.м. на втори етаж и таван
със застроена площ от 61.88 кв.м., с предназначение еднофамилна жилищна сграда,
с административен адрес – гр.София, район „Витоша“, кв. „Княжево“, ул. „*********,
разположена в поземлен имот с идентификатор № 68134.1893.479, целия с площ от
934 кв.м., при равни квоти от по
½ ид.ч. за Р.О.А. и за К.Н.К..
Във въззивната жалба на ответника К.
са инвокирани съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното
първоинстанционно решение за посочената част, като постановено в нарушение на
процесуалния и материалния закон и събраните по делото доказателства. Твърди
се, че от доказателствата от провелото се пред СРС съдебно производство се
установява, че бащата на ответникаК. – Н.К. М.през 1981 г. е подал до Кирковски
РНС искане за закупуване на място за построяване на къща или апартамент, като
крайно нуждаещ се. Поради действие на ЗСГ, процедурата е продължила дълго
време, като едва през 1983 г. Н.К. М., заедно със синовете си К. и Д.К.и са
одобрени. Твърди се, че бащата на ответника Н.К. М.закупил урегилирания
поземлен имот, върху който е построена сградата, заедно с двамата си сина К. и Д.. Релевира се, че всички средства за сделката
са предоставени от Н.К. М.и че те са били платени с кредитен превод № 1342 от
26.05.1983 г. в ДСК. Излага се, че през 1986 г. Д.К. е дарил своята 1/3 ид.ч.
от имота с НА № 31, том VI, дело № 923/1986 г. на сестра си Т.Н.К.. След това се сочи,
че със заявление по чл.56 от ЗТСУ (отм.), което е нотариално заверено и вписано
в СВ под акт № 202, том 5 от 14.04.1986 г., родителите на ответника К. и Т.К. –
Д.и Н.К.и им учредяват безвъзмездно право да построят сграда до 120.00 кв.м. на
два и ½ етажа. Излага се, че на 11.03.1987 г. ответника К.К. и Т.К. се
споразумели с писмено споразумение, според което К. е следвало да построи
югоизточният близнак самостоятелно, без каквото и да е участие на сестра си, а
последната да построи югозападният близнак самостоятелно, без каквото и да е
участие на брат си. Ответникът К. твърди че югоизточният близнак на къщата,
представлява жилище – мезонет с РЗП от 120.00 кв.м., състоящо се от първи етаж
от кухня, столова – дневна, тоалетна и коридор, и втори етаж – от три спални и
баня – тоалетна, заедно със сутеренен етаж от битов кът, килер, и изба, и
таван. Ответникът К. излага, че този имот е построен лично с негови средства. В
тази връзка, се сочи, че ответникът К. е изтеглил жилищен кредит в размер на
15 967.53 лева, а отделно е получил от баща Н.М.сумата от 2671.79 лева от
спестовен влог в ДСК. Твърди се, че получаването на сумите е установено чрез
представените по делото писмени доказателства – договори, фактури и др.
Инвокира се довод, че тези обстоятелства се установявали и от разпитаните в
първоинстанционното производство свидетели, които са съседи на ответника К. и
са имали непосредствени впечатления. Твърди се, обаче, че съдът не е обсъдил
така представените доказателства, което от своя страна е довело до необосновано
решение. Излага се, че ответникът К. е доказал твърдението, че след развода му
с ищцата Алескова, от 1994 г. целият процесен близнак на къщата и дворното
място в съответната идеална част, са владяни единствено и само от ответника К.,
като той е упражнявал върху тях фактическа власт повече от 10 години. Заявява
се, че имотът е придобит от ответника К. по давност. Твърди се, че в тази
връзка, ответникът К. се легитимирал като собственик на имота на основание
издаден в негова полза констативен нотариален акт за собственост № 158, дело №
106, на нотариус № 404 на НК, според който е установен периода на владението и
факта, че ответникът К. е собственик на имота. Излага се съображение, че ищцата
А. и ответникът К. никога не са живели в имота в Княжево, тъй като преди
развода им къщата все още не е била построена. Релевира се твърдение, че според
решението за развод между страните, семейното жилище се намирало в кв. „Красно
село“, ж.к. „Борово“. Твърди се, че сградата от имота е построена и довършена
след 1991 г., като този факт се подкрепял от разпита на свидетелите по делото.
Релевира се, че ответникът К. се счита за изключителен собственик на имота на
основание издадения констативен нотариален акт и тъй като е живял в него с
новото си семейство. В тази връзка се посочва, че съгласно ТР № 11 от
21.03.2013 г., дори нотариалният акт за собственост по обстоятелствена проверка
да няма материална доказателствена сила по смисъла на чл.179 от ГПК, то ВКС е
приел, че за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се
докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Сочи се, че при оспорване на признатото с
акта право на собственост, тежестта на доказване се носела от оспорващата
страна, която в случая е ищцата А.. Неправилно, обаче, първоинстанционният съд
е приел, че тежестта на доказване е на самия ответник К., приемайки, че не е
доказано твърдението на последния да владял имота явно и че го е придобил по
давност. Твърди се, обратното, че ответникът К. е изявил воля, че владее
процесната сграда като своя и че в тази връзка се е сдобил с нотариален акт.
Излага се, че съдът е допуснал две нарушения – неправилно е приел, че тежестта
на доказване е на ответника К. и че не е взел предвид разпита на разпитаните в
производството свидетели. Инвокира се
довод, според който съдът не е бил взел предвид и представеното по делото
решение за развод, постановено на 18.12.1991 г., според което ищцата А. и
ответникът К. никога не са живели в Княжево, тъй като при развода им къщата не
е била построена. В същото решение за развод се сочело, че семейното им жилище
е било в кв. „Красно село“, ж.к. „Борово“. Релевира се, че придобитият в
съсобственост с трети лица недвижим имот остава в обикновена съсобственост.
Твърди се, че в нотариалният акт за собственост е описана придобитата земя, но
в съдебното решение за развод липсвала като отразена претендираната от ищцата А.
сграда. На следващо място, излага се, че в нарушение на процесуалния закон,
първоинстанционният съд неправилно е кредитирал свидетелите на ищцата А., като
от техните показания е видно, че нито един от тях не е живеел в близост до
процесният имот и че същите са имали само инцидентни посещения. Твърди се, че
една от разпитаните свидетелки – лелята на ищцата А. бъркала годините и
фактите. Сочи се, че свидетелите на ответника Алексов са негови съседи и че те
са участвали в строежа на процесната сграда и че имат непосредствени
впечатления. Същите тези свидетели не следвало да се считат за заинтересовани.
В заключение, се инвокира твърдение, че неправилно първоинстанционният съд е
отказал да приеме представените от ответника писмени доказателства, без да сочи
правно основание за това. Предявява се искане към въззивната инстанция за
отмяната на първоинстанционно решение и за отхвърляне на иска за делба. Не се
заявяват доказателствени искания. Не се претендират разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от ищцата
Р.О.А. е постъпил писмен отговор,
като с оглед релевираните в него възражения счита въззивната жалба на ответника
К. за неоснователна, а решението на СРС – за правилно и законосъобразно, като
постановено в съответствие с представените по делото доказателства и
приложимият към предмета на производството материален закон. Не се заявяват доказателствени искания. Не се
претендират разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е
сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима,
а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Въззивната инстанция
намира постановеното от СРС решение за валидно в цялост и допустимо в
обжалваната част, а по съществото на спора – за правилно, по следните
съображения:
След
извършени уточнения на исковата молба от 27.06.2014 г. и от 29.03.2016 г. в
хода на първоинстанционното производство ищцата Р.О.А.
е предявила срещу ответника К.Н.К. иск за допускане на
делба при равни квоти от по ½ ид.ч. за всеки от тях на недвижим имот,
находящ се в гр.София и представляващ жилищна
сграда – югоизточен близнак с идентификатор № 68134.1893.479.5, разположена
в поземлен имот с идентификатор № 68134.1893.479 по КККР, одобрени със заповед
№ РД – 18 – 69/14.12.2010 г. на ИД на АГКК, на два етажа, със застроена площ от
60.36 кв.м. на първи етаж, 66.50 кв.м. на втори етаж и таван със застроена площ
от 61.88 кв.м., с предназначение еднофамилна жилищна сграда, с административен
адрес – гр.София, район „Витоша“, кв. „Княжево“, ул. „*******, разположена в
поземлен имот с идентификатор № 68134.1893.479, целия с площ от 934 кв.м.
Първоначално в исковата
молба от 10.09.2010 г. на ищцата А. е било заявено искане за делба, освен на
сградата – югоизточен близнак, така и на дворното място под идентификатор №
68134.1893.479, където се е намирал описаният по горе имот. С последвалите две
уточнения към исковата молба от 27.06.2014 г. и от 29.03.2016 г. ищцата А. е заявила, обаче, че същата не
предявява иск за делба на дворното място, а само такъв за сградата – югоизточен
близнак.
От друга страна,
първоинстанционният съд с разпореждане от 09.09.2014 г. е дал указания към
ищцата А., същата да насочи иска си за делба спрямо ответника Т. Н.К., тъй като
ответникът К. възразил, че и тя е съсобственик на дворното място. С постановено
разпореждане от 07.11.2014 г. съдът е конституирал като втори ответник в
производството Т. Н.К..
Установява се, че по
делото не е било прието от съда в производството искането на ищцата А. от
17.10.2016 г., съгласно молба, подадена след второто открито заседание по
делото от 11.10.2016 г., да се извърши делба и на дворното място, в което се
намирала въпросната сграда – югоизточен близнак по заявените квоти.Ответниците
в производството К. и К. също не са поискали с отговорите на исковата молба и в
първото по делото съдебно заседание от 09.06.2016 г. включване в делбената маса
на дворното място, където се намира жилищната сграда близнак.
Тези съображения са
довели до решението на първоинстанционният да прекрати частично с крайният си
акт по същество съдебното производство по исковата претенция за делба на ищцата
А. срещу ответниците К. и К. по отношение на дворното място с идентификатор №
68134.1893.479 с площ от 934 кв.м. В
тази част първоинстанционното решение не е обжалваното от страните и е влязло в
сила.
При тези съображения и
с оглед предмета на спора от първоинстанционното производство, настоящата
инстанция приема, че исканата делба касае само произнасяне на съда по отношение
на жилищната
сграда – югоизточен близнак с идентификатор № 68134.1893.479.5, разположена
в поземлен имот с идентификатор № 68134.1893.479 по КККР, одобрени със заповед
№ РД – 18 – 69/14.12.2010 г. на ИД на АГКК.
В исковата молба на
ищцата А., че с ответника К. са бивши съпрузи, като бракът между тях е бил
сключен на 21.03.1982 г. и е прекратен със съдебно решение за развод на
17.10.1992 г. Излага се, че по време на брака на 13.03.1983 г. ответникът К. е
закупил на свое име в съсобственост с трети лица празно дворно място,
представляващо по нотариален акт – парцел III-5, кв.160 по плана на гр.София, м.
*******, ул. *******с площ от 838 кв.м. с неуредени сметки по регулация за
120.00 кв.м. при граници – ул. „Л.“, дере и наследници на Н.Б., а към
настоящият момент, намиращо се на ул. „*******, представляващо по действия
регулационен план УПИ V-479,
вк.51 по плана на гр.София, м. „********с площ 1060.00 кв.м., при граници: УПИ VI—358, УПИ-357 и улици. Твърди
се, че отново по време на брала със съгласието на всички съсобственици на
дворното място по заявление по чл.56 от ЗТСУ е учредено право на строеж и е
издадено разрешение за строеж от 1986 г. Релевира се твърдение, че ищцата А., заедно
с ответника К., по време на брака им с общи средства е построила в дворното
място жилищна сграда, представляваща сграда – близнак със застроена площ на
сградата от 120.00 кв.м. Излага се, че в режим на СИО ищцата А. и ответника К.
са придобили 1/3 ид.ч. от дворното място и изцяло построената в него жилищна
сграда. Твърди, че поради прекратяване на брака между страните, то общността се
е трансформирала в режим на обикновена съсобственост при равни дялове – по 1/6
ид.ч. от дворното място и по ½ ид.ч. от сградата. Предявява се искане за
делба на жилищната сграда при равни
квоти за всяка от страните при ½ ид.ч. Заявяват се доказателствени
искания.
В срока за отговор по чл.131 от ГПК
ответникът К. оспорва иска за делба. Излага, че процесната сграда
представлявала къща близнак с обща застроена площ от 120.00 кв.м., като всеки
от близнаците е по 60 кв.м. Заявява се, че югоизточният близнак на къщата е
построена с лични средства на ответника К. и че е негова лична
собственост, и че югозападният близнак е
собственост на сестрата на ответника К. - Т.Н.К.-М.. Инвокира се, че с исковата
претенция на ищцата А. се засягал чужд имот. Излага се, че през 1981 г. бащата
на ответника К. - Н.К. М.е подал искане до Кирковския РНС за закупуване на
място за построяване на къща или на апартамент за крайно нуждаеш се. Твърди се,
че процедурата е продължила дълго по ЗСГ и че е той е бил одобрен със синовете
си. В тази връзка едва през 1983 г. те закупили урегулирания поземлен имот – процесното
дворно място. Инвокира се, че всички средства за построената сграда са
предоставени от бащата на ответника К. и че са платени от него с кредитен
превод в ДСК под № 1342 от 26.05.1983 г. Излага се, че нотариален акт № 31 от
1986 г. Д.К. дарил своята 1/3 ид.ч. от дворното място на своята сестра Т. Н.К..
Посочва се, че със заявление по чл.56 от ЗТСУ родителите на ответника К. - П.и Н.К.
учредили на децата им – ответника К. и сестра му Т. Н.К. безвъзмездно право да
построят сграда до 120.00 кв.м. на 2 и ½ етажа. Твърди се, че на
11.03.1987 г. по силата на постигнато споразумение ответникът К. следвало да
построи югоизточният близнак на къщата самостоятелно без участие на сестра си Т.
Н.К., а последната – да построи югозападният близнак на къщата без участието на
брат си К.. Излага се, че югоизточният близнак на къщата представлявал жилище – мезонет с РЗП от 120 кв.м. на два
етажа – описват се. Посочва се, че същата е построена лично и със средства на
самия ответник К.. Релевира се, че през периода 1986-1989 г. ответникът К. е
изтеглил жилищен кредит в размер на 15 967.53 лева и че е получил отделно
от баща си М.сумата от 2671.79 лева от спестовен влог в ДСК. Заявява се, че
къщата е изградена от 1989 г. до 1994 г., като грубият строеж е завършен през
1994 г. и че на 19.12.1993г. че ответникът К. бил сключил брак с друга жена В.И.К.. Обективира се твърдение, че през 1995 г.
ответникът К. е продължил да довършва строежа на сградата – че е правено
вътрешно стълбище в нея; че са били измазани стени; че са изградени външни
стълбища; че в периода 1996-2000 г. е направил подпорна стена за укрепване на
къщата и че през 2001 – 2002 г. е извършван дренаж на къщата за укрепването й.
Тези строителни дейности са стрували на ответника К. сумата от около
90 000 – 100 000 лв. Твърди се, че ответниът К. никога не е живял с бившата си съпруга – ищцата А. в
къщата в кв. „Княжево“, тъй като при развода им тя не е била построена все още.
Извършва се позоваване на решението за развод между страните, според което
семейното жилище е било в „Красно село“, кв.“Борово“. Релевира се, че ищцата А.
и ответникът К. от 1989 г. са били във фактическа раздяла и че тя не е
участвала в строежа, и доколкото сградата е довършена едва след развода им.
Твърди се че ответникът К. е изплащал кредита за построяване на югоизточният
близнак на къщата и в периода м.09.1993 г. до м.06.1995 г. е върнал на баката
сумата от 21 848.22 лева. Поради изложеното югоизточният близнак на къщата
представлявал изключителна собственост
само на ответника К., доколкото същият го е бил построил с лични средства,
владял го е непрекъснато и необезпокоявано повече от 10 години и доколкото самият
той се е бил снабдил с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка
под № 158, че е собственик на имота по давностно владение от 1994 г. до
настоящия момент. Инвокира се, че югозападният близнак на къщата е построен с
лични средства на сестрата на ответника – Т.Н.К. и че тя е негов изключителен
собственик. Оспорва се твърдението на ищцата А., че сградата е била завършена
към датата на развода им и че тя е участвала в строителството, включително се
оспорва и твърдението от исковата молба, че ищцата А. е била собственица на
дворното място и на ½ от сградата в нея. Предявява се искане за
отхвърляне на иска за делба. Заявяват се доказателствени искания.
Съдът като съобрази изложеното, пристъпи
към изследване на събраната по делото доказателствена съвкупност:
Не се спори от страните и представено
удостоверение на Кирковски народен съвет се установява, че ищцата Р.О.А. и
ответникът К.Н.К. са сключили граждански
брак на 21.03.1982 г.
От нотариален акт № 95, том XIX, дело 310119/83 г. ответникът К., заедно с баща си Н.К. М.и брат си Д.Н.К. закупили чрез договор за
покупко-продажба на 14.07.1983 г. по
време на брака с ищцата А. от Кирковски народен съвет - празно дворно
място, представляващо по нотариален акт – парцел III-5, кв.160 по плана на гр.София, м.
*******, ул. *******с площ от 838 кв.м. с неуредени сметки по регулация за
120.00 кв.м. при граници – ул. „Л.“, дере и наследници на Н.Б., а към
настоящият момент, намиращо се на ул. „*******, представляващо по действия
регулационен план УПИ V-479,
вк.51 по плана на гр.София, м. „********с площ 1060.00 кв.м., при граници: УПИ VI—358, УПИ-357 и улици.
Според нотариален акт за дарение №
923/1986 г. от 04.03.1986 г. единият от съсобствениците на горе описаното
дворно място – Д.Н.К. прехвърлял своята 1/3 ид.ч. на сестра си Т. Н.К..
От нотариално заверено заявление от 14.04.1986 г., е видно, че е поискано по реда на чл.56,
ал.1 от ЗТСУ от ответника К. Н.К., баща му Н.М., неговата майка Д.В.К. и сестра
му Т.К. Н.разрешение на строеж по тяхно съгласие за построяване на имот –
жилищна сграда в придобитото от тях дворно място в полза на ответника К. Н.К. и
сестра му Т. Н.К. за тяхна сметка. В заявлението от 14.04.1986 г. е заявено от посочените
съсобственици на дворното място съгласие за безвъзмездно учредено отстъпено
право на строеж, като приобретателите на
правото на строеж ответника - К.Н.К. и сестра му Т. Н.К. декларирали, че
строежа на сградата не е започнал и че в
рамките на две години, същите поемат задължението да реализират правото на
строеж. В заявлението от 14.04.1986 г. са описани като приложения
представени документи за собственост на имота, удостоверения за раждане,
декларации по ЗСГ и данъчен документ.
Заявлението по чл.56, ал.1 от ЗТСУ от
14.04.1986 г. е подписано от учредилите правото на строеж върху имота (дворното
място) – родителите Н.К. М.и В.К. и от двамата приобретатели на учреденото им
право на строеж – ответника К.Н.К. и сестра му Т. Н.К..
От издадено на 24.04.1986 г. разрешение
за строеж в полза на Т. Н.К. е разрешено да построи двуетажна жилищна сграда в
дворното място, находящ се в кв. „Княжево“, парцел III-5, кв.160 по плана на гр.София, м.
*******, ул. *******при разгърната строителна площ до 120.00 кв.м.
По силата на нотариално заверено
споразумение от 11.03.1987 г.
приобретателите на правото на строеж ответника - К.Н.К. и сестра му Т. Н.К.
постигнали съгласие, всеки от тях да построи поотделно за своя сметка съобразно
получени заеми и одобрени архитектурни планове два близнака на жилищна сграда в
дворното място, като ответникът К. самостоятелно построи югоизточния близнак, а
сестра му К. – югозападния близнак.
Не се спори от страните и приложено
съдебно решение от 18.12.1991 г., влязло
в сила 17.10.1992 г. на Районен съд – София по гр.д. № 204 по описа за
1991г. се установява, че брачното правоотношение между ищцата А. и ответника К.
е прекратено с развод. Със решението за развод между ищцата А. и ответника К. е
одобрено споразумение придобитият с нотариален акт № 95, том XIX, дело 310119/83 г. имот (дворното
място) да остане в обикновена съсобственост между тях.
Не се спори от страните и представено
удостоверение на Общински народен съвет „Красно село“ на 19.12.1993 г.
ответникът К.К. сключил граждански брак с В.И.В..
Според издаден констативен нотариален
акт по обстоятелствена проверка от 09.09.2010 г. под № 158, том I, рег.№ 5266, дело № 106/2010 г. ответникът
К.К. е признат за собственик по давностно владение на ¾ ид.ч. от масивна
двуетажна еднофамилна сграда – югоизточен близнак, със застроена площ от 60.00
кв.м., състояща се от жилище – мезонет с РЗП от 120.00 кв.м., заемащо: целия
първи етаж – кухня, столова – дневна, тоалетна и коридор, и целия втори етаж –
три спални и бани – тоалетни, заедно с битов кът, килер, изба, заедно с целия
тавански етаж, представляващ таван – сушилня, заедно със съответните ид.ч. от
правото на строеж върху УПИ V-479,
кв.51 по плана на гр.София, бул. „Цар Борис“ III с площ от 1060 кв.м. при съседи на
имота –улица, улица – тупик, УПИ VI-358
и УПИ IV-357.
От извлечение на спестовна книжка в ДСК
и банков документ от ДСК, приложени на л.31 и 32 от делото на СРС, с отразяване
на името на бащата на ответника К. – Н.К. М.е видно, че на 26.05.1983 г. е била
преведена сумата от 5330.00 лева на трето лице К. Г.…..(последното име не се
чете).
Според писмено искане към ДСК под № 248
от 06.06.1991 г. за срок от 30 години и
при размер на вноската от 135.00 лева е поискана сума в заем в размер на
15 967.53 лева, като на страница 34-35 от делото пред СРС са представени
шест броя вносни бележки за внасяни към ДСК суми в различни размери от 2000
лева, 9 000.00 лева, 6000.00 лева, 490.00 лева и 2398 лева за период след 15.02.1992 г. до окончателното изплащане на заема, съгласно
представените на л.36 и сл.от делото банкови документи и извлечения от сметки.
На л.39 и сл. от делото според
представените фактури на името на
ответника К.К. са обективирани данни, че същият е закупувал строителни материали
за периода след 08.06.1993 г. до 25.04.1995 г.
– теракотни плочки, мрамор, капаци, цимент, мозайка, хлодирана вар,
брикети, водни тръби, PVC
– части.
От представените извлечения от спестовни
книжки в ДСК на името на ищцата Р. А., издадени на 30.07.1986 г. и на 03.09.1888
г., е видно, че за периода от 09.07.1986 г. до 22.09.1988 г. са внасяни и теглени
различни по размер суми.
Според кредитираната от съда като
обоснована и мотивирана СТЕ, която е останала неоспорена от страните се установява,
че сградата с идентификатор 68134.1893.479.5 (югоизточната част на близнака) се
състои от сутерен със застроена площ от 60.36 кв.м., състоящ се от битов път,
две избени помещения, килер; първи етаж – със застроена площ от 72.04 кв.м.,
състоящ се от кухня, столова, дневна, баня – тоалетна, коридор и тераса; втори
етаж със застроена площ от 66.50 кв.м., състоящ се от три спални и баня –
тоалетна и тераса, тавански етаж със застроена площ от 61.88 кв.м., състоящ се
от сушилня, две тавански складови помещения, склад при стълбите. Според
заключението жилищната сграда е ново, масивно, монолитно строителство с носещ
стоманобетонен скелет и тухлени стени. Относно годината на построяване на
имота, дори в заключението да е отразено като първоначален извод, че не може от
извършен оглед да се установи с категоричност същата, то според заявеното в СТЕ
и последващите разяснения на експерта в съдебно заседание югоизточната част на
къщата близнак най – вероятно е построена в началото на 90 – те години на
миналия век (XX
век) и предвид издадените разрешения за строеж.
От
кредитираните от съда като пълни и кореспондиращи на събраните по делото
доказателства показания на свидетелката И.В.Р.,
се установява, че тя е познавала от 1983 г. ищцата А.и ответника К., които били
женени, тъй като е живеела в съседен до тях жилищен блок. Свидетелката Р.излага
възприятия, че строежът на къщата на ул. „Л.“ е започнал през 1986 г., извършван съвместно от ищцата А.и
ответника К. и че строежа й в рамките на определените им две годни е завършил през 1989 г. Също така,
свидетелката Р.заявява, че е посещавала на място къщата, докато се е строяла и
че е виждала ищцата А.да участва в строежа на къщата, доколкото през 1989 г.
ответника заминал за Берлин, за да работи. В тази връзка, се посочва в
показанията на свидетелката Р., че ищцата А.е била недоволна от поставените
малки по размер прозорци на къщата, като, поради привършване на парите за
къщата и за поставянето на прозорци, майката на ищцата А.е била изтеглила заем,
за да се довърши строежа й. Свидетелката Р.излага и възприятия за това, че
ищцата А.и ответника К. заедно са влагали за разходите по строежа на къщата
пари от заплати, като останали от сватбата им, отделно пари от изтеглен
младоженски заем и от предоставени от държавата средства за родено дете. Според
свидетелката Р., доколкото родителите на ответника К. също се включили в
строежа на къщата с оглед построяване на близнак на същата, при което за
строежа на двата близнака се ползвали парите на ищцата и ответника. Изложено е, че преди ответникът К. да замине
за Берлин, на ищцата А.й трябвали пари, за да запечата къщата за покрив и
дограма, при което майката на същата изтеглила въпросният заем, който посочила
по-горе, при което парите от този заем били дадени на двамата – ищцата и
ответника за довършване на дограмата. Сочи се в показанията на свидетелката Р.,
че същата е придружавала ищцата А.при строежа на къщата и е виждала тя да носи
храна за работниците, да отделя всяко свободно време да участва активно в
строежа на сградата, дори е възприемала същата да бърка бетон. Според
показанията на свидетелката Р.ответникът К. е трябвало да замине за Германия,
за да изкара пари за вътрешно обзавеждане на къщата. Изяснено е в показанията
на свидетелката, че проблемите между двамата възникнали след като ответника през
1989 г. заминал за Германия, създал връзка с друга жена и поискал развод с
ищцата. Заявено е от свидетелката Р., че къщата е била завършена в груб строеж през
1989 г. още преди ответника К. да замине за Германия през есента на 1989 г.,
след което се е бил върнал през1990 г. Свидетелката Р.пояснява, че тя познава
много добре ищцата А.и ответника К., че е присъствала в живота им, че ищцата
всичко й е споделяла, че знаела че тя е имала спестовна книжка, която е виждала
и от където е теглела пари. Свидетелката Р.посочва, че не е виждала дали тези
пари са давани за строежа на къщата. В заключение, свидетелката Р.дава описание
на построената къща и че към 1989г. тя вече е била изградена в груб строеж
От
показанията на свидетелката В.Й.К., ценени в съответствие с разпоредбата на
чл.172 от ГПК, предвид родствената й връзка с ищцата А.като нейна първа братовчедка, и предвид тяхното съответствие
с показанията на свидетелката Р.се установява, че строежът на къщата на
страните, възприет непосредствено от свидетелката, е започнал през 1986-1987 г.
и е завършил около 1989 г., като влаганите средства за изграждането на сградата
са били от пари от сватба, от младоженски заем и други заеми, от пари от
държавата за родени деца и от заплати, доколкото ищцата А.е работела. Също
така, свидетелката К.излага и възприятия, че е виждала ищцата А.да работи по
строежа на къщата като общ работник, че е носела греди и подпомагала строителите
на къщата. Конкретно в тези показания е обективирано и възприятие, че ищцата А.е
изтеглила заем в размер на 500.00 лева за закупуването на дограма за къщата,
като по нея оставали само довършителни ремонтни дейности. Също така, установява
се от показанията на свидетелката К., че ищцата А.се е грижила и за двете им
деца за ответника, както и че къщата е била завършена през 1989 г., което е две
години пред да се разведе с ответника К. през 1991 г.
От
кредитираните от съда показания на свидетелят А.П., и кореспондиращи такива на
показанията на свидетелките Р.и К.относно годината на построяване на въпросната
къща, се установява, че той е участвал в строежа на къщата и че е бил съседи на
страните. Свидетелят П. излага пред съда възприятия за състоянието сградата и
от какви помещения се състои. Изложено е, че строежът на къщата е започнал през
1987-1988 г. и че до 1990 г. къщата
е била построена в груб строеж, в който е участвал, и че оставал да се изпълни
само вътрешния строеж на имота. Заявено е от свидетеля П., че той познава
втората съпруга на ответника К., че не е познавал първата и че при работата на
грубия строеж на къщата, е изложил, че не е виждал ищцата на строежа. Свидетелят
П. признава пред съда, че не всеки ден е бил на строежа на къщата, а през
седмица и че не е знаел кой се е грижил за децата на ответника К..
По
отношение на показанията на В.С.., съдът намира, че същите са останали изолирани
и некореспондиращи на останалите гласни доказателствени средства, анализирани
по-горе, относно годината на построяването на къщата близнак и доколкото
свидетелят С.не излага преки възприятия за това, а само възприятия за започване
на строежа на къщата през 1989 г. Според показанията на този свидетел, същият
заявява, че къщата е построена от майката и бащата на ответника К., включително
и с участието на неговата сестра, както и че не е виждал други хора на строежа
на имота. Според свидетеля същият сочи, че не е познавал жената на ответника К.
от първия му брак и че никога не я виждал, въпреки заявеното от него
обстоятелство, че е съсед на ответника К. и че го познава от около 45 години,
включително и втората му жена.
От правна страна:
Настоящият съдебен състав намира за
необходимо да отбележи предварително, преди да пристъпи към разглеждане на
спора по същество от правна страна, че са неоснователни възраженията на
ответника К. Н.К. от въззивната му жалба, че първоинстанционният съд е извършил
процесуални нарушения при анализа на събраните по делото доказателства в
заявеният от страната смисъл.
Т.е. извършеният от състава на СРС
анализ на събраните доказателства и доказателствени средства по делото е
съответен и кореспондиращ на техния смисъл и значение. При оценката на
доказателствените материали не е извършено тяхно превратно тълкуване или
игнориране, а е съобразено действителното им съдържание и обективност. Съдът е
изложил конкретни и ясни съображения при оценката на доказателствените
източници. При извършения доказателствен анализ от съда е осъществено ясно и
пълно очертаване на фактическите обстоятелства от предмета на доказване по
делото, които по своето естество са пряко установени. Не се отчита и не се
установява по отношение на доказателствата и доказателствените средства да им е
придадено на същите съдържание, каквото те нямат, а в случая е съобразен с
правилата на формалната логика изводът, до който съдът законосъобразно е
достигнал, а именно - наличието на
основания за доказаност на исковата претенция по чл.34, ал.1 от ЗС .
Правните изводи на въззивната инстанция
са в следният смисъл:
Предявен е от ищцата Р.О. А.срещу ответника К. Н.К. иск за делба на недвижим имот с правно основание
по чл.34, ал.1 от ЗС, като нейна е
доказателствената тежест да установи при условията на пълно и главно доказване
следните правно-релевантни факти: 1). наличие на възникнала между ищцата
Р.О. А.и ответника К. Н.К.
съсобственост по отношение на конкретен
недвижим имот; 2). правното основание, въз основа на което се поддържа,
че е възникнала съсобствеността върху конкретния недвижим имот и 3).
размера на квотите в съсобствеността между отделните съсобственици.
За да постанови обжалваното решение,
първоинстанционният съд е приел, че искът за делба между страните е основателен
самоза сградата на югоизточния близнак и
че същият следва да бъде уважен при равни квоти от по ½ ид.ч. за всеки
от двамата съделители. Според съда в решението за развод от 1991 г. между
ищцата А.и ответника К. е отразено утвърдено споразумение, с което придобития с
нотариалният акт от 1983 г. имот - дворното място оставал в обикновена
собственост между ищцата и ответницата, и че на основание свидетелските
показания на свидетелите Р., К.и П. сградата е построена в груб строеж в
периода 1986 – 1990 г. Съдът се е позовал на съдебна практика на ВКС по чл.290
от ГПК, според която споразумението между бивши съпрузи е възмезден способ за
придобиване на права, придобити по време на брака, доколкото страните се
обвързват със споразумението с воля относно техните имуществени отношения, че
то е имало значение на спогодба, и нямало данни да е изменено, развалено или
отменено или преустановено. Съдът е извършил правен извод, че ответникът К. не е
опровергал с доказателства презумпцията за презюмирания съвместен принос на
основание чл.19 от СК (отм.) -1985 г., както и че същият не е бил доказал с доказателства,
че е упражнявал фактическа власт върху целия имот, че е отблъснал владението на
другите съсобственици, като е довел до тяхното знание тези действия и че е започнал
да владее техните идеални части за себе си с намерението да ги свои.
Настоящата инстанция споделя изводите на
първоинстанционният съд като правилни и законосъобразни, и съответно
кореспондиращи на материалният закон и събраните по делото доказателства,
поставени в основата на изводите на решаващият съд. На основание чл.272 от ГПК
съдът препраща към мотивите на първоинстанционното решение, поради което
фактически и правните съждения на СРС следва да се считат за неизменна част от
мотивите на настоящото решение.
За пълното на изложението, настоящата
инстанция намира за необходимо за отбележи следното:
Установи се по делото, че в периода на
действие на брака между ищцата Р.О.А. и ответника К. Н.К. от 21.03.1982 г. до 17.10.1992 г.,
последният по силата на нотариален акт № 95, том XIX, дело 310119/83 г., заедно с баща
си Н.К. М.и брат си Д.Н.К., е придобил в
собственост чрез договор за покупко-продажба на 14.07.1983 г. от Кирковски
народен съвет празно дворно място, представляващо по нотариален акт – парцел III-5, кв.160 по плана на гр.София, м.
*******, ул. *******с площ от 838 кв.м. с неуредени сметки по регулация за
120.00 кв.м. при граници – ул. „Л.“, дере и наследници на Н.Б., а към
настоящият момент, намиращо се на ул. „*******, представляващо по действия
регулационен план УПИ V-479,
вк.51 по плана на гр.София, м. „********с площ 1060.00 кв.м., при граници: УПИ VI—358, УПИ-357 и улици.
Няма спор по делото, че е била придобита
на 14.07.1983 г. от ответника К. 1/3
ид.ч. от процесното дворно място. Съдът отчита, че придобиването на тази 1/3
ид.ч. от дворното място от ответника К. е осъществено по време на брака му с
ищцата А. на възмездно правно основание чрез двустранен договор за
покупко-продажба, поради което същата (за придобитата идеална част) се прилага
режима на съпружеската имуществена общност съгласно разпоредбата на чл.13, ал.1
от СК – 1968 г. (отм.). Според тази разпоредба „Недвижимите и движимите вещи и
права върху вещи, придобити от съпрузите през време на брака, принадлежат общо
на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити, и служат за
задоволяване нуждите на семейството“.
На основание Преходните разпоредби на §
4 от СК – 1985 г. (отм.) правилата на този кодекс относно имуществените
отношения между съпрузите се прилагат и за наличните имущества, придобити преди влизането му в сила от
съпрузите по заварени бракове.
В такъв случай за придобитата на 14.07.1983 г. от ищцата А. и ответника К.
по време на брака им 1/3 ид.ч. от процесното дворно място по време на
действието на чл.13, ал.1 от СК – 1968 г. (отм.) е приложима разпоредбата на
чл.19, ал.3 от СК от 1985 г. на основание ПР от § 4 от разпоредбите на СК – 1985
г. (отм.) и установяваща презумпцията за съвместен принос, според която до
доказване на противното се предполага, че придобитите от съпрузите по време на
брака им недвижими имущества е в резултат на съвместен принос.
Съгласно решение № 16 от 05.02.2018 г. от 05.02.2018
г. по гр.д. № 1198/2017 г. на ВКС, Първо ГО, поставено по реда на чл.290 от ГПК,
чийто съображения настоящата инстанция споделя, в случаите на възмездно придобиване на имущество през
време на брака на името на единия съпруг, другият съпруг придобива по право ex lege правото
на собственост по силата на закона на основание чл.21, ал.1 СК (респ. чл.19,
ал.1 от СК от 1985 г. – отм.) при установения режим на съпружеска имуществена
общност върху вещи и права върху вещи, придобити в резултат на съвместен
принос. Съвместният принос се предполага оборим при възмездните придобивни
основания, какъвто е договорът за покупко-продажба (чл.21, ал.3 СК). Същото
разрешение е възприето и в т.4 от Тълкувателно решение № 5/29.12.2014 г.,
постановено по тълкувателно дело № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което съпружеска
имуществена общност възниква върху вещи и вещни права, придобити от съпрузите
по време на брака в резултат на съвместен принос, независимо от това на чие име
са придобити, като съвместният принос се предполага до доказване на противното.
Настоящият въззивен състав отчита като
относимо към предмета на спора и обстоятелството, че ищцата А., дори и да не е
отразена в нотариалния акт № 95, том XIX, дело 310119/83 г. като страна - приобритател
относно придобитата по време на брака й с ответника К. 1/3 ид.ч. от дворното
място, която представлява СИО на основание чл.13, ал.1 от СК – 1968 г. (отм.), то
това само по себе си не води до извод, че за нея не са възникнали права относно
създадената СИО, като според Решение № 30
от 11.02.2015 г. на ВКС по гр. д. №
4188/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията М.Г. неучастващият съпруг в сделката следва правното положение
/като права и задължения/ на съпруга -
страна по сделката. Напротив, същата се счита, че е притежател на тази 1/3
ид.ч. от придобитото в съсобственост дворно място в режим на СИО с ответника К.,
като в тази насока е и постановеното по чл.290 от ГПК Решение № 246 от 21.12.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 1465/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Д.Д., според
което придобиването на правото на собственост
върху недвижим имот от единия съпруг на
възмездно основание по време на брака, то
по силата на чл.19 от СК – 1985 г. (отм.)
се счита за придобито от двамата съпрузи в режим на
съпружеска имуществена общност. Затова
нотариалният акт легитимира и двамата
съпрузи като притежатели на имота в режим
на съпружеска имуществена общност, макар че е издаден само на името на единия от тях, които съображения според
настоящия съдебен състав са приложими и по отношение на придобито имущество на
основание чл.13, ал.1 от СК – 1968 г. (отм.).
Съдът намира, че презумпцията по чл.19,
ал.3 от СК – 1985 г. (отм.), намираща действие спрямо процесния казус на
основание § 4 от ПР на СК – 1985 г. (отм.) вр. чл.13, ал.1 от СК – 1968 г., не
е опровергана с надлежни доказателства от ответника К. с оглед разместената в
производството доказателствена тежест относно придобитата от него на възмездно
правно основание в режим на СИО 1/3 ид.ч. от процесното дворното място. Още
повече, че според решението за развод ищцата А. и ответника К. са сключили споразумение
придобитият с нотариален акт № 95, том XIX, дело 310119/83 г. имот (дворното
място), в рамките на 1/3 ид.ч. на основание
нотариалния акт № 95, том XIX,
дело 310119/83 г., да остане в обикновена съсобственост между тях.
За пълнота на изложението на основание
постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение на ВКС от 09.01.2012 г. по гр.д.
№ 430/2011 г., II ГО
презумпцията на закона чл.19, ал.3 от СК –
1985 г. отм. /приложима в случая на основание § 4 от ПР на СК – 1985 г. (отм.)
вр. чл.13, ал.1 от СК – 1968 г./, макар и оборима , променя тежестта на
доказване в хипотезите на предявени искове по чл. 21 ал.1 или ал.2 СК от 1985
г. отм./. Т.е. всяко възражение за трансформация по чл. 21 ал.1 и 2 СК от
1985 г. / отм./ по същество не е
оспорване на „съвместния принос”, а
опровергаване на презумпцията за съвместен принос, поради което и доказателствената тежест не е за този, който
поддържа , че следва да се приложи разпоредбата на чл. 19 ал.3 СК от 1985 г./
отм./, а за този, който поддържайки , влагането на лични средства следва да
изключи приложението на презумпцията, установявайки пълно и пряко влагането на
извънсемейни- лични средства в
придобиването на конкретна вещ или вещно право.
По тези съображения, съдът
не споделя възраженията на ответника К. от въззивната жалба, че
първоинстанционният съд неправилно е възприел, че е негова доказателствената
тежест да опровергае презумпцията за съвместен принос.
Настоящият съдебен състав споделя и
постановките на постановеното по чл.290 от ГПК решение на ВКС от 09.01.2012 г.
по гр.д.№ 430/2011 г., според което когато единият
съпруг е страна по сделка с вещно-прехвърлителен ефект, какъвто е договора за
покупко-продажба, то нейните вещно-правните последици настъпват само и
единствено в неговата правна сфера. Съгласно
презумпцията на чл. 19 ал.1 СК от 1985 г./ отм./, ако по силата на възмездния
договор се придобиват вещи или вещните права по време на брака, в резултат на
съвместен принос, който се предполага до доказване на противното, то вещно-правният ефект се разпростира и в
патримониума на неучастващия по сделката съпруг по силата на законовата
презумпция и приложимия законовия режим на съпружеската имуществена общност при
действието на СК от 1985 г. / отм./
Т.е. по силата на чл.19, ал.1 и ал.3 от СК –
1985 г. (отм.) и § 4 от ПР на СК – 1985 г. (отм.) вр. чл.13, ал.1 от СК – 1968
г. вещно-прехвърлителният ефект на продажбената сделка от нотариалния акт № 95,
том XIX,
дело 310119/83 г. и от учреденото право на строеж, се разпростират и в нейният
имуществен патримониум в рамките на придобитата на името на съпруга й К. в
режим на СИО 1/3 ид.ч. от дворното място.
Учреденото в полза на ответника К. вещно
право на строеж върху дворното място и уговореното по споразумението от
11.03.1987 г. право той да построи югоизточния близнак, при действието на
чл.19, ал.3 от СК – 1985 г. (отм.) и установен режим на СИО, съдът намира, че
това вещно право е придобито от ищцата А.в условията на СИО. Заявлението по
чл.56, ал.1 от ЗТСУ (отм.) и споразумение от 11.03.1987 г. имат вещно-правен
ефект по отношение на учреденото вещно право за построяване на сградата върху
дворното място , като не се спори между страните в производството, че
ответникът К. при извършването на тези действия е действал и от името на ищцата
А..
С оглед изложените съображения, и при
отчитане на показанията на трима от свидетелите Р., К.и П., последният явяващ
се свидетел на самия ответник, които показания от своя страна се взаимодопълват
по между си и си кореспондират, както и при отчитане на заключението на СТЕ за
вероятната година на построяване на сградата от началото на 90 – те години, съдът приема за доказано, че
югоизточна част от къщата близнак в придобитото на 14.07.1983 г. дворно място е
построена в груб строеж през 1989 г. по време на брака на ищцата А.и ответника К.,
прекратен с влязло в сила решение след това на 17.10.1992 г. В тази насока е и постановеното по реда на
чл.290 от ГПК решение на ВКС № 745 от 09.11.2010 г. по гр.д. № 891/2009 г. на
Първо ГО, според което, изградената по време на брака сграда се включва в
съпружеската имуществена общност, ако е
довършена до определена степен на самостоятелност, с взаимния принос на
двамата съпрузи, който се предполага.
След момента на прекратяване на брака
между страните, придобитото и изградено по време на брака им недвижимо
имущество се е трансформирало в обикновена съсобственост.
Следва да се отбележи, че на база
събраните по делото писмени доказателства и кредитираните гласни такива, съдът
приема за доказано, че презюмираният на основание чл.19, ал.3 от СК – 1985 г.
(отм.) вр. § 4 ПР на СК – 1985 г. (отм.) вр. чл.13, ал.1 от СК – 1968 г. спрямо
ищцата А.личен принос относно
придобитите право на собственост и вещни права върху недвижим имот по време на
действие на брака й с ответника К., не само се предполага, но и се доказва да е
реализиран и реално осъществен. Според кредитираните от съда показания на
свидетелите Р.и К., ищцата А.е влагала в построяването на югоизточната част на
къщата близнак пари от заплати, които е заработвала, от съвместни с ответника К.
придобити пари от сватба и дарения от държавата за родени деца, както и от
паричен заем, изтеглен от майката на ищцата А.в размер на 500.00 лева за
закупуване на дограма за къщата. Освен това, според показанията на двете
свидетелки Р.и К. ищцата е полагала и труд на самия строеж чрез извършване на
отделни ремонтни дейности – бъркане на бетон, носене на греди и оказване помощ
на майсторите на къщата като общ работник, като свидетелката К. посочва, че
ищцата А.се е грижила за децата и тяхното възпитание, което действие на
основание чл.19, ал.2 от СК – 1985 г. (отм.) вр. § 4 на ПР на СК – 1985 г.
(отм.) също се смята за част от приноса на съпругата относно възникналата на
основание чл.13, ал.1 от СК – 1968 г. съпружеска имуществена общност.
От друга страна, съдът намира за
необходимо да подчертае, че ищцата А.не оспорва участието на приноса на
ответника К. в закупуването на дворното място и учреденото по време на брака им
право на строеж по отношение на югоизточната част на къщата близнак, както и че
той също е влагал парични средства в изграждането на къщата. Същата инвокира
твърдения, които от друга страна се доказват и с доказателства в хода на
съдебното производство, че и тя е влагала общи парични средства, които са били
придобитите или лични такива, в изграждането на процесната къща близнак и че е
съсобственик на югоизточната част на сградата, която е била построена по време
на брака й с ответника К. в резултат на съвместен принос. Съдът намира за
недоказани твърденията на ответника К., че само той е влагал парични средства в
изграждането на къщата, тъй като не доказва произхода на същите, а именно, че
те да са били дарени или наследени от неговия баща Н.К. М.. Не се установява на
основание приложените от ответника К. писмени доказателства на какво основание
са били предоставени от баща му М.му паричните средства в заявеният в отговора
на исковата молба размер, като възникналите по време на брака между съпрузите правоотношения
относно изтеглен и изплащан заем само от единия тях, касае само възможни
облигационни претенции помежду им, които от друга страна не са предмет на разглеждане
в настоящото производство, доколкото отговорността им е лична и нямат отношение
към приложението на чл.19, от СК – 1985 г. (отм.) вр. § 4 от СК – 1985 г.
(отм.) вр. чл.13, ал.1 от СК – 1968 г.
При тези съображения, съдът приема за установено,
че на основание чл.154, ал.1 от ГПК ответникът К. не доказва възраженията си от
отговора на исковата молба, заявени и във въззивната жалба, че е изключителен
собственик на процесната сграда, с оглед лично влаганите от него парични
средства за нейното изграждане, в какъвто смисъл са инвокираните от него
твърдения, че същата не е била построена по време на брака му с ищцата А., а
след този момент и че тя не е осъществила твърдения от нея личен принос на
основание чл.19 от СК – 1985 г. (отм.) за изграждането на югоизтичната част на
къщата – близнак.
По възражението за придобивна давност на
ответника К. от отговора на исковата му молба, поддържано и във въззивната му
жалба, съдът намира, че тежестта на доказване на предпоставките на това
възражение за изтекла давност е върху самия него на основание чл.154, ал.1 от ГПК, доколкото положително твърдение, че е установил фактическа власт върху
цялата югоизточна част на къщата близнак с всички характеристики на владението
е на самия ответник К. и доколкото същият би черпил благоприятни правни
последици от неговото доказване. Липсват събрани по делото гласни
доказателствени средства или други доказателства, от които да може да се
направи извод, че ответникът К. е започнал да владее изцяло и за себе си
идеалната част на ищцата А., и че е довел до нейното знание упражнявани върху
имота от него или чрез трето лице фактически действия с намерението да се свои
съответната идеална част или идеални части от имота, притежавани в режим на
обикновена съсобственост след развода им през 1992 г. с ищцата А.. В тази
насока са и постановките на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което
съсобственикът, който претендира да е изключителен собственик на вещта, то той
трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е
обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните
идеални части за себе си.
Допуснатите на страната на ответника К.
двама свидетели – А.П. и В.С.. не излагат никакви възприятия относно
упражнявани от него фактически действия по отблъскване на владението на ищцата А.върху
съответната й идеална част от построената югоизточна част на къщата близнак или
същият да е довел до нейното знание
недвусмислена воля чрез конкретни фактически действия, че има и е имал
намерението да владее и нейната идеална част от имота за себе си. Също така
свидетелите П. и С.не излагат и възприятия и за това в кой времеви етап
ответникът К. е започнал да свои имота само за себе си с всички характеристики
на владението, за да се извърши преценка от съда в кой темпорален момент е
изтекъл срокът по чл.79 от ЗС. Освен това, представеният от ответника
констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка на ответника К. от 2004
г., според който по давностно владение е признат за собственик на ¾
ид.ч. от къщата близнак – югоизточна част не се ползва с материална
доказателствена сила относно правото на собственост, като в тази насока са
постановките на ТР № 11 от 2013 г. на ОСГК на ВКС, според които нотариалният
акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на
чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на
собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи
за факти.
Настоящият съдебен състав намира, че
от събраните по делото доказателства се установи, че обемът на действителните
права от правото на собственост на ответника К. по отношение на сградата близнак
– югоизточна част е в по-малък размер като идеални части от размера на правото
на собственост, удостоверено в издаденият нотариален акт по обстоятелствена
проверка от 09.09.2010 г. под № 158, том I, рег.№ 5266, дело № 106/2010 г., оспорен
от ищцата А., с което са оборени констатации на същия по този въпрос.
В заключение, съдът намира, че от представените
от ответника К. по делото фактури за периода 08.06.1993 г. 25.04.1995 г. за закупувани
от него строителни материали– теракотни плочки, мрамор, капаци, цимент,
мозайка, хлодирана вар, брикети, водни тръби и PVC – части, не може да се направи
извод по въпросите за упражнявана реална фактическа власт и за нейния период по
отношение на процесния имот съгласно чл.79 от ЗС.
При това положение, въззивният съд
намира, че въззивната жалба на ответника К. срещу обжалваното първоинстанционно
решение в посочената му част се явява неоснователна и недоказана, поради което като
такава – следва да се остави без уважение, а решението на СРС, II ГО, 60 състав – да се потвърди като
правилни и законосъобразно, като постановено в съответствие с материалния закон
и събраните по делото доказателства.
По
разноските:
За настоящата
инстанция разноски не са претендирани и не са доказани от страните, поради
което такива не им се следват и не се присъждат.
На
основание чл.280, ал.3 от ГПК решението на въззивният съд не е окончателно може
да бъде обжалвано пред ВКС.
Водим
от изложеното СГС,
РЕШИ
ПОТВЪРЖДАВА
Решение
№ 50083 от 28.02.2017 г. по гр.д. № 44247 по описа за 2010 г. на СРС, II ГО, 53 състав, в частта, с която по предявен иск с правно основание чл.34 от
ЗС от Р.О.А. срещу К.Н.К. е допусната делба на недвижим имот, находящ се в
гр.София и представляващ жилищна сграда
– югоизточен близнак с идентификатор № 68134.1893.479.5, разположена в
поземлен имот с идентификатор № 68134.1893.479 по КККР, одобрени със заповед №
РД – 18 – 69/14.12.2010 г. на ИД на АГКК, на два етажа, със застроена площ от
60.36 кв.м. на първи етаж, 66.50 кв.м. на втори етаж и таван със застроена площ
от 61.88 кв.м., с предназначение еднофамилна жилищна сграда, с административен
адрес – гр.София, район „Витоша“, кв. „Княжево“, ул. „*******, разположена в
поземлен имот с идентификатор № 68134.1893.479, целия с площ от 934 кв.м., при равни квоти от по ½ ид.ч. за
Р.О.А. и за К.Н.К..
В
останалата част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението
може да бъде обжалвано пред Върховен Касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.