№ 14021
гр. София, 18.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ В. А.
при участието на секретаря Е. В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. А. Гражданско дело №
20231110119548 по описа за 2023 година
РЕШЕНИЕ
18.07.2025 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на деветнадесети юни през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ А.
при секретаря Е. Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил А. гр. дело №
19548/2023 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от З. Г К. срещу „УЕУ“ Црт. – дружество регистирано по
правото на У, като се твърди, че страните се намирали в трудово правоотношение по силата
на Трудов договор от 06.04.2017 г., като ищцата била приела да изпълнява длъжността
„младши член кабинен екипаж“, като в последствие имало трудов договор от 14.12.2018 г. за
длъжността „старши стюард/стюардеса“ към който било сключено допълнително
споразумение от 30.03.2020 г., допълнително споразумение от 29.04.2020 г., допълнително
споразумение от 16.06.2020 г. Поддържа, че по силата на трудовия договор и
допълнителните споразумения били уговорени между страните сумите за дължими трудово
възнаграждение, а така и допълнителни секторни плащания, за които излага подробни
съображения. Навежда доводи, че освен това били дължими суми за командировъчни и
специализации в чужбина. Излага съображения, че ответника не бил заплатил сумата от
1
8072,60 лева, представляващи сбор от незаплатени трудови възнаграждения за секторни
плащания за периода 01.03.2020 г. до 30.11.2021 г., както и сумата от 3496,24 лева,
представляващи незаплатени командировъчни възнаграждения за периода от 01.03.2020 г. до
31.10.2021 г., както и сумата от 3729,49 лева, представляващи сбор от незаплатени трудови
възнаграждения за период на ползвани платени годишни отпуски за периода м.04.2020 г. до
м.10.2021 г., както и сумата от 189,54 лева представляващи незаплатено възнаграждение за
работа през официалните празници за периода от 18.04.2020 г. до 31.05.2021 г., както и
законна лихва върху вземането за секторни плащания в размер от 1663,23 лева за периода от
01.03.2020 г. до 30.11.2021 г., както и законна лихва върху възнагражденията в размер на
765,36 лева върху възнаграждения за отпуска за периода от 01.04.2020 г. до 31.10.2020 г.,
както и законна лихва в размер на 46,94 лева върху неизплатеното възнаграждение за
официални празници за периода от 18.04.2020 г. до 01.05.2021 г. Иска ответника да бъде
осъден да заплати претендираните суми, както и сторените деловодни разноски.
С Протоколно определени то 01.04.2024 г., съдът е оставил без уважение искането на
ответника за възстановяване на срока за отговор на исковата молба по чл. 64, ал. 1 ГПК.
С Определение № 17837/06.11.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 5835/2024 г. по
описа на СГС (с докладчик – мл. съдия ТИ) е обезсилено Протоколно определени то
01.04.2024 г. досежно произнасянето по чл. 64 и сл. ГПК, като производството е прекратено
в тази част.
С оглед правилото на чл. 278, ал. 3 ГПК, първоинстанционният съд е обвързан от
произнасянето на въззивния съд, като очевидно въпреки диспозитива се касае за отмяна на
определението на съда, доколкото диспозитива „обезсилва“ заличава процесуалните
действия с обратна сила, което би възстановило и искането на ответника за произнасяне от
съда по молбата за възстановяване на срока. Тоест, настоящият съдебен състав счита, че
следва да приеме, че определението му е отменено, а не както е постановил въззивният съд
„обезсилено“, поради което отговорът на исковата молба е в срок.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като е направен
отвод за недопустимост на предявеният иск, тъй като ответник не бил клона в Република
България, което обоснова подробно, а отделно от това претенцията не била насочена към
необходим другар по делото – клона на дружеството. Твърди, че не е работодател на ищцата,
поради което не можел да отговаря по предявените искове. Инвокира подробни доводи за
недължимост на претендираните суми, което обосновава с клаузите по договора поотделно,
като тълкува същите. Излага подробни аругменти за недължимост на претендираните
вземания. Твърди, че след като са неосноватрелни главните искове, то такива били и
акцесорните. Поддържа, че вземанията са погА.и по давност. Иска прекратяване на
производството, евентуално отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
С Протоколно определение от 19.06.2025 г., съдът на основание чл. 214, ал. 1 ГПК е
допуснал изменение на предявения иск, като претенцията по чл. 215 КТ се счита предявена
чрез увеличение на иска за сумата от 14091,74 лева, а иска по чл. 264 КТ се счита предявен
за сумата от 194,66 лева, а исковете за мораторна лихва върху главниците съответно за
сумата от 790,67 лева и сумата от 85,91 лева.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
I. От фактическа страна.
Представен е Трудов договор от 06.04.2017 г., сключен между „УЕУ“ Кфт., дружество
регистрирано по правото на У, действащо чрез „УЕУ“ Кфт. – клон България от една страна в
качеството на работодател и З. Г. Т от друга страна, в качеството на служител. По силата на
договора работодателят възлага, а служителят приема да извършва длъжността „младши
2
член на кабинния екипаж“, като работодателят се е задължил да заплаща брутно трудово
възнаграждение в размер на 8765,19 лева, подробно описана по структура в договора. Като
място на работа страните са уговорили летище Варна, Република България. Според т. 8 от
трудовия договор, правата на работодателят се изпълняват от изпълнителния директор на
„УЕУ“ Кфт. – клон България, а мениджъра на кабинния екипаж в базата в гр. Варна може да
упражнява надзорни права и може да инструктира служителя. А съгласно клаузата на т. 21 от
договора приложимото право е българският КТ, а споровете между страните са подсъдни на
СРС.
Приложен е Трудов договор от 14.12.2018 г., сключен между „УЕУ“ Кфт., дружество
регистрирано по правото на У, действащо чрез „УЕУ“ Кфт. – клон България от една страна в
качеството на работодател и З. Г. Т от друга страна, в качеството на служител. По силата на
договора работодателят възлага, а служителят приема да извършва длъжността
„Стюард/Стюардеса“, като 9714,00 лева, подробно описана по структура в договора. Според
т. 8 от трудовия договор, правата на работодателят се изпълняват от изпълнителния
директор на „УЕУ“ Кфт. – клон България, а мениджъра на кабинния екипаж в базата в гр.
София може да упражнява надзорни права и може да инструктира служителя. А съгласно
клаузата на т. 21 от договора приложимото право е българският КТ, а споровете между
страните са подсъдни на СРС.
Трудовите договори представляват частни диспозитивни документи, които са
подписани от страните, като при липсата на доказателства за тяхната неавтентичност,
последните обвързват страните с обективираните в тях изявление и произтичащите от това
права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.
Според правилото на чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси
действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във
връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор,
с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността.
Прието е заключението на ССчЕ и допълнителна ССчЕ, като се установява, че общо
изчислената и платена сума за прелетени сектори за всеки 3-ти и 4-ти и т.н. сектор след 1-ви
и 2-ри сектор за всеки полетен ден и отбелязаните във фиша за работни заплати в перо
„секторно плащане“ и като брой сектори по ведомост под черта, изчислена съобразно
договореното в трудовия договор и анексите към него е общ 88 бр. равни на 3477,47 лева.
Вещото лице е посочило, че сумата претендирана по исковата молба по буква „А“ за
прелетените 1-ви и 2-ри сектор е равна на 8072,60 лева, като е изведена от разлика между
сумата от 11550,07 лева – стойност на всички сектори за периода и сумата от 3477,47 лева –
платени сектори за периода минус 1-ви и 2-ри сектор. Направено е уточнени във вариант на
заключението, че ако се възприеме, че се дължат плащания и за 1-ви и 2-ри сектор, то тогава
сумата е в общ размер от 8077,60 лева за периода от 01.03.2020 г. до 30.11.2021 г., а
мораторната лихва за периода от 10.04.2020 г. до 10.04.2023 г. е в размер на 1686,83 лева.
Експертът е посочил, че при приемането, че командировъчните са в размер на 55,00 евро на
ден (с равностойност от 107,57 лева), то за периода от 01.03.2020 г. до 31.10.2021 г. се дължат
такива за 110 полетни дни в общ размер на 6050,00 евро или сумата от 11832,77 лева. Но
изрично е посочено, сумата претендирана от ищеца за командировъчни пари в размер на
2976,06 лева е издадена като разлика между сумата от 11832,77 лева минус сумата от 9423,91
лева – заплатени командировъчни дневни пари. Уточнено е, че за процесния период ищцата
има общо 110 полетни дни. По отношение възнагражденията на ищцата по чл. 177 КТ,
вещото лице е представило заключението си във варианти, както следва: във вариант първи,
ако се приеме, че на ищцата се дължи подобно възнаграждение и към БТВ се добавят всички
сектори плащания за периода от 01.04.2020 г. до 30.10.2021 г. се дължи сумата от 3416,28
лева. Според втория вариант, ако не се дължат възнаграждения за първите два сектора във
всеки полетен ден, то дължимата сума за периода от 01.04.2020 г. до 30.10.2021 г. е в размер
3
на 826,75 лева, като законната лихва върху това вземане за периода от 11.05.2020 г. до
10.04.2023 г. е в размер на 132,03 лева. В трети вариант е изяснено, че ако се приеме, че не се
дължи възнаграждение за първите два сектора във всеки полетен ден, което експертът е
направил доколкото от м.10.2020 г. бонусите и секторите по ведомост са в общо перо, то
общо дължимият размер за платен годишен отпуск е в размер на 1043,62 лева, а дължимата
мораторна лихва за периода от 11.05.2020 г. до 10.04.2023 г. е в размер на 164,15 лева.
Експертът е посочил, че за процесния период ищцата е положила труд през 3 празнични дни,
поради което дължимото възнаграждение е в размер на 194,66 лева за периода от 01.04.2020
г. до 31.05.2021 г., ако се приеме, че такова се дължи. Посочено е, че размерът на
мораторната лихва върху всяка една от главниците за периода от 10.04.2020 г. до 10.04.2023
г. е в общ размер на 1686,83 лева. Изяснено е, че работодателят е заплатил всички секторни
плащания, съобразно отразеното в счетоводството. Вещото лице е посочило, че законната
лихва върху главниците в общ размер от 3416,28 лева, представляващи претендирано
възнаграждение по чл. 177 КТ за периода от 01.10.2019 г. до 30.10.2022 г., включително с
лихвен период от 11.05.2020 г. до 10.04.2023 г. е за сумата от 684,74 лева. Изяснено е, че
мораторната лихва върху вземането от 194,66 лева е в размер на 85,91 лева за периода от
11.05.2020 г. до 10.04.2023 г.
От допълнителното заключение на ССчЕ се изяснява, че общо заплатените
командировъчни са за 111 бр. полетни дни, а общо изчислените са 131 дни в които са
извършвани полети. Изрично е посочено, че има време около 30 мин до 1 ч. от кацането и
излитането на самолета до връщането в базата през което време екипажа не напуска
самолета. Вещото лице е посочило, е размера на претенцията по чл. 177 КТ претендиран в
исковата молба е изчислен неправилно, тъй като е приложена неправилна база на
изчисленията. Уточнено е, че ако евентуално съдът приеме, че базата за изчисляване е
правилна – т.е. включва всички елементи от възнаграждението (с постоянен и непостоянен
характер) , то тогава възнаграждението за платен годишен отпуск ще бъде в размер на
3729,29 лева, съответно законната лихва ще е размер на 790,67 лева. Изяснено е, че за
процесния период на мястото където е работела ищцата е доставяна храна за кабинния
екипаж, който са били фактурирани на клона на ответника, като подробно е посочено
менюто, което е доставяно. Посочени са какви с правилата за хранене на екипажа, като е
установено, че дневните пари покриват разходи за храна: обяд и вечеря, градски транспорт и
др. разходи, като когато приемащата страна осигурява пълен пансион, то тогава се
изплащали 30 % от полагащите се дневни пари. Изяснено е, че за процесния период ищецът
не е ползвал разходи за транспорт, както и за квартирни пари, тъй като след приключването
на съответния сектор се е връщал в базата. Вещото лице е посочило, че претенцията за
командировъчни дневни пари касае именно подобни суми, като изключение правят
м.10.2020 г. – 2 дни, м. 12.2020 г. – 2 дни, м.02.2021 г. – 2 дни м. 09.2021 г. – 3 дни и м.
10.2021 г., когато ищцата била изпълнявала задълженията си в друга база извън Република
България, когато се дължали сумите от по 30,00 евро на нощувка, които са били начислени и
изплатени на ищцата. Изрично е посочено, че тези констатации касаят вземания, които са
извън предмета на настоящият правен спор. Експертът е посочил, че ако се приеме, че на
ищеца са дължат командировъчни пари, така както ги е претендирал, то същите са в размер
на 32,27 лева на ден, като за процесния периода на ищеца е заплатена сумата от 9423,91
лева, при реално дължима сума от 3549,83 лева, която се явява надплатена със сумата от
5874,08 лева. Изрично е уточнено, че храната е предоставяна само по времето в което
командировката е била на борда на самолета, но не и в дните, когато лицето е било на
разположение, почивни дни или на обучение, които са част от работното време и са отразени
във фишовете за работната заплата. Когато лицето е било на работа, работодателят е заплаща
„дневни пари“ при различни ставки: за 2020 г. – 72,00 лева, а от м.01.2021 – 80,19 лева, като
сумите се заплащат ежемесечно с отделен превод от превода на нетното възнаграждение, а
когато нощувката е извън базата, то тогава се заплащало в началото на месеца от
4
работодателя 30,00 евро на ден – „дневни надбавки“. Експертът е посочил, че дневните са
осчетоводени, като такива по чл. 215 КТ. Вещото лице е посочило, че трудовото
възнаграждение и дневните са заплащани с отделни платежни нареждения с различни
основания, а в периодите, когато ищцата е нощувала извън базата, заплащането на дневни
пари е с отделен банков превод с отделно основание, като същите били заплащани авансово
и след това се извършвала корекция. Вещото лице изрично е посочило, че извършило
проверка на целия процес на плащанията към ищцата по банковата й сметка, като не са
налице разлики.
В о. с. з. от 06.02.2025 г., вещото лице е уточнило, че не е правило проверка в базата в
гр. Варна, тъй като всички данни и били предоставени от базата в гр. София. Вещото лице е
посочило, че с оглед наличието на трудов договор и допълнителни споразумения е
отговорила на поставените задачи, като е посочило какви и как е изчислила полетните дни.
Изрично е уточнено, че броя работни дни се различава от броя на полетните дни. Посочено
е, че основната заплата се изчислява на база на броя работни, а не полетни дни, като от
базата се изваждат болничните, отпуските и неприсъствените дни, което формира месечното
трудово възнаграждение. Самите летателни дни били на брой календарни дни, а не на
работни, като на ищцата била начислявана работна заплата за съответния календарен месец,
когато ищцата не била извършвала международни полети. Изяснено е, че в договора е
заложен заплащането на командировъчни пари, които са били заплащани, но тъй като
ищцата работела по график, то за изплащането на същите не били изготвяни изрични
заповеди от работодателя. Същите обаче се установявали от ставката за изплатени суми.
Вещото лице е посочило, че летателният ден е дефиниран в договора на завършен полетен
ден, който можело да започне например в 8 ч. сутринта и да завърши в 2 ч. през нощта на
другия ден, като изчисленията били извършени съобразно това. Уточнено е, че изчисленията
са извършени съобразно претенцията – за летателен ден, съответно е посочено каква е
структурата на трудовото възнаграждение. Експертът е уточнил, че са налице необлагаеми
сектори, съобразно договореното между страните, като това включвало бройките в първи и
втори сектор. Изрично сочи, че всички уговорено по договора е заплатено, като изяснява, че
секторите се заплащали на брой полети, а командировъчните на брой летателен ден.
Посочено е с пример, че за летателен ден ищцата би могла например на има и шест сектора,
което било три полета с кацане и излитане, три дестинации с по два сектора, което правело
шест броя, като с оглед наредбата доколкото се дължали само командировъчни щели да се
заплатят суми за летателния ден. Изяснено е защо посочен от страна метод на изчисление е
неприложим, което е подробно мотивирано, като е посочено, че един от месеците не е
предмет на правния спор, а посочването с оглед направените преизчисления. Експерът е
посочил, че платеният годишен отпуск е изчислен на базата на вътрешните правила на
ответника, както и обясненията на кабинния екипаж. Уточнено е, кое възнаграждение е с
постоянен и кое с допълнителен характер, което е обосновано и с представените по делото
доказателства. Посочено е, че принципно трудовото възнаграждение – независимо от
неговия характер – се заплаща с едно платежно нареждане по отношение на стюардесите, а
командировъчните с друго такова. Вещото лице изрично е посочило, че секторното плащане
е отразено във фиша за работната заплата, като същото е отразено, вкл. с комисионните като
трудово възнаграждение, като експертът е обосновал как е достигнал до съответния извод.
В о. с. з. от 19.06.2025 г., вещото лице е посочило, че в допълнителното заключение на
стр. 13 е допуснала грешка, като се касаело за плащания, който не касаели стюардесите, а
следвало да се имат предвид като дневни, които им се заплащали. Сочи, че са отбеляни
командировъчни, а не сектори, като отбелязаното във фиша „пер дием“, били дневни, поради
което не следвало заключението да се чете в този смисъл. Изрично сочи, че при разговор с
мениджъри на ответника, когато полета бил продължителен, то тогава се полагало второ
хранене, като същото ако не било налично можело да се закупи от продуктите за
пасажерите. Изрично е посочено, че във фиша за работната заплата дневните били посочени
5
като такива, поради което не участвали във формирането на трудовото възнаграждение,
което било над чертата, а останалите имали информативен характер.
Съдът, като извърши преценка на заключението на ССчЕ и допълнителната ССчЕ,
съобразно правилото на чл. 202 ГПК намира, че следва да ги кредитира, тъй като са
изготвени обективно, компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило
изчерпателно на поставените по делото задачи, като по делото липсват доказателства, че
експертът е заинтересован от изхода на правния спор или е недобросъвестен. С оглед
направените оспорвания от страните и доводите им, следва да се отбележи, че
възприемането на заключението на вещото лице от решаващия съд не е обусловено от
оспорването му или не от страните по делото, поради което отсъствието на направено
възражение е правно ирелевантно както за неговата обективност, така и за значението му за
крайния правен резултат по делото – в този смисъл напр. Решение № 144 от 7.10.2010 г. на
ВКС по т. д. № 806/2009 г., II т. о., ТК; Решение № 393 от 1.10.2010 г. на ВКС по гр. д. №
4703/2008 г., II г. о., ГК. В случая експертните заключения кореспондират с останалите
доказателства по делото, като изводите на вещто лице са подробно обясни и защитени в
откритите съдебни заседания. Като именно в о. с. з. вещото лице подробно и изчерпателно е
отговорило на поставените от страните въпроси, част от които са и извън предмета на
поставените задачи по експертизата, но съдът е счел същите за контролни въпроси с оглед
проверка компетентността и обективността на експерта. При това положение настоящият
съдебен състав счита, че не може да има съмнение нито в компетентността, нито в
добросъвестността на експерта по ССчЕ, поради което представеното и прието по делото
заключение на ССчЕ и допълнително ССчЕ, следва да бъде кредитирано.
II. От правна страна.
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 215, ал. 1 КТ, 177 КТ, чл. 264 КТ
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По отношение исковете за заплащане на претендираните парични суми за трудово
възнаграждение, ищецът носи доказателствената тежест да установи, че: 1) страните са се
намирали в трудово правоотношение; 2) че ищецът е престирал работната си сила, като е
положил труд на уговорената с работодателя длъжност, а при доказване на тези
обстоятелства 3) ответникът следва да докаже, че е заплатил претендираните трудови
възнаграждения.
За да възникне парично вземане за заплащане на обезщетение при командировка в
обективната действителност следва да са се проявили следните материални предпоставки
(юридически факти): 1) между работника или служителя и работодателя да е налице валидно
възникнало трудово правоотношение; 2) да е налице надлежно изменение на трудовото
правоотношение от работодателят, които е да командировал работника или служителя за
изпълнение на трудовите задължения извън мястото на постоянната му работа; 3)
работникът или служителят да е изпълнил надлежно трудовите си задължения във връзка с
командироването.
Ищецът носи доказателствената тежест да установи пълно и главно (чл. 154, ал. 1
ГПК) посочените по-горе материални предпоставки, а ответника следва да докаже, че е
заплатил претендираното обезщетение.
Вземането за заплащането на възнаграждение при отпуск е обусловено от наличието
на следните материални предпоставки: 1) страните да се намирали в трудово
правоотношение; 2) ищцата да е ползвала надлежно законно установен отпуск.
Ищецът носи доказателствената тежест да установи пълно и главно посочените
материални предпоставки, а ответника следва да установи, че е заплатил дължимите суми.
За да е основателен иска за заплащане на работа по време на официални празници
6
ищецът следва да установи, че с ответника са били в трудово правоотношение, както и че
през официални празници е положил труд, а ответника следва да установил, че е заплатил
дължимите суми.
Първият основен въпрос в настоящото производство е дали ответника има качеството
на работодател по смисъла на КТ.
Според дефинитивната норма на § 1, т. 1 ДР КТ Работодател" е всяко физическо лице,
юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и
икономически обособено образувание (предприятие, учреждение, организация, кооперация,
стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни), което самостоятелно
наема работници или служители по трудово правоотношение, включително за извършване на
надомна работа и работа от разстояние и за изпращане за изпълнение на работа в
предприятие ползвател.
Тоест, трябва да се отбележи, че няма пречка работодателят да бъде и
неперсонифицирано образувание каквото е клона на търговското дружество.
При грамтическото, систематичното и телеологическото тълкуване на чл. 19 ТЗ, във
вр. чл. 17а ТЗ, във вр. чл. 17 ТЗ, съдът достига до извод, че принципно клонът на търговец –
било то регистриран по правото на Република България или чуждестранен такъв не е
юридическо лице. От гледна точка на търговското право, целта на клона или клоновата
структура има телеологически значение за облекчаване на търговската структура и дейност
на търговеца. Тоест, по-лесно сключване и изпълнение на търговски сделки, което е
основната цел на lex mercatoria, което е се потвърждава и от специалните правила за
подсъдност по такива спорове (арг. и вж. 19 ТЗ и чл. 20 ТЗ).
Въпреки това – от гледна точка на трудовото право, клоновата структура на един
търговец няма никакво значение, защото макар и клонът да е неперсонифициран, последният
може и има качеството на работодател по смисъла на § 1, т. 1 ДР на КТ.
На първо място трябва да се спомене, че в случая изцяло са неприложими
постановките на Тълкувателно решение № 1 от 30.03.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2010
г., ОСГК. От една страна, тъй като процесният случай е извън хипотезата на чл. 61, ал. 2 КТ,
което е формален аргумент – вж. в този смисъл Решение № 25 от 14.03.2022 г. на ВКС по
гр. д. № 1728/2021 г., III г. о., ГК. А от друга страна, тъй като настоящият съдебен състав
няколкократно е поставял въпроса за това, коя страна ищецът твърдени, че й е работодател, а
същата ясно и конкретно твърди, че това е именно ответника. При подобни твърдения не
може да се касае за нередовност на исковата молба, нито за недопустимост на последната.
Спорът след указанията трябва да се разреши по същество, а противното тълкуване би
означавало да се достигне до хипотеза съда изрично да прецени кой е надлежен ответник,
според постановките на Тълкувателното решение. В тази насока трябва да се изтъкне и един
историко-политически аргумент за постановяването на посоченото Тълкувателно решение –
сбъркания ответник води до това, че искът срещу правилния такъв, вкл. при евентулано
субективно изменение на исковете при условията на чл. 227 ГПК, ще бъде след срока по чл.
358 КТ. Това обаче не води до извод, че всеки иск срещу изрично твърдян неправилно от
ищеца работодател е основание за недопустимост на претенцията. Напротив, ако се приемат
постановките на посоченото тълкувателно решение, stricto sensu същите са относими не във
всяка хипотеза, а само когато е налице особена хипотеза, каквото е и произнасянето на ВКС.
Необходимо е обаче, за да се отговори правилно на поставения проблем да се посочи
кои са белезите на един работодател. Сама по себе си дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1
ДР не поставя критерии, за да се направи извод кое лице е работодател, а дефинитивно
посочва, лицата които са работодатели, вкл. че това могат да са неперсофиницирани субекти.
Тук логично, включително с оглед процесния случай, се поставя въпросът как
разграничаваме, кое лице е работодател от другите персофиницирани и неперсонифицирани
образувания? Първият признак от който може да направим извод за това кое е лицето
7
работодател е мястото на работа – в случая последното изобщо не касае дружеството в У, а
касае изцяло работа в Република България. Казано иначе, ако работодателят беше в У,
логично е мястото на изпълнение на трудовия договор да е там или поне мястото на качване
и прибиране в базите да е там, което не се установява от доказателствата по делото.
На следващо място като индиция следва да се вземе предвид това кое лице е
заплащало трудовото възнаграждение. С оглед кредитираното заключение на ССчЕ и
допълнително ССчЕ няма съмнение, че плащането на трудовото възнаграждение на ищцата
е ставало от клона на ответника, където е правена проверката и от експерта на необходимите
книжа и е събрана необходимата информация, касаеща специални знания. Въпросите
повдигнати в уточнителните молби от ищеца за данъчното законодателство и че средства са
предоставяни чрез дружеството в У са ирелевантни за правния спор. Данъчното право се
ползва с т. нар. данъчно-правна автономия (т.е. изразите и правото касая единствено
съответния данъчен режим), а материалноправният въпрос откъде се намират средства за
заплащането на работната заплата е без значение – може да е от дружество във вертикално
или хоризонтално търговско обединение, може да е от заемни или кредитни средства и т. н.
Релеватно за настоящото изследване е кое лице го дължи, което е един от белезите на това
кое лице е работодател.
Съдът намира, че трябва да отбележи и още един елемент, който води до извода за
това кое лице е работодател. А именно – характерно за лицето е, че упражнява
работодателската власт, в т. ч. дисциплианарната такава. В случая с оглед уговореното
между страните няма и не може да има съмнение, че именно управителя на клона упражнява
работодателската власт (според уговореното), като съдът възприема един от основните
принципи при възлагането на работодателската власт – delegatus, delegari non potest – тоест
комуто е делегирано, не може да пределегира, както е уговорено, а при тълкуването in
favorem validitatis (в полза на действителност), се достига до извод, че по-скоро се касае за
възможно да се упълномощи. Тоест, в случая при граматическото, систематичното и
теологическото тълкуване на процесния трудов договор единственият логичен извод е, че
ответника – дружеството регистрирано по правото на У не е пасивно материалноправно
легитимирано да отговаря по претенциите. Тук е редно да се спомене, че с оглед § 1, т. 1 КТ
има разлика за това кое лице е работодател, поради което клонът не може да се приеме като
alter ego на юридическото лице. Единствено за пълнота трябва да се спомене фактът, че
изложеният принцип за пределегиране не е абослютен, но само в гражданското и
търговското право. Макар трудовото право да е функционално и генетически свързано с
гражданското право, то трудовото право има по-особени корени и принципи, поради което
както в правната теория, така и в съдебната практика трайно се поддържа становището, че
делегирането на работодателската власт е изключение (вж. Тълкувателно решение № 6 от
11.01.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГК), а не правило. Тоест, след като
принципно упражняваш работодателската власт именно по силата на трудовия договор, то
логичното е и ти да си работодателя.
Фактът, че клонът на юридическото лице, като работодател по смисъла на § 1, т. 1 КТ
може да участва в трудови спорове, като СПН ще обвърже и съответното юридическо лице –
така Решение № 25 от 14.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1728/2021 г., III г. о., ГК , не
означава, че ищецът може да насочва претенцията към лице, което не е негов работодател.
Целта на разширените субективни предели на СПН е да се предостави възможност на
работника или служителя реално да постигне ефекта от съдебното решение. Изрично в
посоченото произнасяне на ВКС е посочено, че не се касае за хипотеза на процесуална
субституция. Тоест per argumentum a contrario, ако беше налице хипотеза на процесуална
субституция, която принципно при такава процесуална конструкция би могла единствено да
бъде хипотеза на процесуална суброгация (извън правилото на чл. 226, ал. 2 ГПК), то тогава
би могло да се приеме, че ищецът има избор срещу кое лице да предяви иска –
персонифицираното юридическо лице или неперсонифицирания работодател – в случая
8
клон на чуждестранно юридическо лице. Обратно, когато (както е прието и от ВКС) е налице
разширени субективни предели на СПН, възможността да участват и двете страни –
работодателят и юридическото лице, в чийто патримониум ще настъпят последиците само
по себе си не изключва необходимостта от гледна точка на материалното право претенцията
да е правилно насочена към действителния работодател.
Съдът счита, че на следващо място заключенията на ССчЕ и допълнително ССчЕ
следва да се кредитират в хипотезите, че е налице плащане на дължимите суми.
Предоставянето на варианти на заключенията е единствено по повод въпроси и хипотези на
страните. Няма съмнение, че е налице надлежно осчетоводяване и плащане на всички
дължими суми, а това, че ищцата, вкл. процесуалните й представители не могат да разберат
начина на формиране на вземанията или претендират друга основа е без значение. Изрично в
първоначалното си заключение на стр. 7 и в о. с. з. от 06.02.2025 г. (при липса на надлежно
оспорване на заключението в тази част – а единствено оспорване е направено в частта за
базата на формиране на възнагражденията), вещото лице сочи, че всичко което е уговорено
по договора е заплатено.
Нещо повече, съдът констатира, че в о. с. з. от 06.02.2025 г. ищцата, чрез
процесуалният си представител изрично е заявила, че сумите за командировъчни по чл. 215
КТ са изплатени, но не е сигурно дали така са осчетоводени и дали действително
представляват такива. В случая съда намира, че в частта, с която изрично се сочи, че сумите
са изплатени е налице съдебно признание на факти по смисъла на чл. 175 ГПК. А съдебното
признание на факти е едно от най-сигурните доказателствени средства в гражданския
процес, което преценено в съвкупност с останалите доказателства по деловото води до
изясняването на действителното фактическо и правно положение между страните – арг. чл.
175 ГПК и чл. 10 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че не следва да коментира останалите по делото
множество писмени доказателствени средства. В едната си част същите са неотносими към
предмета на правния спор, а в другата част са не необходими. Принципно същите са били
приети от съда за пълнота на доказателствената маса по делото, вкл. с оглед възможността за
признание от някоя от страните, но само при положение, че същата е надлежна такава с
оглед правилото на чл. 175 ГПК.
Необходимо да се спомене и още едно обстоятелство (за пълнота) – в процесния
случай, съдът не е обявявал за безспорни обстоятелства по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК,
поради което стандартът за доказателствена тежест по смисъла на чл. 154, ал. 1 ГПК следа да
бъде изцяло изпълнен от страната в чиято тежест е възложена същата. По делото не са
сочени, респ. събрани доказателства, че за периодите въведени от ищцата реално е
изпълнявала и е престирала работната си сила, за което се дължат и суми за трудови
възнаграждения, командировки и т. н. Тоест, с оглед неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в
обективната действителност.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че исковете по отношение на главниците са
неоснователни, поради което като такива същите следва да бъдат отхвърлени.
По отношение на акцесорнитените претенции, то същите са обусловени от изхода на
спора по главния (обуславящият) иск. След като главния (обуславящият) иск е
неоснователен, то такива се явяват и акцесорните (обулсовените) искове. Следователно
същите трябва да бъдат отхвърлени в цялост.
III. По отношение на разноските.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира деловодно
разноски разполага единствено ответника. Последният е поискал присъждането на
деловодни разноски, като е доказал, че действително е сторил такива, поради което на
9
основание чл. 78, ал. 3 ГПК следа да му се присъди сумата от 6761,70 лева, представляващи
деловодни разноски и заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от З. Г. К., ЕГН: **********, с адрес: гр.
******************* срещу „УЕУ“ Црт., дружество регистрирано по правото на У, фирмен
№ ***********, със седалище и адрес на управление: У, 1103, гр. *****************, ул.
„******“ 2/А, В, сграда II-V, за присъждане на основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 215, ал. 1 КТ,
177 КТ, чл. 264 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на следните парични вземания: сумата от 8072,60
лева, представляващи сбор от незаплатени трудови възнаграждения за секторни плащания за
периода от 01.03.2020 г. до 30.11.2021 г., както и сумата от 14091,74 лева, представляващи
незаплатени командировъчни възнаграждения за периода от 01.03.2020 г. до 31.10.2021 г.,
както и сумата от 3729,49 лева, представляващи сбор от незаплатени трудови
възнаграждения за периода на ползвани платени годишни отпуски за периода от м.04.2020 г.
до м.10.2021 г., както и сумата от 194,66 лева, представляващи незаплатено възнаграждение
за работа през официалните празници за периода от 18.04.2020 г. до 31.05.2021 г., както и
законна лихва върху вземането за секторни плащания в размер на сумата от 1663,23 лева за
периода от 01.03.2020 г. до 30.11.2021 г., както и законна лихва върху възнагражденията в
размер на сумата от 790,67 лева – върху възнагражденията за отпуска за периода от
01.04.2020 г. до 31.10.2020 г., както и законна лихва в размер на сумата от 85,91 лева –
върху неплатеното възнаграждение за работа по време на официалните празници за периода
18.04.2020 г. до 01.05.2021 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК З. Г. К., ЕГН: **********, с адрес: гр.
******************* да заплати на „УЕУ“ Црт., дружество регистрирано по правото на У,
рег. № ***********, със седалище и адрес на управление: У, 1103, гр. *****************,
ул. „******“ 2/А, В, сграда II-V, сумата от 6761,70 лева, представляващи деловодни
разноски и заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните с
въззивна жалба пред Софийският градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10